Нейъми Хортън
Тайната на червенокосата (1)

Първа глава

Големият сребристочерен мотоциклет изскочи най-неочаквано от мъглата и поройния дъжд пред колата на Дженевив Джордан. Миг преди това не се виждаше нищо друго, освен плющящи по стъклото водни струи. В минутата, когато мотоциклетът и облеченият в кожа мотоциклетист се материализираха от нищото, Джен осъзна, че е късно. Ударът беше неизбежен…

— О, господи! Не! — изохка ужасена и натисна спирачката до дупка. Стонът й се сля със свистенето на гумите. Тя рязко завъртя волана наляво и още преди колата да се подхлъзне, разбра, че е направила голяма грешка. Но отново беше късно. Спирачките и воланът блокираха и колата стана неуправляема.

Като че ли усетил опасността, мотоциклетистът изведнъж обърна глава към нея. Джен зърна за секунда черния му безличен шлем. Чу се приглушен от дъжда удар и силуетът от черен метал и кожа се завъртя и потъна в рова. Плътните водни завеси погълнаха и мотоциклета, и мотоциклетиста…

Колата се подхлъзна и спря напречно на шосето. Джен пусна волана. Обзе я вцепеняващо спокойствие, ала бързо осъзна, че също се намира в опасност. Колата бе спряла точно на осевата линия и беше чудесна цел за всеки от насрещното движение. Тя запали мотора, премести я на тревистия банкет и отвори вратата.

Вихрушка от леден дъжд я удари в лицето. Джен се отдръпна рязко и се опита да поеме дъх срещу вятъра. Той се нахвърляше върху нея яростно, но тя излезе и тръгна назад по пътя. Всъщност къде да го търси? Почти разплакана, продължи с гръб срещу вятъра. Зъбите й тракаха от студ. Трябва да е някъде наблизо, повтаряше си отчаяно. Трябва да е тук някъде!

Джен знаеше от по-рано, че мотоциклетът пердаши по пътя пред нея, скрит от дъжда и мъглата — и това бе най-страшното. Преди половин час същият мотоциклет я задмина. Няколко минути по-късно заваля толкова силно, че чистачките не смогваха да изчистят стъклото. Светът се превърна в развълнувано море и тя намали скоростта дотолкова, че колата напредваше едва-едва. Ръцете й стискаха здраво волана, кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежение. А Джен гледаше единствено и съсредоточено тесния, виещ се пред нея път. Като се взираше през леещия се по стъклото порой, тя от време на време си мислеше за бедния мотоциклетист. Дано си е намерил подслон в този потоп!

През последните два дни той и Джен направо се надбягваха. Видя го за първи път в покрайнините на някакво малко градче, чието име вече не помнеше. Двамата бяха спрели на червен светофар и тя погледна разсеяно към него. Мотоциклетът бе огромен и черен. Стоеше спокойно до нея и мъркаше властно като някаква голяма хищна котка. Мъжът върху него изглеждаше обвит със същия неуловим ореол от сила, надвиснала заплаха и възбуждащо предизвикателство. Дългите му крака в джинси обгръщаха здраво мотоциклета. Явно се чувстваше съвсем удобно върху ръмжащото под него чудовище. Беше облечен с късо черно кожено яке, което подчертаваше широките рамене и тесния му ханш. На главата си имаше каска с опушен тъмен шлем, зад който се криеше лицето му. Джен го загледа с възхищение; напомняше й средновековен рицар на кон. И тогава най-неочаквано мотоциклетистът се обърна и погледна право в нея.

За миг дъхът й спря. Лицето му беше мистично и загадъчно зад матовия пластмасов шлем, който блестеше ослепително на слънцето. Но Джен усещаше, че скритите зад шлема очи са приковани в нея. И спонтанно, без никаква причина, само защото слънцето грееше в лицето й и ветрецът носеше аромат на рози, тя се усмихна. За пръв път от много дни насам. Тайнственият мотоциклетист вдигна ръката си в ленив поздрав и след това завъртя ръкохватките. Огромният мотоциклет подскочи с рев, бързо стигна до пресечката и навлезе в завоя под такъв безразсъден ъгъл, че сърцето й неволно трепна. Зад нея някой нетърпеливо натискаше клаксон. Тя премига и видя, че свети зелено. Прибързано натисна газта, а лицето й гореше.

След това Джен често го виждаше. Понякога, като тръгваше от бензиностанция или от паркинга на крайпътен ресторант, тя минаваше покрай предизвикателно паркирания лъскав мотоциклет. Минути по-късно го забелязваше в задното си огледалце и сърцето й отново подскачаше. Той беше там, на няколко светлини разстояние зад нея, километър след километър, докато рано или късно, отегчен от нейната скорост, даваше газ и профучаваше с грохот. Джен не можеше да види очите зад проклетия черен шлем, ала чувстваше топлината на погледа му върху себе си. След това той я поздравяваше със същия ленив жест и изчезваше като на състезание от Формула едно.

Понякога ставаше другояче. Тя потегляше и чуваше зад себе си вече познатия грохот. Останала почти без дъх, очакваше да прелети покрай нея като неясен черен призрак, съществуващ само в съзнанието й. Малко по-нататък винаги го зърваше пред себе си, целият облян от слънце, сякаш нарочно забавил скоростта си, за да я изчака. Тя караше зад него, сигурна, че я наблюдава в голямото хромирано огледало от лявата му страна. Това беше глупав, безобиден пътен флирт. Джен се усмихваше всеки път, щом се сетеше за него. Все пак намираше присъствието му за доста утешително. Кошмарът, който я преследваше от миналата седмица, изглеждаше почти поносим; тя все по-рядко поглеждаше в огледалото за обратно виждане и все по-рядко търсеше светлосиния буик. Дори за дядо си и за неприятностите, в които се бе забъркал по своя вина, Джен мислеше по-спокойно.

Предната нощ отседна в малък уединен мотел встрани от магистралата, защото не можеше да кара повече, без да поспи. Беше след полунощ. Не бе виждала мотоциклета и тайнствения му ездач от доста време. Но когато след няколко часа се събуди и погледна през прозореца, тя се сепна, като забеляза мотоциклета, а не буика.

Беше паркиран пред съседната врата, целият блестеше от росата и изглеждаше много лош и опасен на мътната утринна светлина. Джен си представи изведнъж, че това е нейният пазач, който през цялата нощ неуморно е бдял, докато тя и притежателят му са спали. Усмихна се. За част от секундата й се прииска да почука на вратата и да покани непознатия да закусят заедно.

Ала не го направи. Ако се срещнеха и разговаряха, сигурно цялата магия щеше да се развали. Погледна за последен път мотоциклета и излезе от паркинга със своята взета под наем кола. Кога ли е пристигнал? Трябва да е било доста късно, а и той трябва да е бил много тих, защото знаеше, че колкото и да бе изморена, и най-слабият шум от приближаваща кола щеше да я събуди. Стана й още по-весело. Вероятно вечно будното й подсъзнание не е било тревога, защото е разпознало пресипналото мъркане на мотоциклета.

Съвсем слабо движение зад прозореца привлече погледа й. Единият край на пердето се люлееше. Джен осъзна с трепет, но без страх, че непознатият я е наблюдавал. Приятел ли беше или враг? Случайна среща или нарочно преследване? Дали Хенри Брусард не я очакваше зад следващия завой?

Не, не я очакваше. Пътят беше чист и празен. Тя зави от прашната алея, за да излезе на магистралата. Беше й леко и весело.

Спря да закуси около час по-късно. Размотавайки се с втората чаша кафе, Джен си даде сметка, че си губи времето. Ала само след пет минути погледна в огледалото и видя черния мотоциклет на не повече от десет крачки зад себе си…

Подплаши се и разтревожено го държа под око през следващите няколко километра. Постепенно свикна да го вижда зад себе си и се отпусна със странното чувство за сигурност, че той е там и я охранява. След около час, явно отегчен от нейното стриктно спазване на ограниченията за скорост, спътникът й премина с вдигната за поздрав ръка. След това започна да вали и тя го изгуби от погледа си…

Докато не изскочи отново пред нея преди минута и тя ги изпрати — и него, и проклетия му мотоциклет — дявол знае къде…

Джен се луташе в дъжда и отчаяно търсеше някаква следа от непознатия. Господи, молеше се тя, какво ще стане, ако съм го убила? Какво ще стане, ако…

Изведнъж забеляза следи от гумите на тежкия мотоциклет по смачканата трева на банкета. Те водеха надолу по хлъзгавия скат и Джен предпазливо заслиза. Когато стигна дъното, нагази в леденостудена вода до глезените. Беше вече мокра до кости, трепереше силно, а поривистият вятър я брулеше ту от едната, ту от другата страна. Тогава го видя.

Големият мотоциклет лежеше на едната си страна, целият в кал и полепнали стръкчета трева. Беше се тръшнал върху наполовина зарита в земята гранитна скала на дъното на рова. Предното колело и рамката бяха така смачкани и усукани, че едва се разпознаваха. Наоколо се търкаляха парчета хромиран метал и разноцветни дрехи, изпаднали от пътната чанта на непознатия. Всичко беше кално и мокро. За пръв път от мига на катастрофата Джен осъзна с безпощадна яснота какво се беше случило. Тя трепереше, препъваше се във високата трева и тръпнеше какво ли ще намери до мотоциклета.

Нещо шавна, чу се тихо стенание. Мотоциклетистът беше притиснат между голия гранитен блок и стръмния скат, така че Джен трябваше да се изкатери по калния насип, за да мине от другата страна. С разтуптяно сърце заобиколи внимателно задното колело, като се стараеше да не се подхлъзне на мократа трева.

— Добре ли сте? Не мърдайте, аз ей се… О-о!

Подхлъзна се и загуби равновесие. Изтъркаля се в цял ръст по склона и се приземи с елегантен плонж по корем на две-три крачки от калната вода. Това я съсипа окончателно. Остана да лежи зашеметена, в устата си усещаше вкус на кръв, беше си прехапала езика.

— Чудесно коремно пльосване — дочу провлечен глас до себе си. — Ако сте свършили с представлението, защо не ми подадете ръка да се измъкна изпод мотоциклета?

Джен се взря през мокрите кичури, залепнали по лицето й. Нещо черно и голямо лежеше точно пред нея и се движеше. Една ръка с ръкавица забърса косата от лицето й. Някой измърмори:

— А, ти ли си била… Тази червена грива ми е позната. Хайде, помогни ми да стана или ми нанеси последния смъртоносен удар!

— О, господи! — прошепна Джен. — Добре ли сте?

— Бомба съм — дойде бърз, измамно бодър отговор. — Току-що бях цапардосан от една жена, която може да дава първокласни уроци по пътно хулиганство, в скута ми лежат триста и петдесет килограма разбит мотоциклет и ми се струва, че през следващите десет минути ще плувам в няколко сантиметра мръсна вода.

Джен залази на четири крака.

— Съжалявам! Стана толкова… толкова бързо. Ранен ли сте? Имате ли нещо счупено?

Непознатият лежеше по гръб, а двата му крака бяха под мотоциклета. Извърна се мъчително, подпря се на лакът и го огледа.

— Не, май че не — сви рамене той и трепна от болка. — Може да съм малко натъртен, но не и натрошен. — Дръпна шлема си с усилие и го остави да падне встрани. — Когато скочих в рова, се опитах да избегна скалата. Ала попаднах на разкаляна глина и изгубих управлението.

За пръв път видя лицето му. Имаше фини черти, бронзов загар от слънцето и вятъра и разрошена кестенява коса. Предположи, че е на тридесет и няколко години, въпреки леките бръчици около очите и устата, които го правеха да изглежда по-стар. В погледа му се мярна нещо и Джен се зачуди какво ли е преживял през тези тридесет години, та очите му бяха изпълнени с толкова бдителност? Това бяха лешникови очи, тревистозелени в един момент и златистожълти в следващия. И сега я изследваха с нескрит интерес, с какъвто и тя него. Джен се изчерви. Непознатият се засмя.

— Е, хайде, същия въпрос мога да ти задам и аз, Червенокоске. Наистина много оригинален начин за запознаване! — Опита се да седне. — Макар че май щеше да е по-добре и за двама ни, ако ми беше дала знак да спра…

— Да ви дам знак да спрете? Нима мислите, че го направих нарочно? — Джен се поизправи на колене и го погледна.

— Може ли да оставим сладките приказки за после, Червенокоске? — изръмжа той. — Не забелязваш ли, че водата се покачва? И то доста бързо. Не искам да мисля, че преживях цялата тази дандания, само за да се удавя, па макар и в прегръдките на жената, която дявол знае защо си играе със сърцето ми от три дни!

Джен се разкъсваше между облекчението, че намери непознатия жив и цял, гнева от неговото нахалство и страха, че той все още се намира в голяма опасност. Извъртя се и се опита да му помогне да се измъкне, както си беше на колене. Но кракът й се подхлъзна и тя падна върху мотоциклета. Дъхът й спря от пронизващата болка в ребрата. Измърмори нещо неучтиво по адрес на роднините на мотоциклета, което разсмя собственика му. След това той я прегърна и опитаха отново.

— Можете ли да си издърпате краката?

— Не, заклещени са между мотора и скалата. Опитай пак, Червенокоске.

Мотоциклетът дори не помръдна. Непознатият също отправи една неучтива забележка по адрес на роднините и произхода му и се подпря на лакти.

— Няма смисъл. Проклетникът се е впил в скалата като тапа в бутилка.

Джен усети болка в гласа му и го погледна. Беше пребледнял под здравия си бронзов тен.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Добре съм, Червенокоске.

— Не ме наричайте Червенокоска! — Тя се обърна към мотоциклета и му тегли един шут, от което той не помръдна, а нея само я заболя. — По дяволите, защо карате такова чудовище?!

Непознатият се засмя тихо.

— А ти защо си такава заядлива червенокоса кльоща?

— Много смешно! — измърмори Джен.

Той затвори очи. Дъждът беше сплъстил гъстата му кестенява коса по челото и скулите, на дясната му буза ясно се виждаше синина и тънка струйка кръв се процеждаше по лицето му. Стомахът й се сви.

— Вие сте ранен! — Ами ако има гръбначни увреждания? Контузии, сътресение? Отчаяна, тя се опита да си спомни какво беше учила в университета за даване на първа помощ. Ала паметта й беше празна като мокрото шосе над тях. Пресегна се, нави част от пръснатите дрехи и ги подпъхна под главата му вместо възглавница. — Лежете и не мърдайте! Ще отида да взема крик от колата. Ако успея да го закрепя на нещо твърдо, ще повдигна тук, че да си измъкнете краката.

Непознатият отвори очи и се усмихна.

— Боже, боже! Колкото хубава, толкова и умна! — Той се отпусна в мръсната кална вода и главата му падна върху импровизираната възглавница. — Съжалявам, Червенокоске. Съвсем по друг начин планирах тази вечер — вечеря, бутилка вино, танци…

— Ще го отложим за следващия път — увери го Джен разсеяно. — И не ме наричайте повече Червенокоска! — Тя го зави с коженото му яке, като че ли това щеше да го защити от вятъра и дъжда. — Чувствате ли си краката? А бедрата?

— Всичко си е на мястото и без повреди. А може ли да почувствам твоите? — Една голяма, кална ръка я обгърна плътно. — Снощи те сънувах няколко пъти, Червенокоске. Ти само ме измъкни оттук й ще обсъдим въпроса по-спокойно на бутилка вино.

Джен хвана ръката му с два пръста като нещо отвратително и я пусна безцеремонно в калта.

— Знаете ли, вие наистина сте противен! Ако сте толкова добре, че да сваляте напълно непознати, значи можете да се измъкнете оттук и без моя помощ.

— Но ти съвсем не си непозната — каза той с многозначителна усмивка. — През последните три дни ти беше част от моите мечти, както и аз от твоите. Съмнявам се, че двамата можем да измислим нещо повече от онова, което вече направихме във фантазията си.

Джен не можеше да повярва на ушите си. Как можеше този човек да се досеща за нейните чувства и за сцените, които се въртяха в главата й от деня, когато го видя на светофара? Той се засмя, затвори очи и остана да лежи тихо.

— Не мърдайте! — Тя изтри дъжда от лицето си и го погледна тревожно. Беше пребледнял. — Лежете! — Започна да я обзема паника. — По дяволите, да не вземете да умрете! Само да се измъкнем оттук и аз ще ви поканя на вечеря!

— Дадено — ама прибави и бутилка хубаво вино! — Джен бе готова да го наругае, ала осъзна, че погледът му е замъглен от болка и усмивката му е насила. Направи героично усилие да се засмее.

— Две бутилки от най-хубавото, ако обещаете, че няма да мърдате, докато не се върна с крика!

Тя се изправи и заизкачва калния склон. Докато стигна до горе, падна два пъти, като подсмърчаше, хълцаше и се бореше с тръните и високата трева. Заслепена от мократа си коса, дори не забеляза кога две здрави ръце я сграбчиха за раменете и я измъкнаха на пътя.

— Хей, какво става? Вие май имате нужда от помощ?

Джен почти припадна.

— Стана катастрофа. Един мъж е затиснат от мотоциклета си долу, а аз… аз не мога… — Неочаквано от очите й бликнаха сълзи.

— Спокойно… — каза спасителят й с груба нежност. — Аз и моите момчета ще вдигнем бричката му за нула време. — Две върлинести момчета се мотаеха около очукано камионче и вадеха от каросерията му въжета и лопати. Едното от тях й се усмихна мълчаливо.

— Видяхме колата ви на пътя с мигащи светлини. Татко реши, че е най-добре да спрем.

— А вие защо не се скриете от дъжда? Цялата сте мокра и треперите — грижовно каза бащата.

— Моля ви, побързайте! — подкани ги Джен.

Дъждът започна да отслабва. Момчетата застанаха от двете страни на мотоциклета и без никакво усилие го преобърнаха. Едното от тях започна да го чисти от калта и полепналата по него трева.

— Чудя се как не сте се пребили — каза то със страхопочитание.

— И аз се чудя — погледна я многозначително непознатият. Седна с мъка и се изправи на крака пребледнял.

— Не би трябвало да се движите, докато не разберем какви са вашите…

— Пораженията са ми ясни — увери я той през зъби. — Както гледам — към хиляда долара за ремонт. А може би повече. Запалването ми е съсипано, карбураторът и въздушният филтър ги няма, рамката е усукана, резервоарът вероятно е пробит, електрическата система… — Непознатият млъкна, затвори очи и се олюля.

Джен го подхвана да не падне и собствените й колене се подкосиха. Той успя да запази равновесие, но не се възпротиви, когато тя го обгърна с ръка.

— Облегнете се на мен. Можете ли да вървите?

— Мога — намръщи се от болка той и я прегърна здраво през раменете. — Е, няма да мога да участвам в маратон седмица-две, но да вървя мога.

Непознатият беше доста едър и тежък като бик. Джен се вкопчи в него и двамата се заклатушкаха нагоре по хлъзгавия склон.

— Не съм от тези, дето ще се оплакват в прегръдките на една хубава жена, ала все пак бъди по-внимателна с последните ми две ребра!

— Не знам дали забелязвате, че се опитвам да ви помогна — го сряза Джен, останала без дъх.

— Колкото по-малко, по-добре — отвърна той също задъхан. — Тъй като, ако не беше ти, нямаше да съм тук, нали?

Когато се измъкнаха от рова, и двамата бяха останали без сили. След тях допълзя фермерът, а синовете му успешно се бореха с тежкия мотоциклет.

— На около четири километра оттук е Гринбъроу — кимна човекът към пътя, който се губеше в мъглата. — Има добра болница. При нужда водя децата и жената там. Само ни следвайте и ще ви заведем. Ще качим мотоциклета на камиона и ще го закараме в работилницата на Ралф. Както виждам, не е в добро състояние. Здравата сте го разбили. А вие трябва да имате сто живота, като котките, щом ви няма нищо.

Непознатият се разсмя.

— Няма да се учудя, ако този път съм използвал поне дузина от тях. Но от болница нямам нужда. Само ме закарайте с мотоциклета до градчето и всичко ще бъде наред.

— Така ли мислиш, синко? — погледна го фермерът загрижено. — Като че ли ти е пукната главата.

— Не, не, той е добре. — Джен отвори вратата на колата. — Аз ще го откарам в болницата.

— А, тая няма да стане. Отивам там, където и мотоциклетът ми!

— Знаете ли, мен изобщо не ме е грижа дали ще умрете тук на място или по-късно. Ала трябва да съобщя за инцидента в полицията, а и те, и застрахователната компания ще искат медицинско свидетелство. Нямам желание да се влача по съдилища шест месеца. Така че ще трябва да дойдете в болницата, независимо дали ви харесва или не. Затова или влизайте доброволно в колата, или ще повикам момчетата да ви натикат в нея!

— Обичам агресивните жени — саркастично отбеляза той с половин усмивка. — А какво става с моите две бутилки вино?

— Ще ви ги изпратя по пощата. Хайде, сядайте!

Най-после той я послуша, но му отне доста време, докато влезе и нагласи дългите си крака под арматурното табло. Когато Джен затвори вратата, лицето му беше бледо, а челото — обсипано с капчици пот.

Тя се погледна в огледалото и едва не припадна: приличаше повече на удавена мишка, отколкото на високоплатен специалист по архивни документи.

И крадец, разбира се, сети се кисело. Погледна към задната седалка, за да се увери, че чантата със скъпоценното й съдържание е все още там. Едва сдържа усмивката си. Ако този невъзможен тип до нея можеше да си представи, че го вози внучката на първокласен фалшификатор — която пък съвсем отскоро е и крадец, макар и начинаещ — сигурно щеше да хукне към най-близката болница пеш.

Джен изведнъж се разтрепери. Сълзите й бликнаха неочаквано, а зъбите й затракаха от студ.

— Успокойте се — учудващо нежно каза високият й спътник. Голямата му топла длан легна отзад на тила й. — Добре ли сте?

Тя се опита да кимне. Ледена вълна премина през тялото й. Повдигна й се, едва преглътна.

— Не — затвори очи с въздишка. — Мисля, че ще…

Внезапно той я дръпна рязко назад, натисна главата й към коленете и леко разтри раменете й.

— Вдишвайте дълбоко! Отпуснете се и дишайте дълбоко. След малко ще бъдете добре. Издържахте по-дълго, отколкото очаквах.

— Благодаря, вече съм добре. Извинете ме. Мислех, че аз трябваше да ви дам първа помощ, а не обратно. Вие лежахте в рова, затиснат от половинтонен мотоциклет!

— За малко да забравя. Натъртил съм се там, където джентълмените обикновено не се натъртват. По дяволите, сигурен съм, че за ден-два няма да представлявам никаква заплаха за местните хубавици!

Джен се облегна удобно и се съсредоточи. Кой знае защо си помисли, че ще трябва нещо повече от половин тон тежест и натъртвания на по-деликатно място, за да бъдат разколебани намеренията на този мъж с лениви тигрови очи към нежния пол.

— Познавате ли някого тук? — смени темата тя. — Имате ли някой близък, на когото да се обадя? Който може да дойде и да ви вземе? Съмнявам се обаче, едва ли сте тръгнали с този мотоциклет на разходка.

— Да, просто минавам оттук. Тръгнал съм, тоест тръгнал бях за Централен Квебек.

— Квебек ли? — Въпросът й прозвуча доста по-остро, отколкото искаше. Усети, че непознатият я погледна изненадано. — Ама че съвпадение!

Спътникът й се усмихна учтиво. Явно нямаше и най-малка представа за какво говори. Страхът й изчезна също така неочаквано, както се беше появил. Тя се разсмя.

— Точно там отивам и аз! В град Квебек.

— По работа или за удоволствие?

— По работа. А вие?

— И аз — намръщи чело той. — Правя една… услуга. На приятел. — И сякаш отърсил се от нещо потискащо, топло й се усмихна. — Кажете ми, хубава госпожице, колко време смятате да останете в града?

— Толкова, колкото е необходимо, за да ви настаня в някакво легло.

— Да приема ли това като предложение?

— О, вие сте непоправим! — разсмя се Джен. — Никога ли не спирате да се закачате?

— Мисля, че ако продължа да правя опити, рано или късно ще постигна целта си. Дяволски трудно е да се ухажва жена от мотоциклет.

Тя го погледна изненадано.

— Вие сте ме ухажвали?

— А ти какво си мислеше, че правя?

— Че играете руска рулетка на магистралата!

— Скъпа, аз те ухажвам от онази сутрин на кръстовището, когато те видях за първи път. Мислех, че си го забелязала!

— Никога досега не съм била ухажвана — изчерви се Джен и отвърна очи от дългия му, смущаващ поглед.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Но е така. Когато бях дете, бях само кожа и кости, цялата в лунички и вместо коса — тази рижа метла, която за нищо не ставаше. — Тя говореше, само за да смени темата. — Бях безцветна и бледа като всички червенокоси и се изчервявах за щяло и нещяло.

— Да, това го забелязах. А какво стана с луничките?

— Повечето изчезнаха, когато поотраснах, слава богу. Накрая спрях да се точа нагоре и започнах да се закръглям по малко.

— Както виждам, доста приятно! — Тя отново пламна, а той се разсмя. — Съжалявам, продължавай. Целият съм слух.

— Целият сте уста — поправи го Джен и завъртя рязко волана, за да избегне една дълбока дупка. — Докъде бях стигнала?

— До закръглянето.

— Когато дойде време за колежа, вече не бях така върлинеста и непохватна, ала си останах много стеснителна. Едва не умирах при мисълта, че някой мъж може да ме покани. Излишно е да казвам, че малцина се осмелиха. Така че не съм се срещала с много мъже. Работя с дядо ми като специалист по архивни документи на свободна практика.

— Което значи?

Джен му хвърли бегъл поглед. Сигурно всичко това изобщо не го интересуваше!

— Значи, че работя главно с юридически документи — завещания, бонове, облигации, разни други такива неща. Направих няколко реставрации за музеите — това е специалността на дядо.

— Звучи интересно!

— Може би, особено когато някой оспорва автентичността на завещание или донася купища документи, за да докаже, че е единственият жив наследник на състоянието. Всеки път, когато някой много богат умре, при нас е истинско нашествие от ловци на имоти. Повечето са мошеници, но от време на време изнамираме и действителния, отдавна изгубен наследник. Държавната работа също е интересна. Понякога се занимавам със случаи на измами, свързани с държавни книжа, борсови и други документа. Има невероятни фалшификации… — Джен виновно си помисли за марките в чантата си.

— Беше започнала да ми разказваш за мъжете в живота си…

— Не са много. Повечето мъже не се интересуват от сериозни и стеснителни жени.

— Може би току-що срещна мъж от другия тип. Защо не останеш поне до утре сутрин? Искам да те поканя в най-хубавия ресторант в града. Охлюви, шампанско, след това малко танци в някой нощен бар… — Тя го погледна уплашено и той се разсмя. — Добре, добре. Какво ще кажеш за по един хамбургер и чаша бира? Вероятно това е всичко, което можем да намерим тук.

— А ако постъпите в болницата?

— Няма — отговори той уверено. — Или по пица и бутилка евтино вино?

— Добре — съгласи се Джен със смях. — Предавам се! Винаги ли сте толкова упорит?

— Да. — Очите му я поглъщаха дръзко. — Настоявам дотогава, докато получа онова, което искам, Червенокоске. И винаги го получавам!