Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Borrowed Time, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs(2010)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)

Издание:

Ригън Форест. Тайната на китайския талисман

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0091-0

История

  1. —Добавяне

Първа глава

Винаги, когато си спомняше за своето детство, Сара си задаваше въпроса дали баба й е знаела за невероятната тайна скрита на тавана.

Сега вече бе твърде късно да я попита и никога нямаше да разбере истината.

И до днес Сара помнеше онзи таван. Бе мрачно и тайнствено място. Като дете никога не я пускаха там, но на единадесетия й рожден ден тя получи разрешение да се изкачи по тъмните стълби към сумрачната таванска стая…

… Единствената лампа отдавна бе счупена и само през високите кръгли прозорчета под капандурите се процеждаше оскъдна светлина. Прашинки танцуваха в сноповете бледа светлина. „Сигурно на тавани като този витаят духове!“, помисли си Сара и погледна сенките, стаени в ъглите. Но там съзря само стара бебешка люлка, бял дървен стол с розово-сини кантове и купища вехтории.

Тръпнеща от вълнение, Сара отвори капака на очукан сандък, дръпна пожълтялата хартия и за голяма своя изненада откри копринен шал и булчинска дантелена рокля. Тя я извади и я премери на себе си. Коя щастливка и кога я беше обличала?

Отдолу, грижливо положен сред гънките на опалови фусти, лежеше малък пакет, увит в ухаеща на лавандула бледолилава хартия. Когато го разви, Сара откри, че това е прекрасна птичка от китайски порцелан. Крилата й бяха бели с розови и жълти ивици. Повдигна птицата от хартиеното й гнездо и усети топлина върху дланта си.

— Колко е красива! — възкликна Сара.

Порцеланът проблесна на светлината като коледно украшение. Но птицата нямаше кукичка за окачване! Сара погали малкото телце, прокара пръст по крилцата, по грациозната шийка към човчицата и усети бодване. На пръста й изби капчица кръв. Изведнъж й причерня и последното, което видя, бяха прашинките, танцуващи в лъча светлина. Усети как й се завива свят и я обгръща тъмнина.

След няколко секунди тъмнината се разсея. Птичката в ръката й излъчваше чудна светлина, която огряваше стаята като слънце.

Не, това не беше къщата на баба й. Сара изплашено се огледа наоколо. Тежка завеса закриваше стената пред нея. Нейде отзад долитаха гласове и смях. Отляво се спускаше стълбище с парапет. Мебелите — една софа, тоалетка, няколко маси и столове — бяха струпани в дъното на стаята.

Къде се намираше? Дочу приближаването на стъпки и изтръпна от страх. Появи се някаква руса жена.

— Как попадна тук?

Сара забеляза, че жената бе не по-възрастна от гимназистка, макар облеклото й да бе доста странно. Къдравата й коса бе вдигната на кок. Роклята й от кафяв сатен имаше дълбоко деколте с дантелен бордюр. Носеше черни чорапи и ботуши с високи токове, като онези, които Сара бе виждала по филмите за Дивия Запад.

— Но какво правиш с моята птица? Как смееш да ровиш из нещата ми, малка крадла такава!

— Аз… не съм я откраднала! — Сара погледна порцелановата птица в ръката си.

— Върни ми я! — Лицето на младата жена се изкриви от възмущение. — Държа си нещата тук на сцената, за да са на сигурно място, а не някоя малка уличница да…

Непознатата изтръгна птичката от ръцете й.

Сара не можеше да се опомни. Страхът й се примеси с недоумение. Сънят беше толкова реален! И въобще как бе възможно да заспи така внезапно и дълбоко.

През това време младата жена огледа фигурката с мърморене и вдигна очи.

— О, но това не е моята птица! На тази крилете са с розово-жълти шарки… — Явно бе озадачена. — Боже мой! Това е втората птица! Но как е възможно…

Сара я гледаше удивена и неразбираща.

— Къде я намери? — Гневът в гласа на жената премина във възхищение.

— На баба ми е.

— Коя е баба ти? А ти самата откъде си?

— От Калифорния.

— От Калифорния ли? Значи току-що си пристигнала в Тумстоун.

— Не зная как попаднах тук. Дори не знам къде съм. Къде се намира този Тумстоун?

— Ти си избягала от дома си! — снижи глас жената. — Но да стигнеш чак тук, искам да кажа в „Птичите клетки“, има нещо загадъчно в това!

Някъде отвън все още долитаха мъжки гласове и музика.

— Аз съм Джоузи. — Тя се отправи към стар кожен куфар в ъгъла, потраквайки с токчета. — А ти?

— Сали — отвърна Сара. Така й казваха на галено вкъщи.

— Сали, извинявай дето те обвиних, че си крадла. Скрила съм си част от нещата тук, защото често обират къщите на нашата улица. Ето — измъкна тя още една порцеланова птичка от куфара и посочи с пръст с дълъг червен маникюр, — на моята крилете са синьо-зелени, докато на твоята са жълто-розови. Няма съмнение, че тези две птички са чифт.

— Нищо не разбирам — прошепна Сара.

— Нито пък аз. Тази птица ми я даде един стар циганин от Додж сити и каза, че притежавала магическа сила. Освен това, ако намеря и втората, ще намеря своята единствена и вечна любов. Е, не е ли голям майтап? Вместо това намерих едно изгубило се дете. И без това никога не съм вярвала в чудеса. А ти? — погледна я с усмивка тя.

— Аз вярвам.

— Все още си млада и невинна. Не те е подритвал животът, като мен. — Джоузи се засмя и се изправи, стискайки птицата в ръка. — Защо си облякла момчешки дрехи и такива странни обувки?

Сара погледна сандалите си. Откога пък джинсите и фланелките се смятаха за момчешки дрехи?

— Взела ли си някакви други дрехи?

— Не.

— Разбирам те, сладурче! — Джоузи нежно я прегърна. — Когато аз самата избягах от къщи, бях горе-долу колкото теб. Всъщност аз и сега бягам, но от един подъл съпруг в Додж сити. Ще ти помогна, няма да те издам. Но ти не бива да оставаш тук, в „Птичите клетки“. Ще видя дали мога да ти намеря легло и малко храна. И по-прилични дрехи. Мили боже, ако нямаше тези красиви руси букли, хората щяха да те вземат за момче!

Всеки момент Сали щеше да се разплаче. Сънят се превърна в кошмар, от който искаше да се спаси.

— Всичко ще се оправи, сладурче — опита се да я успокои Джоузи, — само стой тук и ако дойде някой, му кажи, че чакаш мен. Няма да се бавя. Ето, вземи и моята птица. Подарявам ти я, нещо като извинение за онова, което ти казах. Пък и чифтът не бива да се разделя, така ми каза онзи човек. Пази ги! Може би на теб ще ти донесат истинската и вечна любов.

В гласа на младата жена се долавяше такава дълбока мъка, че Сали усети как сърцето й се изпълва с жал. Тя взе птиците и проследи с поглед Джоузи надолу по стълбището. С изключение на разликата в цветовете, двете порцеланови фигурки бяха съвсем еднакви. Тя ги вдигна към светлината, наслаждавайки се на тяхната изящна красота.

— Чифт — прошепна и неволно докосна едната до другата.

Изведнъж дочу шумолене иззад тежката червена завеса пред себе си. Нечии очи я фиксираха. Принадлежаха на едно момче горе-долу на нейната възраст. Той се озърна и шепнешком попита:

— Хей, сама ли си тук?

— Да.

— Как така? — Той се шмугна покрай завесата, като че ли се боеше да не го видят. Облечен бе в избелели джинси, каубойски ботуши и износена риза. Очите му бяха сини като лятното небе, а тъмнокестенявата коса бе разрошена над най-красивото лице, което Сали някога бе виждала. В погледа му се четеше любопитство и още нещо — доброта. — Какво правиш тук?

— А ти?

— Разглеждам — усмихна се той. — Исках да видя какво представлява сцената. Промъкнах се през салона, без някой да ми каже нещо, но после няколко жени така ме изгледаха, сякаш бяха готови да ме изритат навън. Затова исках да се скрия някъде тук зад сцената. Надявах се да видя и някои от танцьорките — захили се той, — но май е още рано за представлението.

Сцена? Танцьорки? Сара прекоси стаята, надзърна зад завесата и ахна. Отдолу се ширеше огромна зала, пълна с маси и столове като в ресторант. В далечния край се тълпяха мъже около дълъг бар. Стените на залата бяха обточени от балкон с нещо като клетки, богато украсени с яркосини и златни тапети и драпирани с червени плюшени завеси.

— Не бива да стоиш тук!

— Защо? Лошо ли е това място?

— Това е „Театърът на птичите клетки“. Всеки го знае.

— Какъв театър? — Джоузи бе споменала нещо за клетки, но Сара не разбра за какво точно става дума.

Момчето я изгледа странно. След малко той се обърна, отиде до парапета на задното стълбище и погледна надолу.

— Какво има там? — попита тя.

— Зала за покер. Съвсем същата е!

— Същата като кое?

— Същата каквато си я представях. В момента долу залагат, но мисля да се измъквам оттук.

Той бързо се спусна покрай парапета и изчезна надолу по стълбата.

Тишина легна над празната сцена. Момчето си беше тръгнало толкова бързо. Явно се чувстваше неудобно тук. Изпитвайки същото чувство, Сара приседна на софата, която явно беше реквизит, както и останалите мебели. Момчето с каубойските ботуши се беше появило тук с желанието да огледа това забранено за деца място. От какво се ужасяваха? Защо и той, и Джоузи твърдяха, че мястото й не е тук? Може би заради каубоите и алкохола? Какъв беше този сън, от който не можеше да се събуди?!

Тя остана с птиците в ръце още няколко дълги, безкрайни минути, когато чу отново бързи стъпки откъм задното стълбище. Вместо Джоузи иззад парапета се показа момчето.

— Ама ти още ли си тук?

— Нямам къде да отида.

— Познах. Личи, че си се изгубила — усмихна се той и вниманието му я стопли.

— Така е — призна си тя.

— Виж какво, тук не е за деца. Мястото е лошо… За лоши жени…

Сърцето на Сара подскочи. Нали Джоузи работи тук, а Джоузи беше добра.

— Какво искаш да кажеш с това — лоши?

— Нали знаеш… — намръщи се той. — Дамите на нощта.

— Не, не знам! — отрече Сара, но се сети за филмите, които беше гледала и замълча.

— Хайде, да се махаме оттук! — Той явно бързаше.

— Защо се върна?

— За теб. Нали си се изгубила. Няма да ти хареса да те спипат тук, повярвай ми!

— А ти къде отиваш?

— Да видя дали Уайът Ърп е в града. Побързай!

Беше чувала това име и преди. Прословутият стрелец!

Изведнъж тя се сети за птиците. „Не мога да ги нося със себе си — ще се счупят.“ Сали ги скри внимателно в далечния ъгъл на сцената. Надяваше се никой да не ги намери, преди да се върне за срещата с Джоузи, както й беше обещала.

— Ще дойда с теб — прие тя, — но скоро трябва да се върна. Обещах на Джоузи да я чакам.

Той кимна нетърпеливо и я поведе надолу по стълбата. Сара забеляза думата „Лъки“ изрязана с тъмни букви отзад на кожения му колан:

— Това ли е името ти? Лъки?

— Да. А твоето?

— Сали.

В задимената зала около масата за покер седяха седем мъже. Повечето имаха големи мустаци и мрачни лица. Видът им изплаши Сара. Масата бе зарита с празни чаши и пълни пепелници. Фасове от цигари и пури се валяха дори по пода, вонеше на пури, разлято уиски и пот. Един-двама от мъжете погледнаха към тях, без да кажат дума.

Лъки бързо стигна до вратата, а Сали го следваше неотстъпно.

Озоваха се на улица с дървени къщи и тротоари, които за Сара изглеждаха като бутафорни. Но животът, кипящ наоколо, бе съвсем истински. Коне риеха прахта, ездачите им носеха шапки с широка периферия и кърпи на вратовете си. Смях се носеше от „Птичите клетки“ и от другите кръчми по улицата. На небето грееше ярко утринно слънце. От изненада Сара онемя. Истински каубойски град от онова време! Джоузи го бе нарекла Тумстоун.

Лъки не познаваше добре града. Заглеждаше се във всички витрини: магазин за пури, бижутериен магазин, ресторант, кръчма…

Сара усещаше погледите върху тях. По улицата не се виждаха жени или други деца. Само мъже с мустаци и бради, а мнозина от тях носеха и пистолети.

Един висок мъж с каубойски ботуши ги приближи.

— Хей, вие, някаква работа ли имате на Алън стрийт?

— Може би — предизвикателно отвърна Лъки.

— Аз мисля, че нямате. Това не е място за деца. — Той се втренчи в Сара. — Особено за малки момичета. Нали разбирате?

Лъки я дръпна за ръката и остави без отговор забележката на непознатия.

— Забравих — прошепна той на Сара. — По тази улица не се разхождат момичета… Освен лошите.

Хайде пак! Не й харесваше начина, по който се изразяваше.

— Откъде знаеш, че само лоши жени се разхождат тук?

— Мама ми каза. Тя ми е разказвала много неща за Тумстоун.

— Тумстоун, Аризона? Така се казва това място нали? — Джоузи й беше казала, но тя искаше да чуе потвърждение и от Лъки. От къде на къде се бе озовала в Тумстоун, Аризона?

— Ами да. Ти къде мислеше, че сме?

— От града ли си?

— Не. Живея в едно ранчо на няколко мили в западна посока. — Лъки се затича и тя го последва, вдигайки прашни облачета с краката си. Те пресякоха улицата, заобиколиха „Салон Ориентал“ и се вмъкнаха в някаква пресечка. Тук сградите бяха по-малки. Подминаха някаква банка, три бакалии и още един театър.

— Търсиш ли нещо? — попита тя.

— Магазин за оръжие.

— Защо?

— Защото съм тук вече от един ден и една нощ, без да имам пистолет. Зная как мога да се снабдя. — Той погледна табелата с името на улицата. — Фримънт стрийт. Да, сега знам къде сме. Ела, оттук!

Оръжейният магазин беше до шапкарския. Когато влязоха вътре, продавачът остави вестника, който четеше, и ги погледна над малките си кръгли очила.

Сали се надигна на пръсти над тезгяха и прочете датата на вестника: „Тумстоун Епитаф, 2 февруари, 1882“. Но оттогава бяха изминали почти сто години! Зави й се свят. Значи наистина се намираше в Тумстоун, Аризона през 1882 година.

— Кажи, синко?

— Търся „Колт“ 44, с едно зареждане. На старо, ако имате.

— Имаме няколко модела.

— Дайте да видя един със седем и половина инчова цев.

— Готово. — Продавачът отвори дървена кутия и Сали видя как вниманието на Лъки бе привлечено от един револвер с полирана черна дръжка.

— Тая цев няма ли да е малко дълга за ръста ти, синко?

— Не ми е за пръв път да стрелям с такава цев — отвърна момчето, докато въртеше пистолета в ръка, отбягвайки погледа на мъжа.

— Притежавал го е един престъпник на име Къс Брадли, който гръмнал в тавана на „Кристал Палас“ и го изхвърлили от града. Това е всичко, което мога да ти кажа за този револвер. Имам и други…

— Харесва ми — каза Лъки. Той остави пистолета, разкопча колана си и откачи лъскавата тока. — Истинско сребро е. Струва колкото два пистолета, но ще ти я дам срещу този револвер, един кобур, патрони и малко пари в брой.

Продавачът заразглежда с интерес токата. Бе инкрустирана с глава на жребец с очи от рубини и орнаменти по края.

— Не съм виждал такава.

— Струва скъпо — каза момчето. — Само това имам у мен. Нямам пари.

— Съгласен съм.

— Освен това искам две кутии с патрони и шест долара в брой.

— Шест долара ли? Няма да стане.

— Тогава ще отида при друг търговец. Имам нужда от пари за храна.

Мъжът отново погледна сребърната тока, облиза устни и кимна.

След миг Лъки вече затъкваше пистолета в кобура.

— В града ли са братята Ърп? И Уайът ли?

Продавачът намести очилата си и се подсмихна.

— Да се надяваме, че не си решил да извикаш на дуел братята Ърп.

— Изобщо не е смешно — отвърна Лъки. — Искам да се срещна с тях. Слушал съм доста истории.

— Какво знаеш ти… — Продавачът лъскаше токата с ръкав. — Уайът, Джеймс и Върджил живеят в хотел „Космополитън“ откакто започнаха бедите, след дуела, в който братята Маклори и Били Клантън бяха убити. Преди няколко седмици Върджил попадна на засада точно пред „Салон Ориентал“. Лявата му ръка е пострадала лошо. Доктор Гудфелоу казва, че е свършено с дуелите му.

— Всички чухме за засадата — каза Лъки и поведе Сара за ръка. Според нея това беше третият път, когато той я хващаше за ръката и всеки път нещо трепваше в нея.

— За какво ти е пистолет? — попита тя, когато излязоха навън.

— Това е град на злото, Сали. Един мъж трябва да е въоръжен. Както току-що чу, тук можеш да бъдеш застрелян на улицата по всяко време.

— Но ти си още дете!

— Аз съм на единадесет години. Тоест почти възрастен.

„Нима?“ — помисли си тя. От друга страна тя не познаваше нравите в тези отминали времена, но сънят й все повече се превръщаше в реалност.

— Това е лудост! — повтаряше тя, докато вървяха по улицата.

— В края на следващата улица — посочи той — е мястото, където братята Ърп и Док Холидей застреляха братята Маклори и Били Клантън. Сигурно си чувала за този дуел?

— Не — отвърна тя.

— Шегуваш се! Остава да кажеш, че не можеш и да яздиш.

— Не, не мога.

— Господи! А откъде си?

— От Лос Анджелис.

— О! — спря той внезапно. — Подминахме една конюшня. Да вземем един кон.

— За шест долара ли?

— Вероятно не бихме могли да купим кон и за сто долара. Исках да кажа, че ще наемем.

Той се върна и се покатери на една ограда, зад която наистина стояха четири коня. След внимателен оглед Лъки си избра една дореста кобила.

— Няма ли да попиташ? — упрекна го Сали, клекнала до портата.

— Няма да ми я дадат. Но ще им оставя бележка под навеса с обещанието да върнем кобилата до половин час. Никой няма наоколо.

След малко той се появи изпод навеса със седло и юзда.

— Най-добре да ги вземем, щом никога не си яздила. За да не паднеш — обясни той, преди да оседлае кобилата.

Сара му позволи да й помогне да се настани зад него на седлото. Хвана се за кръста на Лъки и се остави на приятното поклащане на коня под тях, мириса и скърцането на коженото седло. Той беше истински каубой, точно като по филмите! И дори по-хубав! Като внимаваше да не докосва пистолета, тя се държеше за него и усещаше как мускулите по гърдите му реагират инстинктивно на движенията на коня.

Сара усети как се влюбва.

Яздеха по тихите улици на града. Беше се поуплашила, когато той й каза, че ще имат сериозни неприятности, ако срещнат собственика на коня. Тя се тревожеше и за това, че е излязла от „Театъра на птичите клетки“, въпреки обещанието си да чака Джоузи.

— Ако се притесняваш, ще те върна там — предложи нейният каубой. Поеха по Шеста улица покрай редица от малки къщи, които Лъки бил чул да наричат района на червените фенери. Но никъде не видяха червени фенери.

Той спря коня точно зад „Птичите клетки“, скочи и й помогна да слезе.

— Трябва ли да минаваме пак покрай картоиграчите?

— Да — отвърна той, докато връзваше коня. — Предния път никой от тях не се обади, затова стой близо до мен.

Играта вътре беше в разгара си. Един от играчите намръщено ги погледна. Лъки смело посрещна погледа му и продължи бързо нагоре по стълбата.

Джоузи беше на сцената и разговаряше със стройна тъмнокоса жена, облечена в синя рокля до глезените и елегантна широкопола шапка, украсена с цветни панделки. При вида на дамите Лъки спря, а Сара продължи към сцената.

— Съжалявам, че не бях тук, когато си се върнала — каза тя на Джоузи. — Отидох да видя… Да разгледам града.

Двете жени се усмихнаха търпеливо, очевидно доволни от решението й да се върне.

— Сали, това е госпожица Кашман — каза Джоузи. — Можеш да отседнеш в нейния хотел, а и храната там е много хубава.

Сали съзря нежност в тъмните очи на жената, застанала до Джоузи.

— Но аз нямам никакви пари.

— Нека да не говорим за пари — рече госпожица Кашман. — Кажи ми, Сали, никакви близки ли нямаш в Тумстоун?

— Не.

— Знаят ли родителите ти къде си?

— Не… — поколеба се Сара, защото се чудеше как да обясни появата си и не искаше да я разпитват. Все пак не можеше да им отвърне: „Всичко това, включително и вие, е само един сън, измислица…“.

За нейно облекчение никой не я разпитва.

— Можеш да дойдеш с мен, скъпа Сали. — Имаше странно, приятно произношение. Усмивката й вдъхваше доверие. — Кой е твоят млад приятел? Някой близък ли?

Сали се обърна към парапета, където бе оставила Лъки, но там нямаше никой. Вероятно не искаше да говори с дамите и тихо се беше измъкнал по стълбата. Не беше изненадващо, като се има предвид взетия назаем, но без разрешение кон. Изведнъж се почувства ужасно самотна.

„Няма да разбере къде съм — отчаяно си помисли тя. — Няма да може да ме открие.“ Нима вече никога не ще се видят? Сали потрепери. Сънищата обикновено имаха подобен завършек. И все пак това не беше истински сън. Тя действително бе тук в този призрачен град от Дивия Запад. А Лъки бе изчезнал…