Ригън Форест
Тайната на китайския талисман (5)

Четвърта глава

Скот се облегна назад и предложи:

— Така… Разкажи ми още нещо за работата си.

Тя преглътна, боейки се да не попадне отново под магията на погледа му. По дяволите! Такова нещо не й се беше случвало… Е, само веднъж. Сигурно това бе магията на Тумстоун… Само тук можеше да срещне мъж, чиито очи бяха сини като тези на Лъки. Изпита странно вълнение, но успя да го превъзмогне.

— Фабулата е готова и имам грубо нахвърлян текст. Липсва ми само автентичната атмосфера на хиляда осемстотин и осемдесета година.

— Колко време си си дала да заредиш сценария си с „автентична атмосфера“?

— Шест седмици. Може да реша да остана и да довърша пиесата тук. Тъй като това е първият ми самостоятелен опит, много е важно за мен. Може да се окаже стъпало в кариерата ми.

— И героините са проститутки?

— Две от тях. Едната става такава, когато съпругът й я изоставя, а другата е избягала, защото е имала нещастно детство. Смятам, че мнозина от тези жени са имали подобна съдба. Били са жертви на своето време. Малко са били женските професии в пограничните градове. Героите ми не са нито безчестни, нито насилници.

— А аз мислех, че всичко ще бъде автентично! — невинно подхвърли той.

— Така е, Скот!

— Проститутката с добро сърце, а? Те всички са живели на ръба на закона, но се оказали достатъчно жилави, за да оцелеят.

Тя настръхна, спомняйки си Джоузи. По този въпрос „експертът“ знаеше по-малко и от нея.

— Нима вярваш, че една танцьорка не е била способна на нежност?

— Нямах предвид това — каза той. Замисли се и продължи: — Изключения е имало винаги и все пак много от тези „птички“ са били преследвани за грабежи и дори за убийства. Това са факти. Ти сама каза, че се интересуваш от фактите.

— Да, но моят разказ е художествен.

Той потри брадичка и се наведе. Гласът му прозвуча тайнствено:

— Защо не напишеш истината за славните дни на Тумстоун? Бога ми! Ще подейства доста отрезвяващо. Толкова глупости и легенди се представят за истина. Лъжи, повтаряни многократно, се приемат за чиста монета.

Сара внимателно се вгледа в него. Отношението му започваше да я дразни. Той пренебрегваше работата й и дори я уговаряше да промени текста според собствените му предпочитания. Макар помощта му да й бе нужна, не биваше да допуска той да й въздейства и да променя замисъла й.

— Непреклонен си. Разбирам желанието ти историческите факти да имат превес над митовете, но аз не правя историческо изследване. Аз пиша пиеса.

Скот очевидно бе свикнал да се зачита мнението му, защото продължи да спори. Може би вярваше, че ще я убеди.

— Какво лошо има в истината? Историята на Тумстоун надвишава всяко въображение.

— Не разбирам защо спорим. — Тя отметна коса. — Нима не искаш да пиша за родния ти град?

Скот стана, отиде към прозореца и се загледа в нощта.

— Може би имам съмнения. Толкова глупости се изписаха. За онези от нас, които знаят фактите, направо е скандално. Туристите идват заради уестърните. Идват от Германия, от Япония, дори от Австралия, разглеждат „Корал“ и си представят дуелите. Само че те са се провеждали на съседната улица. Искат да минат по стъпките на Уайът Ърп. Купуват глупави сувенири… Всичко е комерсиализирано.

— Как няма да бъде? И какво значение има, ако дуелите са били на друга улица? — Доволна от себе си, Сара продължи: — Разбирам мисълта ти — и моят сценарий е с комерческа цел. Той е художествен вариант на онази отминала епоха. Какво лошо има в това? Интересни са ми обикновените хора, живели тук, а не твоите злощастни „герои“ от дуелите. Освен това, те не са били никакви герои, а мошеници.

— Мошеници ли?!

— Точно така. Като историк трябва най-добре да знаеш какви са били.

— Хора на пограничния закон. — Думите му прозвучаха самодоволно.

— Не, мошеници!

— Това е обидна квалификация, Сара!

Тя не разбираше дали е обиден, или само се преструва на такъв, защото в очите му проблеснаха искрици.

— Хора на закона ли? Дрън-дрън! Мислех, че държиш на истината.

— Държа! Но какво искаш ти? Истината или художествена измислица? Предполагам, и двете.

Беше абсурдно! Въртяха се в кръг и тя не бе сигурна за какво спорят, освен че той не понасяше героите му да бъдат обиждани от нея, която бе на страната на „леките жени“. Каква глупост! Като че ли неговите каубои не бяха се влюбвали точно в тези жени. Скот Макинес бе най-твърдоглавият човек, когото бе срещала.

— Оставам с впечатлението, че изпитваш единствено презрение към моя художествен замисъл и мисля, че си несправедлив. Имай ми доверие, сценарият ще стане добър. Един разумен човек не би се бъркал в основната концепция на автора.

— Хората вярват на телевизията — отвърна Скот. — Твоят филм с неговата автентичност, ще бъде погрешно сметнат за историческа истина.

— Съмнявам се!

— Ще бъде и ти го знаеш.

— Виж какво, Скот — разпери тя безпомощно ръце, — знам, че си зает човек. Не искам повече да отнемам от времето ти.

Той се наведе да вземе голяма костенурка, която пълзеше към тях. След това се отпусна на един от кожените фотьойли, кръстосал крака, с тежкото земноводно на гърдите си. Очарована, Сара ги наблюдаваше. Очевидно костенурката беше домашният му любимец.

Сара се замисли, обезсърчена. Нещо в него я смущаваше. Но какво? Краткото мълчание поразведри атмосферата.

— Мислех, че ти трябват съвети от местен историк — кротко каза той.

— Разбира се.

— Да приемем, че това съм аз. Щом се интересуваш от осемдесетте години на миналия век, мога да ти кажа неща, които само аз знам.

Странно… Какво самомнение! Тя присви очи.

— Нима?

— Просто ми повярвай. Познавах хора от онова време.

„И аз!“ — искаше да извика Сара, но как би обяснила, че е била в хиляда осемстотин осемдесет и втора година. Бе очаквала да узнае от него автентични истории и малко известни факти, за да успее да отсее реално съществували събития от легендите.

— Означава ли това, че ще разговаряме, въпреки несъгласието ти с моите идеи?

— Обещавам. Оценявам добрите ти намерения. — Той я погледна усмихнат. Костенурката доволно лежеше на гърдите му. — Може пък да се окаже интересно да се зарови човек в материали за „падналите ангели“ от Алън стрийт.

— За твое успокоение ще включа един дуел пред „Птичите клетки“, за колорит. — Сара погледна часовника си. — Днес имах дълъг ден. Можем ли да се срещнем отново утре? Нека те поканя на вечеря в града.

— При мен е по-спокойно и приятно — побърза да каже Скот. — Защо не дойдеш утре. Когато пожелаеш, можеш да използваш моята библиотека. По-добра няма да намериш. Вземи си бански костюм да поплуваш в басейна. Водата се затопля. След като и аз си свърша работата, ще вечеряме с бутилка добро вино и ще поговорим сериозно.

— Сериозно… — повтори тя. — Добре, ще ми бъде приятно. Конете ли са основното ти занимание?

— Да. Но ти можеш да се чувстваш като у дома си. — Той внимателно остави костенурката на пода и се изправи. — Ела, ще ти покажа къде е библиотеката. Сигурно ще съм излязъл, когато дойдеш утре. Роза ще ти приготви обяд. Всъщност, мисля да я помоля да приготви някой от страхотните си специалитети за вечеря.

— Благодаря! Ти си изключително любезен домакин.

Библиотеката бе в по-новото крило на къщата. Всички стени бяха покрити с рафтове, а в центъра имаше маса с два удобни стола.

— Класифицирал съм книгите си. Иначе не мога да ги намирам. Ето тук са материалите по историята на Аризона. Повечето от тях наследих от майка си. Останалите издирих сам. — Сара се обърна и с интерес се зачете в заглавията. — Нямам много за проститутките — добави той. — Никой не е имал достатъчно сведения за тях, за да опише живота им.

— Нито пък го е било грижа, както ти сам каза. Кого си познавал от онова време?

— Всички те не са вече между живите.

— Х-м-м… Знаеш ли нещо за Нели Кашман?

— Ангелът на Тумстоун? Естествено. Цялата информация за нея е тук. Нахвърляй въпросите си и ще ги обсъдим по-късно.

— Ти си повече от любезен. За всекиго ли би го направил?

— Не. Но не всеки ден на вратата ми се появява някой като теб — някой, чийто смях ми напомня смътно за онази стара песен. Може би до утре ще успея да си я спомня.

Върнаха се във вестибюла и тя попита:

— Отново ли ще се опиташ да ме накараш да сменя темата на сценария?

— Разбира се. Всичко, което се пише за моя град, е важно за мен, независимо дали ще гледам филма, или не. Въпреки че не обичам да гледам телевизия.

— Всички така казват. И всички гледат.

Той отново се усмихна и я изпрати до колата. Нощта бе ясна и тиха. В далечината виеше койот. Някъде наблизо тихо изцвили кон. Две кучета изскочиха от сенките и с въртене на опашки посрещнаха стопанина си.

— Красиво е тук! — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

— Красотата цени красивото. Радвам се, че се запознахме, Сара. Внимавай, койотите често пресичат пътя.

— До утре! — сбогува се тя и влезе в колата.

 

 

Скот остана навън при кучетата си, докато светлините на колата й се загубиха. Нощта го обгърна и той потъна във времето…

Преди един век небето беше същото. Същата горичка растеше зад къщата. Сред хълмовете койотите виеха към луната в тихите нощи. Но преди един век по тъмните склонове дебнеха индианци и разбойнически банди.

Всичко помнеше. Всичко! Трябваше да остане в онова време — той бе създаден за него. Бе влюбен и бе изоставил момичето си, когато й бе нужен. Какво ли се бе случило с нея? Какво си е помислила тя, когато не го бе намерила?

Скот Макинес си бе задавал тези въпроси хиляди пъти през последните двадесет години. И никога не бе намерил отговорите. Нито пък бе успял да замести своята любима с друга. Просто не вярваше, че е възможно. Съдено му бе да остане самотен, пленник на спомените си, предопределили целия му живот.

Странно, колко необяснимо и силно се бе влюбил в нея! И най-странното бе, че друга любов така и не срещна в живота си. Дори и сега, наближавайки тридесет и първия си рожден ден, в сърцето му имаше място само за красивото момиче, изживяло отдавна живота си. Момичето, което го бе обичало в онзи отрязък от вечността…

1882 година. Прахта още скърцаше между зъбите му. Чуваше конския тропот по широките мръсни улици, мелодиите от салоните, изстрелите в тъмнината… Лъхаше на разлято уиски, барут, евтин парфюм, обори със слама… Усещаше дори въздуха на 1882 година в дробовете си. Но не можеше да се върне там.

Не че не се беше опитвал. Беше опитал всичко. Сърцето, душата и умът му принадлежаха на един свят, в който той не можеше да бъде отново. Трябвало е да се роди преди един век и да остави своя следа в историята на този суров град. Сигурно щеше да бъде герой. Блясъкът на славата го изкушаваше и днес… Само да можеше да върне времето!

Скот галеше кучетата, коленичил под звездите на февруарската нощ, за сетен път изгубен в спомените. Прекараната вечер със Сара Кристиансън бе извикала натрапчиви видения и бе смутила покоя му. По дяволите! Не биваше да се оставя миналото да го обсеби! Може би сбърка, че я покани. Развълнува го красотата й… Въздействаше му по мъчителен начин.

Кучетата го следваха по петите като просяци за остатъците от вечерята. Какво се бе случило тази вечер? Той все още не можеше да разбере.

Нещо в тази жена го влудяваше и нарушаваше душевното му равновесие. Смути се още в мига, в който тя се появи. Не бяха само кротките й сини очи и златистите къдри. Имаше и нещо друго, необяснимо… Чувстваше се объркан и напрегнат. Този познат смях?! Усещането за близост…

Спомените от вечерта му причиняваха същата болка, която бе изпитал като момче. В онези дни той изпиваше шепа аспирини и излизаше да се упражнява в стрелба, но в края на краищата трябваше да легне на тревата и да се остави на спомените, изпепелили душата му. Бе лежал под облаците, бе се заклевал, че ще намери начин да се върне в света на Сали, бе се чудил, защо толкова боли споменът за нея…

Същата болка не му даваше покой и тази вечер. Той се чувстваше като в затвор между стените на къщата. Не би могъл да се упражнява в стрелба в тъмното, но можеше да поязди. Оседла любимата си кобила и я подкара по алеята. Толкова му се искаше да е достатъчно светло, за да препусне към хълмовете!

Споменът го догони. Вятърът, шумолящ в дърветата, му върна онази стара тъжна песен и смеха на Сара. Той се мъчеше да разсее тъмнината и да проникне в небитието. Коя беше тази жена, появила се така неочаквано в живота му?