Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (104)

104

Сам Донъли не изглеждаше особено доволен, докато малката автоколона напускаше Белия дом. Беше генерал-майор от пехотата, заменил военната кариера с място в Конгреса. След години в Комисията по разузнаването към Камарата на представителите бе издигнат до създадения след 11 септември пост директор на националното разузнаване. Беше човек с опит и репутация на отличен администратор.

На седалката срещу него седеше Джарвис Бърнс. Задната част на лимузината беше изолирана от шофьора и бодигарда с дебело стъкло. Двамата се бяха сражавали заедно в блатата на Виетнам, а после всеки беше поел по пътя си. Когато се срещнаха отново, Бърнс, който се ползваше с пълното доверие на Донъли, получи всички права за управлението на една от най-важните свръхсекретни програми за борба с тероризма.

— Трудна среща, а? — подхвърли Бърнс.

— Много.

— Щеше ми се и аз да присъствам на нея.

— От време на време шефът на разузнавателната общност се присеща за нещо и привиква така наречените „големи момчета“. А аз му подхвърлям кокала, защото не мога да си позволя да го превръщам във враг. Директорът на националното разузнаване е пръв сред равни, така да се каже.

— Страхотна структура си имаме, няма що. Повечето държави разполагат с далеч по-ефективни служби.

— Каква ефективност да имаме при толкова много разузнавателни агенции, които се борят за място под слънцето и най-вече за бюджетно финансиране.

— Но резултатите са красноречиви.

— Абсолютно. След единайсети септември на американска земя няма нито една терористична атака. Това означава, че си вършим работата и президентът го разбира. Което е най-важното.

— Гражданите също.

— Е, може би няма да е точно така, ако стане известно какви хора финансираме.

— Една-две торби с риали или динари нямат особено значение — отбеляза Бърнс. — Сигурността на тази страна е сложна работа. Ние разполагаме с парите и каналите за тяхното разпределение, а те не. Но пък имат други неща, които ние нямаме. Всичко е въпрос на обикновена бизнес сделка.

— Или чисто и просто сделка с дявола.

— Който е малкият дявол в сравнение с онзи, срещу който се борим.

— Но как успяваш да им държиш юздите, Джарв? Те непрекъснато се променят. Днес ние плащаме на същите негодници, които само преди година стреляха по нас и ни взривяваха.

— Водим войната със средствата, с които разполагаме. Нямаме алтернатива.

Донъли погледна към прочутите паметници, покрай които минаваха.

— Наистина нямаме, поне засега — мрачно отрони той.

— Всички правим каквото трябва. Ти си политическа фигура, а аз — обикновен работник.

Донъли не изглеждаше доволен от определението.

— Могат да изпратят призовка на всекиго, Джарв — въздъхна той. — Включително и на теб. Никога не го забравяй.

— Извинявай, ако съм създал погрешно впечатление.

— Никой не е незаменим. Включително и ти.

— Не съм и мислил другояче — отвърна Бърнс с равен тон.

— В Югоизточна Азия направихме всичко възможно, за да оцелеем. Аз не се гордея с това, а днес може би си върша работата по различен начин. Но когато нещата опрат до сигурността на страната, нямам абсолютно никакви колебания.

— Ще се справим и с това.

— Дали? Искам да запомниш едно: в моята агенция саможертвите започват от долу на горе. Никога не го забравяй, Джарв. Никога! — Донъли го изгледа продължително и настойчиво, после извърна глава. — Парите са проблем както винаги. Но ако спрем да плащаме на мръсниците, някъде в тази страна със сигурност ще се взриви куфар с ядрена бомба. Целта оправдава средствата. Когато бях в Конгреса, щях да започна разследване срещу всеки директор на агенция, изрекъл тези думи. Но сега аз съм на горещия стол и със сигурност мога да ги оправдая.

— Плащанията ще продължат. Залозите са прекалено високи.

— Какво е направено за семействата на Райгър и Хоуп?

— Обяснено им е, че двамата са загинали за родината. Разбира се, получиха и съответните финансови компенсации.

— Много съм разочарован, че се стигна до всичко това.

— Аз също.

— За тези неща трябва кураж. Правехме го във Виетнам. Използвахме, когото трябва, за да си свършим проклетата работа.

— Младото поколение не може да го разбере.

— Слава богу, че разполагаме и с хора като Мери Бард.

— Да, тя е истинска находка, за която трябва да благодарим на нашите руски приятели.

— Дори Москва се плаши от звяра на тероризма. Днес те вече имат пари и икономика, която си струва да защитят. Същевременно знаят, че са мишена. Аз я измъкнах от ФБР в момента, в който научих, че е пристигнала. И преди съм работил с нея. Трябва да ти кажа, че заместник-директорът Стив Ланиър никак не беше доволен.

— Естествено. Вероятно скоро ще се наложи отново да използвам услугите й.

— Не прекалявай. Наоколо и бездруго плуват достатъчно трупове.

— Разбира се, сър.

„Но един-два повече едва ли ще имат значение“, помисли си Бърнс.