Ригън Форест
Тайната на китайския талисман (8)

Седма глава

Сара изпита възмущение. Не беше дете, за да я закриля. Този предлог съвсем щеше да отпадне, след като се преоблечеше в по-подходящо облекло.

Тя погледна двете порцеланови птици. Те бяха ключа за пътуването им обратно през времето. Твърде рисковано беше да ги разнася със себе си, по-добре да ги скрие някъде. Защо пък не тук, зад сцената, както предишния път? Никой не би могъл да ги намери сред реквизита, костюмите и другите вехтории струпани покрай стените.

Зад завесите тя откри ниша, погали с любов фигурките, постави ги в дамската си чанта и я пъхна там.

Танцьорките с пера напуснаха сцената, а на тяхно място излязоха акробати. Никой не я забелязваше зад двойната завеса. Сара се промуши край стената, за да надникне незабелязано към залата. Надяваше се да зърне Джоузи. Жените в тълпата лесно се забелязваха в ярките си рокли — аленочервени, смарагдовозелени и тюркоазни на пясъчнокафявия фон от мъжките облекла.

В едно алено петно Сара разпозна дрехата, която Джоузи носеше при последната им среща. Русите букли окончателно я убедиха, че това е тя. Джоузи оживено разговаряше с някакъв мъж с рижа брада. Бяха застанали край масите за хазарт в другия край на залата.

Сара не се зарадва на гледката. Мъжът грубо дърпаше Джоузи за ръката, докато тя уплашено се мъчеше да се отскубне.

Мъжът каза нещо и Джоузи решително поклати глава. Един друг мъж стана да усмири червенобрадия. Оттегляйки се, той заплашително размаха юмрук. Джоузи си тръгна, като разтриваше зачервената си ръка. Двамата мъже седнаха на масата и привели един към друг глави се заприказваха.

„Сигурно е съпругът й“ — реши Сара. Джоузи изглеждаше тъй млада. Много по-млада, отколкото бе Сара сега. Искаше й се да изтича, да я прегърне и да разбере какво става, но не можеше да го направи. Джоузи нямаше да я познае, а нямаше начин Сара да й обясни.

— Ето къде си била! — прогърмя зад нея един мъжки глас. — Само не виждам прословутата синя шапчица?

Сара трепна и се обърна. Непознатият бе с черни панталони, копринена риза и сако. Усмихнатият му поглед смело обходи тялото й, преди да се върне на лицето.

— Закъсня с два дни. Пак ли тези влакове от Сан Франциско? Защо не ми се обади, че си пристигнала?

Тя се озърна наоколо, но те бяха сами. За коя ли я вземаше?

— Аз не съм тази, за която ме смятате… — запъна се Сара, чудейки се как да обясни присъствието си.

— Ти си певицата от Фриско, нали? Бива си те, да знаеш! Страхотни крака! Аз съм Били Хътчинсън. Миналата седмица пуснахме голяма реклама за теб. Бях готов да се откажа от договора, като не се появи, но… След като те чух, си мисля, че си струваше чакането. Оттатък тълпата пощуря. А беше и брилянтен театрален ход появата ти, без да е обявен предварително номера. Страхотно! — Той широко се усмихна и извади пура от джоба на сакото си. Драсна кибрит и засмука дълбоко. — Готов съм да ти предложа дългосрочен договор, госпожице Синя Шапка. Нещо ми подсказва, че имаш причини да не бързаш да се връщаш във Фриско. — Той се захили, сякаш беше казал нещо смешно.

— Аз не съм Синята Шапка — каза Сара.

— Да не те е изпратила на нейно място?

— Ами, не… аз…

— Честно да ти кажа, госпожичке, все ми е едно коя си. Предлагам ти най-добрия договор. Шест седмици пробно, дванадесет представления седмично, деветдесет долара на седмица, с един почивен ден. Ти избери кой да бъде. Ние работим седем дни в седмицата, двадесет и четири часа на ден. — Смехът му напомняше конско цвилене.

Поразена, Сара безмълвно го гледаше. Той отново смукна от пурата и се усмихна.

— Хубаво, работи с този тоалет и ще ти плащам стотачка.

Всякакви мисли й минаха през ума. Ето ти един начин да припечели нещичко. Едва ли в пограничните райони се намираше лесно работа за жени. Провидението явно се намесваше — да получи това невероятно предложение именно сега!

— Аз мога само да пея — каза тя. — Нищо друго. И няма да забавлявам клиентите ви.

— Искаш да работиш само на сцената? Добре. Разбрано!

— В такъв случай аз съм съгласна. — Тя се усмихна и протегна ръка.

Здрависването му бе тъй мощно, че я разтърси цялата.

— И тъй, как си по плакат?

— Моля?

— Артистичното ти име?

Тя трескаво се огледа наоколо. Наляво тесни стълби водеха към парапета зад „Птичите клетки“. Странно, че порцелановите фигурки бяха харесали именно това чудато място.

— Врабчето — каза тя.

— Врабчето ли? А нещо като първо име?

— Не, само Врабчето. — Димът от пурата му влизаше в очите й и тя махна с ръка.

— Прекрасно! Врабчето от Сан Франциско. — Хътчинсън изглеждаше много доволен.

— Само още едно нещо, господин Хътчинсън. Багажът ми се загуби по пътя. Имам нужда от аванс за закупуването на тоалет.

— Че лош ли е този на теб?

— Не блести.

— Аха! Ясно. Отлично. Искам те в целия ти блясък, малко мое Врабче. — Той бръкна в джоба си и извади няколко банкноти, общо сто долара. — В замяна искам да изпееш още една песен.

— Как, сега ли? Но аз съм изморена от пътуването и…

— Още една песен. Тъкмо свършват акробатите. Аз ще обявя номера ти. Само една песен, за да мога да продължа голямата рекламна кампания.

Очевидно бе непреклонен. Трябваше да свиква с това. Всъщност новата работа й харесваше. Като дете бе стояла пред огледалото, въобразявайки си, че пее пред публика като истинска певица. Гордееше се с чистия си глас и широкия регистър. Очертаваше се да бъде по-забавно от всичко, което бе правила през живота си в двадесети век. Освен това, договорът й даваше възможност да бъде точно в „Птичите клетки“, каквото бе нейното желание. Там се намираше и Джоузи. Въобще можеше да научи за този живот повече от всеки външен наблюдател.

Все още развълнувана, тя чу представянето си — „Чуруликащото Врабче“. Боже мили! Аплодисментите бяха така бурни, че заглушиха думите на новия й шеф. Тя се постара да улучи момента, разлюля ресните на якето и изскочи на сцената.

Когато завесата се спусна след последния бис, Сара имаше самочувствието на професионална певица. Публиката й създаде това усещане. Господин Хътчинсън беше прав — влюбени бяха в нея и в лудешките й песни! Трябваше да благодари за това на Елвис. Как ли щеше да възприеме тълпата „Бийч Бойс“?

Скот стоеше зад сцената намръщен и държеше в ръце рокля от зелено кадифе.

— Какво става тук?

— Роклята! — спусна се тя към него. — О, прекрасна е! Нека да я видя.

— Защо пя отново?

— Собственикът ми предложи сто долара седмично като певица.

— И ти се съгласи? — Скот я погледна, сякаш му бе ударила плесница.

— Разбира се! За толкова пари! Винаги съм искала да пея пред публика. — Тя вдигна роклята и ахна. Украсена бе със златовезана дантела и имаше перлени копчета. Полата бе тясна, с дължина до глезените. Зеленото кадифе бе толкова тъмно, че на сянка изглеждаше черно, а на светло блестеше в сребристо. — Толкова е шик, Скот! И такава прекрасна изработка! Господи, сигурно е ужасно скъпа… за твоите ограничени финанси.

— Обещах ти подарък за рождения ден. Е, честит рожден ден, Сара! — Той се наведе и я целуна. Тя не можа да го прегърне, защото държеше роклята в ръцете си. — А сега я обличай и да се махаме. Това място не е подходящо за теб.

— Същото каза и предишния път. — Тя любопитно го погледна, после смъкна миниполата и остана по бикини в сянката на завесите. — Чудя се какво са обличали… Обличат жените отдолу… Ще проуча този въпрос. — Роклята се плъзна по бедрата й. — Сандалите ми сигурно изглеждат нелепо.

— Помислих за това — каза Скот. — Обущарят е на две крачки оттук, но ще отвори чак сутринта.

Тя приглади дрехата и се усмихна. Беше точната й мярка. Когато го погледна обаче, усмивката й се стопи. Скот все още носеше сребърната си тока. А също и пистолет.

— Откъде взе кобура?

— Нося го от къщи.

— Защо?

— Казах ти, скъпа. Всички мъже тук носят пистолети. Ако ще отседнем в Тумстоун, трябва да съм въоръжен. — Той се усмихна. — Слушай, аз съм мъж, а мъжете са само пораснали момчета, нима не знаеш това? Аз съм момчето, което играеше на каубои и мечтаеше някой ден да бъде като тях.

— А аз бях малкото момиче, влюбено в един малък каубой и го намирах толкова романтично!

— Все още е романтично… за нас. Та това е игра! Ще бъде много вълнуващо, любов моя!

— Колко ти платиха за другия пистолет?

— Хиляда и двеста долара.

— Не може да бъде! — ахна Сара.

— Беше пистолет, който още не е изобретен: никелиран револвер „Смит енд Уесън“ калибър 38 с късо дуло. Ако имах още няколко кутии с патрони можех да му взема и пет хиляди. Най-малкото имаме пари, с които да живеем, докато си намеря работа.

— Такъв ли беше револвера, който си продал? — посочи тя черния кожен кобур.

— Не, това е нов полуавтоматичен „Колт“ с шестнадесет патрона. Падам си малко колекционер. Нали ти казах, обичам да се упражнявам в стрелба. А сега сме в Дивия Запад.

Сара не бе веща по пистолетите, но думата „автоматичен“ я плашеше. Това означаваше, че можеше да стреля, без да презарежда. Никой друг в Тумстоун не би могъл да го извърши. Нито пък някой от пограничните жители през 1882 година беше чувал за полуавтоматичен пистолет.

Докато разговаряха, Сара бе забелязала няколко от изпълнителите да притичват по задното стълбище към нещо като импровизирана гримьорна зад сцената. Пианото все още се чуваше, но на сцената нямаше никой. Скот й подаде ръка. Слязоха по предното стълбище долу в залата. Клиенти се обръщаха към нея с „Врабчето“ и я поздравяваха. Бе станала известна.

— Защо те наричат Врабчето? — попита Скот, докато се провираха между масите за хазарт.

— По-късно ще ти обясня.

Тя се огледа за Джоузи и я забеляза на горния балкон, понесла табла с бутилка уиски и чаши. Сара се почувства отвратена — бе започнала да разбира какво включват професионалните задължения на Джоузи. Колко ужасен бе подобен живот за едно момиче! Но Джоузи вероятно нямаше друг избор и никога не бе имала.

Излязоха през предната врата на дървения тротоар. На улицата имаше тълпа мъже, мнозина от които залитаха. Бяха погълнали прекаленото голямо количество уиски.

— Къде отиваме?

— Да потърсим къде да отседнем. Ще опитаме в хотел „Космополитън“.

— Там ли се предполага, че са живели братята Ърп?

— Точно така. Проверих датата. Ако щеш вярвай, но днес е същия ден, в който си тръгнахме оттук. Едва вчера сме яздили по улиците онази кобила.

— Вчера ли? Трудно е да го схване човек.

— Права си.

Прекосиха Пета улица. Покрай тях премина двуколка, теглена от кон и вдигна облак прах. На следващата улица забелязаха светлините на „Космополитън“. Хвърлиха един поглед и на „Кристал Палас“. Виждаше се все същият огромен бар, който бе направил впечатление на Сара онзи ден, когато бе вървяла обута в джинси по Алън стрийт.

— Малко е променено — каза тя.

— Всъщност барът, който видя вчера, е реставрация. Този тук е истинският.

— Не бива да стоиш на тази улица — забързано закрачи Скот. — Ще те помислят за проститутка.

— В тази елегантна рокля с лондонски етикет?

— По тази улица не минават добродетелни жени. Особено нощем.

Тя изведнъж си помисли колко неподходяща прическа имаше. Дори „Дамите на нощта“ не носеха косата си свободно пусната по раменете.

Фоайето беше тихо, семпло мебелирано, но излъскано до блясък, а подът, покрит с ориенталски килими. Имаше и други хотели, но Скот бе избрал този, защото тук бяха отседнали братята Ърп. Може би го считаха за най-добрия. Трябваше да признае, че и тя, след като беше чела толкова много за тях, горещо желаеше да види лично печално известните братя. Колко от съвременниците й биха могли да се похвалят с това?

— Апартаментът е със спалня и всекидневна — съобщи Скот, като се върна. — Казах им, че багажът ни се е загубил. Ние сме в дъното на горния етаж, а прозорецът ни гледа Алън стрийт.

Сара само примигна. Този мъж скоро щеше да стане неин любовник. Едва ли фоайето беше мястото, където да обсъждат кой къде ще живее, но би било редно от негова страна да я попита предварително. Когато стигнаха горния етаж, тя рече:

— Не сме се разбрали да живеем заедно.

— Не съм предполагал, че ще възразиш. — В погледа му се четеше изненада. — Нали така?

— Не знам… Чувствам се малко неудобно. Познаваме се едва от вчера.

— Познаваме се от двадесет години и тогава нямаше подобен проблем.

— Е, да, ако легнеш с дрехите както тогава, и сега няма да има никакъв проблем. — Беше си чиста лъжа. Близостта на Скот щеше да я изпълва с луд копнеж по него. Защо спореше? Всичко беше само игра. Сара беше сигурна, че ще се съгласи. Дали трябваше да се преструват?

— Пак ще поговорим — каза той нежно. — Ще те убедя, сигурен съм.

— Точно от това се страхувам.

— Никога не се страхувай от мен — прошепна той в тишината на слабо осветения коридор и погали косата й. — Аз съм единственият мъж, от когото не бива да се боиш.

Истина беше. Той щеше да даде живота си за нея, ако се наложи и не само защото такъв беше моралът на Дивия Запад!

Той просто я обичаше.

Изглеждаше невероятно, но той си беше Лъки — момчето, което, като нея самата, бе вярно на своето любовно обещание.

Скот извади ключа и отвори вратата. Температурата в стаята бе същата като навън. От коридора се процеждаше слаба светлина и Скот успя да намери керосиновата лампа и да я запали. Сара се учуди, че знае как. Меко оранжево сияние изпълни стаята. Мебелировката бе приятна. Едно голямо легло с две шкафчета. В една ниша до прозореца имаше канапе, два стола и масичка. Завесите и покривките бяха от тежък брокат в розово и златно. Имаше още няколко лампи, а тук-там и свещници.

— Според мен това е най-доброто, което може да ни предложи Тумстоун — каза Скот. — Само дето банята е в другия край на коридора.

— И как ни регистрира?

— Лъки и Сали Макинес.

— Как си посмял!

— Добре де, не съвсем — очите му лукаво проблеснаха. — Записах ни като господин и госпожа Макинес.

— Семейство значи… И откога? Сигурно съм пропуснала да забележа.

— Иначе щеше да е скандално. Освен това видях как те гледат мъжете в „Птичите клетки“. Не искам недоразумения. Трябва да е ясно с кого си.

Колкото и да бе неочаквано за нея, съображенията му бяха съвсем основателни. Ситуацията бе доста сложна. Опасността витаеше във въздуха. В този пограничен град, където цареше беззаконие, където една жена се падаше на хиляда мъже, Скот се чувстваше отговорен за нея. Тя с благодарност прие закрилата му. Очевидно развълнуван, той бързо я целуна.

— Нали заедно дойдохме тук, любов моя. Изминахме дълъг път… Никой не би повярвал. Животът ми стана част от твоя. Аз ти принадлежа така, както ти на мен. — Скот заключи вратата зад себе си, отиде до шкафчето, разкопча кобура с пистолета и внимателно го остави, точно както онази нощ.

Тя бе седнала на ръба на леглото. Опитваше се да свикне с този непознат, който всъщност познаваше от двадесет години.

— Цял живот съм те чакал, Сара! — протегна ръце той. — Ела при мен!

Без колебание, тя се хвърли в обятията му.

— Ето, това чаках! — прошепна той и я притисна към себе си. — Нужно ни е време, за да можем заедно да осмислим всичко…

Той нежно повдигна брадичката й и я целуна продължително. Сара се задъха. Струваше й се, че непознатата стая е омагьосана. Дали принадлежаха на това време беше без значение. Важното бе, че си принадлежаха един на друг.

Пръстите му погалиха шията й, заровиха се в косата й с бавни, чувствени движения. Желанието му не можеше да остане неразбрано. Пръстите му пробягаха по раменете и надолу по гърба й.

— Всичко стана толкова бързо… — прошепна тя.

— Двадесет години е много време. Чаках те безкрайно дълго!

— Но, Скот!? — Тя усещаше ударите на сърцето му. — Ти не може да си знаел, че отново ще се срещнем.

— Някъде дълбоко в мен винаги съм го знаел…

— Същото беше и при мен. Странно, но аз винаги съм очаквала да се върнеш…

— Сали, красавице моя, истинската любов е вечна! — Ръцете му затърсиха копчетата на роклята й и той започна бавно да я съблича. — Ще ми позволиш ли…

— Господи! Ти изобщо не си губиш времето!

— Изгубих толкова години. Искам да бъда с теб. Вече не сме деца…

Тя го остави да свали тясната й рокля и го видя внимателно да я оставя на един стол.

— Като деца ни беше по-лесно — обади се тя, докато събираше тежката покривка от леглото.

— Не и за мен. Още тогава те желаех.

— Не може да бъде!

— Уверявам те. Може и да не съм разбирал какво точно означава това, но те желаех.

Той седна на леглото и то изскърца. Сара го целуна нежно по челото.

— Тогава нямаше да си го признаеш, нали?

— Не — засмя се той. — На единадесет години имах скрупули и не бих те докоснал.

— А сега?

— Сега ти си жена. А аз съм мъж.

Ръцете му я галеха. Сара притвори очи в наслада. Устните му докоснаха шията й.

— Това е нашето време — прошепна той. — Тези дни и нощи… Това място… е нашата тайна…

Той нежно докосна с топлите си длани гърдите й, помръдна и Сара усети как до кожата й се опря нещо метално и студено. Потръпна.

— Извинявай, забравих токата. — Той разкопча колана и го остави настрана.

Опита се да разкопчае копчетата на ризата му, но ръцете й трепереха и се наложи той сам да го направи. Скот захвърли ризата, свали фланелката и накрая се освободи от джинсите си. Легна на леглото и я притегли върху себе си. Докосването до голото му тяло я замая. Той я обгърна с ръце.

— Студено ли ти е, мила?

— Не.

— Хубаво би било да имаме камина. Зимните нощи са студени. — Погали раменете й и потърси закопчалката на черния дантелен сутиен. След миг го захвърли като ненужна вещ.

Сара погали тъмната му коса, наслаждавайки се на допира. Всичко й се струваше странно познато, като че ли Скот я беше любил и преди. Сънувала съм, помисли си тя. Някъде, някога, бе сънувала всичко това… Лежеше до него под мекия блясък на лампата, завладяна от близостта им.

— Помня този белег на китката ти.

— Имал ли съм го тогава?

— Да. Чудех се от какво е.

— Имаш отлична памет, скъпа моя. От бодлива тел.

— Помня всичко свързано с теб. Трапчинката на брадичката ти, щръкналия кичур. Косата ти е станала по-тъмна.

— А твоята коса е съвсем същата. С цвят на див мед.

Търсещите пръсти на Сара се плъзгаха по гърдите му, по кръста му и твърдия корем. Стегнатото му тяло беше очевидно резултат от постоянното физическо напрежение. Пръстите й се спряха на ластика на слипа. Скот се пресегна и го свали.

— Запомнила си ме като момче. Сега искам да ме запомниш като мъж — притвори той очи. — Сара, докосването ти е като слънчев лъч, разтапящ снега.

Беше красив, но тя щеше да го обича, дори и да не бе такъв. Сара не бе очаквала, че хубавото момче ще се превърне в такъв прекрасен мъж… Да го гледа, да го докосва, бе като сбъдната мечта.

— Имаш загар по цялото си тяло. Без бански ли плуваш?

— Да, когато съм сам — усмихна се той със затворени очи.

Простенвайки неволно под допира й, Скот си наложи да овладее своя порив. Сигурно й се виждаше по-различен след толкова време. Не биваше да я смущава с необуздания си копнеж.

Сара разбра какво иска той. Желанието му я влудяваше. В следващия миг сърцето й затуптя силно, бурно и мъчително… Чувствата й се преплетоха в омайна, прекрасна и всепоглъщаща мелодия. Музиката на любовта и изпепеляващата страст!

Пръстите й докоснаха белега на бедрото му и споменът нахлу отново… Ножът, проблеснал на слънцето, петното алена кръв, умелите ръце на Джоузи, иглата, подпухналата ужасяваща буква „Л“… Сара се наведе и целуна белега, проследи с език бавно и внимателно всяка неравност останала от шевовете. Скот бе белязан за цял живот, докато се опитваше да я защити. Колко жени в леглото или край басейна са го питали за този белег? Дали им е отговарял? Някой ден щеше да го попита.

Тя разглеждаше тялото му като оставяше устните си да следват пръстите.

— Скъпа… — Гласът на Скот долетя глухо, сякаш от много далеч. — Ти ме… Аз… Не мога да издържам още дълго така…

Сара го прегърна и се притисна към него. Очите му трескаво горяха. Устните му бяха горещи, езикът — пламък.

— Сали… — прошепна той.

— В сънищата съм виждала лицето ти, усещала съм как ме докосваш…

Пръстите му сякаш изгаряха кожата й. Те се движеха по гърдите й, по бедрата… Ръцете му проследяваха всяка извивка на тялото й, както тя бе постъпила с него преди малко. Шепотът му едва се чуваше:

— Ти си моя… моя… — и я положи под себе си.

Тя застена и затрепери под натиска му. Прихванал бедрата й той я притискаше все по-силно към себе си, увличайки я в ритъма на тялото си, на страстта си… Бавно в началото, като първото бълбукане на извор, след това като буйно устремен поток… Все по-бързо и по-силно, все по-шеметно и неистово…

Сара потъна в спомени. Те вече бяха преживели всичко това… любовта… единението… Телата им бяха преживели това сливане много преди тази нощ. В сънищата!

Те бяха тъй вълшебни, както и любовта му!

— Сара… — извика той името й и сплете ръце в нейните.

Тялото му потрепери неудържимо. Очите й се напълниха със сълзи. Скот се надигна и я погледна. Усмихна се, знаеше, че това са сълзи на щастие.

— Любов моя! — прошепна той и се наведе да целуне очите й.