Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (8)

Осма глава

Гриф хвърли халата върху нея и скочи с яростен вик. В същия миг дебеланкото се обърна и изчезна. Заплетен в чаршафите, Гриф залитна и се блъсна в едно кресло, ала запази равновесие и с грозно проклятие стигна до вратата.

От коридора се дочу женски вик, хлопане на врати и ругатните на Гриф. След пет минути, които й се видяха най-дългите в живота, той се върна. Бос, разрошен и още по-сърдит.

— Избяга! — Очите му святкаха. — Събирай багажа! Напускаме.

— Но защо? Нали току-що дойдохме!

— А сега напускаме! Извинявай, обаче не съм свикнал да ме следят. Ще си намерим някое спокойно и тихо местенце, докато открия кой е този пуяк и какво иска от нас.

— Ами то е ясно! Иска марките. Само не разбрах защо нахълта, а след това избяга.

— Не е очаквал да ни завари. Мислил си е, че няма никой. Хей! Защо се умисли? — прегърна я Гриф.

— Това започва да се превръща в кошмар. Трябва да съм била луда, когато си въобразявах, че ще се справя сама.

— Имай предвид, че седмицата не е свършила, Червенокоске. Какво ли още ни чака!

— А и ти — първо те пребих, после те забърках в моите криминални истории. Сега пък ще трябва да бягаш дявол знае от какво и от кого…

— Не си спомням да си ме карала насила! — възрази той с нехайната си усмивка.

— Не зная защо го правиш, Гриф — въздъхна Джен. — Ужасно се страхувам, че те въвличам в неприятности, и то сериозни. Нямам право да те моля…

— Скъпа моя, ти не си ме молила. Сам си го избрах, нали? Освен това, не знам дали си разбрала — за мен са важни момичето и славата. Ето защо съм с теб.

— Момичето горещо ти благодари. Колкото до славата — едва ли ще мога да ти я гарантирам…

— Когато човек стигне до края, може да мине и без славата. Ала се съмнявам, че ще мога да живея без момичето, пък и не искам.

— Гриф! Това са само романтични глупости! — разсмя се Джен, повдигна се на пръсти и го целуна. — Ти си бил голям сваляч, а?

— Никога досега не съм бил сваляч!

— Никога? Трудно ми е да повярвам, Гриф Кентръл! Та ти целият си направен от разбити женски сърца!

Той я погледна замислено и много сериозно.

— Джен, твоето сърце е последното нещо на света, което искам да разбия. Повярвай ми…

— Обичам те, Гриф! — прошепна тя, като сама не знаеше наистина ли го каза или това беше само гласът на пеещата в нея кръв.

— Зная… — Той я хвана за брадичката, повдигна я към себе си и я зацелува. Джен се остави в ръцете му, обгърна го и отпусна глава назад под сладката атака на устните му. Той усети как тялото й се подчинява и я притисна още по-силно към себе си. След много време — цяла вечност, разхлаби прегръдката си и я пусна. Целуна я още веднъж леко, сякаш да запечата току-що сключеното безмълвно споразумение. — Хайде — прошепна накрая. — Да тръгваме, преди да съм решил да пратя по дяволите Уилям Лапортьо с неговите марки и да прекарам остатъка от нощта с теб.

— Ще го отложим ли за друг път? — подхвърли Джен с предизвикателна усмивка.

— Дадено! Разчитай на мен!

 

 

Къщичката бе заобиколена от високи борове и почти не се виждаше от пътя. По-надолу, в дъното на недълбока долина, проблясваше като разтопено стъкло лунносребърно езеро. Гъста борова гора го заобикаляше от трите страни. Джен излезе от колата, пое дълбоко студения режещ въздух и огледа околните хълмове. Леко трепна, когато от другата страна на водата се дочу тайнствения крясък на кукумявка.

— Харесва ли ти? — усмихна се той в мрака.

— Прекрасно е! Как го намери? — След като напуснаха хотела, те изминаха доста километри сред тази първобитна дива красота. Призрачното езеро, жабешкият хор и зловещият глас на кукумявката бяха толкова далеч от цивилизацията…

— В оня туристически справочник, в хотела. — Откъм езерото дойде протяжен зов на гмурец. По гърба й преминаха тръпки и Гриф я притисна към себе си. — Студено ли ти е?

— Малко. Оня няма да ни намери тук, нали?

— Няма, мила. Няма начин. Наех тази кола от името на несъществуваща фирма, а твоята оставих на паркинга до летището. Дори да я открие, ще реши, че птичките са излетели от кафеза. Къщичката взех под фалшиво име, а собственикът, слава богу, не видя нито теб, нито издайническата ти коса. Ако все пак ни намери, значи е магьосник. Хайде да внесем багажа, да запалим огън и да отворим бутилката вино, която взехме.

Дървената къщичка беше малка, но обзаведена с вкус и толкова нова, че миришеше на борова смола. Два огромни килима лежаха като ярки петна на пода, а на стената срещу прозореца висеше хубав ръчно тъкан гоблен. Няколко плоски камъка образуваха издатинки по стената на камината и върху тях бяха поставени дървени фигурки. Имаше голям куп подпалки и цепеници. За няколко минути Гриф спретна буен огън.

— Напомня ми едно място, където съм бил като дете — каза той. — Родителите на онова момче, за което ти говорих, Гари Хотърн, имаха подобна вила край едно езеро. Ходеха всеки уикенд. А когато бащата на Гари излизаше през лятото в отпуск, прекарваха цялото време там — ловяха риба, караха лодка, плуваха. Обикновено ме вземаха с тях. Моите родители се разведоха една година, след като те ни станаха съседи. Направо ме бяха осиновили. Получи се нещо като синдрома на бездомната котка — една вечер се огледах и открих, че съм част от тяхното семейство. Майка ми живееше доста бурно и най-малкото, от което имаше нужда, беше седемгодишен хлапак като мен да й се мотае в краката. Всъщност прекарвах повече време у тях, отколкото у нас. Гари и аз по цяло лято лудувахме на вилата, докато не отидохме в университета.

Той сложи нова цепеница в огъня. Разлетяха се искри и стаята се напълни с горещото ухание на бор.

— Джейк Хотърн ме научи да плувам, да ловя и чистя риба, да греба, да опъвам палатка. Мислех си, че е Дядо Господ. За последен път го видях преди единадесет години. Как да ги погледна в очите? — Гласът му беше пълен с болка. — Как изобщо да им обясня, че съм оставил сина им да умре? Той беше най-добрият ми приятел. И ми вярваше…

— Нима мислиш, че ще те обвинят за смъртта му?

— По дяволите, Джен! Аз бях отговорен. Бях му и командир, не само приятел. Трябваше да го измъкна жив!

— Вие сте били войници в една ужасна, кървава война, Гриф, а не две деца, които пресичат улицата за сладолед. — Този път Джен наистина се ядоса. — Нима си мислиш, че щеше да спасиш живота на Гари, ако беше върнал хеликоптера или беше останал там в ролята на Рамбо след евакуирането на взвода! Честна дума, Гриф, това е най, най… — затърси подходящата дума тя — най-самонадеяното нещо, което някога съм чувала! Ако прекараш остатъка от живота си в самообвинения, че не си изпълнил някакъв си въображаем подвиг, значи си пълен идиот! — Тя се обърна и замълча. — Извини ме. Не биваше да избухвам.

— Просто трябваше да пуснеш малко пара. Изкара си го на мен, понеже ти бях под ръка. А всъщност беше заради дядо ти…

— Да, май че си прав — засмя се Джен. — Направо излизам от кожата си, когато видя как някои хора позволяват на миналото да ги преследва по този начин. Четиридесет години самообвинения няма да върнат дядовите другари обратно, нито твоите единадесет години угризения ще върнат Гари. Просто не мога да проумея този универсален героичен образ, с който вие, мъжете, смятате, че трябва да се сравнявате!

За нейно учудване той също се разсмя.

— Намерил се кой да ми чете лекции по героизъм! Та ти приличаш на дядо си, Червенокоске — ти открадна марките от Брусард, за да спасиш дядо си, въпреки риска. Ако по някаква причина не го беше направила, и ти щеше да прекараш следващите четиридесет години в самообвинения.

— Не е същото.

— Какво ще кажеш за чаша вино?

— Пред камината ли?

— Че къде другаде? — Гриф затършува в бюфета и намери две чаши. — Хайде да сключим договор — до сутринта никакви приказки за Виетнам, марките, Гари, дядо ти, Брусард и оня пуяк — дебеланкото.

— Чудесна идея! — Джен прекоси стаята и седна до каменната камина. — Можем да говорим за теб — ето тема, на която не сме се спирали. Разкажи ми за Гриф Кентръл!

— Няма много за разказване — каза той просто. Беше намерил отнякъде тирбушон и отваряше бутилката. Правеше се на много зает. Напълни двете чаши, подаде й едната, излегна се върху килима и вдигна усмихнат своята чаша. — За нас, Червенокоске! Може би изживяваме най-хубавите мигове в живота си!

— Дай боже! — Джен отпи от червеното вино и погледна Гриф през чашата. — Щеше да ми разказваш за себе си, забрави ли?

— Няма много за разказване. Живях в Балтимор, докато отидох в университета. Завърших Колумбийския…

— Нали си напуснал и си се записал във флота?

— Завърших го, след като се върнах от Виетнам. Работих една година в космонавтиката, захванах се с компютри, основах фирма за проектиране на системи, направих няколко проекта за правителствата на… различни държави. Това е. Нищо интересно.

— На мен ми звучи интересно. С какво се занимава фирмата ти?

— Проектираме, инсталираме и пускаме в действие индустриални компютъризирани системи. Трима сме, плюс техническия и помощния персонал — цял куп чертожници, техници и други. Нищо особено, но стига за преживяване. Срещнахме се в Колумбийския и четиримата… — сепна се, ала продължи — и тримата сключихме нещо като джентълменско споразумение, че някой ден ще направим заедно фирма. Аз основах „Куадком“ след Виетнам, после извиках Пол и Али, ами… това е.

— Ти каза четиримата. Четвъртият трябваше да бъде Гари, нали?

— Да… — Погледна я отчаяно. — Понякога се хващам, че говоря за него в сегашно време, все едно че е жив. Толкова години минаха, а…

— О, Гриф! Как да ти помогна!

— Ти вече ми помогна — прегърна я той. — С присъствието си!

Тя го целуна по челото. „Обичам те! Обичам те много, Гриф Кентръл!“

— Много си мил, но не ти вярвам — прошепна вместо това.

Той откопча горното копче на блузата й и зарови нос в пазвата й. Зацелува гърдите, подаващи се съблазнително от дантеления сутиен. После издърпа блузата и мушна ръцете си под нея, като галеше тънкия й кръст. Прокара език по предизвикателното хълмче, после засмука през копринената тъкан настръхналото зърно. Джен зарови пръсти в косата му. Обзе я толкова силно желание, че трябваше да прехапе устни, за да не извика.

Той откопча колана на джинсите й и ги избута надолу, като продължи да я целува бавно и да гали с ръце гърба и бедрата й. Тя се отдръпна леко, вдигна ръце, освободи всички гребенчета и фиби от косата си и я разсипа щедро.

— Каква коса имаш, господи! — Той зарови лице в уханните вълни. — Като жарава, като жив огън е! Сякаш гориш в пламъци!

— Наистина горя! — Джен го целуна по челото, по слепоочието, после прекара език по долната му устна и леко я захапа. Желанието нетърпеливо запълзя по гръбнака й. Тя издърпа тениската му от джинсите и я хвърли някъде на пода. После се понадигна и се притисна към него. Кожата му бе влажна, гореща. Беше възбуден и тя усети издайническата твърдост, а той въздъхна. — Гриф, да не би да ти причиних болка…

— О, не, скъпа! Господи, толкова хубаво нещо не може да причини болка!

— Това ли имаш предвид? И това? — плътно се залепи за него тя.

— Джен! Нямаш никаква представа какво правиш с мен!

— Имам, бегла. Но ти ще ми обясниш по-задълбочено, нали, господин Кентръл?

— Така съм, откакто те видях… Знаеш ли какво значи да желаеш една жена, докато караш мотор? Прекарах три дни в непоносими мъки, Джени!

— Мога ли да ти помогна? — Тя бавно погали стомаха му и усети как кожата му настръхна. — Удоволствието ще бъде за мен, господин Кентръл, ако отделим по-особено внимание на този въпрос. — Тя откопча сутиена си и го хвърли настрани. Той я поглъщаше с очи. По млечната й кожа играеха отраженията на огъня. Гриф се пресегна и хвана гърдите й с ръце. Загали нежно кадифените връхчета, обхващаше ги с цяла ръка и ги притискаше, докато се втвърдиха.

— Нали ти казах, че всичко ти е наред — наклони я към себе си той. — Ставаш ми точно, като ръкавица, Дженевив Джордан. Все едно, че си направена за мен. Няма нито едно местенце от теб, което да не е идеално, по моя поръчка. — Той пое чувствителното зърно на дясната й гръд дълбоко в устата си, после обърна същото внимание и на другото, докато дишането й премина в нетърпеливо стенание.

— Гриф! Не мога повече, Гриф! — Останала съвсем без дъх, тя взе ръката му и я прокара по стомаха си и още по-надолу, до разтопената сърцевина на измъчващото я желание. Прошепна нещо, когато усети пръстите му и затвори очи от невероятното усещане. Цялата пулсираше, ръката му я изгаряше като жарава. — Не чувстваш ли? — прошепна, почти уплашена.

— Господи, да! — Той я обви с другата си ръка. — Сега ще ти покажа аз колко те искам! — Понечи да се обърне, ала спря и изруга. Тя се притисна към него.

— Нека аз!

— Но, Джени, това е нелепо! — Гласът му бе пълен с разочарование. — Не стига, че не мога да си измия гърба, ами не мога и да те любя както трябва! Направо съм смешен!

— Тогава ще го направим не както трябва! — Тя го целуна и гъвкаво се обви около него. Ръцете й безспир галеха гърдите, стомаха, бедрата му. Прекара езика си по гръдната кост, стигна до корема, спря за малко на пъпа, после продължи надолу. Той лежеше притихнал, пръстите му конвулсивно стискаха раменете й, сякаш се разкъсваше от противоречието да я притисне към себе си или да я отблъсне.

Насърчена от явното удоволствие, което той изпитваше, започна да го гали толкова интимно, колкото никога не бе си представяла. Безумно, диво желание се надигаше в нея и я задушаваше. Но това е невъзможно! Аз го искам все повече и повече, помисли си тя объркано. Видя как той потъва с нескрито удоволствие и радост в наслаждението, което получаваше от нейните ласки. Не можеше да издържа повече и се измести нагоре, докато устните й се сляха с неговата гореща и ненаситна уста.

Гриф сложи ръце на ханша й, успокои умело бързите движения и наложи един бавен, сладостен ритъм, който я хвърли в нова, непозната пропаст. Той внимателно я насочваше, отново и отново я докарваше до ръба на екстаза, после пак я връщаше обратно, докато тя съвсем се разтрепери в ръцете му.

— Сега — прошепна той. — Вземи всичко, което искаш, Джен. Отпусни се и прави каквото ти се прави…

Тя го послуша. Освободи се от всичките си задръжки и свян, разлудува се ненаситно и необуздано, а не след дълго застина и се притисна към него без дъх. След миг Гриф простена, надигна се и също се притисна към нея, като повтаряше името й със затворени очи. Джен притихна в ръцете му с въздишка на пълно щастие.

Те лежаха, слети в прегръдка, като едно тяло. Шепнеха думи, които само влюбените шептят, смееха се, отпуснати след невероятните мигове на споделена страст.

— Май започва да ми харесва…

— Бях го предвидил. Все още ли си гладна? — побутна я леко той.

— Зависи за какво.

— Господи, създал съм чудовище! — възкликна с престорена тревога в гласа Гриф.

— И то ненаситно — увери го тя със смях. — Това ще те научи да не си играеш със сили, които са извън контрола на смъртните.

— Кой знае… — Изправи се и тръгна към кухнята. — Ти не знам, обаче аз умирам от глад. — Чу се радостно възклицание и след малко той се появи с кутия бисквити. — Оня идиот ни дължи една вечеря. Само да ми падне в ръцете, ще си плати с лихвите! — Подаде й кутията. — Извинявай. Виж, изглеждат стари, но стават за ядене.

Джен се усмихна, седна и погледна в полупразната кутия. Взе една бисквита и тъкмо да я захапе, си спомни нещо. Раздели я на две и облиза крема в средата.

— Нали така трябваше да ги ям?

— Точно така.

— Аз съм добра ученичка.

— Забелязах го — погледна я нежно. — Какво възнамеряваш да правиш през следващите сто години, Червенокоске?

— А ти какво имаш предвид?

— Същото, малката, същото…

— В такъв случай — обви ръце около врата му Джен, — мисля, че съм свободна.