Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (4)

Четвърта глава

И тогава яростта му се стопи. Изниза се като змия и след секунда в леглото лежеше само Гриф Кентръл, а в лешниковите му очи се четеше единствено изненада. Той изруга и пусна гърлото й.

— Никога повече не го прави. Можех да те убия, Джен. — Вече контролираше гласа си, ала от думите му я побиха ледени тръпки.

— Кой си ти, всъщност? — едва успя да прошепне.

— Дявол го взел, извинявай, Джен. Изплаши ме до смърт. Тъкмо сънувах… някакви кошмари… джунглата… — Лицето и гласът му изразяваха такъв ужас, че тя забрави страха си и инстинктивно поиска да го успокои.

— Добре съм — усмихна се слабо Джен. — Не трябваше да те събуждам по този начин. Бил си във Виетнам, нали? Брат ми все още сънува кошмари, дванадесет години, откакто се е върнал. И неговите сънища са пълни с джунгли и мрак. С лица. И спомени. — Тя прочете в очите му искрена изненада и облекчение, може би защото нямаше да му се наложи да й обяснява, щом тя вече бе разбрала. — Една нощ го чух да крещи и отидох да видя какво му е. Наведох се над него точно както преди малко над теб. — Джен се усмихна тъжно и се хвана за гърлото. — Събуди се по същия начин, като теб. Това страшно ни уплаши, после дълго не можахме да заспим.

— Брат ти успя ли да се отърве? Имам пред вид от кошмарите.

— От най-страшните — да. Ожени се една година след завръщането си. Жена му разправяше, че през първите шест месеца го мъчили ужасни сънища. След това все по-рядко и по-рядко, докато накрая съвсем изчезнали. Обаче все още говори насън. Отначало това я подлудяваше, но вече е свикнала. Децата им дори го намират за много смешно.

— Изглежда съпругата на брат ти е изключителна жена — засмя се Гриф.

— Да. — Погледите им се срещнаха и Джен усети, че отново я обзема вълнение. Досега не бе забелязала, че очите му имат толкова различни оттенъци на зеленото. Почувства се леко замаяна и насила отмести поглед встрани. — Представа нямам защо ти разправям всичко това. Седя си тук и си говоря спокойно с някакъв тип, който нахлу в стаята ми посред нощ, два пъти се нахвърли върху мен и…

— Ти първа ме атакува, Червенокоске — прекъсна я той. — Метна се като хала и ме нападна, преди да осъзная какво става. А за тази сутрин… какво друго да си помисли един мъж, когато се събуди и види как го галят…

— Никого не съм галила! — извика Джен обидено. — Просто търсех… нещо, което ми принадлежи.

— Доколкото знам, собствеността става обща едва след брака, скъпа. Да не би вече да сме сгодени?

— Знаеш много добре, че… търсех…

— Това ли? — повдигна вежди той и размаха свещта пред очите й. — Така значи, смяташ да се измъкнеш без мен, а?

— Дай ми я! — посегна да я грабне тя, ала Гриф я скри в ръката си. — По дяволите, Кентръл, докога ще ме разиграваш? — Той не отговори, а продължи да я гледа с лека усмивчица. Джен пое дъх и заговори малко по-спокойно. — Гриф, не мога да те взема до Квебек. Просто е… невъзможно. Не мога да ти обясня защо, но… — Тя прехапа долната си устна нерешително. — Ще ти платя билета, ако не можеш…

— Мога да си купя билет. — Той се опита да седне, изскърца със зъби и спусна крака на пода. — Ала не е там работата — процеди най-накрая тихо. — Ти ме плени, Червенокоске. И сега няма да се отървеш лесно от мен.

Очите му бяха замислени и тя усети с почти смразяваща яснота, че никакви молби и аргументи няма да го разубедят. Предаде се.

— Добре — изправи се Джен и тръгна към вратата. — Но ако някой ден съжалиш за всичко, Кентръл, спомни си, че те предупредих. И престани да ме наричаш Червенокоска! — Сетне тръшна вратата ядосано.

Възмутеното й отстъпление не я отведе много надалеч. Седна в колата безпомощна — не й оставаше нищо друго, освен да го чака. Той излезе след около петнайсетина минути изкъпан, избръснат и освежен. Съжали го за миг, като го видя колко бавно и мъчително мина пред колата и й направи знак да отвори капака. Ако я беше послушал, сега щеше да е още в болницата, където му е мястото! Обаче не, той предпочиташе да я разиграва!

Гриф вдигна капака и се завря под него. Тя се подсмихна злобничко и изчака, докато постави свещта на мястото й, а след това натисна клаксона. Чу се яростен вик и задоволително силен тъп звук, когато главата му се удари в горната част на капака. Той я погледна свирепо, затвори го и заобиколи от другата страна, като разтриваше удареното място. Капчици пот обсипаха челото и горната му устна и той пребледня съвсем.

Джен се уплаши и гневът й се изпари. Беше свалил лепенката и синината се открояваше ярко на слепоочието му.

— Гриф, наистина ли си добре? Сигурен ли си, че не трябва да си в болница?

— Ще оживея. — Той избърса потта от лицето си с ръкав. — Ти само се постарай да не ми нанасяш повече удари.

Джен запали колата. Въздъхна и я изгаси.

— Гриф, бих искала да изясня нещо. Снощи… — Тя спря изведнъж, защото не беше съвсем сигурна какво точно бе станало миналата нощ. — Е добре, онова, което се случи снощи… не бива да се повтаря. Това исках да кажа. — Нарочно гледаше към празния паркинг. — Мисля… мисля, че е важно да се разберем по този въпрос, щом ще пътуваме заедно. — Знаеше, че си играе с огъня.

— Джен, защо просто не изчакаме да видим какво ще стане?

— Защото не искам да става нищо! — Това май не беше съвсем вярно! — Моля те, Гриф, не ми усложнявай живота. Имам толкова много неща да свърша, а ти не искаш да те забърквам, нали?

— Напротив, искам — пресегна се той и отметна кичурче от косата й. — Много искам!

— Не! Ти не разбираш, нищо не разбираш! — умолително го изгледа Джен. — Много е сложно и объркано.

— Има ли замесен мъж?

— Донякъде — отговори уклончиво тя, което не беше далеч от истината.

— Брусард ли?

— Отчасти.

— Ще ми разкажеш ли за него?

— Не! — Джен запали колата и потегли.

Погледът на Гриф я изгаряше, но за нейно облекчение той явно не беше настроен да продължава разпита.

Пътуваха в пълно мълчание. Отначало Гриф се помъчи да поведе разговор. Попита я защо отива в Квебек и колко дни ще остане там. Джен му отговаряше уклончиво и малко по малко въпросите му намаляха, докато накрая съвсем спряха. Или реши, че тя няма настроение за разговори, или се унесе в някакви свои размишления.

Джен се замисли за Квебек, за Лапортьо, за марките. Мисълта й се луташе като в безкраен омагьосан кръг. Какво да прави? Всичко изглеждаше толкова отдавна. Тя безстрастно се върна към спомена за оня миг в историческия факултет на Пенсилванския университет, когато в кабинета на Брусард й стана ясно, че трябва да ги открадне.

Като повечето алчни хора, той държеше скъпоценностите си близо до себе си, за да може често да им се любува. Дори онази сутрин й ги показа — почти благоговейно измъкна малката метална кутийка от чекмеджето на бюрото си и внимателно извади марките, поставени в прозрачен плик. После ядосан ги сложи обратно, когато тя му заяви, че трябва да ги върне на семейство Лапортьо и да прекрати измамата. Напусна кабинета му разплакана, ала с твърдото решение да ги открадне.

Това се оказа много просто. Първо намери наблизо един уличен телефон и се обади на секретарката, за да разбере кога започва следващата му лекция. Когато се увери, че е напуснал кабинета си — всъщност го видя с очите си как излиза — тя се върна във факултета и подмами секретарката му с друг, добре обмислен телефонен разговор.

Дори и сега продължаваше да се учудва на хладнокръвното си проникване в празния кабинет на Брусард. Бюрото беше заключено и трябваше да използва ножа за отваряне на писма. Действуваше напълно спокойно, без да бърза. Изненада се като видя, че той дори не бе затворил металната кутийка. Мушна прозрачния плик в историческата книга, която бе взела за прикритие. След това излезе без капка страх и дори се усмихна топло на секретарката в коридора.

Страхът дойде после, когато се прибра в апартамента си късно през нощта и откри, че някой го е обърнал наопаки. Не беше обикновена кражба, в това бе напълно сигурна. Онзи, който бе влизал вътре, не бе взел нищо — нито стереоуредбата, нито телевизора, нито дори диамантения пръстен от баба й, защото бе търсил друго. Тогава тя разбра, че започва страшното. Нахвърли някои неща в чантата си и напусна града без определен план за действие. Джен изведнъж усети, че Гриф я наблюдава.

— Какво има?

— Седя и се чудя кога ще решиш да ми кажеш какво те мъчи.

— Ти ме притесняваш — отговори бързо тя с поглед в задното огледало.

— А ти си една загадка за мен, Червенокоске. Никога преди не съм срещал жена, която да е толкова открита и пряма за някои неща и толкова потайна за други. Повечето жени обичат да се правят на загадъчни, но… — Той поклати глава. — Мислех си, че съм те разгадал, а започвам да разбирам, че си по-сложна и на повече нива дори от Световния търговски център. Питам се кога ли ще успея да ги премина всички и да достигна до мрачната тайна, която криеш така дълбоко.

— Тайна ли? — Преструвайки се на погълната от шофирането, тя се надяваше, че е успяла да прикрие изненадата в гласа си. — Нямам никакви мрачни тайни.

— Джен… Вероятно бих могъл да ти помогна. В каквато и беда да си попаднала, позволи ми да ти помогна!

Сърцето й биеше до спукване и тя с мъка гледаше напред. За миг я обзе огромно изкушение да спре колата, да се хвърли в силните му прегръдки и да му разкаже всичко — и за кражбата, и за безнадеждността и ужаса, които я измъчваха. Едва удържа крака си на педала.

— Изобщо не съм тайнствена. Просто нямам какво да ти кажа.

— Д-а-а… — В гласа му се съдържаше такава обида, недоверие и раздразнение, че тя го погледна с крайчеца на окото си. Ала той се бе втренчил напред с намусено и безизразно лице.

Чудесно, помисли си Джен. Стой си там и се цупи! Не ти дължа никакво обяснение. Ако си въобразяваш, че щом пътуваме заедно имаш право да се бъркаш в личния ми живот, значи си колкото нахален, толкова и луд! Тя тръсна глава и продължи да шофира в пълно мълчание.

Пътят се виеше лениво на север, промушваше се през дълбоки долини и гористи планини. Те се издигаха като древни и леко прегърбени стражи, замислени под яркото синьо небе. Гората беше толкова сочна и зелена, че изглеждаше като килим от мъх, проснал се от единия до другия край на хоризонта. Но Джен не забелязваше нищо от тези прелести.

Колкото повече наближаваха канадската граница, толкова по-нервно й ставаше. Досега Брусард сигурно е открил накъде е тръгнала. Дотук успя да му избяга, обаче рано или късно пътищата им отново щяха да се пресекат — а къде по-подходящо място за това от границата? Тя нарочно избегна най-прекия път за Квебек, но ако Брусард се е досетил?

Ако е успял да отгатне кой от второстепенните пътища ще предпочете? Най-добре би било да избере деветдесет и първи път и да пресече границата при Рок Айлънд. Дори да я чака там, ще има повече шанс да му избяга на такъв голям граничен пункт, отколкото на малък и ненатоварен.

А може да се е обадил в полицията… Разкриването на всичко би било рисковано за него, ала ако е много отчаян, като нищо ще го направи, разчитайки на добрата си репутация и на красноречието си. Тя стисна устни. Нямаше начин! Не можеше да го остави да унищожи дядо й и да се измъкне ненаказан. Само да посмее, ще го провали заедно с него!

Прекосиха границата рано следобед и въпреки силните страхове на Джен, не им се случи нищо. Тя беше сигурна, че ако високият хубав френски канадец я погледне в очите, веднага ще я арестува. Побъбри си весело с него, като отговори гладко и невъзмутимо на всичките му въпроси. Почти не съзнаваше какво казва, но лъжите й явно минаха, защото той махна с ръка и ги пусна с ослепителна усмивка.

Когато се отдалечиха от граничния пункт, Гриф се обади:

— Този път се отърва, само защото момчето бе твърде младо и неопитно, за да те хване, че го мотаеш. Бедният, така и не разбра как го преметна! Ала един по-опитен мъж веднага щеше да усети, че флиртуваш с него по неизвестни причини. Тогава щеше да висиш тук три-четири часа, докато изтърбушат колата ти, а и тебе самата, за да открият какво пренасяш контрабанда.

— Контрабанда ли? — възмути се Джен. — Никога в живота си не съм пренасяла нищо нелегално!

— Така ли?

— Да, никога — ледено отговори тя.

Какво ли щеше да каже, ако откриеше истината? Джен вече не беше дребен крадец — пресичането на канадската граница с откраднатите марки превърна кражбата й в престъпление от международен мащаб. Звучеше много възбуждащо, но тя, честно казано, се чувстваше зле. Колкото повече пътуваха, толкова повече страхът, колебанието и песимизмът й растяха. Ех, ако можеше да поспре и да помисли за последствията, преди да се хвърли с главата напред!

Това бе сигурен знак, че от нея крадец не става, че не е за тази работа. Трябваше да отиде и да разкаже всичко в полицията с надеждата, че ще повярват на нея, а не на Брусард.

— Без майтап, Червенокоске — обади се Гриф, — тази кола с молитви ли върви или все пак ще спреш да заредиш? Отдавна си на червено.

Откъсвайки се от мислите си, Джен погледна индикатора за гориво. Стрелката беше на нулата.

— Защо не ми каза по-рано?

— Ти отговаряш за това пътуване, аз само се возя. Освен това си помислих, че ще използваш стария номер — няма бензин! — за да откраднем няколко часа от следобеда за любов!

— С теб? — подигравателно се разсмя Джен. — Ако си търсех любовник за следобеда, уверявам те, нямаше да избера някакъв нещастник, който, по собствените му думи, е целият натъртен до синьо!

— Има начини — подсмихна се той. — С малко повече въображение и изобретателност…

— Стига, Кентръл, или престани, или слизай!

— Прекалено си благоразумна, Червенокоске — отбеляза той с искрено съжаление. Ала за нейно облекчение, запази остатъка от мислите си за себе си.

За още по-голямо нейно облекчение след няколко минути се появи бензиностанция и тя помоли момчето да напълни резервоара. След това спря пред ресторанта и посочи близкия телефон.

— Само за минутка!

— Тук можем и да хапнем нещо — кимна Гриф.

Тя излезе от колата с пълна шепа дребни канадски монети, които й върнаха на бензиностанцията.

— Обаждам се и веднага тръгвам, Кентръл. С теб или без теб!

— Дявол го взел, но ние не сме закусвали, а вече минава два!

— Ако не ти харесва моята програма, моля, намери си друга туристическа група — саркастично отвърна тя.

— Нямам избор! — Гриф се измъкна от колата, проклинайки.

Джен поиска от телефонистката връзка с Щатите, след което набра номера на дядо си. Беше топло, миришеше на бор и тя пое дълбоко въздух, когато чу свободния сигнал от малкия апартамент на дядо си.

— Съжалявам, номерът не отговаря — чу пеещия френски акцент на телефонистката.

— Мерси… — прехапа устни Джен и окачи слушалката. Чудеше се дали да звънне на родителите си — може би дядо й бе при тях. Ала бързо отхвърли тази мисъл и тръгна към колата. Той сигурно е добре, каза си твърдо. Ще опита пак по-късно. Нямаше смисъл да въвлича и тях в тази история.

Още от мъничка беше любимката на дядо си. Те двамата си останаха най-добри приятели през годините, съзаклятници във всички невъобразими пакости — от тайния заговор да гледат някой забранен филм до подялбата на забранения преди вечеря сладолед. Джен се усмихна нежно при мисълта за посивелия, благороден стар човек, който се разплака като дете, когато преди няколко дни й разказа какво бе сторил. Тя също се разплака и двамата се хвърлиха отчаяно в прегръдките си, ужасени от мрака, в който са попаднали.

А родителите й? Джен се усмихна. Те винаги възприемаха близостта между нея и дядо й с любезно снизхождение, макар че никога не я проумяха. Баща й обичаше Филип, но Джен си мислеше, че изобщо не го разбира. Той и не подозираше за страшната тайна, която дядо й бе пазил четиридесет години — в това Джен беше напълно сигурна.

Баща й щеше да получи удар, ако разбереше какво бяха скроили този път двамата палавници. Когато беше малка, понякога прикриваше пакостите им и тогава майка й вдигаше пара, че Филип разглезва внучката си. Ала последната им лудория беше много по-сериозна от гледането на забранени филми или яденето на сладолед преди вечеря.

— Този път наистина загазихме, а, дядо? — прошепна тя, като желаеше с цялото си сърце да върне обратно времето назад, към онези безгрижни времена.

Той изобщо не подозираше какво е намислила. Тя реши, че е по-добре никой да не знае за плановете й. Каза на всички, че си взема малко почивка. Родителите й повярваха; дядо й реши, че се нуждае от време, за да смели всичко, което й разказа.

Днес искаше да му се обади, само за да се увери, че е добре, но сега прецени, че е по-разумно изобщо да не звъни повече. Колкото по-малко знаеше за нейното местонахождение, толкова по-добре.

Дрезгавият грак на врана откъм гигантския бор прекъсна мислите й. Огледа се за Гриф и го видя до колата с безалкохолна напитка в ръка. Тръгна към него, когато нещо привлече вниманието й. Една кола. Светлосин буик с нюйоркска регистрация беше паркиран на сянка от другата страна на ресторанта.

Сърцето на Джен заби лудо. Огледа се тревожно, като очакваше да види самия Брусард с неговата лукава лисича усмивка. Ала нямаше никой, освен Гриф и момчето от бензиностанцията. Брусард сигурно е в ресторанта, помисли тя, и макар че към бензиностанцията не гледаха никакви прозорци, щеше да е цяло чудо, ако не бе забелязал колата й. Тя се затича към нея.

— Качвай се! — извика на Гриф, като отвори своята врата. — Хайде! Бързо!

— За какво по дяволите си се разбързала? — възропта той, докато се наместваше на седалката.

— Млък и сядай! — изкомандва го Джен и се обърна уплашено към ресторанта. Завъртя ключа, не можа да запали и завъртя втори път. Колата потегли с рев, а Гриф изруга, тъй като все още не беше се наместил. — По-бързо!

Той блъсна вратата си и я изгледа въпросително. Тя натисна газта, изскочи от паркинга и със свистящи гуми се качи на магистралата. Не откъсваше поглед от задното огледало за светлосиния буик. Обаче пътят зад нея беше празен — или Брусард не беше я видял, или лудите преследвания не бяха в стила му.

Постепенно Джен се успокои. Мислите й се въртяха разбъркано в главата. Сега какво? Ако останеше на това шосе, рано или късно Брусард щеше да я настигне. Значи трябва да хване друг път на север, и то преди той да е разбрал, че е сменила посоката.

Ще свие на първото по-голямо отклонение, което да не води все пак към някое от близките пасбища, реши тя. Погледна пак в огледалото и примря. Нещо просветваше в далечината. Виждаха се само отблясъците на слънцето по стъклото и бронята, които се появяваха и изчезваха поради неравностите на пътя. Но това й стигаше. Даде газ, облиза нервно пресъхналите си устни и продължи да търси подходящо отклонение. Ето го! Беше малко по-широко от междуселски път, ала като че ли щеше да свърши работа. Час по-късно разбра, че бе сгрешила. Караше бързо и увеличаваше все повече разстоянието между себе си и Брусард. Ала пътят ставаше по-тесен и по-неравен и трябваше да намали скоростта. Накрая съвсем се стесни. След тях се виеше опашка от прах. Джен спря и се огледа отчаяно.

— По дяволите, май се загубих! Кентръл, ти имаше карта, нали? Мисля, че… — Джен забрави какво щеше да каже, когато погледна към него.

От доста време той не беше промълвил нито дума. Тя обаче беше така съсредоточена в пътя и в кроежите си как да надхитри Брусард, че изобщо не му обърна внимание. Сега разбра, че сигурно е пропътувал последните бог знае колко километри по този отвратителен път почти в агония. Очите му бяха затворени и лицето му бе покрито с пот, а косата му бе залепнала по слепоочията.

— О, Гриф — прошепна виновно и сложи ръка на рамото му. — Много извинявай, добре ли си?

— Ще оживея — опита се да се усмихне той, ала очите му бяха потъмнели от болка. — За малко да ме довършиш, Червенокоске!

— Не го направих нарочно… — въздъхна тя. — Пред нас има нещо като кръстовище. Ако намеря мотел, ще спра.

След около половин час Джен изключи мотора и докосна нежно Гриф по ръката.

— Пристигнахме!

— Къде?

— В Шамплейн Лодж. Наех едно от бунгалата.

Не му каза, че вместо да вземе апартамент в самото курортно селище, предпочете една от къщичките с изглед към езерото, защото бяха съвсем уединени. Те бяха шест, скрити в сянката на боровете и кедрите около брега и не се виждаха една от друга. Дори ако поради някакъв злощастен каприз на съдбата Брусард спреше в същия курорт, никога нямаше да се сети, че са тук.

— Ще можеш ли да излезеш?

— Да… — Гласът му беше изтощен. Отвори вратата и започна да се измъква бавно. — Ще мога.

Тя отиде да отключи къщичката, след това се върна да му помогне. Той не протестира, когато го прегърна, а се подпря тежко на нея и бавно влязоха вътре. Огледа одобрително обширната, приятно мебелирана стая.

— Хубаво, романтично местенце, Червенокоске. Тъкмо за такова си мечтаех, че да се възползвам от него…

— О, я престани! — промърмори Джен, доволна, че той си остава все същият.

Прекосиха дневната и по къс коридор стигнаха до спалните и банята. Джен бутна първата врата и в следващата минута Гриф се просна със стон върху огромното легло. Тя свали ботушите му и издърпа покривката под него, за да остане върху чаршафите. Седна на леглото и откопча кожения колан на джинсите му. Погледна го и видя, че я наблюдава усмихнат през полузатворените си клепачи. Гореща вълна заля бузите й, тя отдръпна ръце и бързо излезе от стаята.

По дяволите, мислеше си Джен, докато вадеше багажа от колата. Ако имаше поне малко разум, щеше веднага да седне и да продължи към Квебек без него. После занесе своята и неговата чанта в стаята.

— Ще взема един душ и ще отида в селището да купя нещо за ядене. Имаш ли специални поръчки?

Отговор не последва. Джен погледна към леглото. Той спеше, все още по джинси и чорапи. Лявата му ръка лежеше на възглавницата, с пръсти под бузата и тя го загледа учудено. Изглеждаше толкова невинен, толкова беззащитен и добър! Спомни си как същите тези пръсти се впиха в гърлото й като железен обръч и потрепери. Все пак кой си ти, Гриф Кентръл?

Тя събу чорапите и след кратко колебание внимателно изу и джинсите му през дългите стройни крака. Сгъна ги, прехвърли ги на стола и метна отгоре му завивката.

— Спи — прошепна майчински и излезе.

Гриф спа няколко часа. Джен се освежи, яде в просторната закусвалня на курорта, разходи се покрай езерото, докато падна вечерта и стана неприятно студено, а и комарите започнаха да налитат. Направи си чаша чай в добре обзаведената кухничка и седна на мекото канапе с чая и шоколадовите бисквити, които намери в хладилника.

— Ще ми дадеш ли и на мен една, Червенокоске?

Тя подскочи от изненада и разля чая. Гриф стоеше на вратата, блед и отпаднал, но изглеждаше много по-добре от преди. Не си беше обул джинсите, нито закопчал ризата и изглеждаше невероятно мъжествен и хубав, когато прекоси стаята, без да го е грижа, че е почти гол.

— Как си?

— По-добре… — Гриф седна на най-близкия стол и се намръщи. — Сама ли смяташ да ги изплюскаш или може да си взема една?

Джен се усмихна и захапа последната бисквита.

— Прекалено са вкусни, за да ги хабя за инвалид като теб. Ти ще ядеш супа.

— Дори не знаеш да ги ядеш правилно — забеляза той отвратено. — Само варварите ядат тези бисквити наведнъж. Истинският познавач ги разлепва, изяжда първо едната част, след това пълнежа и накрая другата част. Всяко четиригодишно хлапе го знае!

— И какво друго знаят четиригодишните хлапета? — Джен пъхна остатъка в устата си. — М-м-м, колко вкусно! Жалко, че е последната…

— Жестока жена си ти, Джен Джордан, измъчваш един беден, немощен човек като мен!

— Супата ще ти подейства много по-добре — извика тя от кухнята.

— Че кой ти говори за супа!

Джен реши да се направи, че не разбира за какво става дума. Престори се на много заета да подгрява гъстата, богата супа от морски деликатеси, която бе купила в ресторанта. Миришеше толкова ароматно, че макар да бе сита, устата й се напълни със слюнка. Сипа я в купа и я занесе в стаята заедно с кошничка хляб. Гриф придърпа масичката нетърпеливо.

— О-о-о, колко хубаво мирише! Умирам от глад! — После я погледна. — Щях да се облека за вечеря, но някой ми е задигнал панталоните…

— А ти пък не си се пресилил да ги търсиш!

— Мислех, че ми правиш намек, Червенокоске. Обикновено се събуждам или когато ме пребъркваш, или когато се опитваш да ме събуеш. Затова реших да мина без тия проклети гащи, та да ти спестя грижите!

Бузите й порозовяха, ала тя се престори, че вниманието й е изцяло погълнато от списанието, което държеше в ръце.

— Ако не беше напълнил джобовете си с части от моята кола, нямаше да се занимавам нито с джинсите ти, нито с онова, което е в тях, каквото и да е то. А ако пък се интересувах от голи мъже, щях да си купя „Плейгърл“ — там поне са читави и не изглеждат като наплескани със синьо-зелена маскировъчна боя!

Той огледа критично синините по тялото си.

— Май не ми е много висока цената тези дни… — След това взе лъжицата и я попита изненадано: — А ти няма ли да ядеш?

— Ядох преди няколко часа. — Джен седна обратно на канапето, подви крака и го загледа как поглъща супата. — Радвам се, че си по-добре.

— Щях да се оправя доста по-рано, ако бях ял нещо. Обикновено ям от време на време.

— Извинявай — наведе виновно глава тя, — прав си. Наистина трябваше да спрем, но много бързах тази сутрин.

— Не мислиш ли, че е време да ми кажеш какво става?

— Какво да става?

— Можеш да започнеш с това кой е Брусард и да преминеш към синия буик, който те преследва през последните три дни. Имаш достатъчно време — усмихна се той.

— Вече ти казах, че Брусард е просто един познат. Съдружник на дядо ми. И не знам нищо за никакъв син буик!

— Хайде, Джен! — Гриф остави лъжицата и побутна купата. — Ти препускаше като подплашена котка още първия ден, когато те видях на светофара. Някой те преследва и мисля, че имам право да знам кой е той. И защо те преследва.

— Гледал си прекалено много телевизия.

— А защо се забиваш по второстепенни пътища и нощуваш в подозрително уединени мотелчета, на които повечето хора не обръщат никакво внимание?

— На това ли му викаш подозрително мотелче?

— Освен това скри колата между храстите зад къщата, така че преследвачът ти да не я забележи.

— Откъде знаеш, че съм преместила колата?

— Станах да отворя вратата, тъй като някой почука, докато ти се разхождаше край езерото. И проверих, колата я нямаше. Само исках да се убедя, че не си тръгнала без мен.

— Мина ми през ума — подхвърли тя ехидно и миг след това осъзна какво бе казал. — Кой беше на вратата?

Той се усмихна широко.

— Собственикът Пиер Шамплейн. Искаше да се увери, че аз и госпожа Кентръл сме се настанили удобно!