Ригън Форест
Тайната на китайския талисман (9)

Осма глава

Скот спеше. Лицето му й напомни за момчето, в което се беше влюбила още в малката стая в хотела на Нели Кашман. Тя го докосна и той помръдна, притегли я към себе си, като че ли бяха спали заедно хиляди пъти. Сара лежеше в прегръдките му, изпълнена с полузабравена радост. Бе намерила отново своята любов!

Момчето бе станало мъж, който горещо, лудо и силно я обичаше.

Скот помръдна отново. Гърдите му се повдигнаха и отпуснаха в дълбока въздишка:

— М-м-м… Не исках да заспивам. Но понякога… ми се случва…

— След като си правил така лудо любов ли?

Беше страхотен любовник! Сара се питаше колко ли жени е имало в живота му? Колко от тях е изоставил заради спомена си за едно малко момиче?

— Да. — Гласът му бе още сънлив. — Вече съм буден, малко ми трябва. Достатъчно буден, за да се любим отново.

— Щастлива съм — сгуши се тя в него, — че пожела да прекараш тези часове с мен, вместо да се втурнеш из този див град в търсене на известни личности като Уайът Ърп или Док Холидей.

— Има време. И утре е ден. Сега ми харесва да съм в леглото с теб.

— И то в миналия век.

Погали с пръст брадичката и устните й.

— Хайде да отидем да вечеряме. Може и да намерим бутилка свястно вино в този град.

— Все си мисля, че всичко е сън и утре изведнъж ще се събудим.

— Не е сън. — Леглото проскърца. Скот погали рамото й, сякаш не можеше да й се насити. — Ние действително сме тук. Какво невероятно щастие!

— Скот — надигна се тя на лакът, — преди малко, когато излизахме от „Птичите клетки“, ти ми се стори разтревожен. Какво има?

— Не знам дали е добре да работиш в „Птичите клетки“. Опасно място е.

— Е, не можех да откажа толкова добра работа. Особено при такава заплата. Това е моят шанс да спечеля малко пари. Шанс е и да съм на мястото, нужно за проучванията ми.

— Скъпа, стените са просто надупчени от куршуми. — През погледа му премина сянка. — Знаеш ли колко убийства стават там? Злото витае във въздуха. Ами онези похотливи миньори и престъпници? Не е мястото, където бих искал да бъде моята любима.

Тя седна в леглото.

— Скот, ако живеехме тогава… Сега искам да кажа, щях да се съглася с теб. Естествено е един мъж от 1882 година да не се радва на присъствието на своята любима в „Птичите клетки“. Но ние не живеем в това време…

— Грешиш — усмихна се той. — Точно в това време живеем.

— Не е така. Ние сме случайно попаднали. Наблюдатели. И нищо не може да промени начина ни на мислене.

— Но — не изглеждаше да го е убедила — ние сме тук и трябва да живеем според тукашните норми.

— Това и правя, като нея в „Птичите клетки“.

— В един публичен дом!

— Театър! — Тя го погледна предизвикателно. — Скот, ти се вместваш напълно в това време. Такъв беше и като момче. Съгласна съм, че е забавно. Но ние дойдохме с проучвателна цел, нали? И няма да оставаме за дълго. Искам да опозная това място и тези хора. Искам да се смеся с тях, точно както ти искаш да се смесиш с онези изкусни стрелци. Това не е нашето време и не искам да се увличам твърде много.

— В този град порядъчните жени стоят настрана от Уиски Роу стрийт и квартала на червените фенери.

— Та нали точно това ти казвам! Сигурно животът им е ужасно скучен. А аз търся тръпката! Също като теб. Другият век ще бъда порядъчна жена. Сега съм любовница на каубой. По дяволите, аз не те карам да станеш порядъчен гражданин, нали? И двамата знаем, че нямаш подобно намерение. — Тя стана от леглото, издърпа одеялото и го уви около себе си. — Виж какво — тихо рече тя. Знаеше, че е излязла победител в спора, но реши да продължи. — Аз не съм някоя фанатичка за правата на жените или нещо подобно. Аз съм едно обикновено момиче от 1990 година, което се опитва с труд да постигне нещо. Живея сама откакто завърших колежа. Никой не е бил до мен, за да ми казва какво да правя. Календарът на стената може да показва 1882, но ти и аз сме от бъдещето и това е факт. Не искам удоволствието ми да пострада заради някакви си норми за приличие. Съгласен си, нали?

— Сладка моя… — Сините му очи закачливо проблеснаха и ръката му потърси нейната. — Аз говорех за опасността. Страх ме е да не ти се случи нещо, защото те обичам.

— Нищо няма да ми се случи.

— Исках да кажа, че не ти се налага да работиш. Аз ще те издържам.

— Как?

— Ще работя в някое ранчо. Цял живот съм го правил.

Сара очакваше нещо подобно. Достатъчно бе чела за историята на Тумстоун, за да предположи каква е тази работа. Думата „каубой“ бе станала синоним на крадец на добитък.

— И ще попаднеш точно между всичките банди!

— Няма такава опасност. Ще проверя в кое ранчо да отида.

— Обзалагам се, че ти се иска да постреляш. А докато преследваш бандитите към границата с Мексико, аз какво да правя? Да седна в тази стая и да плета шалове ли?

— Не бях помислил за това — призна той. — Сега разбирам защо искаш да бъдеш в „Птичите клетки“. Но смятам, че мога да го приема, ако ти приемеш да се бия с бандитите, ако се наложи.

— Не ми харесва да се захващаш с тази работа, но хайде, съгласна съм. Ти работиш в ранчо, аз съм певица, а годината е 1882. — Сара се пъхна до него, завивайки и двамата с одеялото. — Искам да се сприятеля с Джоузи.

— Чудя се дали е възможно. Джоузи ни е приятелка, но не го знае. В нейния свят едва тази сутрин тя е зашила крака ми. Не можем да й кажем кои сме.

— Скот, тя е в беда!

— Да… — кимна той замислено. — Тя се боеше, искам да кажа, се бои за живота си. От това, което знам, проститутките рядко са имали приятели. Когато лежах на онази софа, се заклех да й помогна. Винаги съм съжалявал, че не изпълних обещанието си.

— Нима всичко е станало едва тази сутрин?

— Ами да. Датата е същата. Тръгнали сме оттук днес и се върнахме пак днес.

— Джоузи изглеждаше ужасно тази вечер. А само преди няколко часа е помогнала на две избягали хлапета, защото сама знае какво е да изпаднеш в беда.

— Зърнах я за миг. — Той подръпна брадичката си при спомена за това. — Видя ми се тъй млада сега.

— Тя е само на деветнадесет години.

— Но е натрупала опит, и то какъв! Щеше да ми казваш нещо за нея?

— Един мъж я беше сграбчил грубо и не искаше да я пусне. Отдалече си личеше, че я заплашва. Струваше ми се, че ще я удари, когато един друг го спря. После двамата седнаха заедно на една маса, явно бяха приятели.

— Сигурно е бил някой от клиентите.

— Едва ли тя щеше да е толкова уплашена. Навярно е свикнала да се справя с нахалници. На лицето й бе изписан панически страх. Това беше съпругът й, сигурна съм.

— Как изглеждаше?

— Гаден тип. Силен. С червеникава брада. Между тридесет и четиридесетгодишен, трудно е да се каже с това обрасло лице. — Тя потрепери от страх. — Трябва да намеря начин да се сприятеля с Джоузи.

— Може би си права. Вероятно има начин. А после ще ми покажеш този мръсник. — Скот приглади назад косата й. — Защо не поръчаме вечеря? Нещо не ми се става, пък и ти нямаш подходящи обувки за навън.

— И как ще поръчаш? Може би по телефона?

— Вярно бе! — Той направи гримаса, седна и взе дрехите си. — Ще сляза да поръчам. Забравих, че единствената модерна придобивка тук, е дамата от двадесети век в леглото ми.

 

 

Лежаха будни и още дълго си говориха. Разказваха живота си. Той беше завършил университета в Аризона, а тя — университета в Южна Калифорния. Той се бе заел с ранчото на баща си, докато тя посещавала актьорски курсове, за да е наясно как се пишат добри сценарии. Той наследил кравите и конете на баща си, а тя съчинявала първите си сценарии в един малък апартамент, продавала ги и изплащала колата си. Едно лято той отишъл на ски в Швейцария, а тя — в Колорадо. През тези години и двамата имали по три връзки, но нито една сериозна…

Накрая тя заспа, сгушена до него, и когато се събуди в обятията му, разбра, че това място бе нейният истински живот.

 

 

На закуска, облечена в новата си рокля и току-що купените боти и шапка, която я караше да се чувства смешна, Сара седеше срещу Скот в „Мезон Доре“, ресторанта в съседство с хотела. Чувстваха се като част от този американски пограничен район. Може би това се дължеше на необикновеното съчетание от сутрешното спокойствие, настъплението на деня, мириса на кафе, слънцето на Аризона, нахлуващо през прозорците на залата, и гласовете около тях.

— Любопитен съм да узная нещо за прапрадядо си — каза Скот и си доля мляко в кафето. — Купил е ранчото през септември тази година, значи все още търси сребро из тия хълмове.

— Като да срещнеш призраци, макар това да са собствените ти предци!

Сара се дразнеше от цветята върху периферията на шапката си — пречеха й да вижда. Как са могли жените да харесват подобни глупости? От друга страна на Скот май му харесваше, ако се съди по погледа му, изпълнен с възхищение.

Двама високи мъже влязоха в „Мезон Доре“. Единият бе слаб и изпит, русокос, с увиснало черно палто на слабата му фигура. Другият също бе светлокос, с потъмняло и обветрено лице. Имаха почти еднакви дълги мустаци и къса коса и пистолети. Влязоха с вид на собственици на ресторанта и се настаниха на една ъглова маса.

— Мъжът с палтото е Док Холидей! Познах го от снимките. С някой от братята Ърп ли е?

— Уайът — отвърна Скот. Очите му проблеснаха по същия начин, както когато на единадесет години бе препасал онзи револвер. — Опитвам се да не ги зяпам открито, но даже пулсът ми се ускори.

— Разбирам те. Уайът Ърп и Док Холидей, сякаш са излезли от учебник по история! Представяш ли си, ако знаеха кои сме? Щяхме да им кажем още колко дълго ще живеят, как и кога ще умрат и какво ще говорят хората за тях след сто години.

— Хиляди пъти съм съжалявал, че не можах да ги видя предния път. А сега ми се струва напълно в реда на нещата да съм в една и съща стая с героите от детството си. — Той отпи глътка кафе. — Странно, колко лесно се свиква с прехода през времето. Всичко започва да ми се струва съвсем нормално.

— За теб е по-лесно. Все пак ти винаги си живял в Тумстоун. Но за мен…

— И не може да бъде другояче — ухили се той. — Попаднала си в най-долнопробния бордей в квартала на червените фенери. Едва ли може да ти е познато!

— След всички описания все още ми се вижда малко… странно. Обаче ми харесва тръпката!

Скот усети подобна тръпка, докато наблюдаваше двамата мъже в другия край на залата. Единият, всяващ ужас тип, престъпил закона стотици пъти, бърз с оръжието, известен от дуелите. Другият, бивш зъболекар, който станал комарджия, а по-късно и убиец, който лекувал туберкулозата си с безброй чаши уиски, ненаситен за нови битки. И двамата щяха да умрат от старост в леглото.

— Трябва да си купя кон — замислено каза Скот.

— А аз трябва да се снабдя с костюм за довечера.

— Какъв костюм?

— Нещо подходящо за певица.

— Една дълга рокля ще е съвсем подходяща.

— Хайде, хайде! С дълга рокля, след като вече ме видяха с минипола.

— Искаш всички безмозъчни тъпаци да зяпат краката ти!

— Ето, отново! Ставаш старомоден.

— От кога се счита за старомодно един мъж да е ревнив? — Той остави вилицата. — Добре, знам, че съм старомоден. Защото мисля за теб като за ангел, загадъчно появил се в моя живот. Сякаш си дошла върху крилете на някоя от онези птици. Не бих желал да те деля с още стотици похотливи очи. Не искай от мен да бъда друг! Освен това аз съм израснал в общество с много по-пуритански нрави от твоето.

— Похотливите погледи нищо ни могат да ми сторят — каза нежно тя. — Така че има ли значение какво съм облякла?

— Може би не — съгласи се той и след малко попита: — Трябват ли ти пари?

— Не благодаря. Имам от аванса, който ми даде импресариото.

Той се понамръщи и смени темата.

— Не ми се иска да те оставям без закрила тази сутрин, но ако ще живеем тук, трябва да изляза и да намеря един бърз сигурен кон и да разбера дали в някое ранчо не търсят помощници.

Сара изведнъж се запита какво ли ги очаква в опитите им да се вместят в едно общество, което не познаваха и не разбираха напълно.

— Разбира се, любезни господине, нямам нужда от закрила посред бял ден. — Тя погледна към двамата мъже на ъгловата маса и прошепна: — Изглеждат ужасни! Умираш да ги заговориш, нали?

— Да, но нямам повод… Ще почакам ден-два.

— Не ми харесва всичко това — пребледня Сара.

— Прекалено се тревожиш. — Той остави салфетката си. — Да тръгваме! Имаме много работа днес.

Сара стана и усети погледите върху себе си. В Тумстоун имаше и порядъчни жени, но малцина закусваха на Алън стрийт, колкото и „Мезон Доре“ да бе приличен ресторант. Видът й тази сутрин бе напълно порядъчен, в кадифената рокля и косата прибрана на кок под глупавата шапка. Дали порядъчността щеше да отстъпи пред нарастващата популярност на Чуруликащото Врабче. Ами Скот? Какво ли бе намислил той? Приключението бе забавно, но те не биваше да забравят, че Тумстоун се славеше като най-опасният град в Америка по онова време.

Сара изгуби два часа в търсене на костюм. Шивалнята до „Птичите клетки“ беше все още затворена, а в другите магазини нямаше нищо подходящо. Явно ще трябва да излезе пак с миниполата, а после да се опита да ушие нещо сама. Лоша перспектива, тъй като Сара не беше много силна в шиенето. Дано успее да открие някъде брокат и пайети.

През цялото време тя се мъчеше да измисли как да се свърже с Джоузи. Не я биваше в лъжите, но пък съвсем не вървеше да каже истината.

Когато влезе през главния вход в „Птичите клетки“, всички глави от бара се обърнаха към нея. „Аз работя тук — напомни си тя. — И съм в правото си, независимо от това как изглеждам в очите на тези хора.“

Без да поглежда околните, стигна до бара. Барманът се приближи и тя попита отсечено:

— Търся Джоузи. Тук ли е?

Той озадачено я изгледа. Нима снощи не я бе видял да пее на сцената? Защо не можеше да я познае?

— Джоузи? Сигурно е някъде наоколо, госпожо. Може би има клиент. Да й предам ли някакво съобщение?

— Благодаря, сама ще я потърся.

Малката Джоузи Синеоката бе със сигурност една от най-красивите проститутки в града и една от най-младите. Не можеше мъжете да не я познават.

Откри я седнала сама на една маса близо до сцената. Закусваше и четеше окъсан учебник. До него имаше молив и тетрадка с няколко изписани реда и чаша кафе.

— Вие ли сте Джоузи? — попита Сара колебливо, след като свали шапката си.

Момичето покри написаното в тетрадката с ръка и присви очи към светлината.

— Защо питате?

— Едно момиче на име Сали остави съобщение за вас.

Недружелюбността й изчезна.

— Какво е то?

— Сали и Лъки са добре. Благодарят ви за помощта. Помолиха ме да ви открия, за да ви кажа това.

— Къде са те? — По лицето й премина сянка на подозрение.

— Срещнах ги на гарата в Бенсън, като идвах насам. Семействата им са ги открили и те вече са си вкъщи.

— Семействата, от които са избягали ли? — учуди се Джоузи.

— Не са лоши хора — настоя Сара, макар да разбираше колко невероятна е цялата история. — Децата търсели приключения, както разбрах. Горели от желание да видят братята Ърп и да присъстват на някой дуел. Лъки искал да стане каубой, а Сали го последвала. Изглежда, че Лъки загазил, докато били в Тумстоун.

Джоузи се загледа така внимателно в очите на Сара, че тя се смути. „Позна ме! — помисли си тя. — Не е възможно, даже и да открива прилика.“

— Как са стигнали дотам? — попита Джоузи. — С този крак едва ли е можел да язди.

— Не зная — отговори Сара и погледна книгата, която Джоузи бе захлупила върху масата. Беше сборник четива. Сигурно се мъчеше да се самообразова. — Децата ми казаха само за вас, искали да благодарят, но не успели. Казаха, че сте спасили живота на Лъки.

— Не. Просто заших една рана от нож на крака му — скромно каза Джоузи. Тя не бе онова открито дружелюбно момиче, с което Сара се бе запознала вчера. Малката Сали не бе забелязала сегашната твърдост.

— Лъки каза, че ще се върне тук, за да застреля някакъв тип — продължи Сара.

— Какво!

— Каза, че сте били в опасност и той щял отново да избяга, да се върне и да застреля някакъв тип, за да ви спаси, както вие сте спасили него.

— Откъде ли може да е узнал? — измърмори Джоузи с наведена глава.

— И двамата подочули нещичко. — Сара придърпа стол и седна до младата жена. — Зная, че не е моя работа, но ако това момче се появи отново тук, внимавайте да не го убият!

— Няма да стигне далече с оня крак. — Джоузи отпи от кафето.

Сара извади пакетче ментолови дражета в шоколад, пъхна едно в устата си и предложи на замислената жена срещу себе си:

— Заповядайте, вземете си.

— Ти ли си певицата от снощи? — Никаква благодарност за ментолчето.

— Да. Предложиха ми работата тъкмо навреме. Бях останала без пукната пара.

Джоузи бавно дъвчеше, наслаждавайки се на бонбона.

— Чух песента за кученцето на прозореца. — Гласът й премина в шепот и стана толкова тъжен, че Сара очакваше да види сълзи в очите й, но те останаха сухи. Без никакъв блясък. Стана й мъчно за Джоузи. Нима не бе достатъчно тежък животът й, та трябваше и някакъв садист да я заплашва?

Сякаш мислите на Сара го предизвикаха, защото червенобрадият се заклатушка към бара и погледна към тях. Джоузи го видя и замръзна.

— Кой е този? Виждала съм го някъде. Може би в Додж сити — излъга Сара. Джоузи замълча и Сара реши да продължи атаката: — Има зли очи. Защо ни е зяпнал така? От теб ли иска нещо?

Джоузи пребледня и остана безмълвна.

— Да не е онзи? — приведе се напред Сара. — Дето те преследва? И Лъки те е чул да го споменаваш?

— Остави ме! — хладно каза Джоузи. — Защо си пъхаш носа, където не ти е работа?

— Извинявай. Но онези деца ми разказаха колко мила си била. Надявах се, че след като работим заедно тук, може би ще ми помогнеш със съвет как да си намеря костюм или плат…

Сара усети, че Джоузи се поуспокои малко. Мъжът не се приближи, макар да не откъсваше злобния си поглед от тях.

— Какво иска този? — попита Сара отново.

Джоузи не смееше да го погледне. Бе стиснала здраво юмруци.

— Сигурна ли си, че всичко с онези деца е наред? — остави тя без отговор въпроса й.

— Напълно. Не бяха щастливи единствено, защото се безпокояха за своята приятелка — имаха предвид теб, била си в опасност. Децата лесно се привързват. Сали каза, че си й дала една птица от китайски порцелан. Означавала много за нея. Била талисман.

— Мога да ти помогна с костюма — каза след малко Джоузи. — Знам един магазин в Хоптаун, който продава китайски коприни. До нас има шивач, който изработва дрехите ни. Ще ушие и на теб.

Дали Джоузи бе проявила желание да й помогне, или си търсеше повод да избяга по-далече от червенобрадия?

— Казвам се Сара. Не познавам никого в града, освен моя… съпруг, който си търси работа в някое ранчо.

Младата жена затвори книгата и тетрадката и внимателно ги прибра в някаква чанта — явно бяха много ценни за нея.

— Озовала си се в един ужасно гаден град — каза Джоузи. — Няма да ти хареса. За каубой казваш си омъжена, така ли? Знам ги, все гледат да се сбият. Ще ти се прииска да се махнеш, когато разбереш, че си попаднала в капана на Тумстоун. Ще прокълнеш деня, в който кракът ти е стъпил тук!

Джоузи тръгна напред, без да удостои с поглед мъжа с червената брада. Докато пресичаха театъра, Сара отново забеляза злобното му изражение, но той не посмя да ги последва.

Двете поеха надолу по Алън стрийт откъм страната, по която не минават порядъчните жени. Запътили се бяха към китайския квартал и Джоузи й говореше за коприните, които се продаваха там. Сара разбра, че трябва да има търпение, ако иска да научи повече за опасността, надвиснала над Джоузи, преди да е станало твърде късно.

 

 

Силен вятър се изви тъкмо когато каубоите заобикаляха хълма на около петстотин метра от кладенеца, подхранван от подземен извор. Прашната вихрушка се завъртя като малко торнадо. Дали не беше съдбовен знак?

Скот яздеше сред мъжете от ранчото „Дъбъл Бар“ към извора. Лесно бе намерил работа. Добрите каубои винаги се търсеха, особено ако ги бива и като стрелци. Имението граничеше с онова, което прародителят му щеше да закупи, и Скот познаваше добре околността. Чувстваше се като у дома си. Сара бе права — твърде лесно миналото можеше да го погълне, защото го познаваше в подробности.

Внезапно се откроиха силуетите на няколко ездача. Бандити! Сърцето на Скот лудо заби. Крадците знаеха, че могат винаги да открият добитъка край кладенеца. Каубоите от „Дъбъл Бар“ бяха идвали насам вчера и навярно бандитите не са ги очаквали да се завърнат толкова скоро.

Щом ги забелязаха, каубоите извадиха оръжието си и пришпориха конете. Притиснати, бандитите откриха огън. Каубоите им отвърнаха.

Скот избягваше да се прицелва. Все още всичко му се струваше някак нереално, като игра, в която участваше момчето Лъки.

Изпод копитата летеше прах, който вятърът запращаше в очите на мъжете. Скот забеляза един от бандитите да се промъква из храсталака. Последва го и видя, че той се прицелва в един от каубоите. Прогърмя изстрел. След миг бандитът лежеше мъртъв на земята.

Скот свали десница. Не бе имал време за размисъл. Бе реагирал мигновено. Иначе каубоят щеше да загуби живота си. Но присъствието на Скот бе променило потокът на историята най-малкото за двама души. По-късно, докато яздеше обратно, Скот изпита някаква слабост в коленете и леко замайване. Чувстваше пистолета си повече като враг, отколкото като приятел. За първи път му се струваше нередно да е въоръжен.

 

 

Бе късен следобед. „Театърът на птичите клетки“ жужеше като кошер. В една от „спалните“ под сцената Джоузи помагаше на Сара с довършването на костюма — семпла светлорозова риза с ресни и много къса пола, която шивачът бе ушил за няколко часа. Ресните се поклащаха при всяко движение, а коприната блестеше на светлината.

— Много съм ти благодарна! Не бих се справила без теб.

Джоузи зашиваше няколко изкуствени перли по яката. Сара си спомни за раната на Скот.

— Няма защо — отвърна Джоузи. — Доволна съм, че се разходих днес из Хоптаун — поне се махнах оттук.

— Защо говориш така? Заради мъжа, който ни гледаше ли? Видях колко груб беше той към теб вчера. Какво иска?

— Животът ми. — Джоузи преглътна с мъка. — А също и парите ми, колкото и малко да са!

— Но защо? Може би мога да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне. Аз му принадлежа. Омъжена съм за него, което означава, че съм негова собственост.

— Не си! Нали има закони…

— Закони ли? — Джоузи спря да шие. — Закони в защита на жените ли? Че какви са тези закони? Не съм чувала за такива.

Изведнъж Сара си спомни къде се намира.

— По дяволите! Май няма такива закони. Всъщност изобщо няма закони. — Тя се опита да срещне отчаяния поглед на Джоузи. — Наистина ли иска да те убие?

Джоузи унило кимна. Бе стиснала челюсти. Дали от гняв? Или от страх?

— Да, иска да ме накаже, че избягах от него. — Изглежда й бе неудобно да погледне Сара в очите и тихо продължи: — Права си, сигурно си го виждала в Додж сити. И аз бях там, преди да избягам тук.

— Значи те е проследил… Как е разбрал къде да те намери?

— Не зная. Може да се е досетил. След като пристигнал тук обаче, открил, че припечелвам добре. И явно сметнал да ме остави да поживея още малко. Така може да измъква пари от мен. Но не престава да ми повтаря, че може всеки момент да ме убие. И ще го направи. — Гласът й пресекна. — Ще ме убие щом реши, че повече не съм му нужна.

Сара усещаше с пълна сила страха, който владееше Джоузи. Отначало се бе въздържала да говори, но после всичко сподели. Колко ли самотен ще да е животът й!

— Хубаво е, че се реши да ми кажеш — каза тихо Сара. — Може би ще мога да ти помогна.

— Не виждам как — поклати глава Джоузи. — Всичко е въпрос на време. Ако не го надхитря, свършено е с мен!

— Но как ще го сториш?

— Отначало ще увъртам. — Тя млъкна изведнъж.

— Джоузи, кажи ми! Зная, че не си свикнала да споделяш, но ако ми разкажеш, ще ти олекне. Повярвай ми!

— Вярвам ти, защото си приятелка на Сали. Знаеш ли, Сара, колко много ми приличаш на нея. Смееш се по същия начин и имаш същите трапчинки. Невероятно! Може би затова ми е добре с теб. Все ми се струва, че те познавам. Сали ми харесваше, но ако беше останало по-дълго, едва ли щях да я видя отново. Нели не би допуснала тя да има приятелки като мен, затова аз… — В гласа й прозвуча оживление и в очите й се мерна блясък. Дори приведените рамене се бяха поизправили.

— Как смяташ да надхитриш онзи… съпруга ти?

— Чарли. Викат му Чарли Орела, защото е избил много орли. — Джоузи откъсна със зъби конеца и огледа доволно работата си. — Всъщност той не ми е наистина съпруг, но твърди, че сме се оженили в Додж сити, и го доказва с някакви фалшиви документи. Той е долен мръсник, който живее от парите на една жена. Но на него му вярват, защото е мъж, а аз съм… Знаеш каква. Чарли разбрал, че един от клиентите ми работи за „Уелс Фарго“ и си е наумил да открие чрез мен кога ще пристигнат заплатите в Тумстоун с дилижанса от Бенсън. Подготвя обир.

— Защо не му дадеш погрешна информация?

— Той ще ме убие за такова нещо.

— Знаеш ли кога ще пристигнат парите?

— Не. Но според него знам и докато мисли така, ще съм жива.

Чуха се силни гласове откъм залата за покер. Джоузи отвори вратата и надникна. Сара стори същото. През гъстия дим се виждаха неколцина мъже, които разгорещено разговаряха.

— За какво е тая дандания? — извика Джоузи. — Какво се е случило?

— Престрелка в ранчото „Дъбъл Бар“ — отвърна един от тях. — Един бандит бил убит от някакъв каубой, който бил нает само няколко часа преди това. Но всички казват, че с пистолета работел по-бързо от който и да било друг. Името му било Макинес.

Сара пребледня. Скот бе убил човек! Още първия ден!