Дейвид Балдачи
Родени за ченгета (1)

1

Джейми Мелдън енергично разтърка очи, но когато отново се взря в компютърния екран, все още нямаше резултат. Той погледна часовника си. Минаваше два след полунощ. На петдесет все по-трудно се справяше с изтощителния маратон. Облече сакото си и отметна от челото си кичурите оредяваща коса.

Докато пълнеше куфарчето, в главата му пак прозвуча гласът от миналото. Не трябваше да се обажда, но не се сдържа. Поговориха, а после се срещнаха. Беше неуместна постъпка, тъй като той не искаше да се връща към тази част от живота си, но имаше чувството, че трябва да направи нещо. В момента работеше за Чичо Сам след почти петнайсет години частна практика. Трябваше да се наспи и да премисли. Това винаги му помагаше.

Преди десет години бе прочут скъпоплатен адвокат по наказателни дела, защитаващ най-закоравелите престъпници в Манхатън. Бяха прекрасни и вълнуващи моменти от кариерата му, но и пагубни. Беше се самозабравил, изневеряваше на съпругата си и постепенно започна да се мрази.

Когато на нея й съобщиха, че й остават най-много шест месеца живот, Мелдън най-сетне се опомни. Закрепи брака си и помогна на жена си да избегне смъртната присъда. Семейството се премести на юг. През следващите десет години, вместо да защитава престъпниците, ги пращаше в затвора. Това го караше да се чувства добре, въпреки че финансовото му състояние не беше съвсем розово.

Той напусна сградата и потегли към дома си. Дори в два през нощта столицата беше оживена. Но когато отби от магистралата и пое по тихите улички на предградието, изведнъж му се доспа. Мигащите сини лампи в огледалото за обратно виждане го накараха да изпъне рамене. Намираше се на права улица с дървета от двете страни, на по-малко от километър от дома си. Отби и спря до тротоара. Ръката му се плъзна към вътрешния джоб, където държеше портфейла с документите си. Обзе го безпокойство. Вероятно беше задрямал на волана и колата бе криволичила по пътя.

Мъжете, които се приближаваха, не носеха униформи, а тъмни костюми. Белите им ризи ясно се очертаваха на лунната светлина. Доколкото можеше да прецени, бяха над метър и осемдесет, с атлетично телосложение, гладко избръснати лица и късо подстригани коси. Мелдън извади мобилния си телефон, набра 911 и постави пръста си на бутона за повикване. После свали страничното стъкло и понечи да извади документите си, но единият от мъжете го изпревари.

— ФБР, мистър Мелдън — обяви той. — Специален агент Хоуп, а това е партньорът ми, специален агент Райгър.

Мелдън се втренчи в служебната карта, мярна и значката на ФБР в следващото отделение на коженото калъфче.

— За какво става въпрос, агент Хоуп? — попита той.

— За имейли и телефонни разговори, сър.

— С кого?

— Ще трябва да дойдете с нас.

— Къде?

— Във Вашингтонското оперативно бюро.

— Защо?

— За разпит — отвърна Хоуп.

— Разпит за какво?

— Преди малко ни наредиха да ви приберем, мистър Мелдън. Заместник-директорът иска да разговаря с вас.

— Не може ли да почака до утре? Аз съм известен адвокат.

— Запознати сме с вашата биография, сър — отвърна с нотка на извинение агентът. — Все пак сме ФБР.

— Естествено, но…

— Можете да се обадите на заместник-директора, сър. На нас обаче ни е заповядано да ви отведем незабавно при него.

— Добре — въздъхна Мелдън. — Може ли да карам след колата ви?

— Да, но партньорът ми ще се качи при вас.

— Защо?

— Компанията на добре обучен агент, който умее да борави с оръжие, никога не е излишна, мистър Мелдън.

— Добре — каза Мелдън, пусна джиесема в джоба си и отключи дясната врата. Агент Райгър се настани до него, а Хоуп тръгна към своята кола. След минута двата автомобила поеха по обратния път към Вашингтон.

— Можехте да дойдете в кантората ми — отбеляза Мелдън. — Току-що си тръгнах оттам.

Очите на Райгър не се отделяха от колата пред тях.

— Мога ли да попитам защо сте навън толкова късно, сър? — подхвърли той.

— Вече ви казах. Имах работа в кантората.

— В неделя вечер?

— В моята професия няма работно време. Партньорът ви спомена за някакви имейли и телефонни разговори. Входящи или изходящи?

— Може би нито едните, нито другите.

— Какво?! — остро попита Мелдън.

— Нашият разузнавателен отдел непрекъснато следи информацията, която си разменят всякакви отрепки от подземния свят. Може би някой, когото сте вкарали в затвора, иска да ви отмъсти. Доколкото сме информирани, вие сте изоставили своята, хм, клиентела в Ню Йорк доста внезапно. Може би за нея става въпрос.

— Но това беше преди десет години.

— Мафията има дълга памет.

По гърба на Мелдън полазиха тръпки.

— Искам закрила за семейството си, ако някой побъркан е тръгнал да си отмъщава! — изрече с треперещ глас той.

— Пред къщата ви вече е паркирана кола с двама агенти.

Прекосиха Потомак и навлязоха в централната част на града. До Вашингтонското оперативно бюро на ФБР имаше само няколко минути. Колата пред тях зави наляво по тясна уличка. Мелдън я последва.

— Защо минаваме оттук?

— Наскоро откриха нов подземен гараж, от който се стига до Бюрото по обезопасен тунел. Така е по-бързо и по-сигурно. В наше време никой вече не знае от кого и как е наблюдаван. Може би от „Ал Кайда“ или от някой нов Тимъти Маквей…

— Ясно — каза адвокатът и го погледна притеснено.

Това беше последната дума, изречена от Джейми Мелдън.

Тялото му се парализира от мощен електрически заряд почти едновременно с тежкия крак, който стъпи на спирачката. Ако беше в състояние да вижда, Мелдън без съмнение би обърнал внимание на факта, че агент Райгър носи ръкавици, а между пръстите си държи малка черна кутия със стърчащи от нея електроди. Райгър слезе от колата, а тялото на Мелдън се люшна встрани.

Другата кола спря на няколко метра по-напред. От нея изскочи Хоуп и се затича към тях. Двамата мъже измъкнаха Мелдън и го подпряха с лице към голям контейнер за смет. Райгър извади пистолет със заглушител, опря го в тила му и натисна спусъка.

Прехвърлиха трупа в контейнера. Райгър седна зад волана на колата му и последва партньора си по обратния път. Тялото на Мелдън потъна сред боклуците.

Райгър измъкна джиесема си и натисна бутона за бързо набиране. От другата страна вдигнаха след първия сигнал.

— Готово — съобщи лаконично той, прекъсна връзката и пусна телефона в джоба си.

Мъжът насреща направи същото.

Преодолявайки болката от допира на тежкото куфарче до сакатия му крак, Джарвис Бърнс полагаше върховни усилия да не изостава от групата, която прекоси пистата, изкачи металната стълбичка и потъна в утробата на самолета.

Белокос мъж с набраздено от бръчки лице се обърна да го погледне. Той бе директорът на националното разузнаване Сам Донъли — пост, който автоматично го правеше шпионин №1 на Америка.

— Как си, Джарв?

— Отлично, господин директор.

Десет минути по-късно „Еър Форс 1“ излетя в ясното нощно небе и пое към военновъздушната база „Андрюс“ в Мериленд.