Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (9)

Девета глава

Гриф беше излязъл.

Джен застана на най-горното стъпало на стълбите и се огледа. Когато преди малко се събуди, видя, че е сама в голямото легло. Стана и взе душ, като мислеше, че той ще се появи всеки момент. Ала него го нямаше. Облече една негова риза и излезе навън. Тогава видя, че и колата я няма. Безпокойството й нарасна. Седна на стълбите, като си повтаряше, че няма причини за тревога. Гриф едва ли би я оставил сама, ако допускаше, че Брусард или дебеланкото може да я открият, докато го няма.

Беше прекрасен ден, духаше лек ветрец и разхлаждаше голите й крака. Въздухът беше наситен с тръпчивия аромат на бор. Джен тръгна към езерото боса и неспокойна. Нави ръкавите си и потопи ръце във водата. Огледа се, без да забелязва и половината от красотата наоколо.

Защо Гриф я остави да спи толкова до късно! Беше почти обяд, а имаха да вършат куп неща — да намерят имението на Лапортьо, да направят план за проникване в него. Утре беше последният ден. Последната възможност. А къде беше Гриф? Защо бе излязъл, без да остави поне бележка…

Зад нея една катеричка хукна стреснато, уплашена от шума на мотор. Джен се огледа и видя между дърветата някаква кола. Сърцето й се сви от страх, сетне видя, че е тяхната. Когато се изкачи горе, Гриф бе излязъл и я очакваше.

— Я виж ти! Мислех, че съм те оставил, потънала в мъртвешки сън.

— Затова ли се измъкна, без да ме събудиш?

Той присви очи. Извади голяма книжна кесия от колата и тръшна вратата.

— Когато излязох, ти спеше с такава доволна усмивка, че сърце не ми даде да те събудя. Освен това реших, че се нуждаеш от сън — миналата нощ не спа кой знае колко много… — Той я погледна многозначително.

— Е, да… — промърмори тя и събра с две ръце разпиляната си от вятъра коса. — Но като се събудих и видях, че те няма, си помислих…

— Какво си помисли?

— Ами че… ох, и аз не знам. — Въздъхна отново и заобиколи колата. Мразеше се за подозренията, които завладяха ума й, когато откри, че е изчезнал. Още повече се намрази, когато се усъмни, че е задигнал марките, а после ги намери. Реши да излъже. — Помислих си, дали не си се отказал. Няма да се сърдя, ако е така. Сигурно не си заслужава неприятностите, които те очакват.

— Я не ставай глупава!

— Ще съм щастлива, когато всичко свърши!

— Не повече от мене, повярвай ми! — Той беше смръщил вежди със странно изражение на лицето.

— Ще потърсим ли днес Лапортьо?

— Предпочитам да прекарам следобеда в леглото с теб — отвърна той с познатия й закачлив тон. — Знаеш ли, с тази риза хващаш око! Ако не бях толкова гладен, щях да те придумам да я свалиш и право в леглото!

— Опитваш се да ме разсейваш, нали?

— Ала не така успешно, както ти мен. Подръж — подаде й плика. — Все пак, ако искаш, можем да отложим закуската за неопределено време.

— Чудя се откъде намираш толкова енергия да мислиш за подобни неща след снощните упражнения! Дори съм изненадана, че не реанимираш в леглото.

— Не съм си позволил кой знае колко много снощи, че да не мога да овладея положението. — Той пъхна ръце под ризата и загали предизвикателните извивки на тялото й. — А да прекараме деня в леглото не звучи зле — но хич и не мисля да реанимирам. Обаче сигурно ще трябва да отложим плановете си за леглото.

— Съмнявам се, че имаме друга възможност, мили. Слава богу, че поне твоите контузии изглеждат в по-добра форма днес.

— Аз целият съм в по-добра форма — увери я той със сладострастна усмивка. — Все пак, вместо търкаляне в сеното, мога ли да ви предложа закуска, госпожице Джордан?

— Да не би да си купил храна? — Тя надникна с надежда в плика. — Господи! Кифлички, и бекон, и яйца! И гъби, зелени чушки, лук, котлети, вино! А какво е това? Шампанско! — Засмя се щастливо и го целуна. — Та ти си купил храна за цяла седмица, глупчо! Какво ще стане с Лапортьо и марките?

— Ще почакат!

— Но… — Тя отново спря и преглътна протеста си. Гриф сигурно знаеше какво прави. Нищо, че бездействието я вбесяваше. — Ще закусваме ли?

— Ще закусваме! — целуна я за последен път той и започна да вади продуктите на масата. — А след това ще се разходим около езерото. Може да поплуваме. После ще вечеряме и ще изпием виното пред камината. Звучи чудесно, нали?

— Гриф! Не искам да ти развалям пикника, обаче, доколкото ми е известно, не сме във ваканция. Трябва да свършим някои работи, да направим план, да измислим как ще проникнем у Лапортьо и… — Тя въздъхна. Горкият Гриф! Защо ли го забърка в тази каша? Той си имаше достатъчно собствени грижи. — Гриф, ти не си длъжен да идваш с мен. Направи повече от необходимото. Ще те разбера, ако решиш да останеш тук, докато аз…

— Никога не започвам нещо, което не мога да завърша.

— Но…

— Хей, стига! Никакви разговори за Лапортьо и за марките, поне за малко, а! Ако нямаш какво да правиш, ела тук и нарежи лука за омлета.

— Оценявам високо усилията ти, ала да ме разсейваш с лук и омлети е безполезно. Пак ще се притеснявам…

— Лукът и омлетите не са единственото ми средство за разсейване — увери я той. — Имам още куп други неща на ум.

— Какви по-точно?

— Ще видиш — обеща той, без да откъсва очи от нея.

 

 

Остатъкът от деня прекараха като в приказка. След царската закуска с шампанско, Джен и Гриф отидоха на разходка край езерото. Вървяха ръка за ръка по огрените слънчеви поляни, по усойните сенчести пътечки под вечно зелените вековни борове. Краката им потъваха в килим от ръждиви иглички. Въздухът беше топъл, свеж и ароматен, езерото приличаше на огромен изумруд, захвърлен сред дърветата. Намериха закътан пясъчен бряг, навиха панталоните си и нагазиха в плитчините със смях. Малки сребърни рибки се стрелкаха игриво около краката им.

Любиха се в горичка от величествени борове, близо до водата. Страстите бяха поутихнали. Пламенното, неудържимо сливане от предната нощ бе отстъпило място на спокойна, нежна любов, която бе по-скоро духовно преживяване. Не говореха. Нямаше нужда. Всеки четеше в очите на другия думите и отгатваше желанията. Удължаваха неземното удоволствие или притихваха, щом усетеха, че краят е наблизо.

Гласът на Джен, все по-нетърпелив, настойчив и възбуден, огласяше девствената тишина, докато в нея избухна и се разля онова новооткрито, сладко напрежение. Стон на задоволство се откъсна от гърдите й и се сля с ликуващия вик на Гриф. Те останаха там повече от час. Накрая се облякоха и се върнаха в къщичката. Тук отново се любиха, този път на леглото и много по-спокойно. Телата им, намерили пътя към себе си, вече знаеха какво искат и как да го постигнат. Преситени и напълно изчерпани, те заспаха щастливо изтощени в прегръдките си.

 

 

Джен се събуди от неуловимо, слабо движение. Гриф беше прав и напълно облечен. Тя се понадигна и го загледа сънено. Стоеше с гръб към нея, по джинси и кожено яке. За миг разбра какво прави и извика тихо:

— Гриф?

Той се обърна стреснато и едва не изтърва чантата й.

— Мислех, че още спиш.

— Спя… — Тя загледа мълчаливо отворената си чанта.

— Търсех ключовете от колата — отговори той на незададения въпрос и ги раздрънка.

— Ще тръгваме ли?

— Не. Само ще се обадя по телефона. Няма да се бавя.

— Ако почакаш няколко минути, ще се облека и ще дойда с теб.

— Не, бързам, Джен. Ще отида до оня сервиз на магистралата, на разклона за насам. Там няма нищо друго, освен бензин и телефон.

За малко да се изтърве, че и тя има нужда от телефон, за да се обади на дядо си. Но нещо я възпря. Явно Гриф не желаеше компания.

— Добре… — Загледа го. Изглеждаше нервен и неспокоен. Пъхна намръщено ключовете в джоба си. Погледна я и тя за миг помисли, че иска да й каже нещо.

— До скоро.

— Да-а… — Джен отхвърли завивките и отиде до прозореца. Колата се появи иззад къщата и Джен я проследи, докато се изгуби зад първия завой. Потръпна от студ и започна да събира дрехите, пръснати из цялата стая.

Опита се да отхвърли лошите предчувствия. Влезе в банята и пусна душа. Замисли се. Настроението на Гриф започна да се променя, след като се любиха сутринта край езерото. На връщане той се бе умълчал. А после, в стаята, гледаше втренчено в тавана, потънал изцяло в себе си. Най-сетне се обърна към нея със затаена, мъчителна въздишка. Люби я някак си яростно, сякаш никога повече няма да се любят, сякаш това бе последната му възможност да я чувства, да я поглъща и затова иска да запечата всичко в паметта и душата си. Което, според нея, беше пълна лудост.

Тя се облече, отиде в кухнята и напълни чайника. После си помисли, че изобщо не й се пие чай. Беше нервна. Още един ден, само един ден! Утре всичко ще свърши. Или ще размени успешно марките и ще накъса фалшивите на парченца, или тя и Гриф ще отидат в затвора.

Дано се върне по-скоро! Тишината увеличаваше многократно безпокойството й, а въображението й рисуваше една след друга страховити картини, като сцени от филм на ужасите. Къщичката, толкова уютна и приятна, се бе изпълнила със странни шумове и сенки. Като си каза, че е откачила напълно, тя затвори плътно вратата и дори я заключи. Нямаше представа от какво се бои, но това малко я поуспокои.

Два часа по-късно чу шума на колата. Сърцето й подскочи от радост, като видя Гриф. Той погледна към нея и тя му махна. Тъкмо щеше да се отдръпне и да отвори вратата, когато разбра, че той изобщо не се кани да влиза. За голяма нейна изненада отиде зад колата и с ръце на кръста загледа пътя, като че чака някого.

Тогава се появи другата кола. Тя безшумно се прокрадваше под удължените сенки на дърветата и се насочи към Гриф, който явно я очакваше. Беше последен модел буик. Светлосин!

Това бе така шокиращо, че Джен застина безмълвно. Премига глупаво, очаквайки да открие, че все още спи и сънува. Ала колата беше там. Съвсем истинска…

Тъкмо щеше да извика, за да предупреди Гриф, когато осъзна, че няма нужда. Той не само гледаше приближаващата кола, но тръгна бавно към нея. Зашеметена, Джен видя как се наведе, подпря едната си ръка на покрива и заговори с шофьора. Казаха си нещо, после Гриф се отдръпна и вратата се отвори. И… тя видя дребния дебеланко, който ги преследваше!

Джен се дръпна рязко от прозореца. Сърцето й биеше до пръсване. Какво ставаше, за бога? Как ги беше открил? Защо Гриф се ръкуваше с него като със стар приятел?

Съвсем внимателно надникна отново. Двамата стояха още там и си говореха най-любезно. Дебеланкото каза нещо, Гриф поклати глава и за огромна нейна изненада те се разсмяха гръмогласно.

Джен затвори очи. Не може да бъде, простена нещо в нея безмълвно. Не може да бъде истина! Не и Гриф!

Без да иска, мозъкът й заработи и нещата започнаха да си идват на мястото. Нощта преди произшествието Гриф преспа в същия мотел, сякаш да не изгуби следите й… След това, втората нощ, колко лесно я откри! Няколко часа по-късно се появи и Брусард… Дали не е бил подпомогнат от някого? Имаше много възможности и не бе изключено Гриф да е отишъл до селището, докато се бе разхождала. Нали си призна, че е говорил със собственика!

Не, сви юмруци тя. Не беше възможно! Гриф Кентръл я обичаше — той не би я предал така подло. Дори и за половин милион долара!

Опита се да мисли разумно. Как ги бе проследил дебеланкото? Трябва да е тръгнал след тях още от Квебек. Но нали Гриф каза, че колата е на чуждо име!

Преглътна мъчително, искаше да прогони ужасните съмнения, които я обземаха. Дали не работеха тримата заедно — Гриф, Брусард и дебеланкото? Ако беше така, защо Гриф просто не открадна марките? Имаше толкова възможности досега. Защо протака? Защо се натика сам в опасностите?

Значи не работи за Брусард… Значи работи за себе си и е решил сам да забогатее. Ами ако изнудва на свой ред изнудвача? Какво по-лесно от това да вземе марките и да ги продаде обратно на Брусард за добри пари? Той няма да отиде в полицията, я!

В стомаха й се образува студена буца. Ако наистина бе така, той би трябвало да бъде сигурен в две неща: първо, че тя му вярва безрезервно и не се съмнява в него; второ, че няма да стигнат до Лапортьо, преди да се е споразумял с Брусард. И двете бяха лесно изпълними. Тя беше наивна и простодушна по отношение на мъжете, особено пък в този случай. Колко лесно беше за тип като него, хубав, самоуверен и коварен, да я свали и да я накара да вижда звезди! Една-две нощи в прегръдките му и ето я — безнадеждно влюбена и сляпа за всичко наоколо! А ако го обича и му вярва, няма да се усъмни и да го разпитва за подробностите. Всички тези спирки и почивки за романтични обеди, безумните нощи и любовните утрини очевидно бяха печелене на време!

Ледената буца се пръсна и обхвана цялото й тяло. А дребния дебеланко, помисли безучастно, сякаш трябваше да разреши телевизионна загадка, а не собствения си кошмар, вероятно помага на Брусард и действа като посредник. Може би Гриф и Брусард са сключили своето окончателно споразумение днес сутринта, когато отиде за покупки…

Не, каза си Джен делово. Май се увлече! Позволи си прекалено много фантазии. Сигурно имаше някакво логично обяснение за присъствието на този тип. Тя не можеше, о, не — тя не искаше да повярва, че Гриф се стреми да открадне друго, освен бедното й сърце. Погледна към вратата. Най-добре да излезе и да застане пред тях. Сигурно ще изглежда глупаво, но беше за предпочитане, вместо да стои тук и да се побърква.

Пристъпи към вратата, ала една мисъл я спря насред крачка. Ами ако е права? Неочаквано осъзна, макар и с неудоволствие — трябва да провери опасенията си. Виновен ли е Гриф за нещо или не.

Не заради себе си. Заради дядо си. Защото нищо друго нямаше значение, освен марките. Нито Брусард, нито тайнственият дебеланко, нито нейните ужасните терзания. Нито дори Гриф Кентръл! Обърна се и влезе в спалнята. Чантата си беше на мястото. Тя я взе и я отвори. Марките ги нямаше.

Джен изстина. Всичко в чантата беше разбъркано, но марките ги нямаше. Трябва да са някъде тук, каза си съвсем спокойно. Спомни си кога ги видя за последен път. Провери всички джобове, джобчета и ъгълчета. Безуспешно! Една натрапчива мисъл се въртеше в главата й: защо преди няколко часа Гриф я гледаше виновно? Изсипа чантата на леглото и внимателно разрови всичко, да не би малката кутийка случайно да е под хастара или в някой страничен джоб. Нищо!

— О, Гриф! — притисна ръка към устата си, за да не се разплаче. — Как можа?

Обзе я истински водовъртеж от чувства: мъка, ужас, недоверие, болка. Идеше й да зареже всичко и да избяга. Но не без марките! Джен потрепери и усети как в нея се надига вълна от гняв. Тя изми страха и изгарящата болка от предателството, прочисти съзнанието й и я успокои. Така… Няма да избяга, няма да си тръгне оттук без марките, няма да остави всичко зад гърба си недовършено.

Чантата на Гриф лежеше до прозореца. Джен я отвори и я изсипа. Разни дрехи паднаха в краката и тя зарови из тях, заслепена от неочаквано появилите се сълзи. Къде бяха тези марки, дявол ги взел!

Вдигна една тениска и сърцето й трепна, когато нещо падна с трясък на пода. В краката й лежеше малкият пистолет. Тя го изгледа втренчено, после го ритна ядосано с крак.

Отвън се чуха стъпки. Някой се качваше по стълбите. Джен замръзна.

— Джен? — чу гласа на Гриф, безгрижен и нетърпелив. — Хей, Джени, аз съм! Отвори!

Тя машинално разбута останалите дрехи. Кутийката я нямаше. Изправи се бавно. Изведнъж нещо блъсна вратата като булдозер. Рамката се разтресе, бравата поддаде и тя се отвори навътре. Цялата къщичка се разклати. Това така изплаши Джен, че тя се вкамени. Гриф влетя в стаята, спря и се огледа свирепо.

— Хей, Джен! Какво…

Тя реагира, без да се замисли. Вдигна пистолета и го насочи към него.