Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (109)

109

На другата вечер Мейс фучеше по пътищата на Западен Мериленд. Дукатито виеше на максимални обороти, а дърветата от двете му страни се мяркаха и изчезваха като черно-бели кадри на стар филм. В един момент стигна до кръстопът, зави наляво и измина още километър и половина. После свърна надясно и намали скоростта. Обувките й докоснаха влажната земя, моторът заработи на празни обороти. Старата ферма изплува на около петстотин метра от нея. Очите й леко сълзяха, но не от вятъра, а от специалните контактни лещи.

Вдясно се виждаше порутената къща, килната на една страна като кораб в бурно море. Вляво стърчеше стар силоз за зърно. В далечния край на черния път се виждаше хамбарът, заради който беше тук. Навсякъде цареше мрак. Тя бавно потегли към него. Спря на два метра от вратата, изключи двигателя и свали каската си. Миг по-късно насреща й блеснаха ослепителни фарове и тя инстинктивно вдигна ръка пред очите си. Тримата мъже тръгнаха към нея. Тя ги изчака да се приближат, препъна се и за миг се опря на единия от тях, за да запази равновесие. Миниатюрното устройство в дланта й незабелязано се залепи за ръкава му.

— Стой неподвижно! — изръмжа мъжът.

Мейс изпъна гръб и се остави да я претърсят. Направиха го професионално, а после използваха и портативен скенер, с който неколкократно провериха главата и тялото й.

— Няма да намерите проследяващи устройства — увери ги тя.

— Млъквай! — заповяда първият от мъжете.

Качиха я в чакащия наблизо рейндж роувър и потеглиха. По време на пътуването си разменяха кратки реплики на език, който тя чуваше за пръв път. Бяха слаби, но жилави, а изпитите лица и атлетичните им фигури подсказваха за начин на живот, който нямаше нищо общо с удобствата, на които бяха свикнали американците. Джипът намали ход. По нейни изчисления бяха изминали десетина километра, всичките по черни пътища. От мрака внезапно изплуваха контурите на голяма постройка, блесна ярка светлина. Рейнж роувърът мина през отворения портал и спря. Високите врати се затръшнаха след него. Мъжете слязоха и измъкнаха Мейс.

Тя бавно се огледа. Намираха се в старо производствено хале. Ръждиви метални маси бяха подредени в редица покрай повредена конвейерна лента. По пода се търкаляха стари инструменти. Лека метална стълба водеше към второто ниво. От тавана висеше верига с макара. Долният й край се полюшваше на около два метра от пода. Покривът се държеше на рамка от дебели релси. Светлината идваше от флуоресцентна конзола, управлявана от шалтер до портала.

— Рой!

Адвокатът беше седнал на пода, завързан за една от носещите колони.

— Защо дойде, по дяволите? — гневно извика той.

— Нали ти казах, че така ще направи? — обади се женски глас.

Мейс се обърна към Мери Бард, която се приближаваше от противоположния край на халето. Беше облечена в тясно прилепнали черни панталони и късо дънково яке. Носеше тежки военни обувки с дебели подметки.

— Така или иначе, вече съм тук — рече Мейс. — Дайте да вършим работа.

— Много бързаш — поклати глава Бард.

— Какво трябва да направя, за да го освободите? — попита тя и стрелна с поглед Рой.

— Никъде няма да ходя! — извика той и направи опит да се изправи.

— Какво трябва да направя? — повтори Мейс.

— Страхувам се, че нищо.

— Значи ще ни убиете? Имайте предвид, че и други хора са запознати със ситуацията. И няма да оставят нещата току-така.

— Но поне вие двамата няма да ни създавате повече грижи.

Бард измъкна от колана на гърба си двата ножа, с които беше ликвидирала Райгър и Хоуп.

Рой безпомощно гледаше как се приближава към Мейс.

— Тя е някаква маниачка по бойни изкуства — предупреди той. — Просна ме за секунда!

— Не се обиждай, но ти нямаш нужната подготовка.

Бард спря и я огледа. Ножовете в ръцете й не помръдваха.

— А ти я имаш, така ли?

— Нали съм тук, пред теб? Въпреки че Райгър и Хоуп се опитаха да ме убият.

— Те бяха некомпетентни.

— Затова ли ти наредиха да ги премахнеш?

За миг очите на Бард проблеснаха.

— Вече няма значение, нали?

— Ти си рускиня и работиш за Федералната служба за сигурност.

— Впечатлена съм. Надявах се, че съм се отървала от акцента.

— Чувала съм, че вие сте най-добрите наемни убийци на света, може би след израелците.

— Ще се опитам да не те разочаровам.

— В токата на колана си имам нож. Ще ми позволиш ли да го използвам? Ще имаш предимство с твоите два, но все пак ще бъде малко по-честно. Ясно е, че не съм от твоята класа, но все пак владея някои техники. Предполагам, че ще бъде една добра тренировка за теб.

Бард огледа тежковъоръжените мъже, заобиколили Мейс, после кимна.

— Добре.

— Ама… — опита се да възрази един от мъжете, но тя му кресна нещо на непознатия език и той млъкна.

Останалите насочиха оръжията си към Мейс, която спокойно разкопча колана си и измъкна ножа. Очите й пробягаха по леко назъбеното острие.

— Това бебче ми помогна да се измъкна от една доста трудна ситуация.

— Този път едва ли ще ти помогне.

Бард започна да се върти около нея и ножовете засвяткаха между пръстите й.

Мейс остана неподвижна, но очите й внимателно следяха движенията на противничката й.

— Не виждам сълзи — подхвърли Бард. — Няма ли да молиш за милост?

— Някой ден всички ще умрем.

— За теб този ден настъпи.

— А може би и за теб — отвърна Мейс.