Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (13)

13

Рой взе якето си, махна на секретарката и излезе. Предпочете да се спусне по стълбите, вместо да използва асансьора. Полицията вече беше разпитала Нед, който в момента седеше на въртящия се стол край входната врата, а по лицето му беше изписан ужас, примесен с още нещо — вероятно чувство на глад.

— Как си, Нед?

— Не особено добре, мистър Кингман.

Рой се облегна на мраморния плот на рецепцията.

— Полицията те пораздруса, а? — подхвърли той, изчака кимането на Нед и добави: — Сутринта през цялото време ли си беше на мястото?

— Длъжен ли съм да отговоря? — враждебно го изгледа пазачът.

— Само ако имаш желание.

— Предполагам, че няма значение. Пък и не съм сигурен дали трябва да отговарям на такива въпроси.

— Значи си видял Даян да влиза?

— Не съвсем.

— Е, стига де! Или си я видял, или не си я видял.

— Чух я.

— Чул си я? Къде беше?

— Отзад, при микровълновата. Затоплях сандвича си. Винаги изстива, докато дойда на работа.

— Колко беше часът?

— Около шест. Току-що бях застъпил на смяна.

— Но аз се появих час и половина по-късно, а ти все още дъвчеше.

— Сутрин ям по пет сандвича, но се опитвам да ги разпределя във времето. Голям човек съм, трябва постоянно да се зареждам с гориво.

— Тя откъде дойде — от асансьора за гаражите или през вратата?

— Не знам. Нали ви казах, че не успях да я видя.

— Ясно. А тя каза ли ти нещо?

— Каза „здрасти, как си“. Отговорих „добре“. Когато се върнах във фоайето, тя вече се качваше с асансьора.

— Сигурен ли си, че беше нейният глас?

— Да. Чувал съм го много пъти. Когато напуска сградата, за обяд или нещо друго, винаги е с компания. Гласът й е особен, доста пресипнал за дама.

— Чакай малко, Нед. Тук е мястото да ти задам един очевиден въпрос: откъде знаеш, че е поздравила теб, след като си бил отзад и тя не те е виждала? Възможно е да е поздравила някой друг, който е влязъл в сградата едновременно с нея.

— За това изобщо не съм помислил — озадачено поклати глава Нед.

— Този човек трябва да е влязъл през входната врата — продължи Рой. — Ако тя е била в гаражния асансьор заедно с него, очевидно са се поздравили още там. Асансьорът е само един. Няма как да се е спуснал долу още веднъж, повикан от следващия пътник, преди Даян да вземе някой от другите асансьори за кантората.

— Обърквате ме, мистър Кингман — оплака се Нед.

— Тя винаги ли те поздравява на влизане?

— Не съвсем.

— Какво означава това? Че го прави от време на време, или изобщо не го прави?

— Изобщо не го прави.

— Чу ли друг глас?

— Не, но бях включил микровълновата, а тя бучи доста силно. Когато свърши затоплянето, издава силен звън.

— Знам — кимна Рой и вдигна глава към охранителните камери, монтирани в ъглите на фоайето. — Предполагам, че полицията е прибрала лентите…

— Не са ленти. Тези камери записват на дивиди. Но ченгетата не го взеха.

— Защо?

— Защото дискът отдавна е препълнен.

— Как така препълнен? Доколкото ми е известно, тези дискове автоматично изтриват направените записи и започват отначало…

— Тук системата е друга. Когато дискът се напълни, системата изключва и трябва да се постави нов диск.

— Кой проверява пълен ли е?

— Аз — изчерви се Нед, после побърза да добави: — Но допреди известно време. Никой не ми обясни как точно да проверявам. Опитвах няколко пъти, после реших, че ще прецакам нещо, и го зарязах.

— Точно това си направил — въздъхна Рой. — Прецакал си всичко.

— През цялото време си мислех, че камерите са само за украса! — проплака Нед. — Да карат хората да си мислят, че действат. А истинската охрана съм аз!

— Звучи много успокоително, особено след днешните събития — иронично подхвърли Рой. — Видя ли някой да влиза от момента, в който си чул Даян, до моето появяване?

— Няколко души. От редовните.

— Сред тях имаше ли човек от „Шилинг“?

— Доколкото си спомням, не.

Рой се намръщи и заби поглед в лицето му.

— Случайно да си правил още почивки?

— Не съм, кълна се! През цялото време бях тук! Е, четях си нещо, но нямаше как да пропусна някого. Фоайето не е чак толкова голямо.

Вярно е, помисли си Рой. А хората, идващи от гаража, трябва да преминат точно покрай гишето на охраната.

— Сигурен ли си, че никой не е излизал от сградата през същия отрязък от време? — попита той.

— Абсолютно. Само влизаха. Че кой ще тръгне да излиза по това време?

Ясно е кой, въздъхна Рой. Убиецът.

— Разказа ли всичко на ченгетата?

— Да, всичко.

— Добре ли е застрахована твоята охранителна фирма?

— Че откъде да знам?

— Не е зле да се поинтересуваш, защото си нанесъл огромни щети на голяма адвокатска кантора. И не забравяй, че те могат да те осъдят дори без адвокат!

— Господи! Нима наистина ще се захванат с мен?! Няма да могат, нали? Аз съм само един пазач, нямам пари!

— Съдът е отворен за всички, Нед. А те могат да се захванат с теб дори само за удоволствие!

След тези думи той се обърна и напусна сградата. Убиецът на Даян най-вероятно се бе качил в асансьора заедно с нея. И бе проявил достатъчно разум, за да не побегне веднага, а да се скрие някъде и да изчака подходящия момент. А може би още беше в сградата и си работеше в друга фирма.

Или в моята!

Даян се беше появила около час и половина преди него. Дали беше убита веднага и извършителят се бе измъкнал далеч преди пристигането на Рой? А може би се беше случило броени минути преди това? Ами ако бе станало, докато е бил в кабинета си, но не е чул нищо? Той направи опит да си спомни колко студено беше тялото на Даян, когато го откри. Но то във всички случаи щеше да му се стори студено, независимо дали е било в хладилника два дни или половин час. Съдебният лекар можеше да даде най-точен отговор на въпроса.

— Изглеждаш така, сякаш главата ти ще се пръсне от мислене! — подвикна познат глас вляво от него.

Рой вдигна глава и спря смаян поглед върху Мейс Пери, възседнала спортен мотоциклет.