Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (6)

Шеста глава

Ръцете му обхванаха плътно бедрата й и Джен си помисли, че ще я насочи към себе си, ала той я отмести внимателно.

— Можеш ли да стигнеш до несесера ми за бръснене? Там, на нощното шкафче.

Джен се разсмя.

— Може би церемонията при такива случаи е важно нещо, но изобщо не е необходимо да се бръснеш!

— Да, но е необходимо да те пазя…

Тя изведнъж разбра, пресегна се и му подаде кожения несесер. После се търкулна до него.

— Сега ли, Гриф?

— Да — прошепна той, сложи ръце на бедрата й и леко я насочи към себе си. — Внимателно, скъпа…

Минутка колебание, няколко секунди натиск и очакването в очите му се смени с безгранично удоволствие, когато навлезе в нея плътно и нежно. Усещането бе неописуемо. Джен затвори очи. Ръката му легна на гърба й.

— Заболя ли те?

— Не — прошепна тя. — Никак…

— Когато си готова, кажи ми какво искаш. Ала не бързай, Джени. Отпусни се и прави каквото искаш. Забрави за мен, вслушай се само в себе си!

Джен не можеше да се сдържа повече. Започна да се движи бурно, подчинявайки се изцяло на тялото и подсъзнанието си. Стремително се повдигаше нагоре, след това неистово се снишаваше със затворени очи, а на лицето й бе изписано блаженство. Когато ги отвори и видя, че я поглъща жадно с поглед, изведнъж осъзна колко усилия му струва да се удържи.

— Сега — прошепна тя, усетила възбудата му като опъната до скъсване струна. — Сега, не се въздържай повече!

Той нададе мъчителен стон и тялото му се замята под нея. Тя също се отдаде цялата на удоволствието. Разбираше, че той се е забравил, потънал е в мига, в невероятната наслада, която получаваше. Това премахна окончателно последните остатъци от свян и тя го последва. Търсеше и намираше онова, което най-пълно я задоволяваше, развихрена и неудържима като на гребена на вълна, която се издига все по-високо и по-високо. Невероятното усещане нарастваше още по-бурно, болезнено и непоносимо. Изведнъж Гриф извика името й, притисна се и замря облекчено.

— Джен! — Това беше вик на задоволство, на гняв и разочарование. Гриф дишаше тежко в ухото й, а сърцето му биеше лудо. Той беше мокър и тя усещаше как между прилепналите им тела се процежда пот. — О, Джен, съжалявам! Опитах се! Но накрая ти беше така неудържима, че загубих всякакъв контрол. Мислех, че си с мен и…

— Аз бях… — промълви Джен. Нямаше понятие за какво говори, ала беше сигурна, че досега не бе й се случвало нищо по-хубаво.

Гриф я погледна и се разсмя.

— Не съвсем, скъпа, не съвсем! — И докато се усети, той се претърколи отгоре й и я положи по гръб. Силните му ръце я държаха здраво в прегръдката си.

— Гриф, внимавай!

— Не мога да те оставя така, любов моя! Синините да вървят по дяволите!

— Гриф, рамото ти…

— Няма да използвам рамото си, мила… — Той заслиза надолу по стомаха й с безброй леки целувки. Пръстите му галеха бедрата й и леко разтвориха краката й.

— Гриф, аз… — Тя едва си пое дъх. Устните му опитно и умело докоснаха разтопената сърцевина, копринени целувки я обсипаха интимно и непоносимо хубаво. В нея отново се разля горещо безумно желание под ритмичните движения на езика и устните му. То се разпали толкова мъчително, че тя се опита да го отмести. Но той я държеше здраво. Когато стигна почти до припадък, напрежението избухна и се пръсна в пулсираща вълна, която премина през нея с такава сила, че тя се разплака. — Гриф, не ме пускай! О, Гриф!

— За нищо на света, Червенокоске. Отпусни се сега…

Накрая тя се отпусна сънливо до него. Леки вълни пробягваха през тялото й, уморено след отминалата буря на страстта. Напрежението беше изчезнало и на негово място бе дошло чувството за такова съвършено задоволство, каквото досега не бе изпитвала.

— Винаги ли е така? — попита тя.

— С търпение и любов — винаги. Дори и по-хубаво. Само трябва да се вслушваш в себе си.

— По-хубаво не може да бъде…

— Може, може — обеща й той с щедра усмивка. — Мисля да те науча как да получаваш всичко, което искаш, мила. Толкова често, колкото желаеш.

— Струва ми се, че ще стана много ненаситна — промърмори Джен и изведнъж се сети за синините по ребрата и гърба му. — Гриф, легни си, моля те. Не трябваше да бъдеш толкова… буен. Аз съм виновна, аз те прелъстих.

— И то изключително успешно! — Той бавно се повдигна и легна на гръб, придърпвайки чаршафа върху им. — Когато всичките ми синини изчезнат, моя малка прелъстителко, мисля да ти го върна по подобаващ начин! Ти ме заинтригува, знаеш ли? Имам предвид твоето „опитах веднъж“, за което спомена. Не ми е работа, ала ме кара да си въобразявам какво ли не.

Джен се засмя.

— Бях на осемнадесет и колкото любопитна, толкова и уплашена. Той беше с една година по-голям и също толкова невеж и уплашен. Никой от двама ни нямаше понятие какво трябва да правим. Бях се вкаменила от притеснение, че върша нещо не както трябва и не се вживявах особено в онова, което ставаше. Още повече, че ми изглеждаше невероятно глупаво и нелепо. Спомням си, че ми се схвана кракът и отнякъде се появи ужасно течение. Вцепених се от студ и ми стана смешно. И всичко свърши преди изобщо да е започвало.

— Бедната ми Джен! — Гриф се подпря на една ръка и я загледа. — Господи, не знам какво направи с мен!

— Аз знам какво направи ти с мен — прошепна тя, целувайки го по соленото от пот рамо.

— Не, Джен, едва ли… — Той се отпусна върху възглавницата, прибра косата й с две ръце назад и обхвана лицето й. — Всичко е много, много по-сложно!

— Само толкова, колкото ние искаме да бъде, Гриф. Не може да стане по-сложно.

— То вече е. — Очите им се срещнаха в сивата утринна светлина и той задържа погледа си, сякаш търсеше нещо в тях. — По дяволите, това не трябваше да става! Не искам да се влюбвам в теб. — Джен го погледна с удивление и той я погали. — А може да стане много лесно. Ако реша да си го позволя.

— Недей, Гриф, не бива. Не мисли, че ще очаквам от теб някакви обещания или че ще искам…

— Не е това, Джен — ядосано продължи той. — Или може би е точно това. Не зная! Просто не бива да изпадам в положение, при което да очакваш от мен повече, отколкото мога да ти дам, това е. Не искам да започвам нещо, което не знам дали ще бъда в състояние да довърша.

— Да не си женен?

— Женен ли? — изгледа я смаян, после се разсмя. — Не, не съм женен. Сигурно щеше да е по-лесно, ако бях — поне нямаше да съм изправен пред опасността да направя огромната глупост да се влюбя в теб до уши.

— Значи да се влюбиш в мен ще бъде огромна глупост?

— Не знам, Червенокоске, просто не знам.

— Ясно… — Ала нищо не й беше ясно. Остана с усещането, че има и нещо друго, което би трябвало да разбира, а не можеше. Джен нямаше представа, че тънкостите на любовта са толкова тайнствени и сложни. — Мисля, че е най-добре да ставам — измънка тя. — Закъсняваме!

— Почакай! Джен, аз… — Спря на средата на думата.

— Да? — затаи дъх тя. Бяха пред прага на нещо важно, което щеше да подреди разбърканите фрагменти на мозайката.

Но Гриф я гледаше със събрани вежди, сякаш водеше вътрешна борба с неразрешим проблем. Накрая въздъхна тежко.

— Можеш да ползваш банята първа. Ще се изкъпя след теб.

Облекчение. Разочарование. Дори лек гняв. Тя тръшна силно вратата на банята и застина раздразнена, защото осъзнаваше, че няма никаква причина да се ядосва. Погледна се в огледалото, дръпна завесата и пусна душа. Водата зашиба гърба й, а тя се чудеше какво по дяволите не й е в ред. Никога досега не бе срещала мъж, който да събуди в нея такива силни и противоречиви чувства за толкова кратко време! В един момент не можеше да му се насити, а в следващия й идеше да го удуши!

Джен потръпна под душа — кожата й гореше. Спомни си ръцете на Гриф, устните му, вкуса му! Кой можеше да предположи, че нещата ще се завъртят така? Наистина, кой можеше да си го представи? Ти губиш здравия си разум, Джен, помисли си тя. Трябва да хвърлиш всички сили за връщането на проклетите марки, а не да се забавляваш с някакъв непознат мъж, когото измъкна от калната дупка преди два дни. Това изобщо не е в твой стил!

Тя се засмя. Всъщност нищо от цялото лудо пътуване не беше в нейния стил! Досега животът й бе монотонен, подреден и лесно предвидим. Никога не бе обичала изненадите; винаги бе предпочитала да знае какво ще й се случи утре. Е, понякога й се бе приисквало да направи нещо неочаквано и лудешко, обаче винаги бе успявала да се пребори с изкушението. От време на време се заглеждаше в бесните темпове, с които се надбягваха приятелите й, и се чудеше дали не е скучна. Или отегчена…

Но, припомни си тя с усмивка, не това бе причината за неочаквания й бунт. Сигурно има и по-разумни начини да разнообразиш живота си, отколкото да откраднеш произведение на изкуството и да завъртиш любов с мъж, който носи оръжие и може би е по-голям престъпник и от теб самата! Джен спря душа и се зави с голямата хавлия.

Избърса се енергично и се загледа в замъгленото от пара огледало. Не е филмова звезда, ала не е и отчайващо грозна. Вярно, че косата й е невъзможно кълбо от рижи къдрици и по носа й има повече кехлибарени лунички, отколкото би искала, но всичко друго си е на мястото. Ами да, всичко останало си беше съвсем на място! След това се погледна в очите и се намръщи. Защо тогава Гриф смята, че връзката му с нея ще бъде опасна?

Отговорът, помисли си с въздишка, беше съвсем ясен. Наистина е опасна. Вече го замеси и в кражбата, и в контрабандата… Само един господ знае и в какво още! А човекът не е сляп — разбира, че става нещо. Не знае какво точно, ала вижда, че е уплашена и че бяга от нещо. Или от някого, който можеше да бъде всеки: любовник, съпруг, мафията… Дори полицията!

Това я върна към проблема й. Дали да постъпи честно и да му каже за риска, който ще поеме, като пътува с нея? Или просто да изживее следващите няколко дни и нощи с него с надеждата, че нищо лошо няма да се случи?

Докато стоеше така, претегляйки всичките за и против, на вратата се почука.

— Ей, удави ли се? Може ли поне да се избръсна?

След минута, заслушана в шума на душа, тя обу джинсите си и облече ризата на червени и бели карета. Беше си я купила въпреки древната теория, че този цвят бил убийствен за червенокосите. Истината бе, че той страшно й отиваше и тя беше щастлива, че успя да опровергае глупавия предразсъдък, който дълги години ограничаваше гардероба й в рамките на зеленото и синьото. Чу, че душът спря и нахвърли останалия си багаж в чантата. Ако имаше поне малко разум, помисли си кисело, веднага трябва да тръгне, преди да се е влюбила в този мъж. Или което беше по-лошото, преди той да се е влюбил в нея! В момента живееше някакъв измислен живот — сякаш не тя, а някой друг вършеше неописуеми неща! Преживяното с Гриф сутринта беше едно от тези удивителни неща! Любовта й с този нехранимайко-мотоциклетист си беше направо една утопия…

Джен влезе в дневната и въздъхна. Лошото бе, че фантазията ще свърши след два дни. Какво ще стане тогава с новата Джен Джордан? А с Гриф?

Тя отключи вратата и я отвори широко. Вдъхна дълбоко наситения с боров аромат въздух. Езерото беше кобалтовосиньо като безоблачното небе над него.

— Добро утро, госпожице… Кентръл!

Една усмихната фигура стана от люлеещия се стол до вратата и дръпна мрежата. Джен се запрепъва назад, зяпнала мъжа, който пристъпи самоуверено в стаята.

— Мисля, че у теб има нещо, което ми принадлежи…

Хенри Брусард се усмихваше великодушно. Както винаги, той бе облечен в елегантен светлосив летен костюм, безупречна риза и копринена вратовръзка. Къдравата му бяла коса бе подстригана, маникюрът — идеален, тенът — равен и свеж. Когато пристъпи към нея, тя усети уханието на скъп одеколон. Той беше на същите години като дядо й, шестдесет и две, но изглеждаше с десет по-млад.

Нищо чудно, помисли си Джен с яд. Нали точно по негова вина се бе състарил дядо й…

— Как ме намерихте?

— По косата, мила моя, по косата. Не е много трудно да бъдеш описана — привлекателно момиче с огнена грива. — Усмихна се студено. — Може да си смениш името, но докато не си смениш косата, ще бъдеш на мушка, както се казва.

— Вън!

— По-кротко — усмихна се той. — Нали не очакваш да си тръгна без онова, което ми принадлежи?

— Те са собственост на Уилям Лапортьо, а не ваши!

— Знаеш ли, Дженевив, твоето упорство започва да става досадно. Това беше делова сделка между мен и дядо ти и всичко вървеше съвсем гладко, докато не се намеси ти. Затова дай ми марките и ще смятаме въпроса за приключен.

— Казах ви да излезете оттук! — Джен трепереше от ярост.

— Дженевив, бъди разумна. Не си глупаво момиче. Едва ли вярваш, че налудничавият ти план може да успее. Ще си взема марките, независимо по какъв начин.

— Само през трупа ми!

— Е, хайде да не стигаме чак дотам. Ти искаш да спасиш дядо си, нали? Ала ако продължаваш така, ще му навлечеш само неприятности. Дядо ти фалшифицира марките, Дженевив. Съмнявам се, че ще преживее присъдата, която ще му лепнат, ако това бъде разкрито…

— Присъдата му едва ли ще бъде по-дълга от вашата. Той наистина фалшифицира марките, но вие го изнудихте! Няма съд в тази страна, който да го признае за виновен.

— Нямаш представа каква опасна игра си играеш, малката. Изобщо нямаш представа. Не си мисли, че съм немощен стар глупак. Няма да позволя една хлапачка да развали толкова важна работа. Ще разкрия всичко за дядо ти, ако продължаваш да упорстваш, всичко! А това, уверявам те, ще го съсипе. Ще го унищожи! Всъщност — добави той с гадна усмивчица, — то ще го убие.

— Няма да посмеете! Не можете да разкажете за него, без да разкажете и за себе си. Обаче ако все пак се осмелите, Бог да ви е на помощ! Ще се постарая следващите сто години да не излезете от затвора! А сега изчезвайте, докато не съм повикала полиция!

— Аз искам тези марки, Дженевив! Незабавно! — побесня Брусард. Грабна чантата й от канапето и изсипа съдържанието й на масата. Разрови всичко и още повече освирепя. — Къде са? Дай ги веднага!

— Струва ми се, че госпожицата ви помоли да напуснете стаята — разнесе се дълбок мъжки глас.

Джен се обърна и видя Гриф в коридора. Беше се облегнал на рамката на вратата и изглеждаше много страшен. Косата му бе още влажна и разрошена.

Брусард го изгледа безмълвно, но бързо дойде на себе си.

— Това не е ваша работа, млади момко. Това си е…

— Хич не ме интересува какво е — прекъсна го заплашително Гриф. — Госпожицата каза „вън“. Значи вън. Веднага!

Джен го наблюдаваше възхитено. Измъченото изражение бе изчезнало от лицето му. Той изглеждаше като уличен побойник и тя нямаше да се изненада, ако извадеше от джоба си верига или нож. А може би пистолет?

Брусард беше пребледнял под бронзовия си тен.

— У тази жена има нещо, което ми принадлежи и аз си го искам. Тя е крадец. А вие, млади момко, ставате съучастник и…

Гриф скочи така светкавично, че Джен не разбра как се озова до Брусард, надвесен застрашително над него.

— Не обичам да повтарям, господин Брусард — каза той много тихо. — Ако побързате, ще можете да излезете оттук, докато преброя до три.

— Слушайте!

— Едно…

— Няма да ме уплашите. Няма да си отида без… — Все пак Брусард заотстъпва бързо към вратата.

— Две…

— Това няма да ти помогне! Наела някакъв си хулиган да я защитава! — съскаше Брусард. — Пак ще си ги взема!

Последните му думи долетяха от нищото, защото вече беше изчезнал. Джен чу шум на двигател, след това една кремава кола напусна паркинга.

— Но той кара линкълн!

— Какво?

— Кара линкълн — повтори тя. — Тогава кой е със синия буик?

— Защо питаш мен, скъпа? Аз съм нает само за охрана, нали така каза господинът — намръщи се Гриф.

— Да не би да мислиш, че щом спах с теб, си длъжен да ме охраняваш? — възмути се тя.

— Сигурен съм, че не искам да мисля така, Червенокоске!

Неочаквано гневът й утихна и тя прошепна безпомощно:

— Е, добре… Съжалявам, че те замесих във всичко това, Гриф. Не предполагах, че нещата ще се развият по този начин. — Неговото ужасно подозрение беше като продължение на кошмарите, ала тя бе толкова изтощена, че нямаше сили да се защити. Чу дълбока въздишка зад гърба си и две мускулести, загорели ръце я прегърнаха през раменете.

— Късно е да се тревожиш, че си ме замесила, Джен. По един или друг начин…

— Май си прав — обърна се тя към него и той нежно я приюти в прегръдката си. По цялото й тяло се разля топлина, проникна в нея, възвърна силите й, изцери страховете й. — Не знам какво беше това сутринта — прошепна Джен. — Но то нямаше нищо общо с Брусард. То засягаше само мен и теб, Гриф. Чувствах се така добре, че друго не ме интересуваше. За мен съществуваше само ти!

— Зная… — Той внимателно я отдръпна от себе си и се вгледа в очите й. — Ти наистина ме побърка, мила. Не говоря само за катастрофата. Аз бях обречен от мига, в който те видях на онзи светофар.

— Струва ми се, че трябва да ти разкажа всичко. — Тя направи неуспешен опит да се усмихне.

— Само ако наистина го искаш…

Стори й се невъзможно, немислимо, неправдоподобно! И все пак знаеше с абсолютна сигурност, дълбоко в сърцето си, че той не лъже и не играе. Помълча за миг, после въздъхна и посегна към тоалетната си чанта. Дръпна ципа и извади малка пластмасова кутийка, а от нея — прозрачен плик. Внимателно го отвори и почти благоговейно постави пред него блокче с каре от четири марки.

— Да не си колекционер на марки! — изненада се той.

— Ако бях, тези щяха да са в банката, а не на дъното на багажа ми. Това са марки от 1849 година, блок от четири червени. Струват към половин милион долара.

Той подсвирна и се засмя.

— Стана ли ви по-интересно, господин Кентръл?

— Абсолютно! Виж ти! Четири лъскави нещица — за половин милион! Опасна работа…

— Спрели ги няколко месеца след пускането им в обръщение, защото хората ги бъркали с марките от четиридесет сантима, които имали почти същия цвят. И понеже емисията била малка, веднага се превърнали във филателна рядкост.

Той не изглеждаше особено впечатлен. Явно не разбираше за какво става дума.

— Това са марките „Статуята на свободата“, Гриф!

Погледна я замислено.

— Май четох нещо за тях. Не бяха ли докарани контрабанда от Франция, скрити в статуята?

— Точно така. Били са част от голяма колекция, открадната през 1885 година в Париж. Скоро след това един от замесените в кражбата бил заловен и разказал всичко, за да отърве кожата. Полицията извършила арести, а Андре Перо — доносникът, решил да избяга в Ню Йорк, докато нещата се позабравят. Не след дълго властите открили, че той бил запазил за себе си това блокче от четири марки. Явно възнамерявал да ги използва, за да започне отначало.

— А как са попаднали в статуята?

— Някой проследил Перо. Трябвало бързо да напусне Франция и той се качил на корабчето „Изер“ — същото, което пренасяло сандъците с разглобената Статуя на свободата. Но когато „Изер“ акостирал в Ню Йорк, Перо не бил между пътниците.

— Да не би…? — усмихна се Гриф и направи красноречив знак около врата си.

— Не знаем какво точно е станало. Това е най-вероятното предположение. Повече никой не го видял. Ала той явно е забелязал, че го следят, защото преди да изчезне завинаги, успял да скрие скъпоценните марки в един от сандъците. По-точно в лявата ръка на статуята. Заедно с него си отишла и тайната.

— Някакъв работник ги намери, когато я ремонтираха, нали?

— Да. Бяха в идеално състояние, след цял век дъжд и сняг, ветрове и бури. Не било трудно да се открие произхода им и как са попаднали в нея.

— Струва ми се, четох някъде, че наследниците на истинския собственик живеят в Канада?

— Уилям и Зои Лапортьо. Край град Квебек.

— Спомням си — май им ги връчиха по време на тържественото честване на Четвърти юли?

— Точно така. Съпругата на президента им ги поднесе в знак на добрите отношения между нашите две страни — въздъхна дълбоко тя. — Тези са… откраднати. Откраднах ги аз, от Брусард. Сега той иска да си ги вземе обратно.

Настъпи пълна тишина. Гриф се изправи бавно.

— Ако наистина си искала да ме заинтригуваш, скъпа, напълно успя — каза тихо той.