Волфганг Холбайн
Спящата армия (13)

13.

По заповед на Хартман трите хеликоптера бяха изчакали още десетина минути, преди да излетят — толкова ниско и толкова бързо, че за Черити бе невъзможно да определи разстоянието, което бяха изминали през следващия четвърт час. Освен това те непрекъснато променяха курса си и извършваха големи отклонения, когато на екраните на радара се появяваха планери на мороните. След като напуснаха града, местността стана хълмиста. Скоро под тях се появиха и първите гори, между които тук-там се мяркаха развалините на по-малки градчета. Накрая хеликоптерите се насочиха към някакъв сребрист блясък, който скоро се превърна в малко езеро, и намалиха скоростта си. Докато се спускаха ниско над водата, въртящите се роторни перки плющяха силно и грохотът им се отразяваше от нея. Бяха вече на около десет, метра над водата, когато Черити погледна загрижено Хартман.

— Не ми казвайте само, че тези неща могат и да се потапят.

Хартман се усмихна тайнствено.

— Ще бъдете изненадана — отговори той.

Преди Черити да успее да зададе друг въпрос, вертолетите докоснаха водата и се плъзнаха без съпротивление по нея. В продължение на няколко секунди тя не виждаше нищо друго, освен сребристи потоци вода, обгръщащи корпуса на хеликоптера. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не изпадне в паника.

А после влудяващият блясък изгасна и тя разбра, че хеликоптерът не беше под водата. Пред тях се простираше черното като лава фуниеобразно устие на езерото, върху което бяха кацнали множество други хеликоптери.

Черити вдигна с изненада глава и погледна нагоре. Пред очите им отново заблестя нещо, което сякаш се отдалечаваше от погледа им.

— Това е… холограма? — промърмори учудено тя.

Хартман кимна.

— Перфектно, нали? Дълго време работихме, докато усъвършенстваме така системата, но си струваше.

Изумена, Черити се наведе над рамото на пилота, за да може да вижда по-добре. Кратерът бе дълбок около половин миля; дъното му бе покрито със същата черна лава, както и стените, но бе грижливо загладено. Между наредените в полукръг хеликоптери се движеха множество малки фигури, тичащи бързо настрани, за да не бъдат покосени от въртенето на роторите. Откъм откритата страна на полукръга, образуван от хеликоптерите, се намираше огромна, двукрила стоманена врата, водеща дълбоко под земята. От лявата и дясната й страна Черити видя няколко полукръгли купола от бетон, от които стърчаха дулата на големи лазерни оръдия. Мнимото езеро не бе само таен хангар за хеликоптери, а и крепост.

Хеликоптерът се приземи с лек тласък. Голямата врата от страната на мотора се плъзна с леко бръмчене и Хартман направи подканващо движение с ръка, но поклати глава, когато Черити се обърна и понечи да се върне към Скудър.

— Ще се погрижат за приятеля ви — каза той. — Ще ви го върнат веднага щом дойде в съзнание, давам ви честната си дума.

Черити слезе, като хвърли тревожен поглед към Нет. Мъжете, които се бяха отдалечили от приземилия се хеликоптер, се върнаха обратно. Черити забеляза, че всички без изключение бяха много млади; никой от тях не беше по-възрастен от Фелс или Леман.

Всички те бяха много високи, широкоплещести и се движеха много бързо. Бяха обхванати от някакво особено напрежение, сякаш приземяването на трите хеликоптера бе нещо, което бяха упражнявали хиляди пъти, но не бяха го преживявали в действителност.

— А вашата приятелка? — попита Хартман. — Няма ли да дойде с нас?

— Не — поклати глава Черити. — Би желала… да остане при Скудър.

Хартман се засмя тихо.

— Разбирам недоверието ви, капитан Леърд. Но, повярвайте ми, то е неоснователно.

Те се приближиха към бронираната врата, която се открехна малко, още като бяха на пет крачки от нея. Черити се престори, че не забелязва нищо, но от погледа й не убегна едно от лазерните оръдия, следящо безшумно движенията им. „Мъжът до командния пулт на това оръдие трябва да е много недоверчив, помисли си иронично Черити, и пълен идиот. Ако задейства това оръдие, целият този замаскиран хангар ще се превърне в истински вулкан.“

Преди да преминат през вратата, Хартман спря и протегна ръка.

— Може ли оръжието ви, капитан Леърд? — попита той.

— Моля?

Хартман сви рамене със съжаление.

— Заповед — знаете какво означава това.

— Не — отговори спокойно Черити, — не знам. Имате заповед да обезоръжавате и съюзниците си?

— Всъщност не — продължи да упорства Хартман, — но цялото съоръжение се наблюдава от компютър, който, за съжаление, е много упорит. Той не може просто така да повярва, че сте на наша страна.

Черити бе твърде изтощена, за да подхваща спор с лейтенанта. С въздишка на примирение тя сне пушката от рамото си и я подаде на войника, който ги придружаваше.

Преминаха през вратата, зад която се простираше полукръгъл, може би сто метра дълъг коридор с голи бетонни стени. Той бе достатъчно голям, за да предложи място и за хеликоптерите, ако това е необходимо.

— Какво е това? — попита тя, като се оглеждаше любопитно.

— Това, което търсят оня Стоун и чудовищата му — отговори Хартман. — Спомняте ли си още какво ми разказахте вчера? За СС01, бункерът в Америка, от който идвате?

Черити кимна и Хартман, който вървеше до нея със скръстени на гърба си ръце и леко приведени рамене, продължи да говори:

— Предположението ви е съвсем правилно, капитан Леърд. Това тук е немското му подобие, един бункер, в който могат да се оттеглят правителството и важни личности, ако някога се стигне до атомна война.

Черити огледа с нескрито учудване огромния коридор.

— Твърде е голям за правителствен бункер, нали?

— Цялото бункерно съоръжение е далеч по-голямо. Ако е необходимо, можем да издържим цял век тук долу.

— И предполагам, че имате и достатъчно оръжия, за да завладеете след това отново света — или остатъка от него — каза Черити.

Хартман сбърчи чело, сякаш не му бе съвсем ясно какво означават тези думи. А после внезапно се усмихна.

— Може би — каза кратко той.

Когато стигнаха до края на тунела, Черити преживя нова изненада. Беше очаквала да види бъркотия от коридори и катакомби, както при СС01 в американските Скалисти планини, но пред нея и под нея се простираше огромна пещера, която очевидно имаше естествен произход. Множество лампи с натриеви пари я осветяваха ярко. От пода й се извисяваше град от различно големи постройки, изградени от еднакви по форма пластмасови детайли.

Някои от тях бяха малко по-големи от еднофамилни къщи, а други представляваха огромни халета, достатъчно големи, за да поберат цял самолет. Между тях сновяха стотици фигури в зелени униформи, насам-натам се движеха малки колички с електромотори, подобни на бръмчащи малки насекоми, забързани по пътя си.

— Впечатляващо, нали? — каза с гордост Хартман.

Черити кимна неохотно. Подземната станция не бе и наполовина голяма колкото СС01, но докато американското съоръжение представляваше подземна система от килии, безкрайни коридори и стълби, из които човек би могъл да скита дни наред, тази база бе истински град, построен на около миля дълбочина под земята.

— Колко човека имате тук? — попита Черити.

— Боя се, че са твърде много — каза Хартман.

— Какво имате предвид?

— Скоро ще разберете — отговори уклончиво Хартман.

Той я подкани с ръка да влезе в един отворен асансьор за товари, който водеше към най-ниската част на подземния град.

— Елате. Ще ви представя генерал-майор Кремер, нашият комендант. Той вече ви очаква.

 

 

Лазерният лъч го бе улучил и го бе съборил на земята, и за пет минути — необичайно дълго време — той бе изгубил съзнание. Кайл се опита да отстрани болката и да спре кръвотечението, но не успя да затвори раната в рамото си с обичайната бързина. Отдавна вече клетките му не се регенерираха така бързо, както бе необходимо.

Бяха му необходими десет минути, за да възстанови силите си и да може да стане.

„Вероятно постепенно губя свръхчовешките си способности“, помисли си той. Вероятно по време на пленничеството му в Париж бяха извършили с него нещо, което от свръхчовек го бе превърнало отново в нормален мъж. Внезапен ужас обхвана Кайл при мисълта, че няма да бъде в състояние да издържи борбата с другите мегавоини.

Някакво движение при приземилите се планери го изтръгна от мислите му. Той се надигна предпазливо зад прикритието си и погледна към сребристите летящи дискове. Те бяха пет — три по-малки ловни кораба, каквито познаваше от Париж, и два по-големи, матовосивкави бойни кораба. За първи път Кайл виждаше отблизо такъв изтребител. Но по време на обучението си за мегавоин той бе учил достатъчно за тях, за да знае, че дори и един-единствен от тези бойни кораби е в състояние да превърне в прах и пепел цял град.

Кайл отклони поглед от бойните кораби и погледна към катедралата.

След като пламъците бяха изгаснали и пушекът се бе отдръпнал, се виждаше, че огромната постройка не е толкова разрушена, както можеше да се очаква в първия момент. Част от покрива бе съборена и една от двете кули се бе пропукала. Иначе титанът от камъни бе устоял на експлозията. Между развалините се движеха стотици джеърди и множество мравки. Докато джеърдите бяха заети с това да помагат на ранените си другари, мравките образуваха една верига между напуканата врата и планерите. Бързо и с точността на машини те си подаваха пашкулите, които бяха оцелели след ракетното нападение на хеликоптерите.

Кайл беше сигурен, че тези яйца са единствената причина, поради която той и всички останали все още бяха живи. Ако не бяха неизлюпените малки мравки, чието опазване имаше абсолютно предимство, пилотите на двата бойни кораба не биха се поколебали за секунда да отблъснат с безмилостна твърдост нападението върху планерите. Такава бе тактиката на мороните — да унищожават всяка съпротива още в зародиш.

За момент Кайл се вглъби в себе си и установи, че тялото му се бе възстановило от нараняванията. Той предпазливо промени външния си вид и превърна маскировъчния си костюм на кафяво-зелени петна в дрипи, които по нищо не се различаваха от окъсаното облекло на варварите. Когато излезе от прикритието си, все още се движеше трудно, но в момента това бе предимство. Много от намиращите се на площада пред катедралата джеърди бяха ранени, за да обърне някой внимание на един окъсан, куцукащ мъж между тях.

Въпреки това той имаше чувството, че стотици студени очи на насекоми го гледат недоверчиво, когато с несигурни крачки се приближаваше към вратата на катедралата. По пътя натам мина покрай единия от бойните кораби. Комендантът на кораба бе слязъл. Но това не бе мравка, а инспектор, едно високо два и половина метра чудовище с четири ръце и лъскава, бяла хитинова броня.

Видът на насекомото ужаси Кайл. Какво, за бога, бе намерила Черити Леърд в оня бункер в Париж, че господарите на Черната крепост бяха напуснали Северния полюс, за да ги преследват? Кайл мина покрай кораба с наведена глава. Инспекторът говореше с писклив глас и енергични жестове с някакъв джеърд, в който след момент Кайл разпозна Джайл. Без самият да знае защо, гледката на джеърда го изпълни с облекчение. Радваше се, че Джайл бе преживял това вероломно нападение.

Кайл продължи, поклони се чинно на мравката, която идваше срещу него, натоварена с яйца, и влезе в катедралата. Гледката на разрушенията бе ужасяваща. Двете ракети, които хеликоптерът бе изстрелял в сградата, бяха се взривили в задната стена и я бяха разрушили напълно. Гнездото под покрива бе разкъсано и самата царица лежеше под планина от развалини и почернели греди. Дузини мравки се суетяха около огромното тяло, което издаваше тихи стенания.

Кайл не вярваше, че тя ще оживее. Той знаеше колко невероятно жилави са тези гигантски машини за люпене, но тази тук бе понесла ужасни наранявания. Два от шестте й крака бяха откъснати и мястото кървеше обилно.

Кайл наведе бързо глава, когато царицата за момент насочи погледа си към него. Внезапно изпита чувството, че го е познала, че знаеше съвсем точно кой е и какво прави тук.

И тогава чу вика.

Бе много тих. Никой от джеърдите и никоя от мравките не го чуха, но необичайно острият слух на Кайл го долови ясно — и разпозна гласа.

В същия момент главата на царицата клюмна. Погледът на огромните й фасетни очи се насочи към една тясна врата в разрушената задна стена на катедралата. Тогава викът прозвуча отново и Кайл чу и други пронизителни викове — не на хора, а сърдито съскане на животни, последвани от неясните звуци на ожесточена борба.

Без дори да помисли за сигурността си, той се затича. Две-три мравки го погледнаха недоверчиво, но отново насочиха вниманието си към ранената царица, която в същия момент започна да трепери силно. Част от планината отломки, под които бе затисната, се срути.

Кайл стигна до вратата и се втурна вътре. Шумът от борбата се усили. Той спря за секунда, за да се ориентира, а после се затича към друга врата, зад която се виеше тясна извита стълба, водеща надолу.

В края й имаше дървена врата, през която проникваше червеникава светлина и се забелязваха странни движения. Кайл изкърти вратата с ритник и се втурна през нея.

В малкото подземие вилнееше разгорещена битка. Половин дузина джеърди се отбраняваха безнадеждно с пръти или камъни срещу огромна армия големи, сиво-кафяви плъхове, които с яростно съскане връхлитаха върху тях и се вкопчваха в телата им със зъби и нокти. Варварите се биеха с храброст и ожесточеност, която изненада дори и Кайл; въпреки това изходът на борбата бе ясен от пръв поглед, защото от една дупка в стената продължаваха да излизат нови и нови плъхове.

Кайл се огледа, сякаш търсеше нещо, и най-сетне откри Гурк, който стоеше разкрачен над една безжизнена фигура, размахваше ръждясала желязна пръчка и с изненадващ успех се отбраняваше от плъховете.

Кайл разбра чие беше безжизненото тяло и с вик на ужас се хвърли напред.

Но успя да направи само една крачка. Един от гризачите връхлетя върху него и се впи в рамото му. С едно-единствено яростно движение той отхвърли плъха от себе си, вдигна го нагоре и с все сила го хвърли срещу стената. После се втурна нататък, но веднага бе нападнат от две други животни, които се впиха в ръцете и бедрото му. Кайл измъкна оръжието си. Не се поколеба да стреля, но малкият пистолет издаде само някакъв мимолетен вой. Той се освободи от тях с два-три силни удара, отправи се към входа на тунела, от който излизаха плъховете, и стреля. Светлинният поток, излязъл от дулото на малкия пистолет, превърна половин дузина от огромните зверове в облаци прах. Кайл насочи лъча към входа на тунела и задържа пръста си почти половин минута върху спусъка, докато се увери, че в дупката няма повече живи плъхове. А после се обърна, прибра пистолета си и с голи ръце се впусна в битката.

Намесата му бе променила коренно ситуацията. Плъховете все още имаха надмощие над джеърдите, но сега, когато вече не получаваха подкрепление, варварите лесно щяха да се справят с тях. Все повече и повече огромни гризачи падаха мъртви или тежко ранени на земята и накрая останаха само три или четири, които отстъпиха страхливо и се скупчиха в единия ъгъл на помещението.

Кайл извади пистолета си и го насочи към тях, но в същия момент върху него връхлетя един джеърд, който преди това се бе сражавал с камъни срещу плъховете. Той се вкопчи в ръката му и поклати глава. Кайл го отблъсна настрани, но джеърдът, бърз като светкавица, му препречи отново пътя.

Изумен, Кайл отпусна оръжието си, като гледаше ту джеърдите, ту събралите се в ъгъла плъхове.

Джеърдът се обърна към плъховете, вдигна бавно ръка и посочи първо към тях, а после с подчертан жест и тунела, от който бяха дошли чудовищата. Невярващ на очите си и напълно объркан, Кайл наблюдаваше как плъховете се обърнаха бавно и изчезнаха един подир друг през отвора.

Тихо стенание го накара да дойде на себе си. Гурк бе паднал на колене и стенейки, притискаше ръце към горната част на тялото си. Дузината дълбоки рани върху него кървяха обилно, а лицето му бе изкривено от болка. Но Кайл само го погледна бегло, коленичи до Хелън и я обърна внимателно.

Когато я погледна, замръзна от ужас. Очите й бяха неподвижни.

Някакъв плъх бе прегризал гърлото й.

— Не! — прошепна потресен той.

— Можеш ли да й помогнеш? — попита Гурк.

Кайл поклати мъчително глава. Хелън бе мъртва. Можеше да върши много неща, но не можеше да събужда мъртвите за живот.

— Какво стана? — прошепна Кайл. Той сграбчи джуджето и го разтърси диво. — Защо не я защити?

Гурк се освободи от хватката му и разпери безпомощно ръце.

— Нямаше никакъв шанс — каза тихо той. — Тя бе първата, която те нападнаха. Не можах да направя нищо.

Очите на Кайл се напълниха със сълзи. Той вдигна нежно Хелън на ръце, докосна лицето и затвори очите й. Раната в шията й бе много малка, почти смешна в сравнение с дълбоките рани от ухапване и разкъсване, които бяха получили Гурк и джеърдите. И това се стори на Кайл толкова несправедливо, толкова жестоко — от всички тях това момиче имаше най-малко нещо общо с войната им срещу Стоун и цялото му войнство. Защо точно тя трябваше да умре? Когато след известно време вдигна отново погледа си, забеляза, че Джайл и други джеърди бяха влезли в подземието и започнаха да изнасят телата на мъртвите си или ранени другари. При това движенията им бяха толкова прецизни и едновременно с това толкова безучастни, че те напомняха машини.

Погледът на Джайл се плъзна по безжизнената фигура на Хелън, а после се спря върху Кайл.

— Искаш ли да оживее?

Кайл чу как до него Гурк пое дълбоко въздух. За секунди той изгледа джеърда със смесица от недоверие и ужас, а после погледна надолу към ранения техник. Гледката бе ужасяваща — мъжът живееше по друг, напълно неразбираем начин, но все пак живееше. Без да промълви дума, Кайл вдигна Хелън, а Джайл изтълкува мълчанието му като съгласие, каквото всъщност и представляваше.