Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (3)

Трета глава

— Лягай на пода!

Гласът му гневно отекна в стаята. Кавано имаше право. Както бе застанала, Кимбърли ясно се открояваше на фона на кухненския прозорец. Но тя беше зашеметена и като че ли парализирана… Само след секунда обаче се раздвижи. Кавано се хвърли върху нея, поваляйки я грубо на пода зад спасителния кухненски плот и извън полезрението на похитителя при прозореца.

— Не мърдай! — процеди през зъби Кавано.

Притисната към студения линолеум на пода, Кимбърли едва дишаше.

— Както си се стоварил отгоре ми, мога ли да мръдна?! Сигурно тежиш цял тон!

— Кажи ми точно какво видя — гневно прошепна той, вдигна глава и се втренчи в широко отворените й очи.

— Нали ти казах. Беше мъж… или поне на мен така ми се стори. Носеше наметка с качулка. Не можах да видя лицето му. Когато светкавицата блесна, забелязах ножа в ръката му — голяма сребърна кама. Беше ужасно… Имах чувството, че я е приготвил за мен!

— Предвид факта, че е бил пред твоя прозорец, а не някъде другаде, то предположението ти е доста точно — иронично подхвърли Кавано.

Той се размърда, надигна се и предупреди:

— Стой тук и не мърдай, докато не се върна! Разбра ли? Така никой не те вижда.

— Докато не се върнеш ли? Какво означава това? Къде отиваш? — ужасено извика Кимбърли.

— Ще разгледам наоколо — отвърна Кавано и се изправи.

— Не! Да не си посмял да излезеш! — извика Кимбърли и се вкопчи в панталона му.

Беше все едно да се опитва да задържи прииждаща към брега мощна вълна. Кавано се освободи така, сякаш не бе забелязал съпротивата й.

— Кавано, това е лудост! Не излизай! Кой знае какво има там! За бога, върни се!

Вече при вратата, мъжът се обърна и каза със заповеден тон:

— Не мърдай!

После тихо затвори след себе си.

— Кавано, чакай!

Кимбърли се надигна от пода, обгърна голите си колене с ръце, притисна ги към гърдите си и се втренчи във външната врата… Ядосваше се, защото, оставайки на пода, всъщност се бе подчинила на командата му, макар и само за няколко секунди. Миг след това се изправи и предпазливо погледна през прозореца. Кавано беше някъде там, Бог знае къде… Трябваше да се облече час по-скоро и да последва госта си навън… Точно тогава вратата се отвори и Кавано влезе в стаята.

— Добре ли си? Уплаших се до смърт! — възкликна Кимбърли.

Той я изгледа от глава до пети, ала очите му бяха неразгадаеми. След като заключи вратата и сложи обратно предпазната верига, Кавано се обърна към младата жена:

— Нали трябваше да лежиш на пода?

— Реших, че от седенето върху студения линолеум няма никаква полза… Ти не отговори на въпроса ми, но ще приема, че си добре.

— Добре съм. Би ли ми дала хавлиена кърпа. Мокър съм до кости — рече Кавано и изу ботушите си.

— Разбира се.

Кимбърли с радост се запъти към шкафа — беше доволна, че Кавано смени темата. Измъкна пухкава хавлиена кърпа и тъкмо да му я подаде, изведнъж се сети, че е само по фланелка.

— Ето, дръж! Отивам да си взема халата!

Хвърли му кърпата и забърза към спалнята. След миг влезе, отвори шкафа и измъкна оттам червения си хавлиен халат.

— Имаше ли някой навън? — извика Кимбърли към Кавано.

— Не. Нямаше никой и нищо чудно! В този дъжд и вятър…

Той й говореше от прага на спалнята. Кимбърли се сепна. Не беше разбрала, че я е последвал в стаята. Младата жена се смути. Не беше достатъчно тъмно, а фланелката разкриваше бедрата й. Кавано я наблюдаваше така, сякаш имаше пълно право на това и небрежно изсушаваше косата си с хавлиената кърпа.

— Може би утре сутрин ще открием някакви следи — рече колебливо Кимбърли, като безуспешно се опитваше да завърже колана на халата си. Пръстите й трепереха.

— Съмнявам се… На кого е била тази фланелка?

— Моля?

— Просто се чудех кой мъж ти е оставил тази фланелка. Ще дойде ли да си я вземе, или ти ще отидеш при него, за да му я върнеш…

Кимбърли се изчерви. Добре че беше тъмно и той не успя да види как лицето й пламна. Най-сетне тя успя да завърже колана на халата си и отвърна:

— Аз винаги спя с фланелки. Купувам ги с дузини. Никой нищо не ми е оставял… А сега, ако си свършил със забележките си по повод бельото ми, предлагам да отидем във всекидневната и да обсъдим положението.

Кавано не помръдна. Кимбърли пое дълбоко въздух и реши да бъде извънредно агресивна. Уверено се запъти към вратата и каза:

— Извинявай, но си застанал на пътя ми.

Кавано бавно свали кърпата и попита:

— Защо не остана легнала на пода в кухнята?

— Защото линолеумът беше ужасно студен и защото не знаех какво става с теб навън! Бях разтревожена, Кавано! Тази вечер беше истински шок за мен! — Срещна изпълнения му с тревога поглед, но продължи: — Извинявай, но наистина си застанал на пътя ми. — Кимбърли опря длан в гърдите му и се опита да го избута.

Даваше си сметка, че вече не е в състояние да контролира положението. Обаче малко късно осъзна, че насилственият подход е обречен на провал. Опита да отдръпне ръка, но Кавано веднага я сграбчи за китката.

— Би трябвало да съзнаваш, че случилото се тази вечер променя утрешните планове… Сутринта ще тръгнеш с мен за имението.

Кимбърли преглътна. Не й се искаше да остане сама в къщата, но да се подчини на желанието на Дариъс Кавано й се виждаше също толкова опасно.

— Аз сама вземам решенията си, Кавано. Не го забравяй. Върша го от доста време и добре се справям — отвърна предизвикателно Кимбърли.

— Отсега нататък ще трябва да свикнеш да получаваш помощ при взимането на решения. Задължен съм ти. Имам твърдото намерение да си платя дълга.

— Сигурна съм. Ти винаги постъпваш така, както се очаква от теб, нали? Свикнал си да носиш отговорност за други хора. Аз обаче не очаквам от теб да ме закриляш и нямам никакво намерение да изпълнявам заповедите ти. Ще се справя с това положение както реша.

Кимбърли трепереше, но вече не само от гняв. Кавано бе съвсем близо до нея. Ужасът й от мъжа с качулката бе заменен от друг страх.

— Не се страхувай от мен, Ким — тихо каза Кавано.

Тя присви очи, ядосана от факта, че отново бе отгатнал миглите й.

— Ако не искаш да се страхувам от теб повече, отколкото от непознатия с качулката, най-добре ще бъде да пуснеш ръката ми — хладно рече Кимбърли.

— Щях веднага да го сторя, ако не те бях видял да се разхождаш само по онази фланелка… и ако не те бях усетил да лежиш полугола под мен на пода… и ако точно тогава не се бе наложило да хукна след онзи негодник с ножа… или пък ако не си бях задавал все един и същ въпрос цели два месеца: какво ли би било да те отведа в леглото… — добави той и я привлече към себе си.

— Не! — извика Кимбърли, но протестът й бе само тих писък, който не постигна никакъв ефект.

— Ела тук, магьоснице! Нека проверим каква е магическата ти сила! — изръмжа глухо Кавано.

Кимбърли видя как в очите му лумна смарагдовозелен огън. Клепачите й неволно се спуснаха, когато устните му се впиха в нейните. Целувката не беше нито нежна, нито изучаваща. Той сякаш плени устните й и грубо ги разтвори… Изведнъж в нея избухна такава изпепеляваща страст, че дъхът й секна.

— Имаш ли представа как изглеждаш по тази фланелка? Знаеш ли какво изпитах, когато те притиснах към пода? — дрезгаво рече Кавано, опитвайки се да развърже колана на халата й.

— На мен ми беше студено — отвърна Кимбърли едва чуто, опитвайки да се овладее.

— Усещах колко си мека и топла, колко кадифена е кожата ти! И никак не беше студена… А сега си дори още по-топла! Знаех, че ще бъде така! Цели два месеца…

— Кавано, почакай! — едва успя да изрече Кимбърли, когато усети ръцете му под халата си.

— Защо да чакам? И ти го искаш толкова, колкото и аз…

Класическата мъжка логика я извади от вцепенението така, както не би успяло нищо друго на света. Тя го потупа по ръката и каза:

— Не! Изобщо не съм сигурна, че го искам… Събитията се развиха прекалено бързо. Доста неща се случиха тази нощ и имам нужда от време, за да размисля.

— Ако ти дам време, ще измислиш хиляди причини, поради които не би трябвало да се обвързваш с мен…

— О, Кавано, моля те!

Но в думите й се долавяше примирение, което Кавано безпогрешно долови…

И точно в този миг лампата в стаята светна. Мъжът рязко вдигна глава и Кимбърли ясно видя разочарованието и раздразнението, изписани върху лицето му.

— Сигурно всички лампи са били запалени, преди токът да бъде спрян! — процеди ядосано Кавано.

— Още едно предимство за тези, които живеят сами. Няма кой да им натяква да пестят ток… или каквото и да било друго.

Кавано я освободи от прегръдките си и спря поглед върху пламналото й лице. Пръстите й трепереха, докато се опитваше да завърже колана на халата си. Едва тогава мъжът разбра колко разстроена е Кимбърли и реши да й даде време, за да се съвземе. В противен случай, сутринта тя щеше решително да откаже да тръгне с него.

— Не трябваше да те притеснявам… За бога, та аз трябва да те закрилям, нали? — прошепна той.

— Такива неща се случват — най-неочаквано каза Кимбърли.

— Така ли?

— О, да. В книгите си непрекъснато използвам подобни сюжети. Сцените на насилие често предхождат сцените на… на…

— Страст?

— Именно. Нарастващата възбуда и тъй нататък… Всичко това върши много добра работа. Просто бях забравила, че и в живота се случва така понякога…

— Значи си разсъждавала по въпроса? — рече Кавано доста изненадан.

— Както споменах вече, такива неща се случват. Да речем, че това е още един каприз на човешката природа.

Кавано едва се сдържаше да не я повали на леглото, за да й покаже колко голяма е разликата между книгите и действителността. Но засега по-важно беше да я успокои и да я убеди да тръгне с него утре.

— Приемам твоя анализ на положението… — рече той. — Мога само да помоля за извинение. Оценявам високо разбирането, което проявяваш.

— Доста напрегната вечер беше, нали? — снизходително рече Кимбърли.

На Кавано изведнъж му се прииска здраво да я разтърси, за да й даде да разбере точно колко „напрегнат“ може да бъде и нейният подреден и независим свят. Вместо това обаче, той любезно каза:

— Да, наистина. Преди да си легна, смятам да проверя дали всички врати и прозорци са затворени и заключени. По-добре остави вратата на спалнята си отворена.

— За да чуеш, когато ме отвличат вещиците?

— Никак не е смешно — измърмори Кавано.

— Зная. И аз се уплаших до смърт. Радвам се, че си тук, Кавано… Наистина…

Той предвидливо реши да замълчи. Ако останеше няколко часа сама в стаята си, Кимбърли щеше да се вразуми.

— Опитай да поспиш малко, Ким. Всичко ще бъде наред. Който и да е бил до прозореца ти, вече знае, че не си сама.

Кавано вдигна поглед към нея. Тялото му все още тръпнеше от желание и копнеж. Както бе боса и с разбъркани коси, Кимбърли изглеждаше съвсем крехка и уязвима. Решително отпъждайки всякакви еротични мисли, Кавано се отправи към антрето, но точно тогава промени решението си, спря и каза:

— Има още нещо, Ким.

— Какво? — озадачено попита тя.

— Следващия път, когато ти наредя нещо в подобна ситуация, очаквам да се подчиниш.

Още в същия миг мъжът разбра, че е направил грешка. Лицето на Кимбърли се превърна в маска на женско високомерие.

— Тъй като в бъдеще не очаквам кой знае колко подобни ситуации, това изобщо няма да бъде проблем. Лека нощ, Кавано.

Той излезе от стаята, без да каже нито дума. Изгаси лампите, спря пред камината и разбута жаравата. В този момент Кимбърли угаси лампата в спалнята си. Миг по-късно цялата къща утихна. Последната мисъл на Кавано, преди да го обори сънят, беше как Кимбърли бе започнала да откликва на ласките му.

Само да имаше още малко време… може би щеше да се люби с нея. Осъзнаването на този факт напълно го успокои и той заспа.

На сутринта Кимбърли се събуди в мрачно настроение. Бе вече напълно убедена, че не трябва да остава и един час сама в тази къща. Мъжът в съседната стая й предлагаше закрила. За нея нямаше друго разумно решение, освен да замине с Кавано за имението му.

Откъм банята се дочу шум от течаща вода. Някой се миеше. Вратата бе затворена.

— Кавано, в банята ли си? — извика Кимбърли.

— Защо? Друг ли очакваше? — попита иронично той.

— Ще ти бъда благодарна, ако си спестиш остроумията — предупреди тя.

Миг по-късно вратата на банята се отвори и на прага застана Дариъс Кавано. Смарагдовозелените му очи весело заблестяха, когато Кимбърли неодобрително поклати глава.

— Твоят проблем е, че не си свикнала да живееш с мъж или с когото и да било друг. Не се тревожи. Аз съм възпитан доста добре и нямам намерение да оставя мокрите хавлиени кърпи на пода.

— Свърши ли? — попита Кимбърли с леден тон, чудейки се дали е останала достатъчно топла вода за нея.

— Току-що.

— Добре. Значи можеш да се заемеш с приготвянето на закуската.

Кавано се остави да бъде избутан от банята.

— Човек трябва да си вземе отпуска, за да те научи на някои съвсем елементарни компромиси, които се налагат при съжителството! — възкликна той.

— Когато става въпрос за сутрешния ми душ, не понасям никакви компромиси! Приготви яйцата, Кавано. Обичам ги добре изпържени.

Кимбърли понечи да затвори вратата, но изведнъж спря и добави:

— О, между другото, реших да приема поканата ти… поне за няколко дни.

— Значи тази сутрин няма да спориш с мен по повод съвместното ни заминаване? — закачливо вдигна вежда Кавано.

— Предложението ти в сила ли е още?

— Никога не е било предложение, Ким, а по-скоро изискване. Не мога да остана при теб, защото вкъщи ме очакват много ангажименти. А няма как да те оставя тук сама… Не и след онова, което се случи снощи. Единственият изход е да дойдеш с мен.

— Ако аз трябва да се науча на някои компромиси, то ти изобщо не знаеш какво е такт и дипломация… — вирна брадичка Ким.

— Имаш предвид да науча как една заповед може да прозвучи като молба? — небрежно подхвърли Кавано.

Кимбърли вбесено затръшна вратата под носа му, отказвайки да отговори на въпроса му, преди да е изпила сутрешното си кафе.

Половин час по-късно Кимбърли влезе в кухнята, облечена в нови джинси и розова памучна фланела. Одобрително вдъхна апетитния аромат, носещ се от готварската печка.

— Не е зле, Кавано… Никак не е зле!

Тя огледа критично пържените яйца и препечените филийки.

— Правя каквото мога, за да си доволна — измърмори Кавано.

Кимбърли се усмихна и отвори хладилника.

— Нещо ми подсказва, че и ти си гладен… Откога не са ми приготвяли закуска… Каква подправка искаш за яйцата?

— Само не лютив сос!

Тя го изгледа с укор.

— Нямаш представа какво изпускаш. Обожавам яйца с лютив сос…

Като остави буркана със соса на масата, Кимбърли се пресегна, за да вземе няколко салфетки и погледът й падна върху писмото, изпратено от адвокатската кантора в Лос Анджелис. Пликът беше отворен.

— Какво означава това? — попита тихо тя, взе плика и го показа на Кавано.

Кавано тъкмо изсипваше пържените яйца в две чинии.

— И аз щях да те питам същото — рече невъзмутимо той.

— Но ти си го отворил!

Кавано кимна, остави тигана в умивалника и взе чиниите с яйцата. Кимбърли го изгледа смаяно.

— Ти напълно съзнателно си отворил чуждо писмо?!

— Любопитен бях…

— Любопитен! Боже мой, Кавано, кой ти дава право да любопитстваш по повод моята частна кореспонденция!

Той продължаваше да я гледа с невъзмутимо спокойствие.

— От опит знам, че адвокатските писма често носят неприятности… И тъй като ти не прояви желание да отвориш това писмо, реших, че ще е най-добре да го разпечатам аз.

Кимбърли се отпусна съкрушено на стола.

— Не мога да повярвам, че си го направил — каза тя едва чуто.

Кавано крадешком я стрелна с поглед и попита:

— Ким, кои са господин и госпожа Марланд?

— Съвсем хладнокръвно да отвориш чуждо писмо! Не мога да повярвам! Подобно нещо е забранено със закон — продължаваше да нарежда тя, без да обръща внимание на въпроса му.

— Ким, кои са семейство Марланд? Защо искат да се свържат с теб чрез адвокатската кантора? Защо изобщо искат да се срещнете?

— Винаги ли така се разпореждаш с хората около себе си? Защото, ако е така, не виждам по какъв начин задържаш работниците си. Сигурно непрекъснато вбесяваш роднините си…

— Ким, отговори на въпроса ми — прекъсна я нетърпеливо той.

— Защо трябва да отговарям?

— Защото ако не го направиш, аз самият ще се свържа с адвоката и ще разбера кои са господин и госпожа Марланд.

— Първо накърняваш личната ми свобода, а сега ме заплашваш — процеди през зъби Кимбърли.

— Моля те, Ким! Бъди разумна! Само се опитвам да разбера доколко е сериозно положението. Може би всичко е свързано с онзи негодник, когото видя снощи… Или пък с отвличането на Скот…

Кимбърли бе толкова изумена от предположението му, че не можа да се сдържи.

— Господи, не! Уверявам те, че господин и госпожа Уесли Марланд никога не биха изцапали чистичките си ръце с нещо толкова мръсно като отвличането на дете.

— Тогава кажи ми кои са те? Защо искат от теб да се свържеш с тях?

Кимбърли реши, че не си струва да продължава да упорства. Освен това истината едва ли можеше да навреди на някого.

— Родителите на баща ми — отвърна тя.

— Баба ти и дядо ти?!

— Формално погледнато, да. Но всъщност не се възприемам като тяхна родственица, освен в чисто биологичен аспект. Аз дори не ги познавам.

— Но от писмото личи, че искат да се срещнат с теб…

— Малко са закъснели, за да играят ролите на любещи баба и дядо.

— Какво се е случило? — попита Кавано.

— Закуската не е най-подходящият момент за обсъждане на неприятни семейни истории — ведро отвърна Кимбърли.

— Отдавна съм разбрал, че изобщо няма подходящ момент за това. Значи може да е и по време на закуска — сухо рече Кавано.

Нещо в тона му привлече вниманието на Кимбърли и тя изгледа скришом мъжа. Какво ли беше миналото му? Нали спомена, че невинаги е изкарвал прехраната си с производство на вино?

— Кажи ми, Ким — прекъсна мислите й той.

— Историята е кратка и болезнена. Всъщност предвид семейната ти среда, навярно много добре ще разбереш гледната точка на господин и госпожа Марланд. Баща ми е бил техен единствен син и наследник. Марландови притежават много земя в Пасадена, Калифорния и имат големи капиталовложения навсякъде из щата. Те са от стар род. Семейната история води началото си още от дните на испанските колонизатори — много гордост, много имоти, много пари. Те възпитали баща ми като достоен наследник на парите им и семейното име. Доколкото зная, той е бил напълно подготвен да поеме ролята си в живота. Посещавал частни училища, предоставено му било всичко най-добро, което се купува с пари. Ала един ден баща ми извършил сериозна, съдбоносна грешка. Влюбил се в майка ми…

— Нека отгатна… Майка ти не била от подходяща среда — прекъсна я Кавано с леден тон.

— Майка ми била нископлатена, претрупана с работа медицинска сестра. Тя изобщо нямала среда, да не говорим за подходяща. Била сираче. Запознала се с баща ми, когато той постъпил в болницата за лека безобидна операция. Знаеш какво казват хората за пациентите, които се влюбват в медицински сестри, нали?

— Не. Какво казват?

— Няма значение. Очевидно това е често срещан синдром. Обикновено любовта свършва веднага щом пациентът напусне болницата. Само че в случая с баща ми не станало точно така. Той знаел, че никога няма да получи одобрението на родителите си да се ожени за майка ми и в една страстна нощ двамата избягали в Лае Вегас, за да сключат брак там.

— Поставил родителите си пред свършен факт, така ли? — обади се Кавано.

— Да, но Марландови били вбесени и веднага поискали от него да се разведе. Предполагам, отначало баща ми опитвал да се противопостави, но те започнали да го обработват, като изтъквали дълга към семейното име и благосъстояние. Натяквали му добре да размисли на какво трябва да бъде верен. А после спрели издръжката му. Родителите ми се развели скоро след това.

— А когато си се родила ти?

— Абсолютно нищо не се случило. От Марландови нямало никаква вест.

— Ти дори не носиш фамилното име на баща си.

— Не желая. Приех името на майка ми.

— Скот ми каза, че майка ти починала преди няколко години — тихо рече Кавано.

— Почина при катастрофа на магистралата за Лос Анджелис — обясни Кимбърли.

— Защо Марландови искат да влязат във връзка с теб сега, след толкова години?

— Защото благородният им син и наследник, моят баща, нямал други деца — горчиво се усмихна Кимбърли. — Е, оженил се втори път, разбира се, но жена му се оказала неспособна да има деца. Баща ми загинал при катастрофа с яхта една година след смъртта на майка ми… Поне така твърдят адвокатите от тази кантора.

— Значи сега Марландови нямат никой друг, освен теб?

— Нямат и мен! Трябваше да помислят за семейството на сина си преди двайсет и осем години. Сега е твърде късно. Навремето са предпочели да използват цялото семейно влияние и мощ. Сега трябва да се примирят с резултата. Никога няма да им простя онова, което са сторили на майка ми.

— В писмото от адвокатската кантора се казва, че за теб е предвидена голяма сума, ако приемеш да се срещнеш с господин и госпожа Марланд.

— Нямам нужда от техните пари и не ги искам.

— А не искаш ли да имаш семейство? Ти си толкова самотна, колкото са баба ти и дядо ти.

— Семейните връзки не са ми по вкуса. Не и след всичко, което причиниха на майка ми.

— Значи затова толкова много искаш да си намериш мъж, свободен като теб?

— Анализът ти е безпогрешен. Ако някога реша да се омъжа, то ще бъде за човек, когото няма да се налага да деля с поколения отговорности, имоти и пари.

— И, разбира се, той трябва да е напълно способен да общува с теб без думи.

— Смешно ли ти се вижда? — попита Кимбърли с хладен тон.

— Смятам, че живееш в нереален свят. Искаш мъж, който ще се появи отнякъде си, който няма да е свързан с друг, освен с теб, и ще мисли точно така, както мислиш ти.

— Тази фантазия ми харесва — отвърна небрежно Кимбърли.

— Но може да ти хареса и действителният свят — осмели се да каже Кавано.

— Няма начин!

— Сигурна ли си, че никога няма да харесаш истински мъж — от плът и кръв?

— Не и за дълго… Би ли ми подал конфитюра? — язвително рече Кимбърли.

— Това означава ли, че искаш да сменим темата? — Кавано й подаде конфитюра от ягоди.

— Непрекъснато ме изумяваш с проницателността си — усмихна се лъчезарно Ким.

— Притежавам и други способности, но ти имаш толкова много предразсъдъци спрямо мъже с моето положение, че едва ли някога ще се престрашиш да изпробваш уменията ми… Нали?

— Ако говориш за това как си успял да разчетеш мислите ми вчера…

Кавано нетърпеливо поклати глава.

— Онова, което се случи вчера, не беше телепатия. Просто съумях да съпоставя фактите и разбрах, че само ти може да си звъняла вкъщи. А след като бездруго имах намерение да дойда, реших да тръгна по-рано от предвиденото. Не, Ким, нямах предвид свръхестествени способности, а нещо съвсем конкретно — например способността ми да те задоволя в леглото.

Кимбърли пресуши чашата си на един дъх и с трясък я остави в чинийката.

— Не си прави труда. Ако мислиш, че ще спя с теб в замяна на закрилата, която ми предлагаш, можеш да си тръгнеш още сега. Сама ще се погрижа за себе си.

В зелените очи на Кавано внезапно блеснаха гневни искри.

— Когато реша да спя с теб, магьоснице, аз ще поставя условията, а не ти. И можеш да бъдеш сигурна, че няма да предложа размяна на секс срещу закрила. Не само ти имаш железни правила, когато става въпрос за интимни отношения. Мога да бъда щедър, но не ми се налага да си купувам жените… с пари, със закрила или с каквото и да било друго! Разбрахме ли се?

Кимбърли прехапа устни, сепната от буйния му гняв.

— Не исках да те обидя, Кавано — хладно се извини тя.

И наистина беше така — не желаеше да го предизвиква. Той просто бе изчерпал търпението й.

— Превъзходно! Може би все пак между нас наистина съществува тайнствена, телепатична връзка! Поне знаеш кога да отстъпиш…