Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (16)

16

Полицейското управление на окръг Колумбия най-после се беше сдобило с първокласен център за криминологични изследвания, най-важното от които бе аутопсията. Бет Пери влезе в шестетажната сграда, намираща се в Шести район, на пресечката на Четвърта улица и „Скул“. Придружаваха я двама детективи от отдел „Убийства“, на които беше възложено разследването. Освен Отдела по съдебна медицина в сградата се помещаваха някои кабинети на полицейското управление и на Министерството на здравеопазването.

Няколко минути по-късно Бет се срещна с главния съдебен лекар Лоуел Касел — дребен и жилав мъж с къса посивяла брада и очила с телени рамки. Ако не беше татуираната риба на ръката му и малкият белег от нож на дясната му буза — спомени от службата му като подводничар в Япония, — той щеше да изглежда като типичен представител на научната общност.

Тялото на Даян Толивър лежеше на металната маса пред тях. Бет и детективите бяха дошли, за да потърсят отговор на два конкретни въпроса: причина и час на смъртта. Съдебният лекар свали очилата, разтърка очите си и ги постави отново.

— Извършихме бърза аутопсия, както пожелахте — каза той.

— Благодаря, докторе. Какво имаш за мен?

— Когато забелязах отока в основата на тила, бях сигурен, че ще открия и кръвонасядания по шията или следи от удушаване. Заключението ми щеше да бъде насилствена асфиксия, довела до смърт.

— Не се ли оказа така?

— Не. Оказа се, че тази жена има счупен врат, което в общи линии е причинило смъртта й.

— В общи линии? Без следи от кръвонасядания?

— Има и други, все тежки наранявания.

— Не само дислокация, а и атласнотилна дезартикулация, така ли?

— Бях забравил, че владееш нашата материя до съвършенство — усмихна се Касел. — Да, става въпрос за ясно изразена дезартикулация.

Единият от детективите му помогна да обърне трупа на една страна.

— Увредени прешлени на гръбначния стълб — каза съдебният лекар и посочи основата на черепа. — Поражения на гръбначния мозък в горната му част, над четвърти прешлен.

— Пълно блокиране на кардиореспираторните центрове, причиняващо моментална смърт.

— Хей, Бет, ще ми вземеш хляба — закачливо се усмихна Касел.

— Няма, докторе. А ти искаш ли моя?

— Не, за бога!

— Значи някой й е счупил врата. Нещо друго?

— Кръвоизливи в меките тъкани в основата на тила, причинени от разкъсани кръвоносни съдове. Сериозни лицеви контузии плюс рана на брадичката вдясно, всички причинени преди смъртта. Дотук нещата са ясни, но после попаднах на още нещо…

Съдебният лекар придърпа отворения лаптоп и на екрана се появиха няколко снимки на вътрешността на черепа на Даян Толивър.

— Рентгенът показа отделяне на първия гръбначен прешлен от основата на черепа. Тук се вижда прешленът в големия тилен отвор…

— Без да се вижда гръбначният канал — добави Бет. — Ясно е, че става въпрос за класическа дезартикулация.

— Да. Но и мозъчният ствол е разделен. Напречно.

Главата на Бет рязко се повдигна.

— Разделяне на мозъчния ствол?

— Случва се най-често при автомобилни катастрофи, причината е рязко спиране или удар в твърдо препятствие. Счупване в основата на черепа причини смъртта на Дейл Ърнхарт на пистата „Дейтона“. Същото може да се случи и при падане от голяма височина. Увреждането на мозъчния ствол води до моментална смърт.

Ръката на Бет се насочи към трупа.

— Но тази жена е открита в хладилника на юридическата фирма само два часа, след като е отишла на работа — възрази тя. — Тя не се е състезавала в „Дейтона-500“ и не е падала отвисоко.

Съдебният лекар се наведе над тялото и посочи ясно очертано бледо петно в основата на черепа.

— Работата е станала с един силен удар тук. Вкарването й в хладилника със сигурност не ми помогна, но всичко сочи, че ударът е бил нанесен преди смъртта.

— С какво е нанесен ударът, докторе?

— Тъкмо тук е проблемът. Не открих никакви веществени доказателства — косми, влакна, пластмаса, метал или нещо друго.

— Какво тогава е било използвано за умъртвяването й?

— Моето предположение е стъпало.

— Стъпало ли?

Касел посочи нараненото лице.

— Ето как мисля, че е станало: била е прикована към пода с лицето надолу. Брадичката й е опирала в линолеума, което обяснява охлузванията по лицето. После е нанесен фаталният удар. Според мен това е дело на едър и силен мъж, който стъпва на врата й с цялата тежест на тялото си. Ако ударът беше нанесен с нещо друго — например дъска, тръба, чук или бухалка — по кожата щяха да останат характерни следи. Но сама виждаш, че тук няма нищо подобно. От друга страна, човешкото стъпало е достатъчно гъвкаво, за да не остави следа. Дори юмрукът оставя следи — от кокалчетата или от ръба на дланта. А и стъпкването с крак е много по-силно от юмручния удар, защото при него се използва цялата тежест на тялото.

— Стъпало значи. Но това стъпало е било в обувка, която със сигурност оставя някаква следа…

— Възможно е, въпреки че по човешката кожа не остават такива ясни следи както в кал или мокра трева. Ако ми дадеш за мостра някаква обувка или грапав чорап, може би ще успея да открия нещо.

— Ясно. А ти някога виждал ли си напречно разделяне на мозъчния ствол без употреба на оръжие?

— Само веднъж, но нападението не беше човешко дело.

— Моля? — погледна го с любопитство тя.

— Беше преди много години. Прекарвах отпуската си в националния парк „Йелоустоун“. Случи се нещастие с един от летовниците в къмпинга и ме помолиха да му направя аутопсия.

— Какво се оказа?

— Мъжът беше убит от мечка гризли — един от най-опасните хищници на земята. — Погледна Бет и с усмивка добави: — С изключение на човека, разбира се. Но както и да е. За лош късмет онзи човек беше попаднал на едър мъжкар, който глозгал скелета на някакво животно.

— Но в Джорджтаун няма мечки гризли, докторе.

— Права си. Със сигурност обаче има поне един як мъж, който притежава изключителна физическа сила, а и доста познания. Ударът, или по-скоро натискът, е осъществен точно там, където мозъчният ствол е най-уязвим. Съмнявам се, че е станало случайно.

— Значи тя вече е била в безсъзнание? Или някой я е притискал към пода? Ако нападателят е бил само един, тя най-вероятно се е борила и под ноктите й може би има някакви следи.

— Не, ноктите й бяха чисти.

— Упоена?

— Все още не съм получил доклада от токсикологията.

Бет отново погледна трупа.

— Нападателят може би е държал пистолет. Заповядва й да легне на пода, а после я убива. За това е достатъчен само един човек.

— Правилно.

— Е, добре. Има ли нещо друго?

— Изследвахме дрехите й и открихме две влакънца, които не бяха от тях.

— На нападателя?

— Възможно е. А на сакото й имаше странно петно.

— Какво петно?

— От мазнина или мръсотия. В момента го анализираме.

— Не е ли от нещо, което е било в хладилника?

— Не. Вече изследвахме съдържанието му.

— Рано сутринта. Тя се качва от подземния гараж в кабинета си. Няма с какво да се е изцапала. Може би петното е оставено от нападателя й?

— Може би — отвърна Касел и поклати глава. — Но съм озадачен. В продължение на десет години съм работил в патологията на Бронкс, но…

— Разбирам — кимна Бет. — А можеш ли да определиш кога е настъпила смъртта?

— Много проблематично е, Бет. Тя е открита в хладилник с температура три градуса, а после тялото й е било изложено на стайна температура в продължение на няколко часа. Когато пристигнах на местопрестъплението, беше съвсем студена. А след като са я докарали тук, тялото й е било прибрано в една от хладилните камери. В момента, освободено от хватката на леда, то се разлага с нормални темпове. Но е все така сковано… — Той вдигна едната ръка на трупа. — Първоначалното охлаждане е попречило на нормалните химически процеси, настъпващи след смъртта.

— Съдържание на стомаха?

Касел натисна няколко клавиша и на екрана се появиха някакви данни.

— Обикновено не правим подробен анализ, освен в случаите, при които подозираме злоупотреба с наркотици. Но аз бях сигурен, че ти ще ме накараш да го направя…

— С възрастта служебните отношения стават все подобри, нали?

— Не е закусвала, но в стомаха й има остатъци от снощна вечеря с обем от около шестстотин кубически сантиметра, сред които частично смлени червени протеини.

— Казано иначе, остатъци от пържола?

— Най-вероятно. Плюс грах, царевица и червени картофи. Има и спанак. Стените на стомаха и дванайсетопръстника са оцветени в яркозелено.

— Това може да се дължи и на броколи.

— Когато е в комбинация с царевица, броколито се усвоява трудно. Щях да намеря остатъци от него в стомаха. Царевицата си беше там, но броколи нямаше.

— Нещо друго?

— Тази жена е обичала чесън — сбърчи лице Касел. — Нямаш представа как вонеше!

— Напомни ми да ти купя няколко предпазни маски. И тъй, някаква идея за час на смъртта?

Съдебният лекар свали очилата си.

— Ако имаш надеждни свидетели за някаква двучасова рамка, те със сигурност ще ти свършат по-добра работа от цялата модерна апаратура, която виждаш наоколо — направи гримаса той.

— Работата е там, че не съм сигурна колко надеждни са свидетелите — въздъхна Бет. — Друго?

— Пропуснах да ти кажа, че при огледа на дрехите открихме една липса.

— Бикините?

— Допуснах, че е нормално дамата да носи бельо.

— Била е четирийсет и седем годишна, съдружник в юридическа фирма, живяла е в къща за един милион долара в Александрия. В момента, в който е била открита, е била облечена в костюм на „Шанел“. Според мен е напълно нормално да допуснем, че е била с бельо. Какво откри при прегледа за полови контакти? Била ли е изнасилена?

— Следите около гениталиите категорично сочат сексуално насилие.

— Моля те, докторе, кажи ми каквото искам да чуя!

— Извършителят е оставил някои неща от себе си — каза Касел и й направи знак да се приближи до микроскопа.

Тя се наведе над окуляра, огледа онова, което беше заложено на стъклената плочка под него, и на лицето й се появи доволна усмивка.

— Свещеният Граал на криминологията, нали?

— Сперма — тържествено кимна Касел. — Високо във вагиналния свод, както и по шийката на матката.

— Ти каза някои неща — погледна го Бет. — Има и друго, нали?

— Два пубисни косъма, чиито коренчета не съвпадат с тези на покойната.

— Да се надяваме, че ще ги открием в базата данни. Нещо друго, което трябва да знам?

— Има, но то не е свързано със случая — каза след кратко колебание Касел. — Чух, че Мейс е навън. Предай й специални поздрави.

— Ще го направя.

— Как е тя?

— Нали я знаеш? Умее да се разтоварва от всичко и да продължава напред.

— Кажи й, че има рай, но Мона никога няма да бъде допусната в него.

— Ще й кажа — усмихна се Бет.