Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (10)

Десета глава

Не можеше да се каже кой бе по-изненадан. И двамата гледаха оръжието, сякаш за първи път в живота си виждаха пистолет. Джен беше удивена, че го държи, а Гриф — че дулото му е насочено към него.

Като се опита да възстанови в паметта си видяното в стотици детективски филми, тя подпря дясната си ръка с лявата.

— Не мърдай! — Излишно беше да го казва. Той стоеше неподвижно, сякаш бе пуснал корени в земята.

— Какво правиш, по дяволите? — Опита се да пристъпи към нея.

— Стой там! Не мърдай! — повдигна заплашително ръка тя.

— Джени, ако това е някаква шега, достатъчно, а? Не обичам пистолети с насочени дула.

— Не е никаква шега!

Усмивката, която се бе появила за малко в ъгълчетата на устните му, изчезна.

— Не ме карай да мисля, че съм сбъркал, Червенокоске. Обикновено не бъркам по отношение на моите жени…

— Този път си сбъркал! — Тя преглътна солената топка, спряла в гърлото й. Събра всичките си сили да не захвърли пистолета и да побегне, защото неочаквано ясно разбра, че пред нея стои враг, който е много по-опасен, отколкото си бе представяла.

— Ако положението е такова, каквото си мисля, това нещо трябва преди всичко да се зареди. — Той посочи с глава пистолета, като не я изпускаше от очи.

— Зареден е — увери го, без изобщо да знае вярно ли е или не. Нямаше представа как се проверява, а още по-малко — как се зарежда. Досега пистолетите във всички филми стреляха направо, без зареждане! — Искам си марките, Гриф! Веднага!

— Какво?

— Не ми играй номера и не се прави на невинен! Знам, че са у теб. Кога реши да ги откраднеш? Или всичко е било предварително нагласено? С кого работиш — с Брусард и дебеланкото или за себе си?

— Да съм ги откраднал? — Възмущението му бе искрено. Какъв добър актьор, дявол го взел, помисли си някак безучастно Джен.

Гриф огледа стаята и видя празната й чанта.

— Да не искаш да кажеш, че съм откраднал марките? Да не би наистина да мислиш, че съм ги задигнал, след всичко, което преживяхме заедно последните дни и нощи? — Той пристъпи към нея.

— Не… — Китката й трепереше. Обзе я паника.

— Ти или трябва да ми вярваш, Джен, или не. Няма средно положение. А ако не ми вярваш — е, тогава никой няма какво повече да губи.

— Не…! — извика тя сломена. Той направи няколко големи крачки и всичко стана много бързо. Докато в един миг все още стискаше пистолета, насочен към него, в следващия Гриф вече държеше китката й и я извиваше надолу и встрани. Зашеметена и неспособна да се съпротивлява, дори не протестира, когато той внимателно разтвори пръстите й и пое пистолета. — Върви по дяволите! Защо не ги взе още в началото? Защо ме накара да се влюбя в тебе? — разхълца се нещастно тя. — Върви си! Махай се! Нали взе марките, какво друго искаш!

— Не разбирам за какво говориш, скъпа, но най-добре ще бъде да изясним нещата веднага. — Той отиде в банята. След малко се върна с тоалетната й чантичка и извади нещо от нея. — Това ли имаш пред вид?

Джен гледаше малката кутийка, без да разбира нищо. Той я отвори и тя видя пликчето с четирите марки. Премига в пълно недоумение.

— Преместих ги — каза сърдито Гриф. — Тази сутрин, след закуска. Ти чистеше в кухнята, а аз отидох в банята да се избръсна и преоблека. Преди разходката, помниш ли? Видях чантата ти, оставена на най-видно място, и си помислих, че ако някой влезе, докато ни няма, първо ще вземе твоята чанта, без дори да знае, че вътре има половин милион. — Гледаше я гневно. — Помислих си още, че ако Брусард е наел човек да ни следи, това ще бъде първото място, където той ще надникне. Затова скрих марките в твоята тоалетна чантичка. Просто тя ми беше под ръка, а и реших, че едва ли някой ще иска да задигне пастата ти за зъби. Мислех да ти кажа, ала ми излезе от ума.

— Ами аз… аз си помислих…

— Помисли си, че веднага съм си направил сметката да ги свия и да стана богат! Помисли си, че всички часове, които прекарахме заедно, не значат нищо за мен и че всичко, което съм искал, са тези проклети марки!

— Ами като видях как говориш и се смееш с оня, смачкания, а после открих, че и марките липсват, какво можех да си помисля, според теб?

— Смачкания ли? — намръщи се Гриф. — О, господи! Пойнтдекстър!

— Пойнтдекстър ли?

— Ами да, Марвин Пойнтдекстър. Нашата смачкана, както ти я нарече, и доста тежичка сянка отвън е частен детектив, Джени. Човекът със светлосиния буик, който те преследва неуморно от четири дни, е на наша страна. Е, вярно, не е Филип Марлоу, но е най-доброто, което дядо ти е успял да намери за нула време.

— Дядо ми ли?

— Ами ти си го изплашила до смърт, принцесо! Случайно си забравила да го уведомиш какви си ги забъркала…

— Не исках да го тревожа — наведе очи Джен. — Знаех, че ако му кажа за кражбата, ще припадне. Мислех си, когато всичко свърши… О, Гриф! — Джен скри лице в гърдите му и заплака. — Как може да съм толкова глупава! Как изобщо съм могла да помисля, че ти…

— Просто си се паникьосала и си направила няколко грешни заключения. Това е. Но грешката е моя. Трябваше да го предвидя. Трябваше да ти кажа за Пойнтдекстър, веднага след като открих кой е, за да не се луташ в догадки. Ако някой трябва да се извинява, това съм аз.

— Все пак какво прави Марвин Пойнтдекстър в цялата тази история? И защо дядо ми е наел частен детектив, за бога?

— Когато Брусард открил, че марките липсват, не му трябвало много време да се досети кой го е направил. Човекът може да е престъпник, ала не и глупак. Отишъл при дядо ти с обвиненията си, а той пък изобщо нямал представа защо Брусард е бесен и му го казал. Брусард бил извън себе си, но дядо ти не му останал длъжен и го изгонил. Напомнил му, че е изпълнил своята част от сделката и с това всичко е приключило. Брусард вероятно се убедил, че той наистина не знае нищо. Обаче дядо ти се сетил, че си ти. И понеже знаел, че и Брусард ще се досети, пратил Пойнтдекстър след теб — в случай, че се нуждаеш от помощ.

— Защо Пойнтдекстър просто не дойде да ми каже? Защо му трябваше да ни дебне като герой от второстепенен шпионски филм?

— Вероятно заради мен. Той знае от дядо ти, че си сама. И изведнъж в картинката се появявам аз — и то много вътре.

— Какво ли ще каже на дядо ми, господи? — простена Джен, като се сети за физиономията на Пойнтдекстър, когато ги изненада в Квебек.

— Да се надяваме, че ще бъде тактичен. Ала каквото и да му каже съм сигурен, че дядо ти предпочита той да се навърта наоколо, докато разбере какъв съм и за кого работя. Затова и нахълта в стаята ни в Квебек — за да порови из нещата ми и да види кой съм.

— Сега какво ще правим? — Тя погледна Гриф безнадеждно.

— Ще върнем несръчния, но упорит господин Пойнтдекстър в Ню Йорк, ще сменим марките, както сме намислили и ще живеем щастливо още сто години, също като във филмите…

— Не говориш сериозно, нали? Нима ще продължиш да ми помагаш, след всичко, което току-що направих?

— Имаш предвид неуспешния си опит да ме очистиш ли? — попита Гриф с нехайната си усмивка. — Мила моя, та това не ми е за първи път. Макар че трябва да призная, ти си единствената жена досега, която ме е заплашвала с оръжие!

— Гриф, сигурно си много ядосан…

— Права си. Сигурно съм много ядосан. Изключително ядосан! — Той започна да я целува под ухото. — Наистина ли си помисли, че прекарах толкова време с теб в леглото, че те любих, че исках да ти бъде хубаво, само защото бях решил да взема марките? Аз съм алчен човек, Джени. Много по-алчен. Не ми стигат някакви си въшливи половин милион. Особено когато мога да имам всичко — с теб…

— Гриф, как можеш да бъдеш толкова добър, след като те обвиних в кражба, и в лъжа, и…

— Защото е много лесно да бъда добър с теб. — Той продължаваше да целува леко шията й, от което по тялото й се разля познатата топлина.

— Но аз едва не те застрелях!

— Е, нали съм още жив!

— Щях да те убия!

— Не, нямаше… Ти си влюбена в мен, забрави ли? Освен това — езикът му галеше устните й, сякаш пробваше вкуса им — беше пропуснала да го заредиш.

— Ама той не беше ли зареден?

— Само пълен идиот държи вкъщи зареден пистолет. А аз си мисля, че не съм такъв. Но не знаех дали ти не си го заредила.

— Тогава… щом не си бил сигурен… Защо рискува, нали можех да те убия?

— Защото те обичам, Джен! А ако един мъж не вярва на жената, която обича, то на кого да вярва?

— О, Гриф! — погали лицето му тя. — Толкова съм щастлива, че те срещнах! Помисли си само, ако онзи светофар не беше светнал червено, или…

— … ако не ме беше пребила… — допълни той със смях. — Щяхме да се срещнем рано или късно, Джени. Съдбата понякога е капризна, но не е толкова жестока. Ако не се бяхме срещнали на онзи светофар, щяхме да се намерим на друго място и по друго време.

— Обичам те — прошепна тя.

— Зная — усмихна се той. Устните им отново се сляха.

Зад тях някой се покашля.

— Мисля… хм… че сте взели всичко в свои ръце, господин Кентръл… — Марвин Пойнтдекстър пристъпваше от крак на крак. Личеше му, че се чувства неудобно. — Понеже не чух нищо, след като изкъртихте вратата, реших да проверя какво става.

Джен седна бързо и припряно оправи блузата си. Този човек безпогрешно уцелваше момента! Сигурно ще реши, че е ненаситна; с изключение на срещата в ресторанта, всеки път, когато ги видеше, тя и Гриф лудуваха в някакво легло!

Гриф се изправи и погледна Пойнтдекстър нетърпеливо.

— Всичко е наред!

— Извинете, че ви изплаших, госпожице Джордан — продължи Пойнтдекстър. — Ако знаех, че господин Кентръл е тук… така де, че някой като него е с вас, веднага щях да се върна.

— Пойнтдекстър, мисля, че направихте достатъчно. От тук нататък нещата поемам аз, ясно?

— Тъй вярно, сър! — Така се изпъна, сякаш се канеше да отдаде чест и заотстъпва нервно към вратата. — Струва ми се, че нямате повече нужда от мен. Незабавно се връщам в Ню Йорк.

— Точно така — съгласи се любезно Гриф със студена усмивка и тръгна да изпрати Пойнтдекстър.

Джен седеше на леглото. Видя как си стиснаха ръцете и как после Пойнтдекстър изчезна изненадващо чевръсто за теглото си. Когато Гриф се върна в стаята, тя замислено го изгледа.

— Този човек се страхуваше от тебе, Гриф…

— Нищо му няма. Бих казал, че е дяволски последователен. Дядо ти не си е дал парите напразно.

— Може би… А какво искаше да каже с това — ако знаел кой си, щял да се върне обратно? — погледна го изпитателно тя.

Той не отвърна поглед, но две малки бръчици прорязаха челото между веждите му.

— Мисля, че ще е най-добре да ти кажа всичко. И без това скоро сама ще го откриеш.

— Какво ще открия? — Нещо студено залази по гръбнака й.

— Аз не съм… онзи, за когото ме мислиш, Джен.

— Защо имам странното чувство, че това няма да ми хареса? — пророни тя тихо, ала в гласа й се долавяше нескрито напрежение.

— Аз съм… — Той спря, сякаш търсеше точните думи. Не я гледаше в очите, а някъде встрани. — По дяволите, не зная как да ти обясня. Освен да ти го кажа направо. Работя за правителството, в отряд със специално предназначение. Сътрудничим на Интерпол и други организации за борба с международната престъпност. Преследваме крадци и фалшификатори на произведения на изкуството.

Това беше толкова неочаквано, толкова невероятно! Беше така различно от всичко, което си бе представяла, че тя едва не си глътна езика.

— Със специално… предназначение? Ти си… ти си агент, така ли? ФБР, ЦРУ или нещо подобно?

— Нещо подобно — пое дълбоко въздух той. — Моят стар командир от специалните части във Виетнам Спенс О’Дийл е шеф на групата. Не съм през цялото време с тях. Само понякога, за особено важни задачи, като тази. Тогава ме викат. Правя го… е, като услуга. За него и за другите… — Спря. Настъпи тишина.

— И какво… — попита с пресъхнало гърло Джен — какво общо има с мен тази специална задача?

— Те са по следите на Брусард, Джен. Почти от две години. Но той е голям хитрец. Не могат да го хванат лесно. Когато Лапортьо се свърза с властите и съобщи за фалшификацията…

— Какво? Лапортьо знае, че марките са фалшиви?

Гриф я погледна загрижено.

— Показал ги на някакъв свой приятел-колекционер, скоро след като ги получил. Приятелят се усъмнил, че са фалшиви и ги дали за оценка. Когато било потвърдено, Лапортьо отишъл в полицията. Те пък се свързали с групата на О’Дийл. Навързали нещата, стигнали до Брусард и… от тук нататък следите водят към дядо ти.

— Господи, боже мой! — Джен затвори очи. — Те са знаели през цялото време. А ти? Каква е ролята ти в тази история?

— Следя те. Знаехме, че марките са у теб. Мислехме, че ти ще осъществиш контакта — с купувача или с посредника. Искахме да разберем кой е.

Тя не каза нищо. Бавно обмисляше всичко, което чу. Но нищо, нищо нямаше значение. Освен факта, че Гриф Кентръл, по-точно човекът, когото тя мислеше за Гриф Кентръл, мъжът, когото обичаше, всъщност не съществуваше. Тя се бе влюбила в мираж.

— Върви по дяволите! — каза съвсем тихо. Гореща вълна се надигна и се отдръпна в кръвта й. — Върви по дяволите! Значи всичко е било нагласено от самото начало, нали? Всичко — и катастрофата, и криеницата, и преследването! Какъв театър!

— Джен! — посегна той, ала тя го отблъсна.

— Надявам се, добре си се забавлявал, господин Гриф Кентръл! Последните три-четири дни падна голям майтап, а? Чудя се как успя да запазиш сериозна физиономия, когато ти говорих за марките и за дядо ми. Какви са тия врели-некипели — уж ми вярваш, а през цялото време си мислел, че работя за Брусард! Сигурно си умрял от смях, когато се гонихме с него и Пойнтдекстър!

— Джен, за бога, изслушай ме за минутка…

— Защо? За да ми съобщиш правата, които имам според конституцията, преди да извадиш белезниците ли? Предполагам, ще ме арестуваш, нали, господин Кентръл? Всъщност как да се обръщам към теб, може би, агент Кентръл? Би трябвало да се досетя, когато намерих оръжието. Или когато така спокойно го пренесе в Канада — доколкото знам, законите са много строги. Но ти няма за какво да се тревожиш, едва ли ще бъдеш наказан за нелегално пренасяне на оръжие през границата. Сигурно и това ти е позволено!

— Не — каза Гриф остро. — Няма да ти слагам белезници. И не съм таен агент. Казах ти, че го правя от време на време като…

— … като приятелска услуга — допълни тя саркастично. — Е, той трябва да ти е голям приятел. И тази група за разследване… нали така каза — група за разследване? Или се нарича другояче — шпионска мрежа? А може би разузнаване, контраразузнаване, как му викате? Когато ми каза, че се занимаваш с компютри и че си свършил някои специални нещица за правителството, и през ум не ми мина, че си шпионин!

— Не съм шпионин! Да, извърших някои разузнавателни работи за правителството. Но това беше само…

— … Задача със специално предназначение. И аз ли съм задача със специално предназначение, Гриф? Силно ме ласкаеш. Или може би „специално предназначение“ е парола — тогава, когато агентът трябва да спи със заподозряното лице, за прикритие? — засмя се тя. — Нищо чудно, че правиш услуги на приятеля си само понякога. Сигурно има километрична опашка от кандидати за подобни „специални предназначения“!

— Ти ще ме изслушаш ли най-сетне! Това не беше предвидено, Джен. И не биваше да става. Аз трябваше само да те следя от разстояние. Нищо повече.

— За да ме следиш от разстояние — заобяснява Джен бавно, като на малко дете, — трябва да си зад мен. Доколкото ми е известно, това означава думата „следене“. А после реши да инсценираш катастрофа, така ли…

— Не беше инсценировка! По дяволите, да не ме мислиш за самоубиец?

— Нямам представа. Извинете, господин Кентръл, вие самоубиец ли сте? — изгледа го предизвикателно тя. — Случайно или не, обаче свърши работа. Доближи те до заподозряното лице — и то доста!

Гриф почервеня целия.

— Джени, това, което стана между нас, няма нищо общо с разследването. Заклевам ти се! За твое сведение, след като открие какво съм забъркал, О’Дийл вероятно ще вдигне ръце и ще се откаже завинаги от мен. Престъпих всички указания и правила — плахо се усмихна той. — Влюбване в заподозряното лице не се препоръчва…

— Можеш да прекратиш този цирк, господин Кентръл — изгледа го студено тя. — Няма нужда от оправдания. Защо просто не ме арестуваш и да приключим?!

Гриф изруга ядосано и се заразхожда насам-натам като звяр в клетка.

— Слушай, признавам, че отначало те подозирах в съучастничество с Брусард. Затова и те следих. Но не след дълго разбрах, че си се забъркала в тази работа, без да имаш представа какво става, най-малкото, срещу кого си тръгнала. Брусард е свързан с много опасни хора.

— А на тебе и през ум не ти мина да ми кажеш!

— Не. След като открих, че ти не си главатаря, когото търсех, реших да оставя нещата да се развият от само себе си. Исках да заловя Брусард.

— Като ме използваш за примамка…

— Косвено — да, докато измисля какво да правя.

— Искаш да кажеш, че си останал, за да ме з-а-а-щитаваш! — проточи тя саркастично.

— Не… — Гриф сложи ръце на раменете й и въздъхна тежко. — Джен, аз останах с теб, защото се влюбих… и не исках да те загубя. Много е просто.

Каза го тихо, раздразнението му беше изчезнало. Джен погледна в неспокойните лешникови очи и за своя голяма изненада откри, че му вярва. Собственият й гняв също се стопи безследно.

— Вярвам ти. И все пак не разбирам защо трябваше да стигнем дотук? — Тя обгърна с красноречив жест стаята. — Ако наистина си повярвал, че аз и дядо сме невинни, можеше просто да ми разкажеш. Щяхме да отидем при Лапортьо и да върнем марките. Още преди два дни. И щяхме да си спестим куп неприятности. Или ти трябва да предадеш марките на О’Дийл, а някой друг да се заеме с Брусард?

Гриф се поколеба за миг, после отговори категорично.

— Защото никой не вярва, че не си в играта. Защото са убедени, че и аз вече съм вътре. Оставил съм се да ме прелъстиш, както пряко, така и косвено, и съм повярвал, че си невинна.

— Какво? — извика изумена тя.

— Мислят, че съм провалил разследването и цялата операция, защото съм се поддал и съм се влюбил в едно от заподозрените лица.

Джен го загледа объркана. Не можеше да каже нищо, толкова беше възмутена. Но под негодуванието и гнева й се промъкваше неочакван, нелогичен смях. Преди минута тя обвини Гриф, че е спал с нея, за да постигне своите непочтени цели. А какво излезе — някакъв си голям шеф бил убеден в обратното — че Гриф бил жертвата, а тя прелъстителката! Накрая не издържа и се разсмя неудържимо. Гриф я погледна изненадано.

— Ужасно е смешно! Не го ли осъзнаваш? Голямата далавера със скъпоценните марки и аз в ролята на Мата Хари! Мотоциклетист във ваканция, който се оказва таен агент; закръглен копой, който се превръща в частен детектив и накрая обвинения в съблазън и контра съблазън!

Ала на Гриф не му беше до смях.

— Бъди по-сериозна. Това не е някаква невинна игра на стражари и апаши. Работата е много по-дебела. Брусард е член на шайка престъпници, които въртят сделки за милиарди и затова хората, които са се забъркали в играта, трябва да внимават. А ти си в самия й център, Джени. От две години насам ти и марките сте първата нишка, която води към бандата.

— И сега какво? — запита тихо. Беше объркана и уплашена.

— О’Дийл иска теб. Свързах се с него тази сутрин, когато пазарувах. Дадох описанието на Пойнтдекстър и номера на буика с молба да открият кой е. Като се обадих по-късно, О’Дийл каза, че се опасява от нашата връзка. Или както той се изрази, излагал съм на опасност цялата операция. Изглежда е решил, че съм намерил купувач и съм се продал. Затова иска теб и марките.

— А после?

— После… ще ви пекат на бавен огън — теб и дядо ти, докато се убедят, че няма как да им помогнете. Може би най-накрая ще разберат, че си се забъркала в тази история само заради него.

— Ох! — Гърлото й беше съвсем сухо. — А дядо? Той е в сериозна опасност, нали?

— Много сериозна. Фалшифицирал е марките и дори да успее да убеди О’Дийл, че Брусард го е изнудил, ще бъде обвинен в съучастничество.

— Но ти знаеш, че не е вярно!

— Джен, О’Дийл вижда света само в черно и бяло. Или си виновен, или си невинен!

— О, господи! — затвори отчаяно очи тя.

— Има един начин…

Джен го погледна с надежда.

— Лапортьо е извън играта. Той е невинен, като тебе. Иска само да си получи марките и нищо друго не го интересува. Ако фалшивите марки изчезнат, всичко става безсмислено. Те са единствената връзка между теб, дядо ти и Брусард.

— Боя се, че не те разбирам.

— Утре ще отидем в имението на Лапортьо и ти ще размениш марките. Както го беше намислила. После ще унищожиш фалшивите.