Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (7)

Седма глава

— Знам, че ти звучи невероятно — продължи нещастно Джен. — Брусард е филателист, един от най-изтъкнатите в Северна Америка. Преподава история в Пенсилванския университет и да се рови в разни антики му е хоби. Изпратили му марките, за да установи тяхната автентичност. — Тя погледна Гриф и сви устни. — Той решил, че му се удава удобен начин да забогатее. Има връзки в цял свят. Знае кой ще плати купища долари за подобно нещо, без да задава излишни въпроси. Много колекционери ще дадат мило и драго, за да ги имат. Дори са готови да купят крадени неща и никога да не ги покажат. Достатъчно им е да ги притежават. Ще потънат в някоя частна колекция и повече никой няма да чуе за тях.

— Искаш да кажеш, че семейство Лапортьо никога не е виждало марките?

— Напротив, те и сега ги имат. По-точно имат блок със същите марки.

— Нищо не разбирам!

— Моят дядо фалшифицира марките и на семейство Лапортьо бяха дадени фалшивите.

— Така… А ти? Как се забърка във всичко това?

— Аз ги откраднах от Брусард, преди да успее да ги продаде. Той просто е изнудил дядо ми. Сега трябва да ги сменя с фалшивите, Гриф! Ако се разкрие измамата, дядо ще бъде погубен. Ето защо съм се запътила към Квебек. За щастие, Уилям Лапортьо не е филателист. В противен случай щеше да е разкрил всичко. Дядо е много добър, но и той самият признава, че вече е стар за такава прецизна работа. Трябвала му е цяла година, докато намери подходяща хартия и бои.

— Ще трябва да дадеш обяснение на Лапортьо, когато отидеш при него с истинските марки в ръка.

— Няма да му казвам нищо. Мисля да вляза някак си и да ги разменя.

Гриф се разсмя гръмогласно.

— И как смяташ да извършиш тази малка лудория? Като измамиш охраната, като прекъснеш алармената инсталация или като се вмъкнеш по водосточната тръба в библиотеката на стария Уилям, врътнеш сейфа и размениш марките?

— Не зная… — прошепна Джен.

— Поне знаеш ли къде ги държи? В банката? В имението? Под дюшека?

— И това не зная…

— А ако те хванат по средата на улука — някой нервен пазач с доберман, насъскан на месо? Или на местопрестъплението, с двата комплекта марки в малката ти ръчичка? Как мислиш да докажеш, че ги връщаш, а не ги взимаш?

— Не зная! — Джен се отпусна на канапето и раменете й се разтресоха. — Зная само, че трябва да го направя!

— Не разбирам, или си изключително ловък мошеник, или си ужасно наивна — поклати глава Гриф. — Та това е война между два свята, Джени! Ще може ли дядо ти да докаже, че е бил изнуден?

— Не, без да признае защо… — Тя си пое дълбоко въздух. — Всичко започнало много отдавна. Във Франция, по време на войната. — Подпря назад глава на канапето и се загледа в тавана. — Той е бил участник в Съпротивата по време на фашистката окупация. В началото учил за печатар, ала когато Франция капитулирала, станал първокласен фалшификатор. Правел паспорти, визи, изобщо всичко, което може да се измайстори от хартия. Спасил живота на двестатина евреи, като им осигурил фалшиви документи, а много свалени парашутисти от съюзническата армия се върнали живи в Англия също благодарение на неговата сръчност. По някакъв начин Гестапо научило за него. Хванали го и в една от килиите за мъчения му поставили ултиматум — да издаде останалите от групата и да живее, или да умре бавно и мъчително. За да го принудят, хванали и довели едно младо момиче на име Женвиев Бушар. Ако им кажел всичко, което искали, щели да я освободят.

— Баба ти, нали? — каза меко Гриф.

— Все още не ми била баба. Поне официално, макар че била бременна в четвъртия месец с баща ми. Дядо бил на деветнадесет години и ужасно изплашен. Накрая им казал това, което искали. Баба… се опитала да го спре. Направила опит за самоубийство, но я спасили. Когато дядо осъзнал какво е направил, предупредил другарите си. И почти успял — всички избягали, с изключение на трима, които умрели мъчително. Брусард е един от спасилите се. — Джен продължи с усилие. — Дядо извел Женвиев от Франция, не след дълго и той напуснал страната. Когато войната свършила, те се оженили и заминали за САЩ. И вече четиридесет години той се измъчва и самообвинява за случилото се тогава. На никого не е разказал. Дори баща ми не знае. Баба умря преди пет години. Тя му беше простила, ала той не можа да си прости. Ако всичко излезе на бял свят, то ще го погуби, Гриф. Заклех се, че тайната ще бъде запазена!

— О, господи!

— Опитах се да му обясня, че никой не може категорично да отсъди кое е правилно и кое не; че по време на война хората биват принудени да вземат решения, които в друго време не биха взели. Не се опитвам да го оправдая, но той е заплатил хиляди пъти за своята слабост. Разбира се, Брусард изобщо не го е грижа за всичко това. Той иска единствено марките. — Тя се усмихна със самоирония. — А пък аз не съм от най-опитните в подобни операции…

— Напротив, бих казал, че си изключително опитна — увери я Гриф. — Направо слагаш много експерти в джоба си. Е, готова ли си да тръгваме?

— Нима все още искаш да дойдеш с мен? — изуми се Джен.

— Нали вече ти казах, че съм твой пленник, Червенокоске!

— Но… — Джен стана и тръгна бавно към него. — Ако дойдеш с мен, след като знаеш всичко, ще станеш мой съучастник… в онова, което съм направила досега.

— Кражба, пренасяне на плячката през граница… А може би ще успеем да свършим и още нещо, а? — Дълбоко в очите му заиграха дяволити пламъчета.

— Да свършим? — премига Джен. — Ти смяташ да ми помагаш?

Той се усмихна, обърна се и отвори вратата. Джен остана зашеметена, загледана в отворената врата. След това осъзна, че Гриф е вече навън и го последва. По чакъла застъргаха гуми и колата спря пред бунгалото.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен?

Той я погали по главата и устните им се сляха…

— Задоволява ли те този отговор?

— Ами… да — на пресекулки отвърна тя.

— Тогава, принцесо, да вървим. Представлението продължава!

 

 

Гриф пръв видя дребния закръглен чичко.

Тя изобщо не искаше да обядват, ала той не обърна никакво внимание на протестите й и спря пред едно живописно ресторантче на брега на езеро с гълъбов цвят. Джен седеше сърдита и дори не забелязваше прекрасния изглед към езерото и дивите скалисти хребети, които се виждаха от панорамния прозорец. Беше някакъв зимен курорт, обзаведен като швейцарска хижа. Но кухнята бе френска, а телешкото с гъби и ориз — толкова вкусно, че съпротивата й бързо се стопи. Когато довършваха десерта от пресни ягоди, залети с шоколад, от яда й нямаше следа и тя му бе простила напълно.

Точно отпиваше от кафето, когато усети, че Гриф настръхна. Огледа се и видя един небрежно облечен, закръглен мъж да сяда на отсрещната маса. Той отвори менюто, прелисти го набързо, вдигна очи и се втренчи право в нея.

— Кой е този? — прошепна Джен.

— Тъкмо щях да те попитам същото. Защото ни следи!

— Не съм го виждала преди. — Беше сигурна, че иначе щеше да си го спомни. Костюмът му изглеждаше, като че не го е свалял, откакто се е родил. — Откъде знаеш, че ни следи?

— Тази сутрин беше в селището. Криеше се в храстите зад бунгалото, когато отидох за колата.

Вниманието на преследвача им бе погълнато изцяло от огромен сандвич и халба бира. Гриф даде знак за сметката.

— Да тръгнем, докато е зает със сандвича си. Ако скочи и го остави, ще сме сигурни, че ни преследва.

Младата сервитьорка с мини поличка дойде бързо. Тя явно хареса Гриф. Наведе се повече от необходимото, за да подаде сметката и да изложи на показ очевидните си прелести. За голямо раздразнение на Джен, той се зарадва на гледката и й намигна най-безсрамно. Тя се разкикоти, взе парите и си тръгна, като поклащаше съблазнително бедра с такава походка, че всички мъже в заведението щяха да си счупят вратовете.

— Готова ли си? — изправи се Гриф.

— А ти сигурен ли си, че искаш да ставаме? Тази малката изглежда ти е навита…

— Не ставай злобна, мила — отвърна небрежно той. — Може да е по-надарена отпред, ала има в повече и отзад. Сигурно за равновесие. Ти я биеш по всички точки!

— Не ми минавай с тия номера, Кентръл — забеляза Джен сухо. — Тя може да има акъл колкото врабче, но няма мъж, на когото да не му потекат лигите, като я види. И въпреки всичките ти глупави оправдания, очите щяха да ти изпадат в деколтето й!

— Сигурно е от катастрофата, скъпа, нали съм малко контузен — продължаваше да се шегува Гриф, като държеше вратата отворена. — Това не…

— Гриф, той ни последва! — възкликна уплашено тя.

Наистина, дебеланкото ситнеше след тях с остатъка от сандвича в ръка. Бутна банкнота на сервитьорката и изскочи от ресторанта в мига, в който те стигнаха до колата.

— Влизай! Започва да ми писва. Явно е аматьор, а аз мразя аматьорите. В най-добрия случай пречат. В най-лошия — умираш заради тях…

— Какво ще правим? — Тя видя как непознатият отиде бързо до колата си — светлосин буик!

— Ще накараме този пуяк да ни гълта праха. Дръж се!

След двайсетина минути и много повече километри Джен откопча колана и погледна през задното стъкло.

— Май се измъкнахме…

— Не е чак толкова загубен, колкото го мислех — промърмори той.

— Да не би да смяташ, че още ни следи?

— Мъчи се.

Джен закопча отново колана и се облегна назад.

— Как мислиш, кой ли е?

— Мисля, че не преследва мен — погледна я многозначително.

Тя се сви и закърши отчаяно ръце.

— Страх ме е, Гриф. За първи път, откакто откраднах марките, ме е страх!

— Не изглеждаше много уплашена днес сутринта пред Брусард. Дори ми дожаля за горкия човечец…

— Бях ядосана, бясна, нямах време да се уплаша. Но сега… Не зная кой е този, какво иска. Единственото, което знам, е, че ме дебне някъде там, зад нас…

— Никой няма да посмее да те доближи, Червенокоске. — Той хвана китката й и я стисна окуражително. — Обещавам ти!

Ръката й изглеждаше много малка и бяла върху голямата му бронзова длан. Тя преплети пръсти в неговите.

— Извинявай, че преди малко се държах като глупаво малко момиченце. Ти беше прав. Трябваше да спрем. Това е само защото… съм уплашена и си мисля, че ако не се движим, ще се случи нещо ужасно…

— Нищо ужасно няма да се случи, поне докато аз съм с теб. А малко страх е хубаво нещо, Червенокоске. Страхът поставя нещата на мястото им. Когато се забъркаш в подобни неща, непрекъснато трябва да помниш, че си част от тях. Ти управляваш събитията дотолкова, доколкото и те теб. Да знаеш кога да отделиш час-два за ядене и сън е толкова важно, колкото и да знаеш кога да натиснеш спусъка.

Джен го погледна изненадано. За миг гласът му прозвуча като чужд. Това не беше любимият нехаен глас на Гриф Кентръл, в чиито прегръдки загуби себе си тази сутрин. До нея седеше другият, който веднъж я бе гледал убийствено и бе стискал гърлото й в желязна хватка…

— Ти си бил много добър там… във Виетнам, нали?

— Да-а-а. Добър бях — въздъхна тъжно той. — Повечето от тези, които се върнахме, бяхме много добри. Трябваше да бъдем.

— Кошмарите снощи бяха заради мен, нали? Заради катастрофата и всичко останало? По някакъв начин спомените се върнаха в главата ти — джунглата, мрака…

— Може би…

— Съжалявам — прошепна. — Ти се оказа прав. Стана много сложно.

— Обикновено така става — отговори разсеяно той. — По-сложно, отколкото си мислел…

— Благодаря ти — каза след малко Джен.

— За какво? — премига той.

— За това, че си ти. Че си с мен, че ми помагаш. Повечето хора щяха да избягат на другия край на света в мига, в който откриеха какво съм направила.

— Това няма значение — усмихна се той. — Важното е какво не си направила. — Усмивката му внезапно повехна. — Веднъж изоставих един човек, който разчиташе на мен — продума тихо накрая.

— Гари ли? — попита, без да се замисли. Той я погледна учудено и тя се смути. — Викаше го в съня си. Крещеше, че трябва да се върнеш за него, че не можеш да го оставиш…

— Гари Хотърн… Най-добрият ми приятел — израснахме заедно в покрайнините на Балтимор, ходихме в едно и също училище, харесвахме едни и същи момичета, започнахме заедно университета, решихме да го напуснем и да се запишем във флота пак заедно. Дори отплавахме заедно. — Той дълго мълча и Джен реши, че няма да каже нищо повече, когато изведнъж заговори с безизразен, далечен глас. — Връщахме се от наряд близо до границата с Камбоджа и попаднахме на засада. Четирима от нашите бяха ранени. Единият беше Гари. Окопахме се и поискахме помощ. Изпратиха два хеликоптера. Но бяхме в дълбоката джунгла. На около петстотин метра имаше река с пясъчен бряг, достатъчен да кацнат хеликоптерите, за да ни вземат. Направиха килим от защитен огън и ние претичахме, с Гари и другите трима на ръце. Точно когато стигнахме на пясъчния насип, единият от хеликоптерите гръмна. Просто изчезна в кълба от пламъци и дим… — Гриф разтърси глава, сякаш да разпръсне видението. — Тогава бе улучен и другият. Беше истински ад! Обстрелваха ни от двете страни на реката с кръстосан огън, а картечарят от хеликоптера стреляше като луд по всичко живо, с изключение на нас. Наоколо бе само пръски вода и пясък, нищо не се виждаше. Изпуснах Гари — в един миг бе до мен, а в следващия… просто го нямаше. Хеликоптерът ни доближи. Боже мой, този пилот беше страхотен! Вземаше ни един по един, измъкваше ни от преизподнята, сякаш наоколо не свистяха куршуми. Всеки миг можеше да бъде свален и ние да умрем. Отговарях за тези хора и трябваше да върна колкото може повече живи в базата. И дадох заповед за… излитане. Опитах се да намеря Гари. Невъзможно! Някой ме издърпа на хеликоптера. Дори не забелязах, че съм ранен. Не помнех нищо. Когато след два дни дойдох на себе си в една военнополева болница, разбрах, че са изпратили спасителен взвод за Гари и другите, обаче не открили никакви следи.

— И ти обвиняваш себе си за това? Какъв избор си имал? Ако не си дал тази заповед, всички са щели да умрат.

Гриф се усмихна криво.

— Същото казаха и генералите. Дори ми дадоха орден.

— Гриф…

— Джен, аз оставих там най-добрия си приятел! Това е истината. Всички геройства и награди нямат никакво значение. Гари ми вярваше като на брат, а аз го изоставих. — Той си пое мъчително въздух. — Онези белези от куршуми под ребрата ми, Джен, са отзад, не видя ли? Бях улучен в гърба, като бягах!

— Бил си под кръстосан огън. Там няма отпред и отзад. — Странно, същия спор беше водила с дядо си преди седмица. И него го преследваха угризения заради решението, което бе взел в онези далечни години на войната. — Но… — Тя млъкна с пълното съзнание, че не е в състояние да облекчи болката му, така както не бе в състояние да помогне и на дядо си. Нямаше думи, с които да го успокои! Дълго време пътуваха мълчаливо, потънали в своите мисли и спомени.

— Къде е имението на Лапортьо? — неочаквано запита Гриф.

— Северно от Квебек, близо до езерото Сент Жозеф. Мислиш ли, че ще можем да влезем през нощта?

— Не преди да направим план — усмихна й се той. — Освен това, все още ти дължа охлюви и шампанско.

— Но… — Тя спря, защото се сети за разговора им. — Прав си. Макар че съм съгласна и на хамбургер. Чудя се как мога да мисля за ядене след такъв страхотен обяд!

— Обичам жените с добър апетит!

— Ти май просто обичаш жените…

— А тебе най-вече, сладка моя Дженевив! Какво ще кажеш да потърсим някое малко хотелче и да призовем нощта?

Човек трябваше да е прекарал целия си живот в манастир, за да не разбере намека му!

— Мисля, че ще ми хареса…

— О, искам да се уверя, скъпа — усмихна се той.

 

 

Квебек изникна като видение от средновековна приказка. Старият град изглеждаше така, както вероятно е изглеждал преди три века, когато бил сърцето на Нова Франция и управлявал бурните колонии с аристократична френска галантност. Новият град, отделен от стария с укрепления, беше на по-високо, върху възвишението Кейп Даймънд. Над укрепленията се издигаше великолепният хотел „Шато Фронтенак“, кацнал гордо върху скалите, като замък на Рейн. В подножието му лежеше градът — възхитителна плетеница от старовремски къщи, улички и магазини, стигащи до самия бряг на реката. Той напомняше на Джен средновековен европейски град и тя очаровано зяпаше хората и сградите, докато Гриф шофираше внимателно по тесните, многолюдни улички. Всичко беше съвсем френско, от рекламите на магазините и глъчката наоколо, до кокетните тротоарни кафенета и бистра, в които местните жители седяха със своите вестници на чаша вино.

Те намериха прелестен малък хотел на уличка, която за голямо удоволствие на Джен се казваше Сейнт Дженевив. Тя прие това за добър знак. Настроението й беше отлично, когато Гриф внесе чантите в обширната, старинно мебелирана стая.

— Гриф, великолепно е! — извика Джен, щом погледна през еркерния прозорец. Стаята бе с изглед към „Шато Фронтенак“, който приличаше на древен рицарски замък в меката светлина на падащата вечер.

— Това е град за влюбени — прошепна той зад нея и я обгърна с две ръце през кръста. — По-късно ще ти покажа какво точно имам пред вид, скъпа…

— Ти по-добре не давай необмислени обещания. Може да те накарам да ги изпълниш веднага…

— Пресметнал съм всичко точно, Джен! Колкото и съблазнителна да е идеята да прекараме цялата нощ, отдадени на любов, мисълта за огромна порция охлюви с масло и чесън… о-о-у! — Тъкмо беше залюлял чантата към леглото, когато застина и устните му се изкривиха от болка. — По дяволите!

— Гриф! — скочи тя тревожно. — Добре ли си?

— Да-а-а… — Той издърпа тениската през глава и погледна рамото си с отвращение.

— Знаеш ли — засмя се Джен, — гърбът ти прилича на картина от някой модернист! Можем да те наречем „Залез над Квебек“ и да те закачим в някоя тукашна галерия — за радост на туристите. — Тя се изплъзна ловко от ръцете му и сложи чантата на леглото. — Защо не вземеш един душ?

След десет минути Гриф излезе от банята, обвит в облак от уханна пара.

— Твой ред е, хубавице. Ако искаш да ти измия гърба, само свирни!

— О, благодаря. Мисля, че ще се справя и сама.

Джен се смееше под душа. Какво ставаше с нея, господи? Какво правеше този мъж, та я караше да се държи като хлапачка? Защо нехайната му усмивка, дяволите го взели, я вълнуваше толкова много? Защо, когато я прегръщаше със силните си ръце, се чувстваше така спокойна? Днес следобед пътуваха мълчаливо един до друг, с преплетени ръце, обгърнати от покой, взаимно съгласие и хармония, напълно откъснати от света. Между тях поникна и разцъфтя особена близост, а за нея не трябваха никакви думи.

Джен излезе от банята, като очакваше да го намери облечен, ала той беше още в леглото. Изглежда спеше. Тя отиде на пръсти до прозореца и дръпна завесите. Обърна се и видя, че я гледа.

— Извинявай, не исках да те събудя…

— Май съм задрямал.

— Сигурен ли си, че искаш да излизаме? Тук положително има хубав ресторант. Мога да поръчам да ни донесат нещо в стаята. Изглеждаш много уморен.

— Но нали ти обещах охлюви и шампанско, Червенокоске!

— Ще го отложим за друг път.

Той взе ръцете й и ги целуна.

— Няма друг път. Обличай се и да излизаме. Няколко бутилки хубаво шампанско и ще се почувствам достатъчно бодър, за да те прелъстя тази нощ…

— Едва ли в цял Квебек ще се намери толкова шампанско, колкото е необходимо, за да се оправиш, мили!

— Не бъди толкова сигурна — придърпа я той към себе си. — Започват да ми минават разни мисли през главата…

— На мен също. Но ако остана тук или ще заспим, или…

— Или какво? — прошепна заинтригувано. — Тази мисъл ми харесва. — Гальовните му пръсти следваха всички извивки на тялото й. — Нали нямаш нищо под халата?

— Нямам. Сега излизам от банята.

— О, не е честно. Нали ти обещах да те изведа на вечеря?

— Не искам да вечерям.

— А какво искаш? — пошушна настойчиво той. — Кажи ми, какво искаш!

Джен съблече халата си, хвърли го и се настани в прегръдките му.

— Не се ли сещаш? — целуна го по рамото тя. — А ти какво искаш?

Ръцете на Гриф галеха гърба и закръглените възвишения по-надолу.

— Ей сега ще ти кажа какво точно искам. Искам… — Той неочаквано спря, вдигна глава и погледна към вратата.

— Хей, какво ти стана? — учуди се Джен и в същия миг чу звука.

Някой се опитваше да отключи. Подпря се на лакът и загледа вратата в момента, в който тя започна бавно да се отваря. Не вярваше на очите си. Някаква мъжка фигура се открои в светлата рамка. Джен извика неволно и човекът ги видя. Стъписа се и замръзна на място. Тримата замряха в пълно мълчание. В тази безкрайна минута Джен си помисли, че той изглежда дори по-дребен и по-закръглен, отколкото днес в ресторанта.

След това всичко се разви светкавично.