Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (76)

76

— Снощи бях включила скенера на полицейски честоти и чух за убийството в Девети район. Сигурно си била там, защото изглеждаш скапана.

— И ти изглеждаш недоспала — отбеляза Бет, свали шапката си и седна. — Едва ли е от неудобно легло. Значи пак си имала кошмари.

— Аз вече нямам кошмари!

— Сигурна ли си?

— Когато бях на дванайсет, ме викаше да се гушна до теб, но вече няма нужда — отвърна Мейс, подаде й чаша черно кафе и седна срещу нея.

Бет отпи глътка и одобрително огледа стаята.

— Мога да разбера защо напусна апартамента ми и се премести тук — рече тя.

— Е, има какво още да се желае от обслужващия персонал — каза шеговито Мейс.

— Предполагам, че можеш да си навлечеш неприятности дори като асистентка по някакъв проект.

— Това си е изкуство.

— Значи се връщаш, така ли?

— Не виждам причини да не го направя. За какво искаш да говорим?

— За Андре Уоткинс — каза Бет и закова настойчив поглед в лицето й.

Мейс трепна едва забележимо, но и това беше достатъчно.

— Така и си помислих — кимна Бет. — „А-1“, нали? Ние като полиция би трябвало да се появим във фирмата със съответната заповед за обиск, но хлапето, което работи там, съобщи, че предишната вечер е посрещнал жена в компанията на висок мъж, които са му предложили историята за болната си леля.

— Били сте в жилището на Уоткинс?

— Да, но нямаше никой.

— Когато ние отидохме, имаше.

Мейс й разказа за мъжа, който ги бе посрещнал, опитвайки се да се представи за Уоткинс, като не пропусна да го опише подробно и да сподели подозренията си относно щателното претърсване на апартамента.

— Щеше да е по-добре, ако знаех предварително — рече Бет.

— Освен това Толивър не е била на ресторант с Уоткинс в петък вечер.

— Знам. Описанието беше твърде общо. Вече е издадена заповед за издирването му.

— Онзи тип каза, че бил компаньон. Уоткинс наистина ли е бил компаньон?

— Да. Работил е за фирма, която е осигурявала такива услуги. От петък насам никой не го е виждал.

— Може би Толивър се е нуждаела от компания, предчувствайки, че ще й се случи нещо лошо.

— Сигурно са стигнали до него. Може би са го ликвидирали, а може би просто е избягал. След което са изпратили техен човек да претърси апартамента.

— Май правеше точно това, когато почукахме на вратата.

— Странно, че ви е отворил.

Мейс сви рамене.

— Първо ни огледа през шпионката. Или е разбрал, че не сме ченгета, или ни е познал и е решил да се направи на актьор, за да получи повече информация. За съжаление ние бяхме доста словоохотливи. — Тя вдигна поглед към Бет. — Нещо друго?

— Имам още два въпроса. Какво правихте снощи в юридическата кантора? И кой от вас включи противопожарната аларма?

Мейс я гледаше и мълчеше.

— Била е използвана само неговата карта — добави Бет и почука по масата.

— Не може да е вярно! — разгорещено отвърна Мейс. — Онези, другите…

— Какви други? — остро я прекъсна Бет.

— Снощи имахме гости. Включих противопожарната аларма, за да се измъкнем. Мисля, че са проникнали в сградата с картата на Даян Толивър.

— Никой не е използвал картата й. Пак ще те попитам: за какви гости говориш?

— Не съм много сигурна. Вероятно са били онези, които стреляха по мен.

— Как са разбрали, че се намирате там?

Мейс й разказа за уебкамерата на служебния компютър.

— Ще проверим това — кимна Бет и се приведе напред. — Помниш ли, че ме попита как бих постъпила на твое място? Дали бих рискувала всичко, за да работя по случая и да се върна в полицията?

— Помня, но ти не ми отговори.

— Защото нямах готов отговор. Но после имах време да размисля.

— И?

— Не си струва човек да се завръща в тази дяволска дупка.

— Това е твоето мнение, но не и моето.

— Защо всъщност го правиш?

— Вече говорихме по този въпрос, нали? Мона блокира намеренията ти, от което следва, че няма как да докажем моята невинност. А аз ти казах, че ще работя по случая. Ако се проваля, значи така ми е било писано.

— Ако се провалиш, вероятно пак ще влезеш в затвора. Но този път няма да излезеш жива оттам. Как изобщо ти хрумна идеята, че като разкриеш престъплението, ще се върнеш на работа?

— През изминалите две години имах предостатъчно време за размисъл.

— Случайно решението ти да е свързано с посещението на един агент на ФБР, който е успял да възстанови доброто си име по този начин?

— Защо питаш, след като знаеш всичко? — ядоса се Мейс.

— Какво точно ти каза агент Франк Кели?

— Учудвам се, че още не си го издирила и разпитала!

— Направих го. Но той каза, че това засяга само вас двамата.

— Прав е, Бет.

— Мислех, че нямаме тайни помежду си — поклати глава сестра й.

— Ти си началник на полицията. Няма да те компрометирам по никакъв начин.

— Случаят на Кели е един на милион.

— Въпреки всичко съм готова да опитам.

— Но това е абсурдно!

— Не, Бет. Абсурдно е да посветя повече от десет години на идеята да защитавам хората, а после да се озова в затвора по фалшиви обвинения! Всеки ден от престоя там можеше да бъде последен за мен! Сега най-после съм на свобода, но не мога да правя онова, за което съм родена. Нима допускаш, че ще забравя? И просто ще си кажа „ами, случва се“?

Двете дълго мълчаха и се гледаха. Никоя не желаеше да отстъпи. Телефонът на Бет зазвъня, но тя не помръдна.

— По-добре вдигни — обади се Мейс. — Законът е над всичко, включително и над две вбесени сестри.

Бет бавно отмести поглед и включи апарата.

— Началникът на полицията. — Изслуша човека насреща, прекъсна линията и вдигна глава. — Беше Лоуел Касел.

— Нека позная. Няма съвпадение с ДНК-то на Докъри.

— Напротив. Има пълно съвпадение. Спермата в тялото на Даян Толивър категорично е неговата.