Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (6)

Шеста глава

Кавано гледаше как първите слънчеви лъчи се процеждат през пелената от облаци и си мислеше колко доволен се чувства сега, как цялото му тяло е потопено в блаженство. Беше му хубаво… Дори повече от това — чувстваше се великолепно. Никога не се бе чувствал така през живота си! Нещо много важно му бе липсвало до този момент и сега щеше да бъде истински глупак, ако го изпуснеше. Макар че отдавна не бе в юношеските си години, Кавано ясно усещаше нарастващата си възбуда. И всичко беше заради жената до него. В себе си той откриваше алчност и желание да я притежава изцяло, да бъде само негова. Кавано гледаше на секса откъм практичната му страна. Беше престанал да се пита защо точно тази жена го привличаше. След като я бе обладал, беше невъзможно да я отстъпи на когото и да било… Освен това той знаеше как да я накара да го пожелае. Тази мисъл го изпълваше с дивашки възторг и задоволство. Кимбърли бе като течен кехлибар в ръцете му, впиваше се в него, когато се отдаваше на най-съкровените нужди на неговото и нейното собствено тяло. Но дори когато я притежаваше напълно, той бе като омагьосан от нея. Беше парадокс, който Кавано не можеше да си обясни, навярно защото бе мъж. С благодарност приемаше развитието на събитията. Прекрасно съзнаваше, че любов като тази идва само веднъж в живота на един мъж, и то само ако мъжът имаше извънредно голям късмет. Единствено глупак би подлагал на анализ или съмнение подобна ситуация…

По-скоро трябваше да прецени какви са опасностите за любовта между него и Кимбърли. Вече бе предприел някои стъпки. Искаше да предпази Кимбърли от заплахата, която витаеше около нея. Тази битка бе най-неотложната.

Кимбърли се размърда в прегръдките му и възбудата му нарасна непреодолимо. Кавано видя как ресниците на младата жена леко трепват. Кимбърли отвори очи и в първия миг недоумяващо се втренчи в него. Стана му приятно.

— Обикновено се събуждаш сама, нали? Добре ще е да свикнеш с присъствието ми, защото те очакват още много сутрини като тази — измърмори Дариъс Кавано, притисна я в прегръдките си и страстно я целуна по рамото.

— Наистина ли? — възкликна Ким и вдигна очи, пълни с любов.

Двамата бяха прекарали невероятна нощ на знойни страсти, но той изглежда още не можеше да се насити… както и тя самата.

— Да, моя красива магьоснице — отвърна той, плъзна ръце по тялото й и обхвана гърдите й. — При това не смятам да те деля с онзи мъж — дрезгаво добави Кавано.

— Кой мъж? — попита Ким и озадачено премига.

— Валериън.

— Джош Валериан?!

— Именно. Напоследък все за него мисля — отвърна Кавано, разтвори бедрата й и обхвана с устни зърната на гърдите й.

— И какви са зашеметяващите ти изводи?

— Съвсем очевидни! Най-бързият и лесен начин да бъде заличен някой мъж от мислите ти е като ти се напомня често, че друг мъж, в случая аз, притежава тялото ти.

Пламналата му плът проникна между бедрата й и нежно докосна женствената врата към насладата и блаженството.

— Кавано, шегуваш ли се?!

— Ти как мислиш? — усмихна се мрачно той и изпитателно я изгледа.

Кимбърли прекара език по устните си, опитвайки се да прецени ситуацията.

— Ами… Мисля, че не се шегуваш.

Кавано проникна в нея бавно. Умишлено не бързаше и спокойно изследваше всеки сантиметър от нейната жадна и галеща сърцевина. Влажната й гореща плът бавно го обгръщаше, от гърдите й се откъсваха тихи стонове на наслада, когато инстинктивно се притискаше в слабините му.

— Права си, не се шегувам. Виждаш ли колко добре се разбираме напоследък?

— Кавано, понякога си ужасно арогантен — задъхано промълви Кимбърли и жадно обхвана с крака тялото на мъжа. Страстта й се разгаряше неудържимо.

— Може да съм арогантен, но съм истински! Ти имаш нужда от истински мъж, а не от мухльо, който не може да те притежава, както те притежавам аз сега и да те накара да тръпнеш в обятията му!

— Джош не е мухльо!

— Точно сега съвсем не ти е нужен, нали? Сега се нуждаеш от мен. Признай… Кажи го!

Сладостното напрежение помежду им нарасна.

— Нуждая се от теб, Кавано! Моля те! Сега! Дай ми всичко от себе си! О, Кавано!

Дълго след това Кимбърли лежеше, потънала в сладостна нега и мечтателно гледаше как Кавано навлича джинсите и ризата си. Нямаше намерение да ги закопчава, защото щеше набързо да се скрие в спалнята си.

— Не че има надежда някой от семейството да не е разбрал, но така може би ще се чувстваш по-спокойна, когато слезеш в трапезарията на закуска.

— Много си мил — рече замислено Кимбърли, благодарна за разбирането, което проявяваше към нея.

— Не съм чак толкова безчувствен. Ако се интересувах само от собствените си желания, щях просто да те заведа в моята стая и… по дяволите благоприличието! Но нали трябва да се грижа за теб и да те пазя, а не да се възползвам от положението. Значи ще се постарая да се държа прилично. Обаче и ти не трябва прекалено да ме изкушаваш…

— Искаш да кажеш, че ако пак дойдеш в стаята ми посред нощ, аз ще бъда виновна, така ли? — рече Кимбърли и закачливо се нацупи.

— Точно така! Ще се видим на закуска — отвърна Кавано, целуна я по челото и я потупа по бедрото със самонадеяността на собственик.

Колко уверен в себе си, безсрамно арогантен и мъжествен бе той тази сутрин! Очевидно бе, че се чувства добре… Навярно мъжете бяха най-опасни именно когато се чувстваха така добре, както Кавано. Все пак Кимбърли изпитваше истинско удовлетворение, че не друг, а тя бе причината за неговото мъжко доволство.

 

 

Когато същата сутрин Ариел започна да й гледа на карти, събитието стана достояние на цялото семейство. Присъстваха Джулия, госпожа Лосън и леля Мили. Кимбърли послушно седна до масата с картите и зачака да й предскажат бъдещето.

— Ариел наистина умее да гадае! Преди няколко месеца ми предсказа, че ще се сгодя за Марк и точно така стана — сподели весело Джулия.

Леля Мили въодушевено закима.

— Миналото лято ми предсказа, че ще ми стане лошо в онзи мексикански ресторант и се оказа права!

— Много често, когато опитат необичайна храна, хората се разболяват… А ако се съди по отношенията между Марк и Джулия, аз също бих могла да предскажа годежа им — забеляза дълбокомислено Кимбърли.

Джулия се разсмя.

— Не разваляй атмосферата с анализи, Ким!

— Джулия е напълно права. Ще развалиш цялото удоволствие от гледането — заяви Ариел и разбърка картите.

— Добре, добре! Обещавам да мълча!

— Гледали ли са ти някога? — попита Ариел.

— Не.

— Е, добре, слушай… Щом ги наредя, картите имат вече връзка една с друга и освен собствените си значения, придобиват нови. Понякога е много сложно. Всеки от тези квадрати представлява отделен аспект от живота ти. Този е успехът… този — кариерата, а този — любовта.

— С нетърпение чакам да видя какви карти ще се паднат на любовта — рече Джулия.

— Като, че ли не знаем… — намеси се не особено тактично госпожа Лосън.

— Готова ли си? — попита Ариел и започна да нарежда картите.

— Готова съм — отвърна Кимбърли.

Не след дълго Ариел наруши тишината.

— Отлично! В работата си ще пожънеш успехи. Парите няма да бъдат проблем за теб… А този квадрат тук представлява промените в твоя живот. Но тук имаш пика… Хм, това не е много хубаво. Означава промяна към лошо… Може би някаква опасност. Но тя се неутрализира отчасти от този поп купа, който е в квадрата на щастието.

Що се отнасяше до Кимбърли, тя смяташе гледането на карти за доста неясен и мъгляв процес. До всяка карта, вещаеща нещастие, Ариел намираше друга, която я неутрализираше отчасти или напълно. За здравето, пътешествията, амбицията и парите картите винаги бяха хубави.

— Неотдавна състояло се пътуване може да доведе до значителни промени в живота ти — рече по едно време Ариел.

Кимбърли тъкмо се накани да извика шеговито: „Сериозно? Не може да бъде!“, но срещна погледа на Джулия и се въздържа.

— А сега да видим любовта… Е, поне ще бъде верен — рече гледачката, като обърна поп спатия.

— Нима само това означава поп спатия? — попита нетърпеливо Кимбърли.

— Не съвсем. Означава, че макар да му вярваш, той не е безгрешен…

— Че кой мъж е безгрешен? — обади се Джулия.

— Всъщност понякога дори ще те вбесява… — продължаваше Ариел.

— Както вече каза Джулия, кой мъж не е такъв? — намеси се и госпожа Лосън.

Ариел се наведе над картите и каза:

— Не е само това… Отново виждам опасност. Ще познаеш страха, Ким.

— Страх! От какво?

Ариел не й обърна внимание, а продължи и обърна десетка каро.

— Ще изпиташ болка от нещо, свързано с лъжа и измама.

— Сигурно става въпрос за хонорарите, които някои издатели така и не ми изплатиха. Това не е важно. Кажи ми от какво ще се уплаша.

Възрастната жена замислено поклати глава.

— Трудно е да се каже, Ким. Виждам само мрак… Мрак и сребро!

Изведнъж Кимбърли застина, спомнила си за фигурата с черната наметка и сребърната кама в ръка.

— Мъж ли е? — извика тя и усети как устата й внезапно пресъхна.

— Може би, а може би не…

Ариел обърна още няколко карти, но не каза нищо повече.

— Това ли е всичко? — безгрижно попита леля Мили.

— Да, това е.

— Е, Ким, май трябва да се пазиш от някакъв загадъчен и опасен любовник със сребро в косите — засмя се Джулия.

— Но любовник, на когото напълно може да се разчита — намеси се категорично леля Мили.

— Ние всички го познаваме! — изчурулика весело госпожа Лосън.

— Да… Е, благодаря ти, Ариел. Беше ми много приятно. А сега трябва да се прибера в стаята си, за да поработя над последната си книга. Може пък този загадъчен мъж да е главният ми герой.

— На картите не може да се гледа с пренебрежение, Ким. Те невинаги са салонен трик за развлечение — каза Ариел.

— Ще запомня това, Ариел. Благодаря ти… О, между другото, как вървят приготовленията за приема?

— Отлично! Ще бъде в събота вечер — рече леля Мили.

— Толкова скоро?

— Обадихме се на всички по телефона. Поканите бяха просто формалност… Оказа се, че тази събота е най-подходящият ден. Хайде, бягай горе, мила, а ние с Мили ще изготвим менюто — рече Ариел.

Леля Мили кимна и добави:

— Искаме всичко за приема да бъде точно както трябва.

— Защо? Този прием специален ли е? — учуди се Кимбърли.

— Разбира се! Нали ти ще присъстваш! А сега послушай Ариел и се качи в стаята си — рече усмихната леля Мили.

Не беше нужно да я увещават повече. Ким бездруго бе изостанала доста в работата си над „Вендета“.

 

 

Малко след десет часа вечерта в събота Кавано обходи с поглед залата и най-сетне зърна Кимбърли. Той смяташе, че е истински щастливец, макар да не можеше непрекъснато да бъде с нея тази вечер. Още с пристигането на първите гости Кимбърли се превърна в обект на всеобщо внимание, не само защото голяма част от гостите бяха чели нейните романи, но и защото Джулия разказа на всички, че Кимбърли е спасила Скот. Освен това цялата прислуга се отнасяше към Ким така, сякаш тя беше вече част от семейството. Този факт караше гостите да мислят, че Кимбърли съвсем скоро наистина ще се присъедини към рода Кавано. Дариъс Кавано чу поне петнайсет души да обсъждат обявяването на женитбата им.

Кимбърли бе облечена в копринена рокля на тюркоазни и жълти цветя, която бе купила вчера заедно с Джулия. Кавано бе потиснал желанието си да й купи роклята като подарък, защото знаеше, че това ще я ядоса. Вече се бе научил да уважава свирепата й гордост, която много често го изнервяше. Той се загледа в кехлибарените й къдрици, събрани на тила. Искаше му се да зарови пръсти в тях и да ги разпилее по раменете й. Отново усети познатата възбуда. Налагаше си да не мисли за страстта. Трябваше да изясни някои неща, преди отново да се люби с Ким… Или поне това се мъчеше да си внуши. Отпи още една глътка от своето отлично „Мерло“ и се отдаде на фантазиите си за още една любовна нощ с Ким, след като всички си отидеха…

Но между тях имаше толкова много нерешени въпроси. Ясно беше, че ще трябва да говори с адвокатите от кантората в Лос Анджелис. Кавано подозираше, че Кимбърли не си дава сметка защо той се стреми да не се отдава изцяло на страстните си желания към нея. Тя смяташе, че се дължи на джентълменското му възпитание. Кавано я оставяше да вярва в това, защото още не бе решил как да й каже, че чувствата му към нея са много по-дълбоки. Скоро всичко между тях щеше да се уреди и Ким щеше завинаги да е освободена от миналото си.

Изведнъж зад него някой се раздвижи. Беше Старки.

— Добре се справя — забеляза той, поглеждайки към Кимбърли.

— Особено като се има предвид, че е саможива — съгласи се Кавано.

— Всеки е самотен по един или друг начин — сви рамене Старки.

— Старки, защо като пийнеш уиски, ставаш такъв философ?

— Уискито изважда на преден план интелектуалните ми способности.

— Ясно.

— Тя е точно за теб, Дери. Харесва ми.

Кавано сви устни в дяволита усмивка.

— Като знам колко си придирчив към хората, тези твои думи означават много и представи си, аз съм съгласен с теб.

— А кога ще уредиш другия проблем, за да не ти пречи повече и да не се налага да играеш разни игри? — рече Старки, все още загледан в Кимбърли.

— Уредих си среща вдругиден.

— На неутрален терен?

Кавано кимна.

— Във фоайето на един хотел в Сан Франциско.

— Сигурен ли си, че това е най-добрият начин?

— Имаш ли друга идея? — мрачно попита Кавано.

— Не — въздъхна Старки.

— Искам тя да се освободи от миналото си, Старки. Единственият начин е да се срещне с тях. Освен това те ще я преследват, докато не се доберат до нея. Отчаяни са. По-добре да уредим нещата според нашите правила, отколкото да играем тяхната игра.

— И възнамеряваш да кажеш всичко на Ким в последния момент?!

— Тя никога няма да се съгласи да се срещне с баба си и дядо си.

— Жените не обичат такива изненади…

— Ким ще разбере защо съм постъпил така. Когато всичко приключи, тя ще разсъждава трезво.

В другия край на залата Кимбърли успя да се освободи от наобиколилата я тълпа. Извини се и излезе на терасата. Какво блаженство! Тук бе толкова тихо и спокойно… Тя се хвана за една от металните подпори на сенника, наведе се и се взря в тъмнината. Право пред нея беше градината, а по-нататък каменната ограда, която нямаше право да преминава. В дъното се виждаше сградата с ферментационните цистерни. Навсякъде се простираха лозя, огрени от бледата луна. Какъв ли живот бе водил Кавано, преди да дойде тук…

— Не е ли малко студено на терасата, Ким?

Тя се извърна, щом чу познатия дрезгав глас на Старки и му се усмихна.

— Имах нужда от малко свеж въздух. След минутка ще вляза. Харесва ли ти приема, Старки?

— Не си падам много по такива неща…

— И аз. А Кавано?

— Има още много неща, които не знаеш за него, нали?

Изненадана от въпроса му, Кимбърли поклати глава.

— Понякога мисля, че го познавам, но има мигове, когато… — Тя не довърши мисълта си.

— Сигурно и той мисли същото за теб. Такава е човешката природа.

— Ти май добре я познаваш… — засмя се Кимбърли.

— От уискито е. Изважда на показ интелектуалните ми способности, както казах на Кавано преди малко.

— Много интересно. Какви други наблюдения имаш по въпроса?

— За теб и Кавано ли? Само очевидното…

— А именно?

— Двамата сте създадени един за друг. Той има нужда от теб, Ким.

— Не съм сигурна, Старки… Той има толкова други неща в живота си — винарната, задълженията към близките… Защо съм му аз?

— Защото можеш да го пазиш от тези ангажименти. Ти няма да им позволиш да запълнят целия му живот. В състояние си да му дадеш един друг свят, където той ще може да се отпусне и да остане сам с някого, който винаги ще го поставя на първо място.

— Но аз искам същото за себе си, Старки. Да бъда на първо място в живота на някого…

— И смяташ, че Кавано не може да го направи за теб?

— Как би могъл?! С всичките си ангажименти…

— Все още не го познаваш добре, Ким. Дай му време… — Старки замълча за миг, после продължи нерешително: — Опитай се да не го съдиш прекалено строго за неща, които невинаги ще разбираш напълно. Все пак той е мъж…

— Ти също. Смяташ ли, че ще можеш да ми обясниш особеностите на този вид? — усмихна се иронично Кимбърли.

— Навярно не, но се чувствах задължен да опитам.

— Ти си изключително предан на Кавано… нали, Старки?

— Навремето той ми спаси живота, а по-късно аз успях да му се отплатя. Такова нещо създава здрава връзка между двама души.

— Как ти е спасил живота? — попита Кимбърли и се намръщи.

— Няма значение… — отвърна Старки и се размърда притеснен. Помълча малко, после продължи: — Бях се забъркал в опасна работа в Средния изток. Опитвах да се свържа с един човек и попаднах в улично стълкновение. Кавано също се бе озовал там. Сякаш адът се изсипа върху главата ми. И тъй като бях единственият, който говореше английски, тълпата ме помисли за бандит. Притиснаха ме здраво до стената. Тогава се появи Дери. Той познаваше местен човек, с когото го свързваше бизнесът. Това му даде възможност да ме измъкне от ръцете на тамошните главорези. Докато разберат, че познатите на Дери не биха се намесили в дребна улична свада, ние успяхме да се измъкнем. Дери използва всички свои връзки, за да можем да напуснем страната само ден преди да избухне истинската гражданска война.

— Не знаех, че вносът и износът е толкова… несигурна дейност — въздъхна Кимбърли.

— Има си своите трудности… Особено като вземеш предвид начина, по който действа Дери — отвърна Старки, вдигна чашата си и се загледа в уискито така, сякаш виждаше в него нещо, което никой друг не би съзрял.

— Кога си му спасил живота, Старки? — рязко попита Кимбърли.

Мъжът премига глуповато, ала Кимбърли знаеше, че макар да не е словоохотлив, той е изключително интелигентен.

— В една глуха уличка в Хонконг стана сбиване с ножове. Дери опитваше да се справи с трима негодници, които го бяха нападнали извън хотела. Тъкмо отивах при него и като минах покрай алеята, ги видях да се бият… Доста съм добър с ножа — добави скромно Старки. Кимбърли потрепери, а мъжът свъси вежди. — Обещай, че няма да кажеш на Дери. Ще ми откъсне главата, задето съм те уплашил.

— А всъщност защо ми разказваш тези страховити истории, Старки?

— Сигурно защото ми се ще да знаеш, че Дери не е само обикновен собственик на винарна.

— Зная, Старки — тихо рече Кимбърли.

— Така е… Ако не знаеше, нямаше да го обичаш толкова, нали?

Кимбърли трепна. До този момент любовта й си беше нейна лична работа. Но още преди да се съвземе, за да каже нещо, Старки й подаде сакото си и рече:

— Ето, наметни се, че тук е хладно. — После се обърна и влезе обратно в къщата.

Кимбърли не желаеше още да влиза при другите. Имаше нужда от уединение. Тя тръгна през градината, но щом стигна каменния зид, спря и се загледа в тъмните очертания на избите, извисяващи се на няколко метра зад оградата. По-далече не трябваше да отива. Ако го направеше, алармената инсталация щеше да се включи и да провали приема на Кавано, а леля Мили и Ариел никога нямаше да й простят.

Колкото до Кавано, той сигурно щеше здраво да я напердаши, ако пак му скроеше същия номер. Веднъж можеше да мине, но втори път… Господарят на винарна „Кавано“ нямаше лесно да го преглътне.

С кисела усмивка Кимбърли се извърна, за да поеме обратно по алеята към къщата. Неподвижен като статуя, мъжът с качулката я чакаше, препречил пътя й.

Кимбърли се вцепени от ужас. Не успя дори да изкрещи. Стори й се, че измина цяла вечност. Двамата останаха един срещу друг още секунда-две, застинали в мрачно съзерцание. После мъжът вдигна ръце и в тях блесна сребърната кама.

Ким най-сетне успя да извика, но викът й беше като в сън — не можеше да бъде чут от никого. Мъжът пристъпи към нея и Кимбърли изпищя с всички сили. Макар гласът й да отекна в нощта, съмнително беше дали някой ще го различи сред хорската глъч. Камата блесна на лунната светлина и извади младата жена от вцепенението й. С все сила Кимбърли хукна към винарната. Там беше спасението й. Захвърли сакото на Старки и прескочи зида. Надяваше се, че алармената инсталация ще се задейства.

Мъжът с качулката изглежда се движеше трудно, загърнат в тежката наметка. Влезеше ли във винарната преди него, Кимбърли щеше навярно да успее да залости вратата и да се обади по телефона. Вътре имаше телефони. Беше ги видяла при една от обиколките, които бе направила заедно с Кавано.

Тя стигна външната врата. С едно движение смъкна тюркоазния си сандал и с тока му разби стъклото. Без да губи ценно време, провря ръка и отвори вратата. Влезе и с все сила я затръшна. В антрето беше тъмно като в рог. Беше тихо. Внезапно някой отвори външната врата. После я затвори. Кимбърли изу и другия си сандал и тръгна боса. Стъпваше съвсем безшумно. Имаше поне едно предимство пред преследвача си — познаваше сградата и можеше да определи къде се намира. Тя се отправи към огромната зала с ферментационните цистерни и бъчвите, в които отлежаваше виното.