Шарлот Лъм
Съпруга с характер (4)

Четвърта глава

— Ти ли си?! — Натрапникът спря и се втренчи в нея. — Помислих, че е крадец. Имаш късмет, че не те ударих, още преди да съм те видял!

Сърцето й едва не спря.

— Ти?! — промълви тя. — Ти?

— Какво правиш тук? — рече делово Оливър и седна на края на леглото. Под кашмиреното палто се виждаше един от най-скъпите му костюми. Това бе изпитан начин да впечатлява нови клиенти.

— Няма значение какво правя аз тук! — нападна го тя, побесняла от яд. — Въпросът е ти какво правиш тук?

— Аз съм си у дома — отвърна Оливър със злорад блясък в очите. — Не съм те напускал. Ти си отиде. Така че, извинявай, ако изглеждам изненадан. Откривам те вкъщи, доста скоро след като ми заяви, че си отиваш завинаги.

Тя се изчерви, очите й се изпълниха с омраза.

— Мислех, че си в Глазгоу!

— Бях в Глазгоу. Кацнах с първия самолет и се върнах тази вечер. Възнамерявах да остана в Лондон, но кой знае защо реших да се прибера. — Очите му бавно се плъзнаха по тялото й.

Тя се загърна по-плътно в халата, което не убягна на Оливър, и той се усмихна иронично.

— След десет години брак, не е ли малко късно за такъв псевдосвян, Франческа? Държиш се като девственица.

— О, я млъкни! — сряза го тя, а смехът му огласи стаята.

— Какво има? Май улучих болното място, скъпа? Девствена ли се чувстваш наистина? Защо? Кой е причината за това чудо? Аз или Мат?

Прииска й се да тропне с крак, ярост изпълни цялото й същество.

— Излез от спалнята ми! — изкрещя Франческа.

Той я изгледа изпод дългите си черни мигли, очите му подигравателно проблясваха.

— Твоята спалня! Не грешиш ли притежателните местоимения, скъпа? Това винаги е била нашата спалня. — Мъжът стана, съблече кашмиреното палто, метна го на стола и заразкопчава сакото си.

— Но вече не е — рече Франческа, опитвайки да скрие тревогата си. — Излез веднага от стаята, Оливър! Искам да си легна.

— Няма да ти преча — отвърна сговорчиво той, докато разкопчаваше жилетката и я окачваше върху облегалката на стола.

— Тази шега отива твърде далеч — с дрезгав глас промълви Франческа. — Не мисля, че е смешна.

— Не е шега.

Той вече разкопчаваше ризата си. Младата жена зърна мургавата му кожа. Преглътна безпомощно, почувствала завладяващото я страстно желание.

— Няма да спиш тук, Оливър!

Не можеше да повярва, че си е наумил подобно нещо. Никога не се бе държал като насилник. Това изглеждаше умишлен ход, който ужасно я изплаши. Дано да престане, молеше се тя.

— Днес смятам да спя в тази стая — хладно рече той. — Винаги съм спал тук. Не виждам защо да променям навиците си само защото ти едностранно си решила, че бракът ни е приключил.

Вече бе свалил ризата си. Седна на леглото, без да обръща внимание на съпругата си и започна да развързва черните си обувки.

— Ще ти приготвя легло в другата стая. — Франческа се отправи към вратата.

Оливър мълчеше. Беше свалил едната обувка и събуваше втората. Франческа прехапа устни.

— Не се събличай, моля те. Изчакай да приготвя съседната стая.

— Не за мен — повдигна рамене той. — Аз спя тук.

— О, престани! — настоя Франческа, върна се и сграбчи прилежно подредените му дрехи. — Хайде, иди в съседната стая!

— Аз ще спя тук, а ти — където искаш. — Мъжът се изправи и тя с уплаха осъзна, че сваля панталоните си.

В този момент се предаде, захвърли дрехите му и излезе. Смехът на Оливър, долетял иззад затръшнатата врата, съвсем не подобри настроението й.

Ядосана и изпълнена с омраза заради ехидността му и преднамереното събличане, безсилна да направи каквото и да било, тя застла леглото в съседната стая. Той бе изпълнил един особен стриптийз. Измъчваше я нарочно. От години Оливър беше хладният съпруг, но в началото на брака си двамата бяха безумно страстни в любовта и той разбираше отлично нейните чувствени реакции. Знаеше много добре какво й причинява и го бе пресметнал съвсем точно — подобно на мъчител, запокитващ ножове към тялото на безпомощна жертва.

Тя се чувстваше изтощена. Сподави прозявката си, докато приглаждаше възглавницата и в миг зърна образа на Оливър в огледалото на тоалетката. Надничаше от вратата. Високото му стройно тяло бе облечено в тъмна копринена пижама японска кройка, която разкриваше мускулестите гърди и рамене. Видът му я вълнуваше, но особено й въздействаше начинът, по който я гледаше, докато тя се навеждаше над леглото — прозрачната нощница и халатът не прикриваха тялото й.

Тя замръзна и враждебно се обърна към него:

— Излез оттук! Сила ли трябва да използвам?!

Той се усмихна иронично.

— Донесох ти нещо, забравено в моята стая. — Оливър извади иззад гърба си стика за голф и й го подаде. — Може би ще си по-спокойна, ако го държиш до леглото си.

Гласът му звучеше подигравателно.

Тя нямаше намерение да пристъпи, за да поеме стика — гледаше безмълвно мъжа.

— Какво? — най-сетне попита той. — Страх те е да си го вземеш дори?

Франческа направи една крачка и грабна стика. Защо да мисли, че я е изплашил чак толкова?

— Много любезно — промърмори Оливър.

— Надявам се, усети, че желязото е тежко — отвърна Франческа. — Който посмее да влезе, ще го опита с главата си.

— В такъв случай ще го взема аз — рече Оливър и го грабна обратно. Остави го на стола и хвана Франческа за раменете: — Забрави да благодариш.

Сърцето й заблъска като лудо.

— Да не си посмял… — безпомощно изрече тя, но устните му се впиха в нейните, преди да довърши заканата.

Тя усети, че очите й предателски се затварят и изгарящата болка на желанието започва да пълзи по тялото й. Ръцете му се плъзнаха по рамене й, като в същото време я притискаха все по-плътно. Телата им се докосваха, кожата й под тънката коприна усещаше топлината на голите му гърди. Той целуваше необуздано, езикът му проникваше зад устните й. Ръката му притискаше гърба й. Оливър разтвори с коляно бедрата й и младата жена изстена от възбуда. Тръпнеше и трескаво отвръщаше на целувките му. Зарови пръсти в косата му, плъзна ръка към голите рамене, докосваше мускулите под мургавата кожа. С дланта си усети как сърцето му ускорява ритъма. Той съблече халата й и го остави да се свлече на пода. Тънките презрамки на нощницата паднаха от раменете й. Оливър наведе глава и започна страстно да целува гърдите й. Ласките я опияняваха, нощницата се свличаше все по-надолу, мъжът продължаваше да обсипва с целувки тялото й.

Видя в огледалото двете преплетени тела — жената вече бе гола и нежната кожа сякаш светеше, мъжът — полугол, бе силно възбуден.

Ако имаше връзка с друга жена, би ли могъл да я желае така? Франческа се чувстваше напълно безпомощна. Вероятно е поставял работата си над всичко — бил е прекалено зает и затова я е забравял с дни, но несъмнено я обича. А и шокът, задето тя го напуска, си бе казал думата.

Оливър я грабна на ръце и я понесе към леглото. Тя обгърна шията му — тялото й тръпнеше в обятията му.

Когато я остави на леглото, внезапен шум стресна и двамата. Мъжът се изправи, втренчи се в нея и се намръщи.

— Какво, по дяволите, е това?

— Някой звъни — каза Франческа недоумяващо.

— Знам! — отвърна той.

Звънецът прозвуча отново, този път още по-настоятелно.

— Кого очакваш? — процеди мъжът през зъби, а тя го погледна, не осъзнавайки в първия момент за какво намеква.

— Не чакам никого! — Франческа замаяно се втренчи в настолния часовник. Беше почти два през нощта. Погледна отново мъжа и се изчерви. — Какво искаш да кажеш? Кого бих могла да очаквам?

— Знаеш много добре!

— Не! Нямам навик да приемам гости посред нощ!

Звънецът се обади за трети път. Докато завързваше широкия колан на японската пижама, Оливър безмълвно гледаше Франческа, гневно стиснал челюсти.

— Значи не е Мат, така ли? — Гласът му бе изпълнен със сарказъм.

— Не, не е! — До този миг Франческа не си даваше сметка, че е гола. Хладните му сиви очи се плъзгаха по тялото й.

Тя грабна покривката на леглото и с треперещи ръце я уви около себе си.

— Кой друг би дошъл по това време?

— Отвори и разбери! — отвърна тя с неприязън. — Защото явно няма намерение да се откаже.

Нещо повече — звъненето беше вече почти непрекъснато. Чуваше се и блъскане по вратата.

Оливър се обърна и излезе, а тя скочи от леглото и навлече нощницата и халата си. На пръсти доближи вратата и се ослуша. Гласът на Оливър се дочу от коридора, близо до вратата. Отвори, и до слуха й достигна друг мъжки глас. Отделните думи не се долавяха.

В едно поне бе сигурна — не беше Мат. Гласът обаче бе донякъде познат. Долавяше се местният акцент.

Тя пристъпи до перилата и се надвеси да чуе. Видя тъмносиня униформа. Тогава разбра кой беше посетителят. Но защо местният полицай идваше по това време. Гласът му — бавен и монотонен — стигаше до нея и вдъхваше спокойствие.

— Мислех, че и двамата сте в Лондон и че ще отсъствате известно време. Провеждах нощната си обиколка и като видях, че свети, реших да проверя. Зърнах колата отвън, но не бях сигурен, че е вашата. Светеше в различни стаи, та помислих, че трябва да видя какво става. Съжалявам за безпокойството.

— Няма нищо — каза любезно Оливър. — Благодаря ви, че се грижите за дома ми.

Франческа на пръсти се прибра в спалнята, затвори безшумно вратата и завъртя ключа. Легна и угаси лампата. Чу как се затвори входната врата, как шумно гракна резето. Стъпките на Оливър прокънтяха по стълбите, той спря пред вратата й, опита се да отвори, но не успя. Сякаш го виждаше как стои и мисли с какво да я подлъже.

Почука тихо, но тя не отвърна.

— Фран, отвори… Знаеш ли кой беше? — попита Оливър, изчака за отговор и кисело продължи: — Местното ченге. Знаел, че ни няма и като видял светлините, се усъмнил.

Франческа лежеше неподвижно със затворени очи.

— Фран, съжалявам, че избухнах — дрезгаво промълви Оливър. — Знаех, че не съм прав за Мат.

Той натисна бравата, почука по-силно. Започваше да се дразни и Франческа се усмихна в тъмното.

— Защо не отговаряш? Фран, вътре ли си? Добре ли си? Ако мълчиш, как да съм сигурен, че не си направила някоя глупост? Отвори, Фран, само за да видя, че нищо ти няма. — Той изчака мълчаливо за миг, но след като не чу и звук, отново заговори, още по-гневно: — Искаш да разбия вратата ли? Ако мълчиш, ще се наложи да го направя.

Тя мълчеше. Щом е решил да прави глупости, няма да му пречи.

Оливър ритна вратата. Франческа го чу да ругае. Беше бос, а вратата бе от махагон. Дано го е заболяло, помисли си тя. И се засмя. Отвън настъпи тишина.

— Дяволите да те вземат! — рече Оливър. Блъсна отново вратата, после тръгна към спалнята. Вратата хлопна. Франческа лежеше неподвижно, вперила очи в тъмнината. Единствената й утеха бе, че Оливър сигурно изпитва същото.

Най-после заспа, приблизително към три часа. Събудиха я птичи песни и есенното слънце. В къщата беше тихо. Оливър сигурно още спеше. Тя се намръщи и прехапа устни, спомняйки си, че дрехите й са в спалнята. Няма да отиде да ги вземе за нищо на света! Сети се за приготвените куфари долу. Измъкна се от леглото, облече халата, прокрадна се до вратата и я отвори. Неговата стая беше затворена. Ослуша се за миг и тихо застъпва към коридора, където се намираха куфарите. Отвори единия, извади първата попаднала й дреха и бързо се мушна в банята, като заключи след себе си.

Взе набързо душ, облече се, после влезе в кухнята да си направи кафе и сандвич. Потънала в мисли, седеше на масата, когато десет минути по-късно в стаята влезе Оливър. Той също бе успял да се облече, макар и не така официално като предишната вечер — в маслиненозелен анцуг. Сивите му очи я пронизаха, когато го погледна хладно от другия край на стаята.

— Ще тичаш ли? — попита тя и отпи от кафето, стиснала чашата с ръце.

— Вече тичах! — натърти той.

Трябваше сама да забележи. Черната му коса беше разрошена от вятъра, лицето — поруменяло, а дишането — ускорено.

Той приближи и докосна каната за кафе, за да провери дали е гореща.

— Направих го преди десет минути. Малко поизстина — рече тя, но не предложи да свари ново.

На заплашителния поглед на Оливър отвърна с иронична усмивка.

— Искам да поговорим — каза той през зъби. — Ще се кача да взема душ, после ще закуся и ще поговорим. Не съм много гладен. Едно варено яйце, филийка и кафе.

Франческа не отвърна. Отпи нова глътка, вперила в него ясносини невинни очи. Той постоя миг-два, после пое нагоре.

Щом чу, че вратата на банята се затваря, тя стана, отиде в коридора, затвори куфарите и ги отнесе в колата. Бързо ги натовари, после се върна и влезе в спалнята да провери дали не е забравила нещо. Чу, че душът спира и Оливър се движи из банята. Измъкна се, отваряйки почти безшумно вратата на къщата.

Когато излизаше с колата на алеята, погледна в огледалото и съзря лицето на Оливър на прозореца на банята. Въпреки далечината се виждаше добре колко е гневен.

Малко преди обяд пристигна в новия апартамент. Тази сутрин движението беше в обратна посока — хората напускаха Лондон и се отправяха към Съсекс. Пътищата за столицата се оказаха пусти и Франческа се прибра доста бързо.

Обади се на Мат, за да го предупреди, в случай че е решил да тръгне за Съсекс.

— Аз съм в Лондон, а Оливър е в Ламбърн — рече тя.

Мат подсвирна.

— Кога успя да се прибере?

— Късно снощи. Решил проблема в Шотландия и веднага взел обратния самолет.

— И те откри там? — Мат явно се безпокоеше. Беше много мил човек и тя изпитваше благодарност към него. — Какво стана?

— Нищо — излъга Франческа.

Всъщност „нищото“ бе станало съвсем случайно. Ако местният полицай не бе толкова съвестен, би се случило „нещо“. И то със сигурност. Тя щеше да спи с Оливър и да сложи край на краткия си бунт.

— Предполагам, Оливър се е чувствал изтощен от пътуването — рече Мат. — Да летиш до Глазгоу и обратно, да предотвратиш стачка, да караш после от Хийтроу до Съсекс, и то за един ден… Не знам откъде намира сили!

— И аз не знам — промърмори Франческа недоумяващо, спомняйки си настойчивия опит на Оливър да я люби.

И то след такъв ден! Досега не беше се замисляла — приемаше неговата енергичност като нещо естествено, но в този миг осъзна, че съпругът й е изключителен. Изглеждаше толкова вглъбена в собствените си преживявания, че не бе и помисляла как се чувства той — търсещ сексуално облекчение след ден, изпълнен с напрежение и разправии? Наистина нея ли желаеше? Или всяка жена би била добре дошла?

— Хайде да обядваме заедно — покани я Мат, но тя отклони внимателно предложението, извинявайки се с умората от пътуването.

— Ще се видим утре — приключи разговорът Франческа и затвори.

Дълго седя, загледана в пространството, чудейки се какво ли мисли и чувства Оливър. В началото на брака им тя бе твърде млада, за да си задава въпроси. Бе омагьосана от него. Боготвореше земята, по която той стъпваше, желанията им възникваха винаги спонтанно. Оливър никога не се впусна в подробности, не спомена имена, а тя не задаваше въпроси. Беше твърде влюбена, за да пита за другите жени в живота му. Разбира се, веднъж той откровено призна, че е имал няколко връзки, преди да се запознае с нея. Никоя от тях не била сериозна, така й каза тогава. Франческа била единствената, за която пожелал да се ожени, и това я караше да се чувства неизмеримо щастлива. Бе зачеркнала миналото му. Оливър е мой и само това има значение, блажено си бе казала, заемайки се да урежда живота си според неговите желания, като нито веднъж не си зададе въпроса какъв мъж би искала тя самата. Защо да го прави, нали бездруго има идеален съпруг?

Бях издигнала Оливър на пиедестал, в миг осъзна тя. Бе поглъщала всяка негова дума — при това напълно безкритично. Никога не бе изпитвала съмнения. А и как ли би могла, щом той е бил там, високо горе, на пиедестала?

Беше време да промени отношението си. Ако бракът й бе в състояние да преодолее кризата, то двамата с Оливър несъмнено трябва да погледнат на нещата по различен начин.

На следващата сутрин се чувстваше доста несигурна, когато влезе в сградата, където се помещаваха офисите на фирмата, и показа служебната си карта на охраната. Докато пътуваше нагоре с асансьора, си спомни, че Мат възнамеряваше да й помага първите няколко дни. Нали затова бе отишла при него — за помощ. Знаеше, че едва ли би се справила в отдела на Оливър сред толкова висококвалифицирани момичета, повечето по-млади от нея, но истински професионалистки. Тя бе завършила курс за секретарки — владееше машинопис и стенография, можеше да води деловодство и донякъде счетоводство, а благодарение на сина им и годините, прекарани с Оливър, знаеше доста за компютрите. Нямаше да й е трудно да се справя с произведените от фирмата електронни устройства.

Все пак от години не беше работила в офис. Имаше какво да научи. Затова й бе необходима търпеливата помощ на Мат. Влезе в кабинета му с широка усмивка, но Мат не бе там. Вместо него видя секретарката на Оливър, която седеше на бюрото и сортираше пощата.

Франческа застина. Джанис Силвестър вдигна очи и се усмихна учтиво.

— Добро утро — рече тя и демонстративно погледна часовника си.

Франческа също хвърли поглед на своя. Не беше закъсняла. Уговорката й с Мат бе да дойде в девет.

— Секретарките трябва да са зад бюрата си в девет часа — рече Джанис с хладната си усмивка.

— Сега е точно девет… — Франческа видя как стрелката помръдна, посочвайки кръгъл час, отвърна на Джанис със същата хладна усмивка и добави: — Аз съм тук. Но ти си на бюрото ми, така че няма как да седна.

— От години сортирам пощата на Мат. — Тонът на Джанис подсказваше, че възнамерява да продължи заниманието си, въпреки присъствието на Франческа.

— Тъй като съм вече назначена, това задължение ще падне от плещите ти — учтиво рече Франческа. — Знам, че си много заета. Не искам да те задържам.

Джанис седеше на стола и почукваше с дългите си ярко лакирани нокти по бюрото. Усмивката й бе застинала на лицето. Ала това не се отразяваше на красотата й. Изглеждаше ослепителна — с пищна фигура и яркочервена коса. Джанис Силвестър беше от тези жени, които не обичат представителките от своя пол. Излъчваше сексапил, но бе и поразително умна. Оливър често споменаваше колко е съобразителна и Франческа му вярваше. Очите на Джанис бяха безмилостни — твърди като диамант, без капчица доброта в тях. Използва пола си вместо оръжие, помисли Франческа.

— Преди да се върна в моя офис, добре ще е да те запозная с рутинната работа тук. Редно е да започваш с пощата. Преглеждаш писмата и отделяш онези, които смяташ, че Мат задължително трябва да види. После го питаш дали да им отговориш, стенографираш това, което ти продиктува, или ако той предпочита, записваш на диктофона съдържанието му. Подготвяш писмата и незабавно ги изпращаш.

В паузата Франческа се опита да зададе въпрос, но Джанис я изпревари:

— Разбира се, вдигаш телефона и държиш под око факса и различните компютри за вътрешна връзка. Ако по тях постъпи съобщение, разпечатваш го, след което незабавно го слагаш в папка за Мат. Не забравяй, че той трябва да чете всички съобщения. Налага се също да прибираш в папка документите, които Мат забравя навън — случва се доста често. Той не предприема никакви мерки за сигурност. Можеш да напуснеш кабинета му едва когато се прибере всяко листче и се заключат чекмеджетата. Тук е мозъчният център на фирмата, както казва Оливър… господин Рансъм.

Когато произнесе името на Оливър, миглите й потрепнаха и Джанис леко ги сведе, поглеждайки за миг към събеседничката си.

Направи го нарочно, рече си Франческа, изпълнена с ревност и подозрение. Искаше да науча, че го нарича така, че не й е просто шеф, че имат и други отношения.

Франческа с усилие прикри чувствата си под острия поглед на другата жена и се престори, че не е забелязала умишлената й грешка.

— Знам, че ще се справя — каза тя, надявайки се да запомни поне половината от казаното.

Джанис бе говорила бързо и отривисто, без паузи за въпроси, но Франческа за нищо на света не би признала, че нещо не разбира, или не го е запомнила.

Джанис не одобряваше присъствието й — това й стана ясно от мига, когато за пръв път влезе и завари червенокосата зад бюрото. Иска да се проваля, помисли си Франческа. Само че няма да стане. Ще върша тази работа — при това добре — каквото и да ми струва това! А Джанис Силвестър ще трябва да свали хищните си червени нокти от моя съпруг. Оливър ми принадлежи и е време да й напомня този факт.

Усмихна се широко на Джанис.

— Благодаря за помощта. Ще кажа на съпруга си колко беше любезна. — Погледна часовника си и добави: — Господи, почти девет и четвърт! Оливър ще помисли, че си закъсняла. Бързо се върни в кабинета му.

Джанис Силвестър я погледна злобно с присвити очи, но все пак си тръгна — почти припряно, поклащайки пищните си форми. Франческа я изгледа с неодобрение, но в миг й хрумна нещо. Вдигна телефона и набра вътрешния номер на Оливър. Той отговори веднага с делови тон:

— Да?

— Оливър? — Франческа се престори, че не разпознава гласа му.

— Франческа, къде си? — изненада се той.

— В кабинета на Мат — рече тя и бързо продължи: — Исках да ти благодаря, че изпрати госпожица Силвестър да ми даде указания. Много си съобразителен.

Настъпи пауза, после той бавно каза:

— Няма защо. Надявам се да ти е помогнала.

Явно не е изпращал Джанис Силвестър, заключи Франческа. Не го призна, защото както повечето мъже, Оливър също обичаше да се възползва от случая. Франческа подозираше, че той все пак ще прояви любопитство да разбере подбудите на Джанис, а тъкмо това бе целта й! Оливър може би не си даваше сметка колко амбициозна е секретарката му. В бизнеса беше — умен, но по отношение на жените можеше да се прояви като ужасен глупак.

— Ще обядваш ли с мен? — попита Оливър и Франческа се усмихна.

— Струва ми се, че днес не бива да излизам за обяд. Трябва да свикна с работата. Нося сандвичи и ябълка.

— Ела при мен да хапнем заедно.

— Съжалявам, Оливър, нося само за себе си.

— Ще изпратя Джанис да купи отвън.

Франческа се засмя и каза:

— Покани ме друг път.

Изпитваше задоволство — мъжете са толкова странни. Откажи им нещо и ще преобърнат света, а онова, което им принадлежи, не поглеждат с месеци. Изкушаваше се да приеме поканата. Ужасно искаше да го види отново. Не преставаше да мисли за случилото се в събота през нощта. От два дни сънуваше ласките на Оливър, целувките му я изпълваха с желание, но знаеше, че още е рано да отстъпи. Оливър все още не я приемаше достатъчно сериозно. Тя трябваше да бъде твърда.

Вратата щракна и Франческа изненадано вдигна глава. Беше Мат. Гледаше я толкова изумено, сякаш не знаеше защо е в кабинета му.

— Трябва да приключваме — рече тя припряно. — Мат има нужда от мен.

— Мат да върви по дяволите!

— Дочуване! — Франческа затвори телефона и се усмихна на Мат. — Добро утро, шефе. — На устните й грейна закачлива усмивка. — Май си забравил, че днес започвам работа.

— Наистина бях забравил — отвърна Мат. — Когато влязох и те видях, не можах да повярвам на очите си.

— Знам. Разбрах по лицето ти. — Франческа се разсмя, той също, докато сядаше на края на бюрото й.

— Толкова е невероятно! Добре дошла на борда, Фран. Надявам се, ще ти допадне да работиш тук.

— Сигурна съм, че ще ми хареса.

Тя вече бе взела решението си. И щеше да остане. Колкото по-рано Оливър и Джанис Силвестър осъзнаят, че нищо не е в състояние да я разубеди, толкова по-добре.