Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (11)

Единадесета глава

Смисълът на думите му достигна бавно до съзнанието й.

— Но това е унищожаване на доказателства, Гриф! Ако разследването е толкова важно, те ще те разпънат на кръст!

— Аз съм късметлия, мила. Твоята малка лудория бе само част от огромна операция — ако се потули, никой няма да забележи.

— Ала ти каза, че марките са единственото свързващо звено с Брусард, и оттам с бандата.

— Брусард е дребна риба, Джен. Той е пионка, а не един от мозъците, които дърпат конците. Те ще се отърват от него. Може да е хитър, но някой ден щастието ще му изневери.

Тя не знаеше какво да каже. Разбираше, че той рискува заради нея, че е готов да унищожи единствената възможност да хванат Брусард, само за да я запази. Нея. Изведнъж в мозъка й проблесна — не е само тя причината. Дядо й също. И най-добрия му приятел, загинал във Виетнам, и онова мъчително, парещо чувство, наречено вина. Може би спасяването на един човек ще смекчи болката от загубата на друг…

— Не ми харесва начина, по който използват хората, Джен. — Той сякаш бе прочел мислите й. — О’Дийл ще изстиска от вас всичко, което може, после ще ви захвърли. Ти и дядо ти не съществувате за него. Вие сте само дребни детайли от мозайката, камъчета по пътя.

— Но, Гриф…

— Не мога да позволя това да стане. Те няма да спрат, докато не преобърнат живота ви с главата надолу и не унищожат всичко хубаво в него, за да търсят доказателства. Няма да оставят дядо ти на мира, докато не им разкаже подробно мотивите за изнудването. Той е направил грешка преди четиридесет години и е заплатил за нея стократно. Вината е разкъсвала душата му късче по късче. За тях това няма значение. Ще го съсипят. Ала той няма да мине през този ад, обещавам ти, защото аз няма да изоставя неговата хубава синеока внучка! — усмихна се мрачно. — Може би щях да успея да убедя О’Дийл в твоята невинност, ако не знаеше за общата ни постеля… образно казано.

— Той пък откъде… О, Пойнтдекстър!

— Да, Пойнтдекстър. О’Дийл го хванал вчера сутринта и така го раздрусал, че той му разказал всичко — от игла до конец. С пълни подробности и дори цветно.

— Какъв ужас! За пръв път в живота си и аз да имам любовна авантюра и тя да стане тема номер едно в международните бюлетини от единия до другия край на Атлантическия океан! Добре, ако направим както казваш, какво ще стане с теб?

— Спокойно, мила моя. Пет пари не давам.

— Но, Гриф…

— Шъ-ът… — Той взе лицето й в шепи. — Правя го, защото вярвам в теб. Правя го, защото уважавам мотивите на постъпката ти и смелостта ти. Ти си истински герой, скъпа! — Гриф се наведе и я целуна решително, което говореше много повече от всякакви думи. Страхът на Джен се стопи.

— Добре, ала не можем просто да нахълтаме през парадния вход на Лапортьо и да се поканим сами вътре!

— Точно това ще направим. Той ме познава — поне знае, че работя за О’Дийл. Не би се изненадал, че му връщаме марките.

— А О’Дийл? Няма ли да се усъмни, като не съм арестувана?

— Обещах да те върна в Квебек до девет сутринта. Засега няма причини да се съмнява, но когато не се появим, ще се досети, че съм излъгал. Най-рано в десет всички полицейски коли в щата ще бъдат известени и ще ни търсят. Не се стряскай — само местната полиция на Квебек, не секретните служби. Обаче и те стигат, щом ни пипнат с марките в ръце!

— Гриф, ако си навлечеш неприятности заради мен, няма да си го простя никога!

— Всеки мъж трябва да се помъчи поне веднъж да стане герой в очите на любимата си, Червенокоске. Дори ако въпросната любима не вярва особено в неговите способности — усмихна се той.

— Харесва ми като ми казваш Червенокоска… — прошепна Джен и обви ръце около врата му. — Освен това имам много високо мнение за твоите способности, храбри мой рицарю! За всичките ти способности…

— И аз си съставих вече добро мнение за твоите… — Той започна леко да я насочва към спалнята. — Какво ще кажеш да усъвършенстваме някои от добрите си качества още сега?

— Нищо на света не е толкова съвършено, че да не може да бъде подобрено — засмя се Джен щастливо. — Още повече, че това вероятно ще бъде последната ни нощ заедно, след като утре ни хванат.

— Няма да ни хванат — каза Гриф уверено и я отнесе на ръце до леглото. — Живея в асфалтовите джунгли от доста време, Джен, и знам как играят големите. Дори Спенс О’Дийл не е достатъчно добър да ме спре!

 

 

— Джен! — Гласът му беше тих, но настойчив. Той стоеше до леглото и сложи ръка на устните й. — Ш-ш-т. Тихо!

Тя остана да лежи безмълвна. Гледаше как безшумно се промъква към прозореца като голяма хищна пантера. Гъвкавото му тяло бе напрегнато в зловещо очакване. Тя потръпна. Тогава видя, че държи пистолета. Постепенно напрежението му отслабна. Погледна я, ала очите му бяха все още присвити и нащрек.

— Обличай се бързо. Но и безшумно!

— Какво става? Кой е вън?

— Не зная… — Той също започна да се облича. — Една кола спря край пътя, а преди малко чух някой да се промъква насам.

Джен започна да прибира багажа.

— Остави, скъпа, искам да се измъкнем преди онзи да разбере, че сме го усетили. — Той облече якето си и мушна пистолета в джоба. — За всеки случай — усмихна се навъсено, като видя погледа й. — Готова ли си? Взе ли марките?

— Да. — Тя метна чантата си на рамо. — А ако се опита да ни спре?

— Ние ще го изпреварим.

Каза го, сякаш се подразбираше от само себе си. Джен знаеше, че говори за пистолета, ала реши да не задава излишни въпроси.

— Как ще…

Гриф сложи пръст на устните си. Тя замря. Дори спря да диша, когато той отвори вратата.

— Тихо, без шум… — Неочаквано се обърна към нея и още по-неочаквано я целуна. — Не се тревожи, Червенокоске. След няколко часа ще седим в някой луксозен ресторант, ще ядем охлюви с шампанско и всичко ще ни изглежда като лош сън.

Джен направи опит да се усмихне.

— Никога ли не те е страх? — запита го тя шепнешком.

— Винаги ме е страх, Червенокоске. Но трябва да го направя, така както и ти го направи миналата седмица.

— Да, обаче аз не си вадя хляба с това!

— Вероятно и аз — от утре. Надявам се, няма да имаш нищо против да се омъжиш за бивш агент, а, Червенокоске?

— Имаш странно чувство за хумор… Да не би да ми правиш предложение?

— Позна! Вярно, не му е мястото, ала обстоятелствата са такива. Стига да искаш, по-късно ще го повторя още веднъж.

— Ако се измъкнем живи оттук, ще се радвам да го чуя — отвърна тя. — Обичам те, Гриф Кентръл!

— И аз те обичам, Дженевив Джордан! Не знам с какво съм те заслужил, но се кълна, че ще те спася на всяка цена! — Той запечата клетвата си с гореща целувка. — Хайде сега да се отървем от проклетите марки, преди да са ни донесли още по-големи неприятности!

Той й нареди да не мърда, после безшумно пристъпи към края на верандата и скочи на земята. Беше само една от сенките на нощта. Тя се огледа неспокойно. Високите дървета, които по-рано ги пазеха като приятели, сега бяха пълни с тайнствени звуци. Шум от суха клонка прозвуча като изстрел в тихата утрин и Джен се стресна. Откъм ъгъла на къщата се дочу приглушено проклятие, последвано от трясък на стъкло.

— Гриф? — Тя скочи към парапета на верандата. Всеки миг очакваше изстрел.

— Той не може да ти помогне този път, Дженевив — чу познат студен глас зад себе си. — Отвращавам се от насилието във всичките му форми, обаче тази глупава игричка ми дойде до гуша!

Джен се върна бързо. Кръвта се дръпна от лицето й. Брусард се усмихваше с ледена усмивка, едва повдигнала ъгълчетата на устните му. Но тя дори не забелязваше това. Гледаше като омагьосана предмета, който той държеше в ръка — малък пистолет, насочен към нея.

— Няма нужда да обяснявам защо съм тук, нали, Дженевив? — Думите му разрушиха магията. Брусард изглеждаше ужасно смешен, като в долнопробна мелодрама!

— Какво стори на Гриф? — Гласът й беше спокоен, ала в него имаше някаква нова, особена нотка на заплаха.

— Нищо. Засега го извадих от строя.

— Ако си го наранил, кълна се, че ще проклинаш деня, в който си чул за тези марки!

— Честно казано, вече съжалявам… — Той се усмихна невесело и махна с пистолета. — Но нещата отидоха твърде далеч, за да се отказвам тепърва. Дженевив, бъди така добра, дай ми ги и аз ще си отида. Всеки по своя път. Повече няма да чуеш за мен.

Зад Брусард нещо помръдна. Сигурно вятърът клатеше клоните.

— Добре! — Тя отвори чантата и извади кутийката. Очите му се разшириха от алчност. — Дръжте! — Джен хвърли чантата си върху му и скочи към вратата на къщата.

Брусард вдигна ръце, за да предпази лицето си и отстъпи крачка назад. После се окопити и се хвърли след нея. Джен тръшна с всичка сила вратата. Сигурно го удари здравата, защото последва вой и поредица цветисти епитети от репертоара на марсилските докери, доста неподходящи за един достопочтен професор по история.

Ала въпреки тази временна победа, Джен разбираше, че всъщност се е вкарала в капан. Друг изход от къщата нямаше. И което беше по-лошо — не можеше да задържи Брусард, който напираше да влезе. Вратата се клатеше застрашително, а тя я подпираше с последни усилия. Погледна безпомощно счупената брава. Натискаше с всички сили с гръб, като едновременно се опитваше да придърпа голямата маса и да се барикадира с нея.

Вратата се отвори с трясък и отхвърли масата. Брусард влетя в стаята ужасно сърдит.

— Дженевив, не си играй с търпението ми! — Очите му святкаха гневно. — Престани да се правиш на детектив и ми върни марките!

— Не! — Джен мина от другата страна на масата. Нещо се мярна навън край вратата. Сигурна беше, че там имаше някой, макар че нищо не виждаше!

— Дай ми марките!

Тя отстъпи още назад. Отвори кутийката, извади плика и го вдигна така, че той да го вижда.

— Още една стъпка и ще ги скъсам, Брусард, кълна се! — Тя ги хвана между палеца и показалеца на двете си ръце. Той замря.

— Няма да го направиш! Те струват много пари, за теб също…

— Само опитайте! — Искреното убеждение в гласа й го спря. — За мен не струват нищо, Брусард. Аз не съм колекционер. За мен са само неприятности.

— Но ти не можеш да ги скъсаш! — Тревогата в гласа му го издаваше. Той явно се страхуваше. — Те са безценни, Дженевив! Безценни! И защо трябва да късаш истинските марки! Нали искаш фалшивите, не тези?

Джен сви рамене и му се усмихна. Чувстваше се дяволски спокойна. Сега знаеше, че вече няма какво да губи.

— Ако изчезнат, как ще докажете, че изобщо са съществували? Единственото свидетелство за тяхната автентичност са те самите, нали? — Брусард я гледаше втренчено. Тя знаеше, че той претегля всяка казана от нея дума. Накрая вдигна пистолета.

— Макар че ме дразниш, Дженевив, признавам твоята изобретателност и храброст. Възхищавам ти се. Ако дядо ти бе наполовина толкова смел преди четиридесет години, сега нямаше да бъдем тук. Ала ти играеш опасна игра, госпожице. Какво може да ме спре да те убия и да си взема марките?

Джен преглътна. Отдавна се чудеше кога това щеше да му дойде на ум.

— Вие сте крадец, Брусард. Но не сте убиец. — Каза го спокойно, като се молеше богу да е истина. Отново усети неясно движение около вратата. Дори за част от секундата зърна нечие лице — сурово, слабо лице и очи със студения блясък на стоманата. Помисли си, че е Гриф. Обаче, след като видението изчезна, бе сигурна, че не е той. Това лице беше по-слабо, очите бяха по-студени и безмилостни. Зачуди се дали бе реалност или от страх започват да й се привиждат разни неща. Неочаквано разбра с абсолютна яснота, че това не беше плод на въображението й. Навън действително имаше някой. Някой с очи от лед. Тя погледна Брусард. — Освен това, ако ме убиете, ще трябва да убиете и дядо ми. И Гриф. И кой знае кого още… А когато Лапортьо открие, че скъпоценните марки са фалшиви, какво ще стане?

Той вдигна рамене.

— Ти сама го каза — няма кой да докаже, че не са били винаги фалшиви. Старите хора правят грешки, нали? Очите ми не са толкова силни, колкото преди. Истинските марки може да са отдавна продадени и кой изобщо ще знае, че някога са съществували?

— А дядо ми?

— Никой не би свързал фалшификатите с него. Няма причини. Той не е правил такива неща досега.

— Но вие откраднахте марките и го изнудихте да ги фалшифицира! — настояваше Джен и се молеше да е познала кой стои отвън пред вратата.

— Да! Аз ги откраднах! — сърдито потвърди Брусард. — А ти пък ги открадна от мен заради героичния си, ала напълно негоден план да ги върнеш на Лапортьо. — Той отново вдигна пистолета. — Възхищавам ти се и уважавам чувството ти за отговорност към Филип, Дженевив. Уважавам и твоя идеализъм, но си искам марките. Веднага!

— Моите комплименти, госпожице Джордан! — Високата сянка до вратата проговори и влезе в стаята на светло. В ледените очи прозираше едва забележимо учудване и възхищение. — Направихте го без грешка.

Той беше по-висок от Гриф и по-слаб. Пристъпи с грациозността на хищник. В лявата си ръка държеше пистолет.

— Спенс О’Дийл! — произнесе тя неволно. Не се учуди, когато той кимна с глава.

— Дължа ви своите извинения, госпожице. Не само че сбърках по отношение на вас, ала ви подцених, което е непростимо за професионалист като мен. — Тънките му устни се извиха в дъга, която трудно можеше да бъде наречена усмивка. — Много се радвам, че сте на наша страна. Ако някога останете без работа, мога да ви предложа…

— Благодаря ви, няма да имам нужда — отвърна Джен хрипливо. — Какво ще правите с него? — Погледна към Брусард, който не откъсваше очи от О’Дийл.

— На първо време ще си поговорим — за кого работи, откога… Не ми прави впечатление на глупав човек — мисля, ще ни каже всичко, което искаме да знаем. След това ще се заемем с останалите.

Отвън се чу трясък от счупено дърво и болезнен вик. О’Дийл погледна към вратата раздразнено. Някакъв мъж влетя гърбом в стаята и се удари в масата. Изправи се и отново падна с рев, като държеше челюстта и кървящия си нос. Джен го погледна с изумление. След това вдигна поглед към вратата. Още някой влезе в стаята — Гриф! Той застана между нея и О’Дийл, като люлееше дясната си ръка.

— Няма да я изведеш оттук, Спенс!

— Опитах се да го спра, сър! — Мъжът хвърляше убийствени погледи на Гриф. — Първо удари Келог, после мен…

О’Дийл му махна с ръка да млъкне и погледна развеселен ръката на Гриф. Устните му отново се разтегнаха в подобие на усмивка. Мушна пистолета в кобура под сакото си. В стаята влязоха още трима мъже — единият от тях изглеждаше направо зле. Като забеляза Гриф, тръгна заплашително към него, но О’Дийл го спря.

— Изведете го — посочи той Брусард. После погледна Гриф. — Колко пъти съм ти казвал да не удряш с гола ръка, Кентръл? И колко пъти досега си я чупил, тази ръка? Четири? Пет?

— Три — изръмжа Гриф. — Обаче това няма да ме спре да те ударя, ако се опиташ да я арестуваш!

— Гриф! — За миг Джен бе до него. — Нима е счупена?

— Ами да, госпожице — изкиска се О’Дийл. — Той винаги е имал стъклени ръце, още във Виетнам. Не си спомням планът ни да включваше нещо подобно, Кентръл. Значи не си следвал заповедите и указанията!

— Не, когато засягат невинни хора, О’Дийл!

— Ти наруши всички правила, Кентръл. Едва не провали цялата операция, като замеси своите лични интереси.

Гриф погледна развеселено Джен.

— Този път не познахте, О’Дийл. Най-после уточних моите интереси. Затова всичко се обърка.

— Но ти не знаеше, че тя е невинна!

— Знаех.

— Е, добре, това са чисто теоретични предположения — вдигна вежди той. — Сега на въпроса. Докато ти навън си чупеше кокалчетата с челюстите на Келог и Шезко, твоята малка приятелка накара Брусард да проговори.

Гриф погледна изненадано Джен.

— Смятате ли, че каза достатъчно, за да влезе в затвора?

— Достатъчно, за да възстановим скъсаната нишка. Трябваше да се върнеш, още когато те отзовах, Гриф — добави той. — Щеше да ни спестиш много неприятности. Дядо й дойде вчера при нас.

— Дядо? Какво направихте с дядо ми?

О’Дийл изглеждаше направо развеселен от нейната войнственост.

— Нищо, госпожице Джордан. Разказа ни цялата история, от онова, което се случило във Франция преди четиридесет години, до когато Брусард му занесъл марките миналата година. Искаше да ви помогне, да ви защити, госпожице. Каза, че е време да погледне миналото право в очите и да започне собствената си битка. Разказа ни какво сте направили, разказа ни и за Брусард.

— Добре ли е?

— Съвсем добре. Знаете ли, въпреки всичко, което ви е наговорил Кентръл за нас, ние не малтретираме невинните граждани. Дядо ви сега е в „Шато Фронтенак“ на разноски на правителството и ви чака. Искаше да тръгне с нас тази сутрин, но не бях сигурен дали все още сте тук. — Той погледна студено Гриф. — Ако пък тръгнехте да бягате, не знаех колко време ще ви преследваме и как ще се развият нещата.

— Вие сте един от учителите ми, О’Дийл! Нали от вас научих тайните на занаята — прекъсна го Гриф с горчив хумор.

— По дяволите, Кентръл, това не ти е Виетнам! Тук си част от група, от работна група, а не самотният бегач на дълги разстояния. Едно от първите неща, които те учих, беше никога да не допускаш чувствата да пречат на работата.

— О, стига! Уморих се от тази работа, О’Дийл, писна ми! — Гласът на Гриф трепереше. — Това момиче и дядо й са двама от онези добри и честни хора, за които само сме чували, че ги има. Хора, които интуитивно знаят кое е правилно и кое не, които съвсем безшумно правят необходимото, без фанфари и награди. Хора, за които бях забравил, че съществуват заради вас и вашата работа, О’Дийл!

— Това винаги е било твой проблем, Кентръл. Досега никога не си изпълнил която и да е заповед, без да анализираш събитията и да търсиш под вола теле…

— Мисля, че затова сме различни.

— Не сме чак толкова различни…

— Не, различни сме — каза меко Гриф, обърна се и прегърна Джен през раменете. — И не си правете труда да ме уволнявате, О’Дийл, защото току-що напуснах. — С тези думи той тръгна с нея към спалнята.

— Как е ръката ти? — с тревога го запита тя.

— Ужасно боли. Още няколко подобни геройства и ще се съсипя за цял живот…

— Никакви геройства повече, Гриф — зарече го Джен, като събираше багажа. — Само ще взема дядо и — право вкъщи. — Почувства, че е смъртно изморена. — Не мога да повярвам, че всичко свърши. Край! Дори сега не ми изглежда истинско.

— Беше си съвсем истинско… — Той я обгърна с две ръце и зарови лице в косите й. — Всичко, всичко, Джени!

— Имаш предвид и това, което току-що каза на О’Дийл? Че няма да работиш повече за тях?

— Да, и това. През цялото време се опитвах да избягам, Джени. Да избягам от действителността, от спомена за Гари. Мъчих се да запазя по някакъв начин миналото живо, като работя за О’Дийл, като участвам в неговите игрички на стражари и апаши. Може би съм мислел, че го дължа на Гари. Или може би само съм търсил още една възможност в живота си. Не зная. Но щом дядо ти може да се пребори със своите кошмари, значи мога и аз. Време е да погледна смъртта на Гари право в очите. Не беше моя грешка. Знам. Мисля, че вината, мъката и болката по него бяха опит да го запазя жив в себе си.

— А сега? — попита меко тя.

— Сега започвам да живея за утре, не за вчера. Ще се върна в Ню Йорк, ще ухажвам две-три седмици любимото си момиче, след това още веднъж ще й поискам ръката. Този път най-тържествено, както му е редът.

— Ужасно ли си сигурен в себе си? — разсмя се тя.

— Ужасно съм сигурен, че те обичам. Да не кажеш, че си променила мнението си?

— Я не оглупявай! — пресегна се тя и дръпна кичур от гъстата му коса. — Обаче те предупреждавам, че не аз ще бъда проблем за теб, а дядо. Ще трябва да изтърпиш няколко много важни разговора с него, да му харесаш и да го убедиш, че намеренията ти са почтени. Аз съм му любимката и той ще бъде много строг и взискателен. Ще те подложи на такъв изпит, че преживяванията с О’Дийл ще ти се сторят като помилване с перце!

— Но поне ще си заслужава! — Той замълча, леко се навъси и занавива една къдрица от огнената й коса около пръста си. — Само че най-напред трябва да свърша още едно нещо, Джен. Да видя едни хора, преди да се върна в Ню Йорк. Прибери дядо си, а аз ще дойда след няколко дни.

Тя се съгласи с усмивка.

— Те ще бъдат щастливи, Гриф. Във Виетнам са загубили не единия, а двамата си сина. Време е да престанат да тъгуват за теб.

— Толкова неща имам да им казвам! Направо съм бил отвратителен егоист и глупак, като съм го държал през цялото време в себе си.

— Ще ми се обадиш ли?

— Да! — Очите му заблестяха. — Какво ще кажеш да отидем в Балтимор, след като заведеш дядо си у вас? Нито ден не сме почивали, Червенокоске! Можем да наемем бунгало край брега на някое езеро като това и да се любим ден и нощ, без да се страхуваме, че някой ще ни следи…

— Дадено, Кентръл!

— Обичам те!

— И аз те обичам — прошепна тя. — Целуни ме!

— С удоволствие, скъпа…