Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (14)

14

— Пак ли си тук? — попита Рой и пристъпи към нея.

— Откъде знаеш, че изобщо съм си тръгвала?

— От кабинета си виждам главния вход. Цяла сутрин висях на прозореца и гледах насам. — Очите му се плъзнаха по лъскавото дукати. — Няма как да пропусна това бижу.

— Виж какво, имам чувството, че се разделихме не както трябва, и дойдох да оправя нещата.

Рой не изглеждаше склонен да приеме офертата, но псе пак промърмори:

— Така и не разбрах как се казваш.

— Мейс. Видях, че разговаряш с охранителя — подхвърли тя и погледна към входа на сградата. — Какво ти каза?

— Нищо особено — отвърна Рой. — Нед едва ли може да се нарече охранител…

— Може би убиецът на Толивър е пътувал в асансьора заедно с нея. А в същото време въпросният Нед е похапвал в задната стаичка. Убиецът си е свършил работата и се е измъкнал навън или просто е останал на работното си място. Може би и във вашата кантора.

— Това е една от възможните теории.

— Веднага ще ти предложа още една. Ти си бил в асансьора с Толивър, но тя е използвала картата си, за да го задвижи. Така няма доказателства за присъствието ти. После си я убил и си я напъхал в хладилника, слязъл си по стълбите и си изчакал завръщането на пазача, за да се появиш откъм гаражния асансьор, така че той да те види. После си се качил в кантората, помотал си се известно време в кабинета си, след което си отишъл в кухнята, отворил си хладилника и си подхванал тялото на горката жена, за да не падне на пода. Така можеш да обясниш евентуалните следи по тялото си. Накрая си се обадил в полицията с престорено уплашен глас…

Рой я изгледа с мрачно изражение.

— Така ли реши да започнеш на чисто? Като насочиш обвиненията към мен?

— Не те обвинявам. Но ти си адвокат и знаеш какво предстои. Бил си на местопрестъплението сам с убитата. Рано или късно ченгетата ще стигнат до моите заключения, а ти трябва да имаш отговори на всичките им въпроси. Предлагам да се упражниш с мен.

— Защо? За да им докладваш за слабите места в обясненията ми?

— Вече ти казах, че не съм ченге. Ако това е истината, никой не може да ти лепне убийство.

— Добре, съгласен съм. Започвам веднага: използвах картата си за достъп в гаража, което удостоверява, че съм пристигнал някъде около седем и половина. Качих се с асансьора и свърших някои работи, а после отидох да си направя кафе и открих Даян. В осем и две минути позвъних на деветстотин и единайсет. Записите показват, че тя се е появила в кантората деветдесет минути преди мен. А аз дори не подозирах, че е там.

— Това няма да ти свърши работа — поклати глава Мейс. — Би могъл да паркираш някъде наблизо, да влезеш пеша в гаража и да я изчакаш да се появи. А после да влезеш в асансьора заедно с нея, да я убиеш и да се върнеш за колата. Останалото се развива по същия сценарий.

— Нед твърди, че е чул как Даян поздравява някого. А това не се връзва с твоята версия.

— Нито ченгетата, нито съдът хващат вяра на показанията на кретени. А ти наистина би могъл да се появиш в седем и половина, да се качиш в асансьора, да убиеш Толивър, да я напъхаш в хладилника и чак накрая да повикаш ченгетата. Време колкото щеш.

— Добре де, а какъв е мотивът ми?

— Когато нещата опрат до криминално разследване, аз ги степенувам. Което ще рече, че първо гледам имало ли е шанс за извършване на дадено престъпление и после търся мотивите. Но ако ги има, ченгетата непременно ще ги открият.

— Какво да направя тогава? Да хвана първия самолет за страна, която няма договор за екстрадиране с Щатите?

— Вероятно няма да се стигне дотам.

— Вероятно?!

— Притежавам страхотен нюх за убийците, но в момента носът ми не надушва нищо. Я по-добре ми кажи къде играеш баскетбол…

— Как разбра, че изобщо играя? От онзи миниобръч на вратата ли?

— Отчасти от ръста и походката ти, както и от начина, по който направи дисекция на спортната ми кариера.

— А другата част?

— На бюрото ти лежаха ключове за ауди. Направих си труда да сляза в гаража. Там наистина има едно, паркирано близо до входа. На задната седалка видях спортен сак, три баскетболни топки и четири чифта скъпи маратонки — от онези, които биха си позволили само професионални играчи или момчета с добра кариера в студентския баскетбол.

— „Кавалиърс“ от Университета на Вирджиния — призна Рой.

— Вече ми е известно — кимна Мейс. — Издаде те оранжевият стикер на задната броня.

— Ама ти наистина приличаш на полицейската шефка — отбеляза Рой.

— Тя е много по-висока от мен.

— Имам предвид лицето и най-вече очите. И двете имате зелени очи, изпъстрени със златисти прашинки. — Той се наведе, взря се и добави: — И точица, оцветена в магента, в дясното око…

Мейс се наведе над огледалото на мотоциклета и с удивление установи, че наблюденията му са абсолютно точни. Видя и златистите прашинки, и пурпурната точица в дясното око.

— За пръв път срещам мъж, който знае, че магентата е цвят — каза тя.

— Значи познах! — насочи показалец към нея той. — Ти си сестра й Мейс Пери. Трябваше да се сетя още като ми каза името си! — Замълча за момент и поклати глава. — Но във вестниците писаха, че истинското ти име е Мейсън Пери… Имаше един телевизионен герой — Пери Мейсън, прочутия адвокат… Това съвпадение ли е?

— Баща ми беше прокурор, но голямата мечта на живота му беше да е от другата страна. Затова ме е кръстил Мейсън. Но аз официално промених името си и станах Мейс.

— Как реагира баща ти?

— Не знам. Бях още дете, когато го убиха.

— Извинявай, Мейс. Не знаех.

— Нямаш причини да се извиняваш.

— Но ти не беше ли в…

— Току-що излязох.

— Ясно. — Рой пъхна ръце в джобовете си и смутено отмести поглед. Тя си играеше с каишката на каската. — Ако трябва да бъда честен, присъдата ти беше несправедлива — добави след известно време той.

— Благодаря. Ако и аз трябва да бъда честна, напълно си прав.

— Знаеш ли, че Мона Данфорт е единствената причина да повярвам в прераждането?

— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя заинтригувано.

— Как иначе да си обясня появата на Сталин в женски вариант?

Мейс се засмя.

— Да не би да си се сблъсквал с нея в съдебната зала?

— Не бях достатъчно велик, за да ме призове на директен двубой. Но помощниците й на няколко пъти ми завряха носа в калта на юридическата система. В полицията се носят легенди за нея.

— Искаш ли да хапнем някъде? Ще имаме възможност да се редуваме в измислянето на изтезанията, които заслужава Мона.

— Къде предлагаш?

— „При Бени“. Две години съм мечтала за пушените му наденички. — Ръката й дръпна капака на втората седалка. — Хайде, скачай!

— Нямам каска.

— Ще гледаш да не си падаш на главата. Почти съм сигурна, че застраховката ми е изтекла.

Няколко секунди по-късно дукатито се стрелна надолу по улицата.