Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (114)

114

Бет ги откара до имението на Олтман.

— Знам, че имаш своята работа при Ейб — каза на раздяла тя. — Не трябва да съм ракетен специалист, за да отгатна, че Рой също ще отнема част от времето ти. Но все пак не забравяй сестра си, става ли?

— Че как бих могла? — вдигна вежди Мейс. — Когато ми потрябва, тя винаги е налице.

— Мога да кажа същото и за теб.

— Не можеш, Бет. Много бих желала да можеш, но за разлика от теб аз отпаднах от службата.

— Привилегия на първородното дете, нищо повече — направи опит да се усмихне Бет.

— Дали така ми се стори, или шефът на ЦРУ наистина беше доволен от развоя на събитията?

— Не ти се е сторило. Познай кой ще си възвърне цялата власт над разузнаването след отстраняването на Донъли и ще присъства на ежедневния брифинг при президента…

— Права си.

Размениха си кратка прегръдка, после Бет отново се превърна в началника на полицията Пери, качи се в патрулка №1 и се отправи към града, за да продължи борбата с престъпността.

— За днес нямам планове — обади се Рой. — Какво ще кажеш за един обяд с бивш баскетболист, който внезапно се е превърнал в еднораменна закачалка? Аз черпя.

— Звучи ми страхотно. Ще ти режа месото и ще ти бърша устата със салфетка.

— Би било добра тренировка за в бъдеще.

— Какво бъдеще? — остро попита Мейс.

Той се изчерви и отстъпи крачка назад.

— Е, приемаш ли поканата за обяд?

— С удоволствие.

По-късно вечерта Мейс яхна дукатито и полетя по магистралата към Вашингтон. Не след дълго се озова в Шести район и отиде на мястото, на което животът й се беше променил завинаги. Гледката я накара да стисне зъби, бузите й поруменяха. Някой ден това място ще ми донесе дълбоко задоволство, а не болка в сърцето, решително тръсна глава тя. И когато този ден настъпи, а той непременно ще настъпи, Мейс Пери реално ще се е завърнала.

Примигването на автомобилни фарове я накара да се обърне. В следващия миг трепна от изненада. От полицейската кола слезе Бет Пери, все още в парадната си униформа.

— Помислих си, че непременно ще се отбиеш тук — тихо рече сестра й.

— Толкова добре ме познаваш, че чак се плаша — отвърна Мейс.

— Все пак сме сестри. Освен това…

— … сме и ченгета — довърши вместо нея Мейс. — Нали това искаше да добавиш?

— Няма да се откажем, Мейс.

— Знам — кимна по-малката сестра, помълча известно време, после продължи: — Защо имам чувството, че Донъли и Бърнс си седят в някой кабинет и продължават обичайния си бизнес?

— Защото най-вероятно е така.

— Много справедливо!

Бет вдигна глава към стария жилищен блок.

— Вече не ми изглежда толкова зле — подхвърли тя.

— Какво говориш? Блокът е пълна развалина!

— Ще се нуждае от малко потягане и нова боя.

— Какво?

— Има решение да бъде превърнат в районен спортен център.

— Откога?

— От вчера, когато убедих кмета да подпише заповедта.

— Защо? — попита Мейс.

— А защо не? Това е една стара сграда, която не служи за нищо. Можем да я оставим да се срути, но можем и да я използваме за нещо полезно. Движение напред, което важи както за сградите, така и за хората.

Заковала поглед в тъмния блок, Мейс поклати глава и промълви:

— Ти и татко винаги сте били по-добри от мен в символите…

— А пък аз си мисля, че ти и татко адски много си приличате.

— Наистина ли? — изненадано я погледна Мейс.

Бет кимна.

Мейс извърна очи към патрулката. Шофьорът седеше зад волана и търпеливо чакаше.

— Приключи ли за тази вечер, сестричке?

— Да — протегна се Бет. — Мисля да се прибера у дома и да се излегна във ваната с книга в ръка.

— Искаш ли да те закарам?

— С мотоциклета? — учудено попита Бет и се обърна към лъскавото дукати.

— Някакъв проблем?

— Не, но… Все пак отговорностите ми като началник на полицията…

— Млъквай и сядай! Можеш да използваш каската на Рой.

Гумите изсвириха и спортната машина се стрелна напред. Бет здраво прегърна сестра си през кръста. Мейс летеше с непозволена скорост и с лекота задминаваше колите по магистралата „Джордж Уошингтън“.

Бет понечи да й изкрещи в ухото, но се отказа. После строгата и придържаща се към устава полицейска шефка направи нещо немислимо — вдигна ръце нагоре, притисна се в гърба на сестра си и нададе тържествуващи викове.

Пътуваха към спокойната част на Вашингтон, където не се стреляха за петдоларови дози или за илюзорен респект. Но и двете знаеха, че сърцето и професията винаги ще ги теглят отвъд линията на предвидимостта, където хора като тях никога не избягват битката, а напротив — хвърлят се в нея. Това беше техният свят.

Мейс завъртя докрай ръчката на газта и двете сестри изчезнаха в далечината.