Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (2)

Втора глава

Кавано бе предвидил няколко варианта, при които Кимбърли би се обърнала към него за помощ. Повечето бяха свързани с пари. Но изобщо не му бе дошло наум, че тя ще търси закрила. Сега, когато Кимбърли така неохотно засягаше този въпрос, той се изненада от мощния напор на чувствата си, подтикващи го да я пази. Вече бе признал пред себе си, че я желае. Ала не предполагаше, че страстта ще се разпростре извън обикновения първичен инстинкт. В този миг, като гледаше Ким на светлината на огъня, не можеше да определи със сигурност защо точно тази жена така силно го привлича. Когато й каза, че е магьосница, Кавано почти вярваше в това.

„Кехлибар“ беше думата, която изникваше в съзнанието му, щом си помислеше за Ким. Непокорните къдрици, измъкнали се от кока на тила й, имаха кехлибарен оттенък. Кавано едва се сдържаше да не зарови пръсти в тях. Искаше му се да ги разпусне и да ги разпилее по раменете й. Очите й също бяха кехлибарени — кафяви със златисти петънца, които сменяха цвета си в зависимост от настроението й. Той се запита как ли щяха да изглеждат, когато в тях лумнеше страстта. В чертите на лицето й нямаше нищо особено. Тя бе интелигентна жена със силен характер и в същото време необикновено предпазлива.

Вероятно бе на двайсет и седем, двайсет и осем години. Тялото й бе стройно, налетите й гърди съблазнително се очертаваха под пуловера. А плътно прилепналите износени джинси разкриваха стройни изкусителни бедра. Всичко бе както трябва. С изключение на натрапчивия, непреодолим импулс да я притисне в обятията си. Сякаш го подтикваше невидима сила.

— Магия — промълви Кавано.

— Но това е нелепо! Просто придавам твърде голямо значение на прободената роза… Някой си прави странни шеги, това е — рече Кимбърли, опитвайки да убеди сама себе си, че под думата „магия“ Кавано няма предвид напрежението, витаещо около тях.

— Но ти ми се обади днес…

— Почти — поправи го тя. — Непрекъснато променях намерението си, защото съзнавах, че е смешно да обръщам такова голямо внимание на някаква си роза.

— Ето, че съм тук — рече Кавано и я изгледа изпитателно.

— Още преди два месеца ти казах, че е излишно да се чувстваш задължен.

— Мислех си, че ще имаш нужда от пари — промълви замислено Кавано.

— Моля? — хвърли му гневен поглед тя.

— Бях решил, че когато се наложи да ти върна дълга, ще става въпрос за пари.

— Нямам нужда от твоите пари! — избухна Кимбърли.

— Добре ли вървят книгите за Ейми Солитер?

— Вървят чудесно, благодаря!

— Не бях сигурен. Все пак ти живееш тук, на края на света, караш десетгодишна кола, обличаш се в джинси, които са сигурно на възрастта на колата… Откъде бих могъл да разбера какво е финансовото ти състояние?

— Живея тук, защото така ми харесва. Случайно да си чувал, че писателите имат нужда от спокойствие и тишина? Колкото до колата… Е, не е последен модел кадилак, но пък и никога не съм ги харесвала. А джинсите са много удобни! Писателите обичат дрехите им да са удобни — добави тя с престорена любезност.

— Ти май се ядоса…

— Колко си проницателен!

— Но си и уплашена… А това ни връща към основния въпрос. Знаеш ли… Не успяха да хванат похитителите — рече Кавано и още веднъж огледа розата.

Кимбърли нервно облиза устни.

— Надявах се да се появи нещо — рече тя.

— Абсолютно нищо! Нито следи, нито улики, нито описания, освен това на Скот, който твърдеше, че бил отвлечен от вещици. Нищо друго!

Кимбърли усети сподавената дива ярост в гласа му и потръпна.

— Предполагам изпитваш неудовлетворение — прошепна тя, осъзнавайки колко безпощаден щеше да бъде този мъж, щом откриеха похитителите, заплашили член от семейството му.

— Неудовлетворение е доста слаба дума за онова, което чувствам само при споменаването на този случай — отвърна Кавано с хладен тон.

— Да, виждам.

— Рано или късно ще ги пипна.

— Похитителите ли? И аз искрено се надявам да бъдат арестувани. Но ако полицията не е открила нищо…

— Пуснал съм мои хора по следите им.

— Твои хора ли? За бога, какво означава това? — попита тя, сепната.

— Няма значение. В момента по-важно е твоето положение. Мисля, че не трябва да рискуваме. Може някой да е решил да те накаже, задето си попречила тогава. Навярно са разбрали кой е спасил Скот онази вечер. Като оставим настрана всичко друго, най-безопасното място за теб е имението ми. Можеш ли да си събереш багажа и да тръгнеш с мен утре сутринта?

Изумена от предложението му, Кимбърли едва не се задави с виното, от което тъкмо отпиваше.

— И дума да не става! Никъде не отивам! Трябва да напиша още осем глави от „Вендета“, докато я завърша, а имам и срок, който трябва да спазя. И още нещо — тук е моят дом, а аз не смятам да го напускам. Не мога просто така да си събера багажа и да се преместя да живея при теб, докато чакам да хванат похитителите! За бога, тази история с розата може изобщо да няма връзка с отвличането на Скот!

— Но не си убедена в това. В противен случай нямаше да ми се обадиш днес. Дори да не е свързано с отвличането, изпращането на розата е замислено като заплаха. Най-сигурното място за теб ще бъде имението ми.

— Не — отвърна непоколебимо Кимбърли. — Много любезно, че ми предлагаш, но…

— Не става въпрос за любезност! Аз съм ти задължен, не помниш ли? — раздразнено я прекъсна Кавано.

— Добре, да приемем, че дългът е отменен.

— Невъзможно! Аз винаги си плащам дълговете…

— Но аз не съм те молила да ми се отплащаш! — възрази гневно Кимбърли.

— В случая нямаш голям избор.

Кимбърли скочи на крака и извика:

— Какво говориш, за бога? Никой не те е канил да идваш тук тази вечер! И няма да търпя да ми казваш какво да правя! От доста време съм сама, Кавано! И така ми харесва! Много ми харесва! За нищо на света не бих се нанесла да живея при многолюдно семейство като твоето и да остана там за неопределено време. Това ще ме подлуди, а и няма да свърша никаква работа.

Кавано се надигна бавно от мястото си. Отблясъците от огъня играеха по лицето му. Мъжът излъчваше сила и Кимбърли потрепери. Защо й трябваше да се обажда по телефона?

— Няма значение. Аз бездруго щях да дойда — отвърна той, сякаш прочел мислите й.

— Виж, Кавано, не разбираш ли, че предложението ти е непрактично?

— Можеш да вземеш пишещата си машина и всичко, което ти е необходимо. Има достатъчно място.

Тя стисна зъби и процеди:

— Не искам да тръгна с теб!

— Виждам. Боиш се повече от мен, отколкото от онзи, който ти е изпратил розата, така ли? — попита Кавано и докосна къдриците, изплъзнали се от кока й.

Кимбърли безмълвно се втренчи в него. Долавяше желанието, което се четеше в погледа му. Изведнъж усети, че тялото й неволно откликва и тръсна глава, за да пропъди изкушението.

— Ти ме желаеш, нали? — попита тя.

— Затова ли се боиш от мен?

Кавано плъзна длан по изящната й шия. Кимбърли потръпна при този толкова интимен допир.

— Да — отвърна тя.

— Ти си зряла самоуверена жена. Защо моето желание те плаши?

— Защото не можеш да ме имаш! А когато не можеш да имаш нещо, което искаш, ти ставаш опасен!

Кавано отдръпна ръка, но желанието му, макар и овладяно, все още бе осезаемо. Искаше й се да избяга. Никога досега не бе изпитвала такова чувство.

— Защо не мога да те имам, Ким? — попита Кавано с престорено спокоен тон.

Кимбърли опита да овладее собствения си глас, надявайки се да разпръсне сгъстяващото се около нея усещане за опасност.

— Причината е доста банална, но е напълно основателна. С теб живеем в два различни свята… Ти си богат, заемаш високо обществено положение, имаш семейни задължения и отговорности. Обвързан си с винарната и хората, които живеят и работят там, а и те са обвързани с теб. Разбирам, че семейните и обществени задължения заедно с бизнеса трябва да бъдат вплетени в едно цяло за човек в твоето положение. Аз обаче съм устроена по друг начин. Свободна съм, а ти не си. Увлечението ни ще бъде мимолетно и незадоволително… поне що се отнася до мен. От твоя гледна точка, разбира се, една краткотрайна и страстна любовна авантюра без последствия е може би точно каквото търсиш… Но аз нямам намерение да бъда поредната любовница на нито един мъж.

Тя твърде осезателно усещаше близостта му и тръпките, които се разливаха по тялото й, я изнервяха.

— Боиш се от мен, нали? А имаш дързостта да се наричаш свободна… Според мен ти не знаеш значението на тази дума.

— Моля те, Кавано, престани! — нетърпеливо го прекъсна Кимбърли и се отдръпна от него.

Той помълча миг-два, после сви рамене и отвърна:

— Може би имаш право… засега. В момента трябва да решим нещо много по-неотложно.

— Розата ли?

— Не, имах предвид, че все пак трябва да спя някъде тази нощ. Или възнамеряваш да ме оставиш навън в бурята?

Стихията бушуваше с пълна сила. Кавано крадешком погледна Кимбърли и едва забележимо се усмихна.

— В такава буря не бих прогонила и най-големия си враг, а ти не попадаш в тази категория — отвърна тя.

Усмивката му се стопи. Мъжът поклати глава и рече:

— Не, не съм ти враг… Двамата с теб сме свързани.

— Защото се чувстваш задължен към мен заради Скот.

— Да, отчасти. Но кой може да каже защо един мъж и една жена се чувстват свързани? Има и други неща, които могат да свързват — промълви Кавано.

— Да. Семейните връзки и задължения, общественото положение… Вече ги споменах. Но между нас двамата не съществува нито едно от тях.

Кавано я изгледа учудено.

— В живота ти търсиш някой като Джош Валериън, нали? Още един независим и напълно самостоятелен отшелник без емоционални връзки и ангажименти, освен към теб и към самия себе си.

Кимбърли замълча, смаяна от точността на прозрението му, после наклони глава предизвикателно и каза:

— Всяка жена има право да помечтае.

— А твоята мечта е фантазия, свързана с мъж, който ще има нужда единствено от теб и ще иска само теб — предположи Кавано.

— Мъж, на когото ще мога напълно да се доверя — заяви Кимбърли и без да обръща внимание на изпитателния му поглед, продължи: — Мъж, който може да ми даде толкова, колкото му давам и аз… А сега да помислим къде ще спиш.

Кавано понечи да каже още нещо за фантазиите, но предупреждението в кехлибарените й очи го възпря. Той преглътна думите, кимна отривисто и каза:

— Вече бе установено, че не попадам в категорията на враговете ти, а тъй като все още не съм твой любовник…

Кимбърли се изчерви и припряно го прекъсна:

— Ще донеса одеяла. Можеш да спиш на кушетката. Обаче искам честната ти дума, че няма да се налага да те изхвърлям от спалнята си през нощта.

— Гостоприемството ти е зашеметяващо!

— Извинявай, но и ти самият си доста зашеметяващ… А днес бе уморителен и тежък ден.

В зелените очи на Кавано проблесна насмешка.

— Искаш да кажеш, че не ти се случва често да имаш лош ден?

— Почти не ми се случва. Още едно от предимствата да живееш сам, Кавано. Дните ми протичат точно така, както аз искам.

— Мисля, че си доста разглезена, Ким.

— Съвсем разглезена — съгласи се тя и се разсмя. — Повярвай ми, високо ценя лукса на свободата. И тъй, имам ли честната ти дума?

— Да не нахълтвам в спалнята ти ли? Много по-приятно ми е да ме поканят.

Кимбърли реши, че може да приеме думите му за обещание, без да влиза в спор. Отиде до шкафа, отвори го и заизважда чаршафи и одеяла.

— Една възглавница или две?

— Една ще стигне.

С почти небрежно движение на ръката Кавано улови възглавницата, която Ким му подхвърли. Координацията му беше отлична.

— Ким, колкото до заминаването ни утре сутринта… — започна тихо той.

— Сутринта заминаваш за винарната си, и то сам! Колко одеяла искаш?

— Едно — отвърна рязко и раздразнено той. — Ким, права си да се безпокоиш заради розата. Ще трябва да вземем мерки…

— Аз ще взема мерки.

— Но ти ми се обади, търсейки закрила — припомни й мрачно Кавано.

— Не, не ти се обадих. Мислех да го сторя и на няколко пъти едва не го направих. Обаче всъщност не съм молила никого за помощ. Нали така, Кавано? Все забравяш! В момента си в къщата ми, защото сам си решил да дойдеш тук, а не защото съм те викала на помощ.

— Неразумна си, но дано до сутринта се успокоиш и осъзнаеш положението.

Той я изгледа гневно и осъдително. Ким не се предаваше. Беше се грижила сама за себе си твърде дълго, за да позволи на един мъж да я заплашва.

— Този твой гневен израз сигурно има ефект пред Скот или пред някой от работниците ти, когато закъснее за работа, но боя се, при мен няма да подейства.

— Питам се как ли би постъпил Джош Валериън в този случай — измърмори Кавано, а Кимбърли мина покрай него, понесла куп одеяла.

— Щеше да знае кога да престане — отвърна тя и без да иска, закачи с крайчеца на едно от одеялата писмото от адвокатската кантора в Лос Анджелис. То все още лежеше на кухненския плот.

— Искаш да кажеш, че той ще знае кога да престане заради тайнствената си и уникална връзка с Ейми Солитер?

Кавано видя как пликът падна на земята и се наведе да го вдигне.

— Не е нужно да говориш с този презрителен тон. Връзката между Ейми и Джош ще бъде една от главните причини книгите ми да се продават по-добре.

— Не и сред мъжете — отвърна Кавано, разглеждайки адреса на подателя.

— По-голямата част от читателите ми са жени и веднага ще ти кажа, че те много ще харесат именно атмосферата на пълна емоционална и духовна близост, която изграждам в романа — заяви високопарно Кимбърли.

— Хм, ако добавиш и малко сексуална близост в книгите си, навярно ще можеш да добиеш популярност и сред мъжката половина от читателската публика.

— Използвам насилието, за да интригувам и мъжете, защото те обикновено там са добри. Може би за тях насилието означава истинска близост — отвърна язвително Кимбърли.

Тя застилаше кушетката, но за миг спря, вдигна поглед и съзря плика в ръцете на Кавано.

— Какво правиш с това писмо?

— Чудя се защо не си го отворила. Повечето хора веднага отварят писма от адвокати.

Кимбърли сви устни в мрачна усмивка и отвърна:

— Не и в моя случай. Вече получих две такива писма от същата кантора и зная какво пише вътре.

Кавано я изгледа с изненада.

— Неприятности ли имаш, Ким? Нима те чакат и други нерешени проблеми, освен розата с иглата?

— Не аз! Проблеми имат хората, които са наели онези скъпо платени адвокати. Обаче вината е изцяло тяхна и нямам никакво намерение да им помагам… Ето, леглото ти е готово. Не е много удобно, но поне няма да спиш на земята — рече Кимбърли и се отдръпна да огледа кушетката.

— Значи единствената друга възможност е подът?

— Боя се, че да. А след като ще спиш тук, на теб се пада честта да поддържаш огъня. Нямам представа за колко време е спрян токът. Сутринта навярно ще бъде доста студено.

— Ще се погрижа за огъня… Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна за това, Ким? — попита Кавано и сведе поглед към плика в ръката си.

— Съдържанието на това писмо не е твоя грижа… нито пък моя. Точно такива бяха думите ми и към адвокатите, когато ми изпратиха първото съобщение. Можеш да го изхвърлиш на боклука.

Кавано го остави обратно на кухненския плот.

— Много си твърдоглава — рече той.

— Нещо ми подсказва, че ти също си доста твърдоглав, но сред мъжете твърдоглавието се нарича воля — отвърна закачливо Кимбърли.

— Утре сутрин ще разберем дали моята воля е по-силна от твоя женски инат, нали? Благодаря за леглото, Ким.

— Няма защо. Съжалявам, но нямам нито излишна четка за зъби, нито бръснач, или там каквото използват мъжете…

— Всичко необходимо е в колата ми.

— Ясно. Дошъл си подготвен, значи… — язвително подхвърли Ким. — Лека нощ, Кавано… И не забравяй огъня.

С походка на кралица Кимбърли мина покрай него и се вмъкна в малката си и уютна спалня.

Половин час по-късно къщата утихна, а Кимбърли лежеше и съзерцаваше тавана в стаята си. Изминалият ден съвсем не приличаше на обичайните, в които тя знаеше какво точно ще се случи. Без съмнение Кимбърли бе свикнала с непредсказуемото и опасното, когато ставаше въпрос за романите й… Колко странно, че Дариъс Кавано бе почукал на вратата й, без да го е викала! Сигурно много искаше да си върне дълга… Или може би желаеше да я направи своя любовница.

Кимбърли се взря гневно в тъмнината. Досега не бе срещала мъж, който така упорито да преследва една жена — не и обикновена жена като нея. Защо ли Кавано си бе дал труда да дойде чак дотук? Тя разбираше, че мъж като него отдава изключително значение на неизплатения дълг. Беше отраснал и закърмен с високо чувство за отговорност и вярност към семейната чест. Всички добродетели бяха сякаш изписани на челото му. Кимбърли си спомни как малкият Скот тържествено й разказваше за поколенията Кавано, дали своя принос към винопроизводството. Дори на тази крехка възраст, момчето вече съзнаваше огромното значение на семейното наследство.

— Нали затова вещиците ме отвлякоха! Те знаят, че вуйчо ще плати, каквото поискат, за да ме върне обратно. Вуйчо Дери не би позволил да ме държат в плен! — бе казал Скот.

— Вуйчо Дери ли? — учудено попита Кимбърли тогава.

— Истинското му име е Дариъс, но ние му казваме Дери… Ти имаш ли си вуйчо, който би платил много пари, за да те измъкне от плен?

— Не, боя се, че нямам — отвърна Кимбърли, без да подозира колко много ще разстрои момчето отговорът й.

— А мама и татко имаш ли? — тревожно и настойчиво попита малкият Скот.

— Баща си не познавам, а майка ми почина преди няколко години — предпазливо отвърна Кимбърли.

— И си нямаш дори вуйчо като моя?

По-късно, когато видя Дариъс Кавано, тя реши, че твърде малко деца в света имат вуйчо като Кавано. Дариъс Кавано вдигна племенника си, огледа го от всички страни, а зелените му очи бяха сякаш буци лед. Най-сетне, като се убеди, че момчето не е ранено, той се съгласи да бъде представен на Кимбърли и да чуе историята за тяхното бягство.

— Скочихме върху козирката над входа и оттам избягахме… А те изобщо не разбраха. Нали, Ким?

— Да, също като в приказката „Хензел и Гретел“.

— Казах на Ким, че ти би дал всичко, за да ме спасиш! Нали, вуйчо Дери?

— Всичко бих дал — съгласи се Кавано.

— Ким си няма никого… Но ние ще платим за нея, нали, вуйчо Дери?

Кавано я погледна право в очите и отвърна с непоколебима увереност в гласа.

— Ние ще направим всичко за госпожица Сойер… стига само да поиска.

По-късно той бе повторил обещанието си. Тогава, разбира се, Кимбърли не бе и помислила, че наистина ще се наложи да поиска подкрепа… И все пак Дариъс Кавано бе първият, за когото се сети, щом пристигна розата. Сега той бе тук, в дома й. Само че този път положението бе по-различно. Освен чувството за дълг към нея съществуваше и несъмненият факт, че Кавано страстно я желаеше. Кимбърли си даваше сметка, че чувственото му излъчване бе като магия. Все пак присъствието му в съседната стая я успокояваше и пропъждаше страха, пропълзял в сърцето й заедно с появата на розата. Скоро Кимбърли заспа.

Когато се събуди няколко часа по-късно, бурята продължаваше да вилнее навън. Младата жена почувства жажда. Бе попрекалила със солените маслини. Чудеше се дали да остане в леглото и да се опита да заспи отново… Най-сетне жаждата надделя и полусънена, тя се измъкна изпод юргана си. Тръгна боса към вратата на спалнята. Защо ли я беше заключила? Обикновено не се налагаше… Кимбърли ядосано завъртя бравата и тръгна към кухнята. Огънят в камината все още гореше. В съзнанието й смътно се мерна споменът, че снощи бяха спрели тока. Ставаше студено. А тя бе облечена само в огромна памучна фланелка.

Най-сетне Кимбърли стигна до бюфета, отвори го и заопипва вътре. Намери чаша, отиде до умивалника и пусна водата. Застана с лице към прозореца и загледана в тъмнината навън, надигна пълната чаша… Ако можеше в това полусънно състояние да се върне в леглото си и да заспи отново…

Изведнъж в сянката пред прозореца нещо се размърда. Ким се разсъни напълно. Точно в този миг светкавица раздра небето и тя видя човешка фигура, загърната в наметало с качулка. Нямаше време да различи лицето. Цялото й внимание бе приковано от лъскавата кама в ръката на зловещата фигура. Кимбърли осъзна, че камата е приготвена за нея…

Тя изпищя, обзета от ужас. Чашата се изплъзна от ръката й и се разби на парчета.

— Ким!

Кавано… Беше го забравила напълно. Кимбърли се обърна към него точно когато той скочи от кушетката.

— Какво, по дяволите…

— Отвън… В тъмното при прозореца има някой… с нож! О, господи! — успя най-сетне да прошепне тя.