Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Borrowed Time, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs(2010)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)

Издание:

Ригън Форест. Тайната на китайския талисман

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0091-0

История

  1. —Добавяне

Дванадесета глава

Сара отчаяно гледаше двете отломки — единственият им шанс да се завърнат в своето време бе унищожен. Ужасено се огледа за Скот. Той безшумно се бе приближил и също бе вперил очи в счупената птица. Погледите им за миг споделиха уплахата им.

Но Джони Ринго стоеше между тях, с явното намерение да убие Скот.

За броени секунди през съзнанието на Сара премина целият й живот. Нима семейството и приятелите й никога нямаше да разберат какво се е случило? Нима тя и Скот завинаги трябваше да останат в този град, на който предстояха още няколко години живот, преди да бъдат закрити сребърните мини и да започне упадъкът. Щеше ли Скот да оживее до изгрева?

— Чул си, че те търся, Макинес, нали? — Гласът на Ринго наруши тишината. — И си се скрил зад завесата на сцената!?

Сара изведнъж разбра защо считаха Ринго за образован човек. Говореше ясно и добре формулираше мислите си.

— Пиян си по-смел, Ринго. — Плътният дълбок глас на Скот проехтя като далечна гръмотевица. — Съветвам те да не се занимаваш с мен.

— Вярно е, че обичам да създавам проблеми — ухили се Ринго, — но не обичам да застрелват хладнокръвно приятелите ми.

— Половината град ще свидетелства, че дуелът беше честен — отвърна спокойно Скот. — Що се отнася до теб — човек трябва да знае с какво да се захваща и с какво не.

Високият и строен Ринго се засмя предизвикателно и огледа противника си от глава до пети.

— Куршумът на Стреч ли е засегнал ръката ти?

— Раната ми не е от куршум.

Сара не вярваше на ушите си. Беше също като на филм, наужким и все пак наяве. Работата отиваше към дуел. Тя знаеше каква ще е смъртта на Джони Ринго, но не се споменаваше никой на име Макинес. Трябваше да измъкне Скот оттук!

Отчаяна, тя се наведе да събере счупените парчета. Птицата беше тази, която бе дала на Скот. Може би магията щеше да се задейства и с парчетата! Стиснала здравата птица в едната ръка и счупената — в другата, тя се прокрадна към Скот под зоркия поглед на убиеца. Независимо от противоречивите истории разказвани за него, Ринго изпитваше удоволствие да убива. Сините му очи излъчваха злоба. Трепереща от страх, Сара обгърна с ръка Скот и чукна птиците една в друга.

Нищо не се случи.

Птицата бе счупена и магията бе развалена. Студена тръпка премина през нея. „Нека това да е ужасен сън!“ — помоли се тя на силите, довели ги тук.

— Колко трогателно! — изсмя се Ринго. — Да те пази жена!

Скот разви кърпата от ръката си. Отдолу превръзката бе алена от кръв. Той раздвижи пръстите си.

— Кой спомена нещо за пазене?

Сара погледна бандита и разбра какво имаше предвид Скот. Ринго се бе застоял така дълго, защото изчакваше подкрепление. Двама мъже вече бяха застанали на стълбите. Несъмнено, членове на бандата му, които щяха да държат под прицел Скот. Дуелът изобщо нямаше да е честен.

— Вероятно сте чули, че съм ясновидка — каза тя с издайнически потреперващ глас. — Мога да ви предскажа кога ще умрете, господин Ринго.

— Браво! — Той явно се забавляваше. — Но не вярвам в предсказания.

Разбираше, че Скот бе разгневен от намесата й. Не можеше да отмине предизвикателството на Ринго и да продължи да живее в Тумстоун. А той трябваше да продължи да живее тук — магията, която ги бе пренесла през времето, вече не действаше. Сара бе уплашена до смърт. Тя наистина знаеше как ще умре Ринго. Щяха да го намерят с дупка от куршум в челото в каньона „Търки Крийк“, но чак следващия юли. Което означаваше, че той ще преживее тази ужасна февруарска нощ. За разлика от Скот, който може би…

— Няма да успееш в този дуел! — прошепна тя на Скот.

Той не отговори.

— Каньонът „Търки Крийк“! — напомни му тя. — През юли!

Той пренебрегна предупреждението и се обърна към Ринго:

— По-бавен си от мен. Можеш да пробваш, ако ти се умира.

— Скот! — Дива паника прозвуча в гласа й. Скот беше изправен срещу трима. Жив нямаше да се измъкне. Сигурно го съзнаваше. Опитваше се да изплаши Ринго с блъфиране. А може би не? Може би вярваше, че ще излезе победител, независимо от оставащите пет месеца живот на Ринго?!

Нима искаше да промени историята? Възможно ли бе това?

Едва ли. Щяха да го убият. Ако не самият Ринго, тогава някой от бандата му.

Сара все още стискаше магическите птици, когато усети на рамото си дългата дръжка на дамската си чантичка. Досети се за малкия нож, който винаги носеше със себе си. Отчаяна, тя взе да рови из нея, но не намери ножа. Вместо това откри пакетче дъвки. Имаше четири останали вътре.

Дъвка!

Като се молеше наум, тя разпечата с треперещи пръсти една от дъвките, докато Ринго мълчаливо и с любопитство я наблюдаваше. Изглежда чакаше Скот да даде знак, че приема дуела и да тръгне към улицата.

— Хайде, Макинес, тръгвай! — ухили се Джон Ринго.

— Не те искам зад мен, Ринго. Говорят, че не би се посвенил да застреляш подло някого и в гръб.

Сара напъха дъвката в устата си и неистово заработи с челюсти. После стисна птицата в разтреперана ръка, извади дъвката и я залепи около счупената шийка.

— Всеки, който се е осмелил да ме обвини в подлост, е мъртъв! — Ринго се отправи към стълбите с ръце върху дръжките на пистолетите, готов да ги извади при най-малка заплаха.

Скот също бе нащрек, с ръка на кобура и поглед вперен в убиеца.

— Можеш да се откажеш, Ринго, никой няма да загуби от това. Днес вече убих един. Не искам да убивам и друг, но ще го сторя, ако се наложи.

Внимателно, въпреки че пръстите й трепереха, Сара започна да лепи с дъвката счупените парчета, като се мъчеше да ги съедини точно. Трябваше да опита дали е успяла.

— Скот, да опитаме пак!

— Трябва да свърша първо с тази работа — измърмори той. — Знам, че мога да се справя.

„Не можеш!“ — искаше й се да изкрещи. Пусна чантата на пода и застана до Скот, стиснала във всяка ръка по една птица.

— Вземи я! Моля те!

Той не помръдна.

— Днес е 27 февруари! Ринго няма да умре днес! — прошепна тя.

Скот се обърна бавно и я погледна. В очите му имаше колебание… и любов. Тя протегна грубо залепената птица.

— Вземи я! Тя е единственият ни шанс да останем заедно!

Притисна я към ръката му и усети, че пръстите му я поеха. Поднесе другата птица към неговата. Крилцата им се докоснаха, точно както в онзи отдавна отминал ден, когато на същото това място тя бе дала малката магическа фигурка на Лъки.

Внезапно притъмня. Сара усети ръката му върху своята. Сякаш черна мъгла се спусна от купола на сцената и покри всичко. Настъпи дълбока тишина. Зави й се свят. Беше познатото замайване, но Скот стискаше здраво ръката й.

 

 

Безмълвната тъмнина бавно се разсея. Сред тайнствените сенки се носеше мирис на прах и плесен и неописуемото ехо на епохите…

Скот беше до нея, стиснал ръката й. С тях бяха и двете малки птици от китайски порцелан, едната с леко изкривена глава. Театърът бе така мъртвешки тих като позлатената катафалка в задната част на сцената. Катафалката, с която някога са откарвали мъртвите към вечния им дом в гробището.

Замаян, Скот гледаше ту птиците, ту Сара, която го стискаше тъй здраво, че ноктите й се бяха забили в кожата му.

— В последния момент забелязах как онези двамата зад Ринго се пресягат за пищовите си — тихо каза той. — Дължа ти живота си, Сара!

— Страх ме беше да не си решил да ги извикаш едновременно на дуел и тримата. — Тя все още се чувстваше леко замаяна.

— Е, не съм си изгубил съвсем ума.

И двамата се чувстваха несигурни. Беше като да стъпиш на твърда земя след месеци прекарани в морето.

— Театърът — каза тя и потръпна — и гласовете! Чуваш ли ги Скот? Ехото им.

— Духовете… — прошепна той.

Тя се огледа. В една от клетките помръдна нечия висока сянка. Близо до парапета на стълбите, където бе стоял Джони Ринго, въздухът бе леденостуден. А отдолу, откъм пианото, проблесна нещо златисто, металическо, отражение от невидим предмет.

— Духовете… — повтори тя. — Това място е свърталище на духове. Ужасяващо е!

През малката врата в другия край на салона влезе група туристи. Сара изведнъж си спомни, че все още е облечена в старовремската рокля на Джоузи. Туристите обаче се усмихнаха и весело ги поздравиха, след което насочиха вниманието си към клетките над тях, където бяха изложени няколко манекени в облекла от деветнадесети век. Тя си спомни за пистолета на Скот и въпросително го погледна. Той й се усмихна.

— Днес вероятно е неделя, последният ден от празниците Хелдорадо. Навсякъде из Тумстоун ще видиш костюмирани хора. Правят и представления за туристите.

— Дуели, предполагам — трепна тя.

— Естествено.

— Но ти нали… Не днес!

— Не, не — засмя се той. — Онези дуели ми стигат за цял живот.

— Успяхме! Слава богу! — прегърна го тя. — Успяхме! Бях се изплашила до смърт.

Той поклати глава изумено и я прегърна.

— Джони Ринго! Кой би помислил?

— Една дъвка ни спаси. Какво приключение! А ако го разкажем, никой няма да ни повярва.

— Няма значение. Нали ти и аз вярваме. Да си тръгваме.

Той хвана ръката й и я поведе през театъра, който само преди няколко мига бе бил голяма и шумна кръчма. Резбованият дървен бар бе все още там, наред с продупчената от куршуми триметрова картина на разголената съблазнително Фатима — прословутата танцьорка. Стълбите, извеждащи към клетките, си бяха същите. Само някогашните хора бяха изчезнали.

Туристите се усмихнаха на дрехите им и на окървавената превръзка на Скот, очевидно решили, че това са костюми за местното тържество. Все още мъчейки се да преодолее ефекта от прехода през времето, Сара прошепна:

— Да се пренесеш напред във времето изглежда по-трудно, отколкото назад.

— Да, и на мен така ми се струва. Представяш ли си някой да прескочи в бъдещето по този начин. Би било несравнимо по-трудно!

Навън бе ясна февруарска нощ. В далечния край на Алън стрийт, пред конюшните „Корал“ имаше представление на дуел и хората се тълпяха. Музика долиташе и от „Кристал Палас“.

— Забравила съм къде паркирахме — рече Сара.

— Сигурно за толкова време са ми лепнали глоба за неправилно паркиране. Само разправии ми липсват сега.

— Не знаем със сигурност колко време ни е нямало. Нито кой ден е.

— Така е. — Той спря на ъгъла пред отворената врата на кръчмата. — Хайде да влезем.

— В „Кристал Палас“ ли? Колко странно, Скот! Та ние бяхме тук преди малко! Ей на тази маса.

— Това беше преди сто години — каза той и се отправи към същата маса.

Седнаха и поръчаха две бири. На малък подиум пееше младеж с китара, а наоколо бе пълно с туристи в ярки ризи. Барът бе същият, но музиката и усещането бяха различни.

Сара се чудеше дали и Скот се бе променил при преминаването през времето. Беше ли си останал същият човек, когото познаваше? Или…

— Преди един век бяхме седнали на същото това място. Попитах те дали ще станеш моя жена и ти каза да. Но обстоятелствата тогава бяха напълно различни.

Болката я сграбчи изведнъж, сърцето й щеше да се пръсне — нима бе променил решението си!

— Да, напълно различни — съгласи се тя.

— Ще отговориш ли през 1992 година отново с „да“?

— Ще зададеш ли през 1992 година същия въпрос?

— Затова исках да влезем в „Кристал Палас“. За да те попитам в нашия век ли? Осъвременявам предложението си. — Той потърси ръката й. — Ще бъдеш ли щастлива да живееш в ранчо за развъждане на коне в Южна Аризона?

„Сега усещам, че наистина живея!“ — помисли си тя и си представи розовото небе над планините в Аризона при изгрев и залез. Помнеше го от изгледа в спалнята му. Представи си как двамата ще се разхождат под разлистените дървета…

— Ние си принадлежим — отвърна тя. — Мястото ми е там, където си и ти. Отвърнах „да“ преди сто години и през всичкото това време не съм преставала да те обичам!

Очите му се изпълниха с радост и щастие.

— Ами твоята кариера?

— Мога да пиша и в Тумстоун.

Повече нямаше какво да обсъждат. Тя и Лъки бяха отново и завинаги заедно. За този миг бе мечтала милион пъти.

Келнерът донесе бирите им и остави изстудените халби пред тях. На дясната му ръка една татуирана змия се увиваше около китката. Сара подскочи. Същата татуировка! Тя вдигна очи.

Беше същият келнер.

Сърцето й ускори ритъма си. Скот имаше вид на човек, срещнал призрак.

— Почакайте… — спря го Скот.

Келнерът се усмихна, явно ги позна. Поздрави ги със странен жест и се запъти за поръчки към другите маси. Поразени, Сара и Скот мълчаливо го проследиха с поглед.

Скот я побутна и кимна към края на бара.

Възрастният посивял каубой с широкополата шапка и папиросата се подпираше на същото място, където бе стоял преди сто години. Същото лице, същите дрехи… Същият човек!

Очите му срещнаха техните и той многозначително се усмихна. Над главата му имаше табела с надпис: „Тумстоун, Аризона — на забвението неподвластен!“.

Значи те не бяха единствените посетили скандалното и опасно минало на града! И други са го правили… А сега се разхождаха сред нищо неподозиращите туристи, които усещаха присъствието на духовете, но не разбираха нищо. Точно както Сара бе усетила тяхното присъствие още от първия миг, когато се бе озовала в „Театъра на птичите клетки“.

— Не сме единствените! — Скот стисна ръката на бъдещата си съпруга.

— Какъв е смисълът на всичко това? — прошепна тя.

— Не зная. Това е град на духовете и странни сили обърнаха съдбата ни, така че да се намерим отново. Може би ни е било писано да се срещнем преди един век и душите ни са били понесени на крилете на времето. Като семена, които е трябвало да намерят благодатна почва, за да поникнат и разцъфнат.

— Звучи много поетично.

— Е, сигурно съм наследил дарбата от прапрабаба си.

— Според мене Джоузи е искала да я опознаеш.

— Само че аз се оказах голям инат. Никога не се сближихме. Каквото знам, го знам от теб… Мисля, че Джоузи много те харесваше. — Усети погледът му да я гали. — Обичам те, Сара! От толкова отдавна! Само ти можеш да си представиш откога, нали?

Край
Читателите на „Тайната на китайския талисман“ са прочели и: