Шарлот Лъм
Съпруга с характер (3)

Трета глава

Вечерта написа писмо на Джон, за да го уведоми, че майка му започва работа във фирмата, ще живее главно в Лондон и дори е наела апартамент. Беше се разбрала с Мат, че когато Джон си идва, тя ще излиза в отпуска. Затова му пишеше, че ще прекарват доста време заедно — през ваканциите и по празниците. Не спомена, че са се разделили с баща му, нито за евентуален развод помежду им. Писмото й бе доста мъгляво — надяваше се да не разтревожи Джон.

На следващия ден се обади в пансиона и ги информира за промените. Там предпочитаха незабавно да научават всичко, което може да се отрази на душевното състояние на децата.

— А в бъдеще? — попита я съпругата на директора и Франческа въздъхна.

— Нямам представа. Засега живея ден за ден, но ако Джон изглежда разтревожен, позвънете ми и аз ще дойда веднага. Ще доведа и баща му. Никой от нас не би искал Джон да страда.

— Значи отношенията ви с господин Рансъм са добри — облекчено каза жената.

— Да, разбира се! — отвърна Франческа, без да се замисли.

Затвори телефона, кисело се усмихна на собствените си мисли — в името на детето с Оливър могат да замажат пукнатините, но би било глупост да се заблуждават. Мушна се в леглото на хотелската си стая. Въпреки измъчващите я съмнения, отчаяно вярваше, че постъпва правилно. Дълго не можа да заспи.

На следващия ден се зае с покупката на останалите мебели: легло, шкаф с чекмеджета, огледало за малката спалня — само най-необходимото. Стараеше се да харчи колкото е възможно по-малко. Уговори да докарат купените неща следобед, а вечерта реши да се нанесе. Обикаляше от стая в стая, не вярваше на очите си, но бе доволна — постигна много за толкова кратко време.

Пусна радиото и започна да си приготвя вечеря — салата със сирене, малко плодове. Седна на малката дъбова масичка, взе ножа, вилицата и подскочи като ужилена. Някой затропа настоятелно на входната врата.

Дали е Оливър, помисли Франческа, и остави приборите. Не знаеше ще може ли да понесе нов спор с него.

Докато се колебаеше, на вратата отново се почука. Франческа стана да отвори с неохота.

От Оливър нямаше и следа. Беше Мат по пуловер и джинси.

— О, здравей — рече Франческа, отстъпи от вратата и го покани да влезе.

— Наред ли е всичко? — попита Мат, оглеждайки стаята.

— Да, благодаря — отвърна Франческа разсеяно, докато той надничаше в спалнята.

— Мат, какво правиш, за бога?

— Проверявам дали Оливър не е тук — призна мрачно той. Едва като разбра, че са сами, раменете му се отпуснаха. — Тази сутрин ме направи на кайма. И преди се е случвало да спорим, но днес не беше спор. Беше истинска война. Не искам да го видя повече.

— Съжалявам, Мат. Не исках да те забърквам в разправия с Оливър! — Франческа го погледна смутено.

Мат се усмихна и плахо докосна страната й.

— Не ставай глупава!

— Не. Беше егоистично от моя страна да те моля за помощ. Знаех как ще реагира Оливър…

— Щеше да ми е обидно, ако беше помолила друг! С Оливър ще се разберем. Просто ще го пратя по дяволите, ако се опитва да ме разиграва. Радвам се, че се обърна към мен. Няма да ти досаждам повече. Дойдох само да проверя имаш ли нужда от нещо и да попитам дали не си се разколебала да започнеш работа от понеделник?

— Нямам нужда от помощ, благодаря — усмихна се тя. — А в понеделник ще започна работа.

Мат също се усмихна и кимна към масата.

— Извинявай, прекъснах вечерята ти, нали?

— Още не бях започнала! — Франческа го погледна изпитателно. — Ти вечерял ли си? Защо не седнеш? Има предостатъчно салата, хляб и сирене. Боя се, че не е кой знае какво, но си добре дошъл.

Мат погледна храната, после вратата и накрая часовника си.

— Благодаря, Фран, изкушението е голямо, но…

— Но какво? — дяволито попита тя и Мат отново хвърли поглед към вратата. — Среща ли имаш?

— Господи, не! — засмя се той.

— Тогава защо гледаш като лемур, който се чуди дали да скочи от скалата, или не?

Той се разсмя.

— Така ли изглеждам? Не разбирам нищо от лемури, но скачането от скала е нищо в сравнение с разправията с Оливър. Ако отново ме намери тук…

Думите му не изненадаха Франческа.

— Не очаквам Оливър — каза с безразличие тя.

— Никой не го очаква! Това е тайната на неговия успех — сухо отбеляза Мат. — Той винаги изненадва. — Мат се насочи към вратата. — Не съм страхливец, но когато е в мрачно настроение, Оливър може да бъде доста страшен. По-добре да тръгвам, Фран. Радвам се, че си добре и нещата се уреждат.

Тя му отвори. На площадката спря мъж на средна възраст и им се усмихна.

— Здравейте, вие ли сте новите съседи? Аз съм от горния етаж. Казвам се Джефри Паркър.

— Здравейте. — Франческа се ръкува с него, измърморвайки името си и добави: — Това е мой приятел, който ми помага да се нанеса…

— Разбирам — кимна към Мат господин Паркър. — Надявам се тук да ви хареса. Мястото е добро, хората са симпатични…

Гласът му се загуби в тропота на нечии забързани стъпки.

Беше Оливър. Той спря, съзрял малката група пред вратата на Франческа. Господин Паркър впери в него любопитен поглед. Мат се смути. Оливър огледа всички, преди да пристъпи към Франческа.

Тя вирна брадичка, обърна се към Мат и рече:

— Е, благодаря ти, че се отби, Мат. Довиждане. — Той колебливо погледна Оливър, после Франческа, но младата жена не му даде възможност да възрази. Усмихна се любезно на съседа и рече: — Радвам се, че се запознахме, господин Паркър. Надявам се да дойдете на тържеството по случай нанасянето ми в новия дом.

— С най-голямо удоволствие — отвърна той.

Франческа му се усмихна отново, влезе в апартамента и затвори плътно вратата. Спря в антрето, но от силните удари на сърцето си, сякаш бе оглушала. Едва чуваше какво става в коридора. Поне в началото.

— Е, аз тръгвам — рече господин Паркър.

— Аз също — облекчено добави Мат.

Някой пое надолу по стълбите. По тихото изръмжаване на Оливър, Франческа разбра, че отдалечилият се трябва да бе господин Паркър.

— Какво правиш тук? Не чу ли какво ти казах тази сутрин?

— Не съм длъжен да изпълнявам нарежданията ти — отвърна Мат с толкова тих глас, че тя долепи ухо до вратата, за да чува.

— Когато става дума за жена ми, ще изпълняваш, по дяволите!

— Ако Фран има нужда от помощ, ще й помогна! Можеш да мислиш каквото искаш!

— Ако й трябва помощ, може да помоли мен!

— Теб няма да помоли за нищо на света — непредвидливо рече Мат.

Оливър тежко пое дъх.

Дори през затворената врата Франческа долавяше враждебността им. Не можеше да остане безучастна. Отвори вратата и двамата обърнаха глави към нея. Лицата им бяха зачервени, очите им горяха.

— Мат, моля те! Искам да говоря с Оливър — твърдо каза тя.

Мъжът се намръщи, но вдигна рамене и заслиза по стълбите.

Оливър тръгна към нея. Франческа препречи пътя му.

— Не те каня в дома си, Оливър — мрачно прошепна тя.

Студеният му поглед я прониза.

— В дома си? — Изразът го вбеси.

Ноздрите му се разшириха, той ядно стисна устни.

— Отсега нататък ще бъде така! — дръзко добави Франческа.

Той леко разтвори устни и изсъска с леден глас:

— Е? Каза, че искаш да говорим.

— Да, искам! За Мат…

— Тук, в коридора, няма да обсъждам нищо! — отвърна той, сграбчи я в желязна хватка и я бутна обратно в апартамента.

Франческа яростно се дръпна, за да се освободи. В очите на Оливър проблесна задоволство. Бе успял да наложи волята си! Пламнала от гняв, тя се обърна към него и изкрещя с всички сили:

— Радваш се, че можеш да си играеш с хората, нали? Това правиш с Мат. Заплашваш го, защото ми помага!

Оливър затръшна вратата.

— Не искам той да се намесва между мен и жена ми!

— Той не се намесва. Аз те напуснах. Дойдох в Лондон. Мат дори не знаеше. Не се заблуждавай! Не Мат причини разрива в семейството ни! Дори Мат да не съществуваше, пак щях да си отида.

Погледът му я накара да отстъпи към всекидневната. Сърцето й биеше до пръсване. Оливър я последва. Пристъпваше като див звяр, преследващ своята плячка. Франческа усети как нервите й пращят като горски огън, но успя да се овладее и се обърна към него. Тъмносините й очи не трепнаха, когато го прикова с поглед.

Не се съмняваше, че е ядосан, защото го е напуснала, но не можеше да прецени доколко е засегнала самолюбието му, гордостта му? Всъщност държеше ли на нея? Нямаше намерение да зададе тези въпроси, макар да изгаряше от желание да научи отговорите им. Целта й бе да го стресне, да го разтърси с внезапното си решение. Реакцията му не я изненада. Познаваше го добре.

Все още не бе сигурна обаче дали е достатъчно шокиран, за да погледне на брака им от друга страна. Времето и навикът бяха замъглили техните отношения. Оливър не забелязваше съпругата си. И то от години. Дали сега я виждаше? Болеше ли го, че я губи, или се дразнеше, защото си отива част от неговата собственост?

Франческа едва чуто промълви:

— Престани да се караш с Мат. И още нещо. Писах на Джон.

Новият пристъп на гняв бе толкова силен, че Франческа наистина се изплаши.

— Какво си направила? — изръмжа Оливър. — Как си позволяваш да забъркваш детето?!

— Не викай! Писах му само, че ще работя във фирмата и ще живея в Лондон през учебната година. Вече говорих с Мат за ваканциите. Разбрахме се, че когато Джон се прибира, ще мога да се грижа за него.

— В тази кутия тук? — просъска Оливър и гнусливо огледа стаята.

— Може да му се стори забавно да преспи няколко нощи на шезлонга — отвърна тя.

— Неговият дом е в Ламбърн. Там ще прекарва ваканциите! — настоя Оливър. — Ако искаш да го видиш, ще се наложи да идваш там.

— Не си въобразявай, че всички козове са у теб, Оливър! — ядосано го изгледа Франческа. — Не ме принуждавай да предявя иск за попечителството над Джон! Той най-много ще пострада от това.

— Не ме заплашвай, Франческа!

— Ти си този, който заплашва! Аз търся разумен компромис…

— Компромис? — Оливър разтърси младата жена тъй силно, че дългата й коса се разпиля върху лицето.

Франческа потръпна. Изведнъж почувства хлад и се отпусна в ръцете му — тялото й политна напред, краката не я държаха. Тя не чу изненадания възглас на Оливър, нито почувства как я вдига на ръце и я настанява на шезлонга. Едва след минута Франческа бавно изплува от тъмнината, забравила къде е, какво става… Лежеше със затворени очи до топлото тяло на Оливър и усещаше приятна тръпка. Знаеше кой я държи в обятията си, вдишваше познатия аромат на тялото му, припомняше си докосванията му, изпълваше я болезнено желание. Той я положи на възглавниците, коленичи до нея, прибра косата от лицето й и започна да гали ръцете й, шепнейки пламенно името й.

Тя се боеше, че ако отвори очи, чувствата й ще я издадат. Не биваше да открехва пред Оливър тази врата, не трябваше да му показва как може да й въздейства. В противен случай, той без колебание щеше да се възползва.

— Фран — прошепна Оливър, вдигна китката й и затърси пулса.

И тя го чу — отекваше в ушите, блъскаше във вените й. Сърцето й заби още по-учестено — Оливър бе сложил ръка на шията й. Хладното докосване на пръстите му бе така приятно, че Франческа мъчително стисна очи, за да прикрие вълнението си.

Настъпи тишина. Франческа почувства погледа му. Очите на Оливър сякаш пареха кожата й — младата жена едва дишаше. Пръстите му се плъзнаха по шията и спряха между гърдите й. Тя усети, че Оливър започва да разкопчава полата й.

Франческа рязко се сви и опря брадичка в коленете си. Все още не можеше да го погледне в очите, но прошепна дрезгаво:

— Мисля, че е най-добре да си тръгнеш.

— Ти припадна — рече Оливър със смущаващо нежен глас.

Франческа усещаше проницателния му поглед.

— Нищо ми няма. Ще се оправя. Цял ден не съм яла. От това е. — Искаше й се Оливър да се отдръпне, за да може тя да се изправи, но мъжът продължаваше да я гледа все така загрижено. Като че ли бе усетил чувствената й реакция.

— Забравила си да ядеш? — Гласът му звучеше ядно.

Тялото му отново се стегна. Тя долавяше всяко негово потрепване, но не можеше да отгатне мислите му.

— Дори децата са по-разумни от теб. Да обикаляш цял ден из Лондон гладна?! Не можеш да живееш самостоятелно.

Думите му я накараха да настръхне. Тя вирна брадичка и възрази:

— Нищо ми нямаше, докато ти не дойде, за да ме тормозиш!

Оливър се престори на обиден:

— Да те тормозя ли? Нищо не правя!

— Припаднах, защото ме блъсна!

— Блъснал съм те?! — Той повиши глас и свъси вежди. — Не ставай смешна. Малко те разтърсих, ето така… — Оливър я улови за раменете, но в този миг срещна погледа й и само измърмори: — Добре. Извинявай, ако аз съм причината. Моля те да ми простиш и те каня на вечеря.

— Вечерята е на масата ми. Ще се заема с нея веднага щом бъдеш така добър да си тръгнеш.

Оливър хвърли поглед към храната и направи презрителна гримаса.

— Това и зайците не биха го яли!

— Върви си, Оливър! На мен ми харесва.

— Не си последователна. Твърдиш, че ме напускаш, защото не се виждаме, а като те каня на вечеря, отказваш!

— През последните три години срещите ми с теб бяха само на публични места, вечери, коктейли, балове в Лондон… В собствения ни дом… само когато имахме гости. Не искам повече да се виждаме на обществени места, Оливър.

Той бавно огледа стаята.

— Тук сме насаме, нали? Да отида ли да взема храна от китайския ресторант? Можем да вечеряме в апартамента ти.

Предложението безспорно я изкушаваше. Но все още бе твърде рано. Инстинктът я предупреждаваше да не приема.

— Не днес! — поклати глава Франческа. — Много съм уморена. Ще хапна малко и ще си легна.

— Изключително добра идея — бавно каза Оливър и очите му проблеснаха.

Тръпки полазиха по тялото й, но Франческа само се усмихна.

— Лека нощ, Оливър.

Не разбра как се озова до вратата, преди той да успее да я докосне. Отвори широко и застана в очакване. Най-сетне Оливър вдигна рамене и прекрачи отвън. После спря, обърна се и я погледна със самодоволна усмивка.

— Отивам си само защото ти прилоша и наистина имаш нужда от почивка. Следващия път няма да ми избягаш така лесно.

— Лека нощ, Оливър — повтори тя.

Той се засмя и заслиза по стълбите.

Франческа наистина легна рано, но не спа добре. Цяла нощ я измъчваха еротични сънища, които не избледняха и на сутринта. Сигурно е от сиренето, засрамено си каза тя. Известно е, че сиренето смущава съня.

Погледна новия си хладилник и реши да купи храна. Разполагаше само с най-необходимото. Ако Оливър се отбие на вечеря през уикенда, помисли си тя, трябва да приготвя нещо по-специално за него.

Реши да купи пушена сьомга и свинско филе. Струваше й се, че от години не беше готвила за Оливър. Когато бяха младоженци, Франческа обичаше да приготвя вечеря. Сама купуваше продуктите, колкото е възможно по-изгодно. С радост изминаваше километри, за да открие най-евтиното месо. После с часове готвеше, за да постигне вкуса на най-скъпите филета. Обикаляше пазарите за пресни зеленчуци на най-ниски цени. Въздъхна със съжаление. Оливър свикна с най-доброто в храната, както и във всичко останало. Вероятно това важеше и за жените. Франческа очевидно бе станала твърде скучна за него. Изглежда Оливър предпочиташе пищните и интересни жени — Джанис Силвестър например.

От болка затвори очи. Прехапа устни, за да не заплаче.

Престани, заповяда си тя. Вече бе приела тази възможност — нали затова се премести. И все пак не знаеше какво чувства Оливър. Изглеждаше толкова ядосан, когато разбра, че смята да го напусне! Разбира се, гневът му съвсем не означаваше, че още я обича. Нито доказваше, че връзката му с друга жена е измислица. Франческа трябваше да разбере със сигурност неговите чувства и желания, преди да вземе окончателно решение.

Не, нямаше да се унижава с въпроси. Ще се опита да проумее всичко сама. Ако Оливър има връзка с онази жена, Франческа ще научи. Щом ги види заедно, ще й стане ясно. Все пак цели десет години от живота й минаха с Оливър. Познаваше го, макар напоследък той да бе доста променен. На моменти дори й се струваше, че това не е същият Оливър — човекът, за когото се бе омъжила. Вече не разбираше за какво мисли той. Само тялото й безотказно откликваше на импулсите на неговото. То най-точно можеше да й подскаже дали в живота на Оливър има друга жена.

Разбира се, щеше да събере и доказателства. Във фирмата вероятно се носеха слухове. По реакцията на Мат се досети, че той подозира нещо. Лоялността му пречеше да говори. Пък и Франческа не би го подтикнала да предаде Оливър. Щеше да е твърде непочтено. Мъжете спазват ученическите правила. Всяка умна жена би трябвало да разбира и толерира мъжката солидарност.

Франческа не смяташе, че е тесногръда, макар Оливър по всяка вероятност да мислеше точно това за нея. И действията, и аргументите й в момента, бяха доста нетривиални. Дойде в Лондон до голяма степен, за да разбере истината за Оливър и неговата секретарка, но имаше и други причини. Джон вече не бе вкъщи. Прекарваше сама по цяла седмица. Никой не се нуждаеше от нея, а жената трябва да чувства, че е необходима.

Мат се обади точно преди да излезе.

— Помислих си, че трябва да знаеш. Оливър заминава за Глазгоу — каза той, очевидно убеден, че тази новина ще я зарадва.

— Да няма нова експлозия? — попита тя с леко дрезгав глас.

— Синдикален проблем на строежа на новата фабрика в Шотландия. Ще отсъства няколко дни. Какво планираш за уикенда, Фран? Аз лично мечтая за разходка с кола в Уиндзорския Сафари парк и обяд край реката. Ще дойдеш ли?

— Благодаря. Мат. С удоволствие бих дошла, но трябва да отида до Ламбърн и да уредя някои въпроси. — Всъщност току-що взе това решение. Мат не биваше да свиква да я кани. Освен това щом Оливър го няма, ще бъде лесно да се върне в Ламбърн за почивните дни, без да се опасява, че могат да се срещнат.

— Да те закарам ли? — предложи Мат веднага.

Франческа любезно отвърна, че я чака доста работа и няма да може да му обърне внимание като гост.

— Ще се видим в понеделник — неохотно рече Мат и затвори.

Пътищата към Съсекс бяха задръстени както винаги. Франческа пътува няколко часа до Ламбърн. Къщата беше толкова красива, окъпана в слънчевите лъчи, че гледката й подейства ободрително, въпреки натрупаните през деня разочарования.

Качи се в спалнята, за да реши кои дрехи да вземе за Лондон. Подреди ги в няколко куфара, после обядва в кухнята — консервирана зеленчукова супа със сухар, една ябълка, която откъсна от малката овощна градина в дъното на двора и парче сирене.

Къщата беше безупречна. В отсъствие на стопанката, госпожа Хайн не бе занемарила задълженията си. Франческа изми чиниите и подреди кухнята, както я бе намерила при пристигането си. Не искаше икономката да разбере за посещението й. Пообиколи из къщата, спря в детската стая. Мислите за Джон нахлуха в съзнанието й, докато докосваше безупречните лавици с книги и играчки. Външно всичко изглеждаше толкова подредено и показно красиво. Не, това не можеше да бъде истински дом. Прииска й се да е пак в Лондон — в своя малък скромен апартамент.

Вечерта гледа телевизия, колкото да отвлече вниманието си от мрачните мисли. Легна рано, но не можа да заспи, заслушана в познатите провинциални шумове — вятъра в дърветата, далечния вой на лисица, ловния вик на кукумявка. Беше свикнала с нощното движение в Лондон. Връщането към звуците на природата и най-вече тъмнината, я смущаваха. Лондон винаги бе озарен от златистото сияние на хиляди улични лампи. Тук светеха само звездите и луната, прокрадваща се през редките облаци. В градината около къщата шетаха безброй сенки.

Докато се въртеше в леглото, Франческа съжали, че не се върна в Лондон. Мразеше да лежи будна в тази голяма, празна къща. Боеше се от самотата, тишината, тъмнината.

Изведнъж замръзна — на долния етаж нещо прошумоля. Чу се изскърцване, което веднага заглъхна.

Имаше ли някой, или страхът я караше да чува несъществуващи звуци?

Лежеше и се опитваше да чуе нещо, но ударите на сърцето й заглушаваха всичко. Очите й се взираха в мрака, опитваха се да видят… Какво?

Ето пак! Нямаше съмнение! Някой ходеше в коридора.

Тя скочи в леглото и запали нощната лампа. С трепереща ръка затърси старата щека за голф, която от години държеше наблизо, в случай че някой се вмъкне в къщата. А ако крадецът е въоръжен? Франческа внимателно вдигна телефона и започна да набира номера на местната полиция. В миг осъзна, че няма сигнал.

О, господи, прерязал е жицата, помисли си тя и остави слушалката. Вдигна я отново. Все още нямаше сигнал. Без съмнение линията бе прекъсната.

Тогава си даде сметка, че скърцането приближава. Неканеният гост бе на стълбите. Качваше се. Франческа сграбчи дантеления халат от леглото и се втурна към вратата на спалнята, за да я заключи.

Когато стигна до нея, някой вече я отваряше.

Франческа се хвърли напред и я затисна. Дишаше тежко и шумно, почти оглушително. Чуваше как онзи отвън пъшка и с тяло избутва вратата. Той бе по-силен. Бавно започна да преодолява съпротивата й. Вратата зейваше все повече и повече, докато най-сетне Франческа се предаде. Политна назад, със стика за голф в едната ръка и почти прозрачният халат в другата.

— Извиках полиция — излъга тя с разтреперан глас.

Очите й се разшириха от ужас, сините ириси тъмнееха на фона на бледата кожа. В този миг нейният противник нахлу в стаята.