Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (17)

17

Порти. Високи порти. И дълга висока стена.

Рой натисна копчето на интеркома и портите се отвориха. Бяха взели аудито, тъй като той не пожела да рискува да се качи на мотоциклета без каска.

— Ще трябва да си намериш, ако искаш да те возя — подхвърли тя.

— Ще си помисля.

— За каската ли?

— Не, за идеята отново да се кача на мотора ти.

Поеха нагоре по криволичеща павирана алея. Имението беше разположено на възвишение, което обитателите на Вашингтон и околностите му гордо наричаха хълм, но истинските планинци едва ли биха го окачествили като нещо повече от затревена могила.

— Никога не съм допускала, че някой може да притежава толкова много земя в Северна Вирджиния — обади се Мейс.

— Прилича на някакъв комплекс — рече Рой и посочи стърчащия над дърветата огромен покрив.

Взеха поредния завой и къщата се появи пред тях.

— Не може да бъде! — възкликнаха едновременно и двамата.

— Напомня ми на сградите в кампуса на Джорджтаун — отбеляза Рой.

— Само че е по-голяма — добави Мейс.

Спряха на метър от лъскаво бентли. Очуканата и прашна хонда с две врати, която беше паркирана до него, приличаше на малка лодка, закотвена до модерна яхта. Слязоха и изкачиха стъпалата към масивната двойна врата, която бе подходяща дори за Бъкингамския дворец. Едното й крило се отвори още преди Рой да натисне звънеца.

— Влезте, влезте — покани ги мъжът, който застана на прага.

Ейбрахам Олтман беше среден на ръст, с няколко сантиметра по-висок от Мейс. С бяла коса до раменете и гладко избръснато лице. Разкопчаната риза с дълъг ръкав над протритите дънки разкриваше сивите косми на гърдите му. Носеше сандали на бос крак. Беше прехвърлил седемдесет, но излъчваше енергията на доста по-млад мъж.

Той пое ръката на Мейс и я разтърси здраво, а после заряза формалностите и я прегърна толкова силно, че я вдигна във въздуха.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя, Мейс! — възкликна той. — От вестниците знам какво ти се е случило, а и сестра ти ми разказа. За съжаление по време на делото бях в Азия и това беше единственото, което ми попречи да се явя като твой свидетел. Каква несправедливост, господи! Страшно се радвам, че си жива и здрава! — След тези думи домакинът я пусна на земята, завъртя се и протегна ръка на Рой. — Аз съм Ейбрахам Олтман. Наричайте ме Ейб.

— Рой Кингман. Познавам сина ви Бил.

— Чудесно. Онова бентли е неговото.

— Той тук ли е? — попита Рой.

— Не, в чужбина е със семейството си. Просто остави колата си тук.

— А на кого е хондата? — попита Мейс.

— Моя е.

— Значи Бил кара бентли — отбеляза Рой. — Още ли работи като обществен защитник?

— Не, миналата година напусна. Сега се занимава с други неща. — Беше ясно, че Олтман не желае да се задълбочава в тази тема. — Елате, ще отидем в библиотеката. Нещо за пиене?

Рой и Мейс се спогледаха.

— Може би бира — каза Рой.

— Имах предвид по-скоро чай. Вече е късно за следобеден чай, но можем да го наречем вечерен. Харесвам много навици на нашите братовчеди англичаните, а следобедният чай е един от тях.

— Тогава нека бъде чай — съгласи се Рой и хвърли развеселен поглед към Мейс, която мълчаливо последва домакина в скромното му жилище от около три хиляди квадратни метра.