Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (2)

Втора глава

Минаваше седем вечерта, когато Джен успя да се върне в малката селска болница, където бе оставила непознатия. Не, той вече не беше непознат. Казваше се Гриф. Гриф Кентръл. И още беше там, инжектиран, дупчен, изследван, гледан на рентген и какво ли не, макар че едва ли се бе съгласил на всичко това доброволно и любезно. Трябваше почти да го влачи, а той се съпротивляваше яростно при всяка болезнена стъпка. Лекарят от отделението за бърза помощ само го погледна и веднага го изпрати на изследвания. Гриф отиде, но не безшумно.

Изтощена и изненадана от себе си, Джен стигна бавно до неговата стая. Не трябваше да идва. Всъщност за малко нямаше да дойде. Доста време стоя на рецепцията в болницата, като се мъчеше да се самоубеди, че няма сериозна причина да му носи дрехите лично. Беше направила всичко необходимо. Полицията беше доволна от показанията й, застрахователните агенти — не чак толкова, ала видяха, че всичко е направено както трябва, а в болницата я увериха, че Гриф е почти невредим и здрав.

Така че всъщност тя не би трябвало да бъде тук. Сякаш си търсеше извинение — Джен го съзнаваше много добре. Нищо не я заплашваше, и все пак…

Леко потръпна и се упрекна, че се страхува без основание. Онази мръсна история с Брусард така я бе изнервила, че зад всеки храст й се привиждаха призраци и зад всяка фраза — заплаха. Нямаше защо да се бои от Гриф Кентръл. Дори ако той си въобразяваше да превърне техния пътен флирт в нещо повече, след няколко часа тя просто щеше да бъде далеч оттук.

Джен припряно тръсна коси и надникна в стаята. Само ще остави чантата и парите, и тихичко ще си отиде. С чувство на изпълнен дълг.

Гриф си седеше в леглото, подпрян на възглавници, и четеше. Лампата на стената зад него хвърляше бледа златиста светлина и леглото приличаше на островче в тъмната, празна стая. Това й напомни дома на дядо й, също изпълнен със светлина, топлина и любов. Там беше така безопасно и уютно! Неочаквано я обзе желание да зареже лудата си идея и да се върне обратно. Изпълни я такава безнадеждност, толкова остро отчаяние, самота и ужас, че почти спря да диша. Но връщане назад нямаше.

Гриф вдигна очи от списанието, сякаш усетил, че някой стои в сянката и го наблюдава.

— Така-а-а… Това не е ли жената-камикадзе? Идваш да ме довършиш ли, Червенокоске, или да се порадваш на стореното?

— Нито едното, нито другото. — Неговият сарказъм прозвуча като музика в ушите й. Не само беше здрав, ами явно не бе настроен за романтични закачки като сутринта. Тя загледа синините по скулите му и белега на слепоочието. — На рецепцията ми казаха, че сте цял. Как се чувствате?

— Разкошно! Прекарах целия ден полугол за радост на женския персонал, предаваха ме от ръка на ръка като бутилка кисело вино и ме опипваха всякакви съмнителни личности. Освен това ми мушкаха какво ли не на разни места, взеха ми кръв колкото за цяла глутница пируващи вампири и накрая погълнах толкова рентгенови лъчи, че сигурно светя в тъмното. А за капак са ми скрили и дрехите!

— Дрехите ги взех аз — разсмя се Джен, въпреки умората си. — Тениската бе за хвърляне, но джинсите са съвсем здрави и чисти.

— А къде е останалият ми багаж? — изсумтя той.

— Тук! — Джен постави чантата на един от столовете до прозореца. — След като съобщих за инцидента, се върнах да взема нещата ви. Извадих всичко и го изпрах. Чантата също беше скъсана, затова купих нова.

— Изпрала си ги?

— Съвсем наблизо има автоматична пералня. Всичко беше мокро и кално… — сви рамене тя. — Обаче е тук. Нищо не липсва. — Настъпи неловка пауза. Гриф я наблюдаваше. Джен знаеше за какво мисли. — Тук е. Завих го в една риза и го сложих на дъното.

— Надявам се, че няма да ме разпитваш защо го нося? — леко присви очи той.

— Днес много хора носят оръжие. Предполагам, че имате разрешително. Както и причина — отново сви рамене тя.

Той се намуси, но явно бе поразен от спокойствието, с което бе възприела пистолета в багажа му. Отговорът й го задоволяваше. Всъщност не можеше да знае, че си бе изкарала ума, когато намери малкия 38-милиметров пистолет в страничния джоб на пътната му чанта. Беше завит в една мокра тениска и когато я разгъна, издрънча шумно на пода в пералнята. За щастие по това време нямаше никой. Тя се вцепени, в главата й се завъртяха куп ужасяващи предположения. След това осъзна, че причините, поради които той носи оръжие, не са нейна работа и го скри колкото можа по-дълбоко в чантата.

— Има и още нещо… — Тя пое дълбоко въздух, извади чека от чантата си и му го подаде.

— Какво е това, по дяволите? — подсвирна тихо той.

— За мотоциклета. По-точно за онова, което беше останало от него. Продадох го.

Настъпи невероятна тишина.

— Какво си направила?

Джен предполагаше, че реакцията ще бъде точно такава.

— Обадих се на застрахователния ви агент с оценката за щетите и му предадох думите на майстора от работилницата на Ралф — човекът каза, че ремонтът ще струва повече от нов и ми предложи да го купи за части.

— За части значи! — Гриф погледна чека. — Продала си мотоциклета ми за части! — Очите му бляскаха като изумруди. — Изобщо имаш ли представа колко струва този мотоциклет?

— В интерес на истината — да! Обадих се на много места, за да разбера каква му е цената. — Тя посочи чека. — Това тук е почти подарък.

— Подарък ли? — изруга той, като се хвана с една ръка за контузените ребра, а с другата размаха чека. — Значи подарък? По дяволите, днес първо ме изхвърли от пътя, след това ме остави в ръцете на съмнително милосърдни доктори в този скапан град и накрая ми измъкна мотоциклета под носа, за да го продадеш! С какво съм заслужил всичко това! Кажи! Сигурно като си станала сутринта си се зарекла: „Тръгвам да съсипя целия живот на този човек!“. Да не би нещо в мене да превръща всички червенокоси красавици в маниакални убийци?

— Я стига! — кресна му Джен и очите й засвяткаха. — Ако искате да знаете, днес също не беше най-хубавият ден в моя живот. Загубих го в разправии с полицията и застрахователните агенти, спорих с компанията за коли под наем кой да плати счупения фар, ходих да оценявам проклетия ви мотоциклет, изпрах ви дрехите… — Неочаквано тя заплака, ядосана както на себе си за избухването, така и на Гриф, че я подведе. — Е, сега доволен ли сте?

Той мълчеше, след това Джен го чу, че се размърдва.

— Хей!

— Какво? — Тя избърса очите си с опакото на дланта.

— Успокой се, Червенокоске. Седни! — Гриф лекичко я побутна към стола.

— Позволено ли ви е да ставате от леглото?

— Не. Яла ли си нещо днес? — Джен помисли за миг и поклати глава отрицателно. — Слушай сега, искам да отидеш в някой мотел, да вземеш един горещ душ, да излезеш и да вечеряш прилично. След това да си легнеш и да спиш поне дванадесет часа. Изглеждаш ужасно, като вещица!

Джен никак не се засегна от грубата забележка. Това си беше самата истина. Дори не беше се сресала, откакто се измъкнаха от рова тази сутрин, а дрехите й бяха целите в кал.

— Нямам време. Вече изгубих почти цял ден, а трябва да бъда в Квебек до петък.

Тя не доизказа онова, което беше в главата й — че колкото по-дълго стои на едно място, толкова по-голяма е вероятността да я открият. Единствената й цел бе да стигне до Квебек и да намери имението на Лапортьо.

— Но ти едва се държиш на краката си, Джени — каза той ласкаво. — Това произшествие те изтощи толкова, колкото и мен. Не знам дали разбираш, че още си в шок. Може би си се поуспокоила малко, ала трябва да си починеш. Ако се опиташ да шофираш довечера, може да загазиш по-зле и от мен, повярвай ми.

— Защо изведнъж станахте толкова мил?

— Да речем, че съм любител на червени коси и сини очи. А сега отивай да спиш!

— Ами, аз наистина съжалявам за вас и за мотоциклета… Застрахователният ви агент има адреса на моя, а местната полиция има показанията ми. — Тя се обърна, залитаща от умора. — Довиждане. Пожелавам ви се след ден-два да се чувствате по-добре!

— Не, не довиждане, Червенокоске — засмя се тихо Гриф. — Само лека нощ. Надявам се да те видя утре сутринта съвсем свежа.

— Утре сутринта ли?

— Да-а. Кога тръгваме за Квебек?

— Тръгваме? Ние?

— Ами да, ние — аз и ти.

— Не — поклати глава Джен. — Твърдо не, господин Кентръл! С удоволствие бих ви помогнала, ала просто няма начин да ви взема със себе си. Съжалявам!

— Но, мила моя, ти си тази, която ме лиши от всякакви възможности за придвижване. Да не би да очакваш да тръгна пеша, а?

— Можете да наемете кола или друг мотоциклет — застраховката ще ви покрие разходите. Или пък да вземете автобус.

Той й се усмихна нехайно.

— Струва ми се, че ми дължиш нещо за нанесените щети, Червенокоске. Да не споменаваме факта, че продаде мотоциклета ми преди още да е изстинал моторът. Обаче това е нищо пред пораженията, които нанасяш на моето либидо от мига, когато те зърнах в задното си огледало преди няколко дни! — Сега усмивката му беше топла и обаятелна. — Нека да се споразумеем, а?

— Аз не ви дължа нищо повече, господин Кентръл — каза Джен с привидно спокойствие. — Добре съм запозната със задълженията си при подобни ситуации. Мисля, че ги изпълних докрай. Колкото до емоционалното изнудване… — погледна го ледено тя, — съжалявам, но това, което искате, е невъзможно! — Завъртя се на токове и тръгна към вратата.

— Наистина ли мислиш, че ще се отървеш от мен толкова лесно?

В гласа му прозвуча нещо заплашително, което я накара бързо да се обърне. Той все още се усмихваше самодоволно, а лешниковите му очи, повече зелени, отколкото кафяви, изглеждаха съвсем котешки на финото му лице. Джен спря и се опита да се овладее.

— Довиждане, господин Кентръл!

— Само да напуснеш града без мен и ще накарам местния шериф да те арестува!

— За какво? — запита безразлично тя, без да го поглежда.

— А, не знам. Все едно — за опит за убийство, за физическо насилие, за кражба.

Джен се вцепени. Погледна го, като се молеше изражението й да не я издаде. Той я наблюдаваше спокойно, сякаш отлично знаеше какво има в чантата й. Ала откъде можеше да знае, запита се тя ядосано. Само трима души в света знаеха, че пощенските марки, известни под името „Статуята на свободата“, са в нея — дядо й, който ги бе фалшифицирал, Хенри Брусард, който бе замислил измамата, и крадецът — тоест, тя самата.

— Кражба ли? — запита тихо. — На какво?

— На сърцето ми! — засмя се той.

Тя не можа да скрие очевидното си облекчение и също се разсмя на глас.

— Вие сте един чаровен изнудвач, господин Кентръл, но този път номерът няма да мине. Наистина съжалявам, просто не мога.

— Аз пък винаги мога да се оплача в полицията, че си продала мотоциклета ми и си духнала с парите.

— Не, няма да го направите! — извика тя, ала дълбоко в себе си знаеше, че ще го направи. — Няма да можете да го докажете.

— Може би — съгласи се той весело, — обаче ще ти отровя живота за дявол знае колко време. Особено ако се опиташ да минеш канадската граница!

— Но това, това е изнудване!

А може би беше заплаха? Джен имаше необяснимото усещане, че тук се криеше още нещо, което не можеше да схване, ала безспорно беше много опасно!

— Спокойно, не съм от онези извратени типове, които се задоволяват, като убиват червенокоси хубавици, ако от това се страхуваш — каза той съвсем сериозно. — Напуснем ли града заедно, полицията ще знае. И ако изчезнеш за следващите петдесет години, първият заподозрян ще бъда аз. Така че можеш да бъдеш спокойна.

— Не се притеснявам за това — отговори Джен честно.

— За какво тогава?

Въпросът му я развесели. Ех, ако само знаеше, помисли си тя. Изведнъж й хрумна, че той може да й бъде от полза. Брусард ще търси сама жена, препускаща към канадската граница, а не мъж и жена. Ще бъдат просто една от хилядите млади двойки, тръгнали да прекарат оскъдните две седмици ваканция по хълмовете на Върмонт. Джен се усмихна.

— Е, добре, господин Кентръл. Ще ви закарам до Квебек. Утре сутрин точно в осем. Бъдете готов!

— Какъв е капанът? — присви очи Гриф при тази неочаквана капитулация.

— Няма никакъв капан — усмихна се тя за последен път и излезе от стаята.

 

 

Въпреки безспорната си честност, Джен не беше сигурна, че ще изпълни ултиматума на Гриф Кентръл. И наистина, за кратък миг, тъкмо когато стигна до паркираната пред болницата кола, я обзе силното желание да запали и да потегли към границата.

Но щом седна зад волана, осъзна, че Гриф е прав — действително беше съсипана. Помисли си за мотела, чиято реклама бе зърнала в покрайнините на градчето — отдалечен от магистралата и уединен. Може би наистина трябваше да се вслуша в съвета му. Ако тръгнеше да шофира в това състояние, сигурно много скоро щеше да се озове в някой кален ров. А и само един поглед върху тениската и джинсите й бе достатъчен, за да се убеди в крайната необходимост от един горещ душ.

Това беше последният аргумент, който натежа в полза на мотела. Лесно намери пътя за „Високите борове“. Както обещаваше крайпътната реклама, той беше отдалечен от магистралата и тя с удоволствие забеляза само една кола на паркинга. Ала няколко минути по-късно, вече в малката вехта стая, разбра защо в разгара на туристическия сезон мотелът бе празен. Той беше, меко казано, една дупка.

Ала затова пък бе наистина усамотен и имаше топла вода в изобилие. След като стоя дълго под душа и облече чисти дрехи, Джен се почувства много по-добре. Пусна телевизора, колкото да бръмчи, просна се на едно от леглата и се замисли. Какво да прави с Гриф?

Отегчено помисли да отложи решението за утре. Беше толкова уморена, че сега не й беше до умуване. Само трябва да разгадае всички нюанси в ултиматума му. Силно се съмняваше, че той ще изпълни заканата си да извика полиция, ако не го вземе сутринта от болницата. Но от него се излъчваше някакво неуловимо предизвикателство и като нищо можеше да го направи. А не биваше да се допуска никакъв провал, ако искаше да измъкне дядо си от ужасната каша, в която се бе забъркал, и самата тя да избегне затвора.

И всичко това заради проклетите марки „Свобода“!

Подходящо име, помисли си Джен, заспивайки. Не само защото бяха открити в Статуята на свободата по време на реконструкцията й, а и защото през последните сто години истинските им притежатели са били „освобождавани“ от тях поне два пъти. Първият път през пролетта на 1885 година, когато заедно с много други редки марки били откраднати от частната колекция на богат парижанин. През май същата година били скрити на солидното корабче „Изер“, което пренасяло в двеста и четиринадесет дървени каси разглобената Статуя на свободата — подарък от френския народ за младите Съединени американски щати. На другия ден „Изер“ отплувал от Руан за Ню Йорк и през следващите десет дни марките си кротували в един от детайлите, от които щели да сглобят отново огромната статуя. Ала когато тя била най-после издигната, непромокаемото пакетче не било забелязано. Така марките останали в статуята почти цял век.

Докато някакъв работник не ги открил, когато решили да ремонтират голямата дама. Произходът им бил установен лесно. Те били прецизно описани — нещо доста рядко за далечната 1885 година и истинските им притежатели били намерени бързо. В средите на колекционерите избухнала невиждана буря: правели се предложения за покупка, отхвърляли се, появявали се и били опровергавани съмнения за автентичността им. Хенри Брусард, филателист от Филаделфия и един от световните познавачи на старите френски марки, ги окачествил категорично като оригинални. После се появил потомъкът на истинския им притежател, отказал всички предложения за продажба и ги обявил за безценни.

Глупости, безценни! Джен се подсмихна. Нищо на този свят не е безценно. Винаги ще се намери някой, който ще е готов да заплати цената.

Хенри Брусард намерил купувач, но се нуждаел от помощ, за да осъществи замисъла си. Джен сви устни, като си представи дребния, подвижен стар джентълмен, който се пишеше за един от най-добрите приятели на дядо й Филип Джордан. Една нощ, преди около година, той донесъл марките у тях, заедно с предложението си. Всъщност, поправи се Джен гневно, това изобщо не било предложение. Подобно на предложението на Гриф Кентръл, то си било чист ултиматум. Направо изнудил дядо й да фалшифицира марките. Не било кой знае колко трудна работа — поне за човек с неговия талант. След това Брусард върнал фалшификатите на законния собственик, а за оригиналите вече бил намерил богат и, разбира се, нечестен купувач.

Сърцето на Джен се сви, като си спомни за онази сутрин преди седмица, когато откри какво е направил дядо й. Същата сутрин тя реши да открадне марките.

Както обикновено й се случваше напоследък, едва преглътна напушващия я смях при мисълта за невероятната й дързост. Беше толкова неправдоподобно, недопустимо, несъвместимо с досегашния й живот! Понякога се чудеше дали не си е измислила всичко. Ала щом вземеше марките в ръцете си, я обхващаше леденостуден ужас.

Джен потръпна, макар че в малката стая беше приятно топло. Тя открадна марките от Брусард в състояние на ярост, без да мисли за последствията. Важното беше да замени фалшифицираните с истинските, преди някой да е открил измамата. Сега нямаше и най-слаба представа какво ще прави по-нататък. Знаеше само, че фалшифицираните марки са у Уилям и Зои Лапортьо от Квебек и че до петък трябва да ги смени с истинските. В петък семейство Лапортьо щеше да замине на лятна почивка на остров Корфу. А марките, по-точно фалшификатите на дядо й, щяха да отидат в банката — без никаква възможност за достъп до тях. Докато някой не реши да ги погледне и открие, че семейството е било измамено. Тогава цялата ужасна истина за дядо й щеше да излезе на бял свят!

Затова до петък трябваше да бъде в Квебек. И никой, дори Гриф Кентръл нямаше да й попречи!

Нито пък мъжът със светлосиния буик. Джен се намръщи. Предполагаше, че е или Брусард, или някой негов човек. На десетина километри от Ню Йорк забеляза, че е преследвана. Не позволи на буика да се приближи достатъчно, но и не видя кой е шофьорът му. Прекара целия ден в луда игра на котка и мишка по второстепенните пътища на Ню Хемпшир и Върмонт, докато й се зави свят. Усилията си струваха труда. Загуби го около Спрингфийлд и повече не го видя. Обаче беше убедена, че все още е по петите й. Във всеки случай едно беше ясно — който и да кара тази кола, знае, че марките са у нея и иска да ги вземе. На всяка цена. Вероятно това е същият човек, който преди пет нощи така обстойно бе претърсил малкия й апартамент.

Е, добре, аз пък няма да ти ги дам, каза си Джен решително. Седна, извади гребена от чантата си и се опита да сложи в ред гъстата си коса. Не ме интересува кой си, продължи да разговаря със своя невидим враг тя, но не можеш и няма да ме спреш! Хенри Брусард няма да се измъкне сух.

Прекара гребена още няколко пъти през косата си и погледна часовника замислено. Канадската граница беше на около три часа път оттук. Ако тръгне в три сутринта, ще я пресече в шест-седем и ще бъде в Квебек рано следобед. Ще има време да потърси имението на Лапортьо и да измисли някакъв благовиден предлог, за да проникне вътре.

Въпреки нервното напрежение, Джен започна да се смее. Всичко приличаше на криминална телевизионна серия, каквито дядо й много обичаше. Ала това не беше филм, в който добрите винаги побеждават. Това беше суровата действителност. И тя беше в центъра на действието!

Съблече се бързо, сложи кукленската си пижама и се мушна в леглото, като нави будилничето за два и половина. Щеше да спи близо четири часа, предостатъчно. А Гриф? Усмихна се и затвори очи. Ще трябва да си намери друг начин да стигне до Квебек. Техните пътища повече нямаше да се пресекат!

 

 

Изведнъж нещо я събуди. Както си спеше дълбоко и безметежно, в един миг Джен се сепна. Обхваната от паника, тя се взря в кадифения мрак. Сърцето й биеше лудо. Чу пак странния звук, сякаш някой драска с лапичка по вратата. Вероятно беше котка. Промъкна се до прозореца на пръсти и съвсем бавно повдигна единия край на провисналото оранжево перде. Целият паркинг бе осветен от луната. Ясно се виждаха овехтелите къщички отсреща, а също и още една, трета кола, паркирана до нейната. И трите коли блестяха от росата. Между тях се появи малка сянка. Джен видя мършава котка да се промъква безшумно като призрак. Котката спря, наостри уши и след това изчезна в тъмнината.

Джен се успокои и пусна пердето. Не ставаше за такива работи, помисли си с мрачен хумор. Тя беше от хората, които ще се върнат десет квартала назад заради петте цента ресто в повече. Или ще пуснат два пъти повече монети, за всеки случай, в автомата за паркиране. Или ще посочат грешката в сметката, ако е в тяхна полза. Какво, за бога, правеше тук, в този западнал мотел в Северен Върмонт с откраднати марки в джоба си за половин милион долара, толкова уплашена, че сърцето й ще изскочи от гърдите? На кино, помисли си тя горчиво, винаги изглежда много лесно. Легна си почти успокоена. Прозя се дълбоко и остана да лежи тихо.

В същия миг видя две толкова неочаквани, толкова неуместни неща, че замръзна от ужас: ивица лунна светлина, процеждаща се през отворената врата, и мъжка сянка, която се промъква в мрака към леглото й!

Зави й се свят — вратата, сянката, луната! Едва успя да преглътне напиращия в гърлото й писък. Изведнъж й стана ясно — в стаята има някой, който е между нея и отворената врата!

Сянката стоеше пред нея огромна и страшна. Джен инстинктивно скочи и се опита да я заобиколи. Късно! Извика неволно и се хвърли отчаяно напред.

Нападателят загуби равновесие и я повлече със себе си. Джен се опита да се отскубне и успя, но падна върху тясното легло, а той я затисна с цялата си тежест.