Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (10)

10

Централата на вашингтонската полиция се намираше на Индиана Авеню, близо до съдебната палата. Тя носеше името на Хенри Дейли — сержант от отдел „Убийства“ в продължение на двайсет и осем славни години, преди да бъде застрелян от промъкнал се в сградата престъпник. Вътре цареше обичайното оживление, непрекъснато влизаха и излизаха униформени служители. Имаше и много цивилни, които чакаха да бъдат призовани по някое дело в съседната сграда или им предстоеше разпит от ченгетата, които се трудеха по етажите. Тук се помещаваха и още две служби — отдел „Пробации и условни присъди“ и Автомобилната инспекция. Струпването на учреждения беше гаранция, че малцина в тази сграда се чувстваха комфортно.

Кабинетът на началника на полицията се намираше в обезопасената част на Дейли Билдинг и до него се стигаше през няколко врати със секретни брави и множество остъклени помещения, в които работеха въоръжени хора. Кабинетът беше ъглов — просторна стая с два широки прозореца. На една от стените имаше шкаф с чаши за кафе, плюшени играчки, купчини вестници и официални доклади. Пред единия прозорец бе окачено американското знаме. В къта за сядане имаше масичка с нареден върху нея шах, както и плазмен телевизор на въртяща се стойка. Самото бюро беше старо и издраскано. Върху него личаха многобройни кръгчета от мокри чаши, а и доста пукнатини, вероятно причинени от гневни юмруци.

Бет се настани на шефското място, а Мейс седна срещу нея.

— Май сгреших, че те взех със себе си — подхвърли Бет, докато преглеждаше купчината папки и листчета с телефонни съобщения пред себе си. — Чудя се защо повярвах, че ще си кротуваш, след като съм имала хиляди примери за противното.

— Просто се изпуснах. Извинявай.

— Ама това малко „изпускане“ от твоя страна не е останало незабелязано — каза Бет и посочи купчината с телефонни съобщения. — Най-вече от страна на кмета, който иска да знае защо една току-що освободена затворничка е била допусната до местопрестъпление, независимо чия сестра е.

— Наистина съжалявам, Бет. Не знам защо го направих.

— Довечера иди да се срещнеш с Олтман, за да получиш свястна работа.

— Още ли живее в Джорджтаун? Защото адресът, който ми даде, е някъде в Маклийн…

— В момента ползва отпуск, но това е домашният му адрес.

— Маклийн е фантастично място — отбеляза Мейс. — Май професорите получават доста повече пари, отколкото преди време.

— Чакай, чакай! Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Олтман е един от най-богатите хора във Вашингтон и околностите му.

— Как е натрупал състояние?

— Не го е трупал.

— Какво? — погледна я с недоумение Мейс.

— Едно време ти беше доста добър детектив, отгатни сама! — отсече Бет и й посочи вратата. — А сега изчезвай, защото влизам в ролята на полицейски началник.

Мейс покорно тръгна към изхода, после спря и се обърна.

— Наистина съжалявам за сутринта, сестричке!

— Ако само това ми беше на главата, денят със сигурност щеше да е прекрасен — усмихна се Бет.

— Ами Мона и кметът?

— Кметът е свестен, с него мога да се оправя.

— А Мона?

— Мона да върви по дяволите!

Секретната ключалка изщрака и в процепа се появи главата на лейтенант Дона Пиърс, личната секретарка на Бет.

— Пристигнаха, шефке — обяви тя.

— Покани ги да влязат.

Вратата се отвори по-широко и в кабинета се появи белокос мъж в костюм на ситно райе, следван от мъж в омачкан сив костюм и куфарче в ръка, който видимо накуцваше.

— Отдавна не сме се виждали, Бет — каза белокосият и протегна ръка.

— Претрупана съм с работа, Сам — отвърна тя.

— Здрасти, шефке — обади се Джарвис Бърнс, мъжът с измачкания костюм.

— Май и двамата не познавате сестра ми Мейс — каза Бет. — Мейс, това са Сам Донъли и Джарвис Бърнс.

Донъли я огледа изпитателно и каза:

— Изненадан съм, че не сме се срещали досега.

— Известно време отсъствах.

— Знам. Вашият случай е типичен пример за превишаване на правата от страна на прокуратурата. — Донъли направи малка пауза и побърза да добави: — Разбира се, това е личното ми мнение.

— Всички знаем за топлите чувства на президента към Мона — мрачно отбеляза Бет.

— А аз изпълнявам всичките му прищевки — добави Донъли.

Забелязала любопитството в очите на Мейс, Бет побърза да обясни:

— Сам е директор на Националния разузнавателен център.

— Да, но за моя радост Джарвис е истинският тежкоатлет — добави Донъли. — Аз само се опитвам да сработя играчите.

— В такъв случай ще ви оставя да си вършите работата. — Мейс направи крачка към вратата.

— Радвам се, че се запознахме — каза Донъли и я изпроводи с поглед, докато Бърнс отваряше тежкото си куфарче. — Току-що са я освободили, нали? — попита Донъли, настанявайки се на малката заседателна маса.

— Да — кимна Бет.

— Има ли някакви планове?

— Ще си потърси работа.

— Надявам се, че ще успее да си стъпи на краката.

— Непременно ще успее.