Шарлот Лъм
Съпруга с характер (8)

Осма глава

Франческа вероятно тихо бе изстенала от ревност и болка, макар че не помнеше да е реагирала.

Ала Оливър вероятно я чу, защото изведнъж улови Джанис за китките, свали ръцете й и я отблъсна от себе си. Отдръпна глава назад, за да се освободи от все още търсещите го устни на секретарката си и хвърли поглед към вратата. Джанис се изсмя безгрижно, а той гледаше като обезумял към пребледнялата от ужас Франческа. Лицето му пламна, Оливър изглеждаше силно смутен и виновен. Бяха го хванали на местопрестъплението. Не можеше да се измъкне, каквато и лъжа да измисли.

Франческа опита да се овладее и произнесе с дрезгав глас:

— Господин Аби пристигна.

Не искаше да изчака реакцията на Оливър, нито обясненията му. Това, което видя, й беше предостатъчно. Съпругът й не би могъл да я залъгва повече.

— Франческа! — извика Оливър, когато тя се обърна.

Младата жена не отвърна. Внимателно затвори вратата зад себе си и се върна в лабораторията.

Глупаво беше да се чувства потресена. Също и изоставена. Бе подозирала изневярата на Оливър през цялото време. Още преди месеци я учудваше липсата на всякакъв интерес към нея от страна на Оливър, дългите му отсъствия, студенината, враждебността в гласа на Джанис при телефонните им разговори — всичко имаше само едно обяснение — Оливър бе в любовни отношения със своята секретарка. Неслучайно, откакто започна работа, намеците на колежките й не спираха. Щом станеше дума за Джанис, Мат също прикриваше подозренията си зад измъчено изражение. Само съпругът й лъжеше с невероятна самоувереност. Самата Джанис, естествено, желаеше Франческа да знае — на практика именно тя блъсна истината в лицето й. В неин интерес бе връзката й да се превърне в публична тайна. Тя бе умно, амбициозно момиче. Ролята на любовница не я задоволяваше. Искаше да му стане съпруга. Може би най-сетне щеше да постигне желаното.

Франческа спря пред вратата на Мат, пое дълбоко въздух и влезе едва когато почувства, че е възвърнала самообладанието си.

Господин Аби вдигна глава, усмихна се и каза:

— О, госпожа Рансъм! Господин Килнър е направил забележително изобретение. Възхитен съм. Остава само да видим дали компютърът е толкова леснопреносим, както твърди господин Килнър.

Франческа успя да се усмихне и попита Мат:

— Ще разрешиш ли?

След това седна и натисна няколко клавиша, за да излезе от програмата, с която бяха работили. Извади дискетата, изключи компютъра, освободи го от контакта, постави капака върху монитора, прибра клавиатурата в страничния джоб, затвори куфарчето, хвана дръжката и стана. Разходи се до вратата с компютъра в ръка пред погледите на Мат и господин Аби.

При вратата се обърна и каза:

— За по-малко от две минути успях да приключа работа с компютъра и да го прибера.

Господин Аби кимна. Франческа се върна при него и му подаде куфара, за да се увери в лекотата му. Той го вдигна и възкликна:

— Невероятно! Да, но е необходимо електрозахранване, за да работи, нали?

— Има зареждащи се батерии. Те на практика са вечни, ако ги включвате в мрежата по няколко часа на ден.

Вратата внезапно се отвори и в лабораторията нахълта Оливър — сериозен, напрегнат, търсеше с поглед Франческа. Тя с мъка овладя гласа си.

— Ето го и съпруга ми — каза на господин Аби, който приближи да поздрави Оливър, все още с компютъра в ръка.

— Страхотна играчка! — каза той, без да обръща внимание на усилията, които полагаше другият мъж, за да бъде любезен.

— Благодаря, напълно съм съгласен — изрече Оливър, следейки с крайчеца на окото си Франческа.

— Само че не е играчка — намеси се тя и господин Аби обърна към нея лъчезарната си усмивка.

— Честно казано, не виждам как един бизнесмен ще обикаля света с такова куфарче. Сигурно ще трябва да води секретарка, обучена да работи с него. Ако не пласираме достатъчни количества в деловия свят, бихме могли да го продаваме единствено като играчка?

— Тъкмо бизнесмените ще го носят — настоя Франческа. — Компютърът ще е безценен за тях, защото може да съхранява цялата важна информация и да я прехвърля в основния компютър на офиса чрез дискета. Така, докато отсъствате, бихте могли да изпращате материали директно в офиса си с помощта на телефонните линии. Нека ви покажа…

Тя любезно взе компютъра и Мат започна да демонстрира неговите функции. Оливър стоеше зад Франческа, почти докосвайки я с рамо. Тя долавяше присъствието му. Съпругът й вероятно искаше да продаде новия портативен компютър на господин Аби, но в момента не бе в състояние да се концентрира. Франческа усещаше напрежението, което Оливър излъчваше, неговото безсилие… Трябваше да си тръгне при първа възможност, преди да е стигнала до неизбежния сблъсък.

— Компютърът може да е малък и лек, но капацитетът му е огромен — доволен каза Мат.

Всяко негово творение бе най-доброто, което някога е правил. В момента портативният компютър беше голямата му, осъществена мечта. Очите на Мат сияеха, лицето му излъчваше самоувереност. Реакцията на господин Аби определено му допадаше, макар че гостът упорито търсеше недостатък. Мат не обръщаше внимание на това. Портативният компютър бе преминал изпитанията и ако американецът наистина откриеше нещо, Мат с радост би поработил, за да коригира несъвършенството.

Господин Аби не забравяше Франческа — част от въпросите му бяха насочени към нея и тя успяваше да му отговори, макар че от време на време колебливо поглеждаше Мат, за да се увери в правотата си.

— Добре познавате работата си, госпожо Рансъм — похвали я Аби. — Тримата сте великолепен екип.

Няколко часа по-рано тези думи щяха да прозвучат в ушите на Франческа като вълшебна музика, но сега едва успя да се усмихне.

Оливър я наблюдаваше и тя с мъка потисна въздишката си. Не искаше да му достави удоволствие, показвайки колко силно я е наранил. Мат обясняваше друга специфична функция на портативния компютър. Господин Аби се привеждаше все по-близо към него и внимателно го слушаше.

Оливър улови Франческа за ръката и тя изтръпна. Възмутено го погледна, опитвайки да се освободи, без да привлече вниманието на госта.

Оливър кимна към вратата — само с устни подкани младата жена да излязат. Тя поклати глава и измъкна ръката си. Направи крачка напред, за да попадне в полезрението на господин Аби, убедена, че това ще спре Оливър.

Съпругът й свъси гъстите си черни вежди, но се отказа от по-нататъшни опити. След малко попита:

— Господин Аби, имате ли възможност да обядвате с мен днес?

— Би било чудесно. За съжаление имам ангажимент. Надявам се, че ще успеем да се срещнем в друг ден, преди завръщането ми в Щатите. — Господин Аби погледна часовника си. — Добре че ме подсетихте. Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. Господин Рансъм можем ли вече да пристъпим към изчисленията. Запознах се с възможностите на портативния компютър. Нямам никакви колебания. Точно това ни е нужно… Разбира се, ако цената е разумна! Стоката трябва да се продава на достъпна за хората цена. Ако я надуем прекалено, каквито и качества да има компютърът, няма да го купуват.

Американецът се усмихна с ангелско добродушие, прикривайки острия си ум. Оливър също се засмя, без да се подлъгва от невинния поглед на партньора си.

— Заповядайте в кабинета ми! — покани го той. — Ще обсъдим подробностите на спокойствие.

— Много благодаря. — Господин Аби любезно се ръкува с Франческа и Мат, преди да последва Оливър.

— Страхотен чаровник! — весело рече Мат. — И чудесно познава пазара. Разправи ми нещо интересно, докато те нямаше. Японците са напреднали доста в тази област. Голям късмет ще имаме, ако продадем портативния компютър на тази фирма. Ще бъде истинска победа.

После се обърна към масата и се залови да работи с компютъра, подсвирквайки си тихо.

Франческа се загледа през прозореца — небето бе сиво, щеше да вали — в унисон с настроението й. Чувстваше се потисната и мрачна. Оливър можеше да влезе всеки момент. Не бе в състояние да изслуша лъжите му. Тя го ненавиждаше. Сърцето й се сви от мъка.

— Мат, имаш ли нещо против да си тръгна? — неочаквано попита тя.

Той се обърна изненадан и загрижен.

— Не, разбира се. Случило ли се е нещо? Да не ти е лошо, Фран? — Мат се изправи и Франческа едва не избухна в сълзи, трогната от вниманието му. Устните й се разтрепериха, той я гледаше онемял: — Фран, за бога, какво има? — Мат я прегърна, тя се облегна за секунда на рамото му, изкушена да се притисне в него и да му разкаже всичко, което бе преживяла, но в този миг усети бузата му да се докосва до нейната, а прегръдката му да се стяга. — Фран, скъпа…

Гласът му прозвуча дрезгаво. Тя изненадано се сепна. Никога не бе желала да уязви Мат, нито пък да окуражава чувствата му към нея, но от няколко дни долавяше, че приятелското му отношение се задълбочава и се превръща в любов. Трябваше ясно да му покаже, че не изпитва към него нищо повече от обичта на сестрата към своя по-малък брат. Бе се надявала, че няма да стигнат до обяснение, но това явно не можеше да се избегне. Какво трябваше да направи сега?

Мозъкът й трескаво работеше. Искаше да спаси гордостта на Мат. Да запази приятелството им.

— Кажи ми какво има? — пошепна Мат, докосвайки с устни косите й.

Франческа едва сдържаше сълзите си.

— О, Мат! Оливър… — изхлипа тя.

— Какво е направил? — Гласът му прозвуча решително, агресивно…

— Да можех да не го обичам толкова — прошепна Франческа и усети как тялото на Мат се скова. — Непрестанно ревнувам от Джанис. Тя му е любовница. Зная това, а не мога да престана да го обичам. Нямах представа как да залича чувствата си. Не мога да обичам друг, макар че в момента бих искала да го убия.

Мат все така я държеше в обятията си, но вече не целуваше косата й, прегръдката му бе изгубила страстта си.

— Не си струва да плачеш за него. За този егоистичен негодник! — прошепна той и я пусна.

Франческа извади кърпичка, избърса сълзите си с гръб към него. Не виждаше лицето му. Нито той нейното. И двамата поставяха защитните си маски.

— Мисля да отида до училището на Джон тази неделя — тихо прошепна тя, без да поглежда Мат. — Ще се поразходим, ще обядваме с него. Само не казвай на Оливър, моля те! Той също спомена, че иска да отиде дотам. Не желая да се съберем тримата. Ще тръгна колкото мога по-рано, за да измъкна Джон, преди да се е появил Оливър. Искам да остана насаме с момчето за няколко часа. Предполагам, че се тревожи за нас. Човек никога не знае какво мислят децата. Трябва да го окуража. Обещай ми да не казваш нито дума на Оливър! Обещай, Мат!

— Обещавам — сухо промълви той. — Имай ми доверие.

Франческа се усмихна. Очите й бяха изпълнени с тъга и благодарност.

— Знаеш, че ти вярвам.

Би трябвало да е по-внимателна с него. Да го държи на разстояние. От нейна страна щеше да е егоистично и неразумно да остане безразлична, виждайки как чувствата му се променят. Налагаше се да направи всичко, за да предотврати развитието им.

Не можеше да каже, че новото му отношение към нея й пада като гръм от ясно небе. Напоследък усещаше, че я гледа особено — различно от преди. По-рано не й обръщаше внимание, макар да бе очевидно, че я харесва. Помежду им съществуваше скрито привличане, което не убягваше на Оливър. Той добре познаваше своя приятел. Едва когато реши, че двамата съпрузи са се разделили завинаги и Франческа е свободна, Мат си бе позволил да даде воля на чувствата си. Той бе такъв — открит, искрен. И Франческа му се възхищаваше за това. Бе предан, със силно развито чувство за морал. Не можеше да извърши предателство спрямо приятеля си. Не би отмъкнал чужда съпруга. Нито пък би изневерил на своята жена, ако имаше такава. Жалко, че в това отношение не си приличаха повече с Оливър.

— Ще му кажа, че си ме помолила да си тръгнеш, за да напазаруваш — рече Мат.

— Отлично. Така поне за известно време ще изгуби следите ми.

— Побързай, преди да те е потърсил! — В гласа на Мат вече започваше да звучи старата приятелска интонация.

Чувствата му явно не се бяха задълбочили и понеже смяташе, че тя нищо не подозира, нямаше да изпитва вина.

— Ще се видим в понеделник! — махна му за довиждане тя и бързо излезе.

Върна се в апартамента, за да приготви багажа си. Вече се готвеше да излезе, когато телефонът иззвъня. Франческа се поколеба, но реши, че е по-разумно да вдигне слушалката, за да покаже на Оливър, че е в Лондон.

— Ало — каза тя с дрезгав глас.

— Франческа, трябва да поговорим, независимо дали искаш, или не! — настойчиво рече Оливър.

— Остави ме на мира! — едва чуто прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи.

Прокара длан през лицето си — защо плаче заради него? Мат е прав — Оливър не го заслужава.

— Знаеш, че това няма да стане — каза той провлачено.

Франческа не се съмняваше. В противен случай, той губеше — и то твърде много. Щеше да се бори като лъв, за да запази фирмата за себе си.

— Не желая да говоря с теб! Ти ме излъга.

— Не, Фран. Знам какво си мислиш, но грешиш. Опитах се да ти го кажа в офиса. Ти не поиска да ме изслушаш. Повярвай, аз не целувах Джанис!

Франческа възмутено се изсмя.

— Значи трябва да отида на очен лекар, така ли?

— Не! — прекъсна я нетърпеливо Оливър. — Само ме чуй! Трябва да се видим на всяка цена. Свободен съм едва довечера. Нека вечеряме заедно!

Беше толкова сигурен, че ще приеме! Наглостта му я вбеси. Нищо чудно да я презира заради мекушавостта й.

След като завари Джанис в скута му, впила устни в неговите, нима той смяташе, че може да я убеди в обратното. Сигурно я мислеше за глупачка! Лицето й гореше от обида.

— Ще те взема в седем — продължи безцеремонно той.

Само тонът му беше достатъчен, за да й се прииска да хвърля и троши всичко около себе си.

— Не желая да те виждам! — изсъска тя. — Няма да ти отворя!

— Довиждане — хладно каза Оливър и затвори телефона.

Франческа тресна слушалката с невиждащ поглед, разтреперана от гняв. Как си позволява да бъде толкова самоуверен?! Така обидно сигурен в нея?! Трябваше да му даде урок!

Грабна куфара и пое към колата. В седем Оливър щеше да звъни на вратата, но тя щеше да е заминала. Разстоянието и времето помежду им щяха да й дадат възможност да обмисли намеренията си, да прецени своето бъдещо поведение спрямо Оливър.

Училището на Джон се намираше в Йоркшир. До там се пътуваше с часове. Трябваше да поспре за кратък отдих. Реши да обядва по пътя в селска кръчма. Хапна малко франзела, различни сирена и салата, пи минерална вода и чаша кафе. Почивката правеше пътешествието по-кратко. Докато се придвижваше на север, Франческа угрижено наблюдаваше оловното, ниско надвиснало над страната небе. Чувстваше хлад. Беше си взела кожено яке, което топлеше тялото й, но лицето й започна да измръзва. Затова затвори прозореца и включи отоплението.

В Лондон капризите на зимата не се чувстваха толкова остро. Всъщност наближаваше декември и тежките сиви облаци може би предвещаваха сняг. Погледна часовника си. Колкото повече се отдалечаваше на север, толкова по-силен щеше да става студът, а вероятността за снеговалеж — да нараства. Дали щеше да се добере, преди да завали?

Не й бе хрумвало, че на север може би вече е паднал сняг. Но когато изкачи стръмен хълм и огледа просналото се в далечината поле, достигащо Йоркшир, всичко бе побеляло — хълмчета, мочурища, долини и дървета. Сякаш бе Коледа. Храсти, коли и сгради се гушеха под невероятната белота в причудливи форми. Франческа не можа да познае околността и се оглеждаше озадачено. Слабите лъчи на залязващото слънце едва просветваха в натежалите сребърни клони, заскрежените прозорци, езерата и потоците.

През нощта щеше да стане още по-студено. Пътят щеше да се покрие с ледена кора, шофирането щеше да стане опасно… А тя все още не бе стигнала селото, където възнамеряваше да преспи. По телефона си бе резервирала стая, което се оказа лесно в този сезон. През лятото щеше да е друго. Районът се славеше с природните си забележителности и привличаше доста туристи.

Когато за първи път двамата с Оливър доведоха Джон да види училището, отседнаха в първокласен хотел — истинска странноприемница от седемнайсети век с нова модерна пристройка в стар стил.

Това бе единственото място, където можеше да се отседне в близост до училището. Селото също се намираше встрани от магистралата и Франческа имаше тревожното чувство, че докато стигне отклонението, вече ще е тъмно, а пътищата ще са заледени. Може би трябваше да отбие от пътя още сега, да намери подслон и да изчака до сутринта. Тя колебливо намали скоростта. Не бе предупредила Джон, че пристига, макар да се обади в училището, за да ги уведоми.

Все още не беше късно да се откаже. Искаше й се обаче да се види с момчето. Толкова й липсваше. Щеше й се сама да се увери, че синът й се чувства добре. Франческа продължи да шофира, въпреки лошото време. След около час трябваше да стигне селската странноприемница.

Един час по-късно тя стискаше кормилото и безпомощно се взираше през гъстия снеговалеж, оглеждайки непознатия, потънал в безмълвна белота пейзаж. От време на време отпред се мяркаха неясни светлини, но завоите и тесните коловози никога не водеха до къщи. Обзе я страх. На всичко отгоре, бензинът й бе на привършване. Много отдавна не бе минавала край бензиностанция и се боеше, че няма да се добере до селото, което трябва да беше наблизо. На един завой с лоша видимост за малко не се блъсна във връхлитащ насреща й камион. Шофьорът отби, за да избегне колата й, наду клаксона и я заслепи със светлините си.

Франческа натисна спирачките, колата поднесе, но все пак спря. Младата жена изключи мотора и сведе глава върху кормилото — бледа и разтреперана. В огледалото забеляза как задните фарове на камиона изчезват в нощта. Настъпи тишина. Снегът бясно валеше и носен от насрещния вятър, затрупваше предното стъкло на автомобила.

Тя изчака няколко минути, за да се съвземе, после завъртя ключа. Моторът немощно изръмжа, но не запали.

— О, не! — простена Франческа, натискайки докрай педала на газта.

Моторът отново се задави и угасна. Следващите опити излязоха още по-неуспешни. Колата беше неподвижна. Без нея Франческа не можеше да стигне до никъде.

Беше заседнала в снежната буря на пуст непознат път без представа за местонахождението си и разстоянието до най-близката къща.

Седеше с ръце на волана, ослушваше се, загледана в ослепителния сняг. Какво, за бога, да прави сега? Да стои тук и да премръзне до смърт. Или да излезе и пеш да потърси най-близкото село? Можеше да загине в непознатата местност. По-безопасно би било да остане в колата. Току-що мина камион. Не беше изключено всеки момент да се появи друго превозно средство. Междувременно трябваше да направи нещо, за да й е топло и удобно. Куфарът й се намираше на задната седалка. Франческа се протегна, отвори го, извади няколко пуловера, джинси и вълнени чорапи. Навлече всичко и накрая едва успя да закопчее коженото си яке. Изпод задната седалка измъкна туристическо одеяло и се зави с него до брадичката. Поне се пребори със студа. После дълго гледа снега навън, докато очите й се премрежиха, а клепките натежаха. Унесе се в дрямка, но скоро се стресна. Не биваше да заспива. Трябваше да остане будна, за да спре първата кола, която се появи. Това не бе никак лесно. Топлината и тишината, съчетани с умората от дългото шофиране, правеха съня особено привлекателен. И опасен. Франческа задремваше, будеше се и отново губеше битката със съня. Най-сетне главата й клюмна върху седалката и тя заспа.

Спеше толкова дълбоко, че не чу бръмченето на приближаващата кола. Не чу как автомобилът спря, не долови и стъпките на приближаващия мъж.

Той заобиколи колата, отвори предната врата и седна на мястото до шофьора. После се надвеси над младата жена, внимателно отметна рус кичур от лицето й, повдигна туристическото одеяло и огледа тялото й.

Франческа все още не се бе събудила. Най-сетне до замъгленото й съзнание достигна допирът на ръцете му. Той докосна шията й, пръстите му се плъзнаха надолу. Гледаше я с блеснали очи, усмихнат странно, сякаш изчакваше да се събуди. Ръцете му се плъзнаха под пуловерите, студените му пръсти спряха върху гърдите й. Франческа се стресна като пъстърва, изскочила неволно на брега — шокирана и бездиханна. Зениците й се разшириха от взиране в сумрака. А писъкът й прониза тихата зимна нощ.