Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (106)

106

Мейс нетърпеливо скочи на перона на Юниън Стейшън. Краткото пътуване се беше превърнало в почти целодневно мъчение. Вече се смрачаваше. Тя възнамеряваше да звънне на Рой в момента, в който излезе от гарата. Надяваше се, че е открил нещо във фирмата посредник.

Беше толкова вглъбена в мислите си, че не забеляза мъжа, който я последва към редицата таксита. Не видя и мобилния телефон, който се появи в ръката му за едно бързо обаждане. Усети присъствието му едва когато дулото на пистолета се заби в гърба й.

— Отвориш ли уста, си мъртва! — изръмжа заплашителен глас зад нея.

Тя направи опит да се обърне, но дулото се заби още по-силно в гърба й.

— Гледай право напред!

— Тук е пълно с ченгета — тихо каза тя. — Какво ще стане, ако се развикам?

— Виждаш ли онези хлапета, ей там?

Мейс погледна вляво от себе си, където се бяха струпали деца в училищни униформи, придружавани от две жени.

— Виждам ги.

— А виждаш ли мъжа зад тях?

Мейс го видя. Едър, с гневно лице.

— Аха.

— В джоба си държи граната. Скроиш ли ми някой номер, той ще издърпа щифта, ще я пусне в кошчето за боклук и ще изчезне. Можеш да си представиш какво ще се случи с хлапетата.

— Защо правиш всичко това, по дяволите?

— Затваряй си устата и върви!

Те се качиха на ескалатора, прекосиха паркинга и се насочиха към далечния му край, където беше паркиран само един автомобил — черен ескалейд. От него изскочиха четирима мъже.

Мейс разпозна единия от тях и лицето й се разкриви.

Този път Психото не се усмихваше. Веселите искрици в очите му бяха изчезнали, чертите му бяха опънати.

— Мъртва си, кучко! — извика той.

— Нали се бяхме разбрали? — попита Мейс. — Без мръсни номера.

В следващия миг се озова на земята, повалена от удара му, нанесен с опакото на дланта. Тя понечи да избърше кръвта от лицето си, но един от бандитите я изправи на крака. Точно навреме за силния юмрук на Психото в корема й, който отново я повали на земята.

Мейс беше доста жилава, но си даваше сметка, че още един удар най-вероятно ще я изпрати в дом за инвалиди. Извърна се на една страна и повърна, миг преди отново да я изправят на крака. Олюля се, но успя да запази равновесие.

— Имам една молба — изфъфли през разбитите си устни тя.

— Даваш ли си сметка, че ще те убия?

— Затова реших да те помоля за нещо.

— Казвай!

— Ти си едър и здрав мъж. На два пъти ме тръшна на земята, а сега се готвиш да ме убиеш.

— Е, и?

— Позволи ми един удар. Право в корема. Можеш предварително да си стегнеш коремните мускули.

— Колко тежиш? Петдесетина килограма, нали?

— Горе-долу. А ти си над стоте.

— И какво ще спечелиш?

— Удовлетворение, преди да умра.

— Откъде да знам, че не си някоя царица на кунгфуто?

— Ако бях, едва ли щях да ти позволя да ме удариш. — Мейс изплю кръвта от устата си и плъзна език по разклатените си зъби. — Хайде! Или те е страх от едно момиче?

Психото вдигна юмрук за поредния удар, но я видя как се свива и свали ръката си.

— Нямаш нищо общо с кунгфуто — ухили се той. — Знам го, защото имам черен пояс. Двоен.

— Личи си. — Мейс избърса с ръкав кръвта от брадичката си. — Това „да“ ли означава?

Психото извърна очи към хората си, които го гледаха с развеселени физиономии. Мейс също се огледа. Нямаше кой да й помогне. Намираха се в най-далечния тъмен край на паркинга. Можеше да крещи колкото си ще, но нямаше кой да я чуе. После зърна нещо, което може би щеше да й свърши работа. Разбира се, ако доживееше дотогава.

— Добре — съгласи се Психото. — Но веднага след любовната ти милувка те качваме в онзи джип и те откарваме на едно от любимите ми местенца в парка „Рок Крийк“. Там ще ти пусна един куршум в главата и ще хвърля тялото ти в реката.

— Стегни си коремните мускули, Психо! В този удар ще вложа цялата си сила!

Бандитът дръпна ципа на якето си. Отдолу се показа плосък корем, който със сигурност беше твърд като стомана. Мейс остана изненадана, че никой не видя какво става. По всяка вероятност се дължеше на сумрака. Нанесе удара с всичка сила, точно в диафрагмата. Коремните мускули на тоя тип действително се оказаха твърди като стомана. Което, разбира се, бе без значение за 900-те хиляди волта в малкия бокс. Психото се тръшна на цимента и се разтресе, сякаш държеше оголена жица. Очите му се изцъклиха, от устата му излетя тихо скимтене.

Вцепенени от изненада, хората му стояха и го гледаха.

Мейс се обърна и хукна да бяга.

Пръв се осъзна едрият тип, който я беше причакал на перона.

— Хей! — изкрещя той.

Мейс знаеше, че няма шанс. Тялото й се стегна в очакване на куршумите, които всеки момент щяха да я настигнат. Пронизително свирене на гуми я накара да погледне наляво. Нисанът летеше право срещу нея. Тя се хвърли встрани и се размина с него буквално на една боя разстояние. После спирачките изскърцаха и колата спря между нея и нападателите й.

— Качвай се!

Мейс скочи на крака.

— Хайде, качвай се!

— Дарън?!

Братът на Алиша извъртя пистолета си към хората на Психото и натисна спусъка. Първите двама се проснаха на цимента и измъкнаха оръжието си.

Мейс отвори дясната врата и се хвърли на седалката. Колелата изсвириха и нисанът се стрелна напред. По метала забарабаниха куршуми, задното стъкло се превърна в сол. Взеха един остър завой и Дарън натисна газта до дупка. След още два завоя изскочиха от паркинга. Пет минути по-късно вече се намираха на три километра от гарата и Мейс най-после се надигна от седалката.

— Откъде изскочи, по дяволите? — възкликна тя. — Как разбра, че съм там?

— Следях Психото. Видях какво става и прецених, че имаш нужда от малко помощ.

Мейс закопча колана си.

— Сега разбирам защо ти викат Бръснача — каза тя.

— В жабката има салфетки. Избърши се, защото не искам да ми оплескаш колата — навъсено рече Дарън.

— Благодаря. — Тя извади салфетките и попи с тях кръвта по лицето си. — А защо го следеше?

— Ти как мислиш?

— Наум ми идват няколко отговора, но нито един от тях не ми харесва.

— А какво друго да направя? Да го оставя на спокойствие?

— За тоя вече няма спокойствие! — мрачно отвърна тя.

— Знам. Нали каза, че ти ще се справиш с него? Е, справяй се. Но за мен си мъртва, сигурно още тази вечер.

— Хей, забрави ли за малкия ми бокс?

Дарън не успя да сдържи усмивката си.

— Изкефих се адски, като го видях по задник! Тресеше се като жалък наркоман на метадонова програма!

Мейс извади телефона си.

— Я да видим за какво става въпрос — каза тя. — Отвличане, употреба на физическа сила…

— Какво говориш? — стрелна я с поглед Дарън.

— Имам предвид закононарушенията на Психото и бандата му.

— Да бе. Поне десет човека ще се закълнат, че е бил на трийсет километра от онова място.

— Май нищо не си видял.

— Какво да видя?

— Охранителната камера в ъгъла на паркинга — отговори Мейс и натисна бутона. — Бет, аз съм. Да, всичко е наред. Току-що се прибрах във Вашингтон. Имам подарък за теб: един тип, на когото му викат Психото. Поднасям ти го опакован и вързан с красива панделка.