Шарлот Лъм
Съпруга с характер (2)

Втора глава

На следващия ден Франческа обикаляше Лондон и търсеше немебелиран апартамент. Най-сетне намери в стара викторианска сграда във Финчли — северно предградие, недалеч от гористия Хамстед. Апартаментът се състоеше от малка спалня, баня с душ и всекидневна с кухненски бокс. След просторната къща, жилището й се струваше тясно, но тя бе живяла и в по-малки помещения и знаеше, че ще свикне.

На ъгъла имаше антикварен магазин. Франческа зърна в него викториански шезлонг и спря колата. Собственикът точно се приготвяше да затваря. Разбира се, изчака я да огледа тапицирания с червено кадифе стол. Франческа го купи, заедно с дъбова етажерка, кръгла маса от светло дърво, изработена през същия период, и блед, доста поизтъркан персийски килим.

— Ще ги докарате ли утре? — попита тя, докато му подаваше кредитната си карта.

Той я погледна колебливо и се почеса по главата.

— Зависи къде живеете?

— Малко по-надолу по улицата — отвърна усмихната Франческа.

— В такъв случай ще ви ги докараме. — Собственикът взе подписания чек и също й се усмихна. — Сутринта или следобед?

— Късно следобед. Между четири и пет. Утре имам доста работа.

На излизане видя плетен стол, но реши, че е купила достатъчно мебели за всекидневната. Колкото по-празна — толкова по-просторно, помисли си тя.

— Ще ви го дам на половин цена — забеляза колебанието й собственикът. — Стол „Лойд Лум“ с оригинални възглавници. Сделката е изключително изгодна за вас.

— Ще ви напиша чек — въздъхна Франческа.

— Можете да ми платите, когато докарам мебелите утре — каза продавачът, махна й с ръка и заключи след нея.

На следващата сутрин Франческа имаше среща във фирмата, в отдела за назначаване на нови работници. Мат я беше уредил. Винаги проявяваше учудваща експедитивност, когато си наумеше нещо. Франческа щеше да се представи с бащиното си име и адреса на апартамента във Финчли. Мат явно се бе разпоредил да не навлизат в подробности. Служителката знаеше, че Франческа е съпруга на Оливър, но това въобще не бе споменато. Жената не прояви никакво любопитство. Франческа оцени нейния професионализъм и дискретност.

— Ще ни трябват три препоръки — рече госпожица Дилни и подаде на Франческа формуляр. — Такава е общоприетата практика. Трябва да сме сигурни, че назначаваме човек, който заслужава доверие.

Франческа даде имената на Мат, на свекъра си и на своя адвокат в Съсекс. Изслуша внимателно обясненията на госпожицата за предстоящия договор, данъка и осигуровките, които ще бъдат удържани от месечната й заплата. Всичко това беше ново за нея.

Животът изглеждаше по-сложен, отколкото си представяше. Досега не бе мислила за последствията, но с всеки изминал час ставаше все по-сигурна, че постъпва правилно.

Можеше да прекара в Съсекс дълги години, да се отчуждава все повече и повече от Оливър, без да разбере какво точно става помежду им. Щеше да се чувства отчайващо самотна и нещастна. Кой знае до какво щеше да се стигне. До развод? Най-вероятно.

Би могла да говори с Оливър, но каква полза? Той нямаше да промени начина си на живот и работа. Фирмата го беше обсебила напълно. Сигурно щеше да я успокои, убеден, че е ядосана заради разваления празник. Набързо да обясни обстоятелствата, предизвикали непредвиденото заминаване за Уелс. Не, съвсем не това бе причината за нейното решение. Използва го като повод. Проваленият празник бе само последната капка — накара я да разбере, че с брака им е свършено. Оливър нямаше да повярва. Нито да приеме аргументите й.

От години се отнасяше несериозно към нея. Тя се беше сляла с къщата, с Джон, дори с баща му. Нещата, които наистина имаха значение, бяха в Лондон. Оливър живееше там. Съсекс бе място, което той посещаваше, а Франческа и Джон — хора, на които ходеше на гости. Намираха се в периферията на неговия истински свят — света на бизнеса, на госпожица Силвестър и Мат. С тях Оливър прекарваше истинския си живот, който Франческа не познаваше.

Тя живееше в измислен рай със спомена за мъжа, станал неин съпруг преди десет години. Беше го обичала сляпо, беше вярвала, че той е все още същият Оливър Рансъм от онова време. Но не беше така. Нейният Оливър вече не съществуваше и тя най-сетне си бе дала сметка за това. Именно поради тази причина бе дошла в Лондон. Не можеше да понесе този псевдобрак нито ден повече.

Обядва с Мат. Не в заведение за бързо хранене, а в скъп френски ресторант, близо до Ковънт Гардън. Мат носеше тъмен костюм, кестенявата му коса бе грижливо сресана. Чувстваше се неудобно с риза и връзка. Непрекъснато подръпваше възела и се въртеше на стола, отбягвайки погледа на младата жена.

— Днес си много елегантен, Мат — каза Франческа с усмивка.

Наистина изпитваше симпатия към него. Искаше й се да се държи весело и непринудено този ден. Прекара достатъчно време в самота и размисъл, а плановете й се осъществяваха. Можеше да се позабавлява.

— Костюмът в моя чест ли е? — закачливо попита тя. — Поласкана съм.

Той едва не разля супата си от смущение. Франческа окуражително го потупа по ръката.

— Искам да ти благодаря, Мат. За всичко, което направи за мен. Ти беше единственият човек, когото можех да помоля за помощ. Единственият истински приятел… А си приятел и на съпруга ми! Дано не разваля отношенията ви. Хвърли цялата вина върху мен и не се карай с Оливър, Мат!

Той я погледна замислено.

— Ще се постарая да не се скарам с него. — Гласът му прозвуча доста неуверено.

— Двамата разговаряхте ли днес?

Искаше й се да разбере дали Оливър знае, че тя не е в Ламбърн, или от много грижи дори не е позвънил. Преди да тръгне, бе включила телефонния секретар. Несъмнено госпожица Силвестър е оставила не едно и две пълни с извинения съобщения. Ако госпожа Хайн не се е намесила, Оливър спокойно можеше и да не знае за нейното заминаване.

Мат кимна.

— Говорихме половин час тази сутрин.

— Още ли е в Уелс?

— Ужасно е зает, Фран — кимна Мат. — Разследва какво се е случило и какво трябва да се направи. Помоли ме да говоря с теб, ако имам време, и да разбера как си.

— Не си му казал, че съм Лондон, нали?

Мат поклати глава.

— Ти каза, че не искаш той да знае.

— Да — усмихна се доволно тя. — Благодаря ти. Смята, че съм вкъщи, така ли?

Мат направи гримаса.

— Предполагам, иначе не би се държал по този начин. Каза само, че не успял да се свърже с теб, а нямал време да звъни пак. Помоли мен. Говореше най-вече за експлозията. Това е голяма неприятност, нали разбираш. Оливър не е на себе си…

— Разбирам — въздъхна Франческа, докато келнерът сервираше пресни плодове. — Не са ли прекрасни? Често ли идваш тук, Мат? Не съм била на Ковънт Гардън от години. Не мога да позная ресторанта. Много е хубав, нали?

Внезапната промяна в настроението й за миг озадачи Мат, но той веднага се досети — тя се преструваше заради келнера. Измърмори нещо одобрително за атмосферата и магазините на Ковънт Гардън, с което Франческа се съгласи.

— Нямам търпение да пообиколя и да надникна в бутиците. През следващите няколко дни трябва доста да пазарувам — налага се да обзаведа апартамента. Купих стари мебели — ще ги докарат тази вечер — но ми трябват още куп неща — от електрически крушки до кухненски кърпи. Не взех нищо от Ламбърн. Дано склоня продавача на мебелите да ми помогне при подреждането. Стори ми се добродушен, може да имам късмет.

— Само да не си помисли, че и той има късмет — намръщи се Мат. — Дали да не дойда, когато ги докара? Като ме види, илюзиите му ще се изпарят. В Лондон не е като в провинцията, Фран. Ще трябва да внимаваш. Не искам да те плаша, но жена, която живее сама, винаги може да се превърне в мишена. Надявам се, имаш верига на вратата? Ако не, ще монтирам още тази вечер. Всъщност ще огледам и ще предложа мерки за сигурност.

— Много си съобразителен — рече Франческа. Досега не се беше замисляла за опасностите в Лондон. Особено за жена, която живее сама. — Благодаря, Мат, много си мил — каза тя. Бе сигурна, че й предлагаше помощта си съвсем искрено. — Ако имаш време, ела! Още нямам готовност за истинско парти. Но ще сготвя нещо набързо за вечеря. Спагети или сандвичи с кафе… Какво предпочиташ?

— Сандвичи — отвърна Мат и тя искрено се засмя.

— Нямаш вяра на моето готвене, разбирам!

— О, не, не исках да кажа това… Ти готвиш хубаво. Просто не бих искал да ти създавам работа. Нека аз донеса сандвичите, какво ще кажеш? До фирмата има страхотен магазин за деликатеси. Ще взема пътьом от тях.

— Няма нужда! Аз черпя. Кажи какво не обичаш или да направя няколко вида?

— Не съм претенциозен — рече Мат.

— Освен когато ти предлагам спагети — заяде се тя.

— Ясно, не можеш да ми простиш!

След обяда Мат тръгна за офиса, а тя обиколи малките улички около стария пазар на Ковънт Гардън. Купи няколко неща на изгодни цени и тъй като бяха доста тежки, се прибра с такси, подсещайки се, че в бъдеще трябва да внимава с парите. Не биваше да си позволява разточителства. Смяташе да живее от собствената си заплата. Нямаше да проси от Оливър. Щеше да живее независимо, да се справя сама… Това значеше строга икономия. Странно, но мисълта я развълнува.

Като младоженци с Оливър трябваше да пресмятат всяко пени. Имаше и нещо приятно в това. Чувстваше се нужна и безумно щастлива. Както и Оливър.

Докато чакаше мебелите, Франческа навлече стари джинси, изтъркан пуловер и изми апартамента. Това също й напомни за първите им години като младоженци. По-късно Оливър настоя да вземат домашна помощничка. Искаше и бавачка за Джон, но Франческа успя да го разубеди. Харесваше й да се грижи за бебето. Пък и нямаше друга работа. Оливър не й разреши да остане в библиотеката, нито да се занимава с домакинството. Нищо чудно, че Франческа превърна сина им в обект на целодневните си занимания!

Работеше бързо, за да е привършила, когато докарат мебелите. Скоро страните й пламнаха, непокорни кичури се измъкнаха от кока и се разпиляха по шията й. Беше й все едно. Мат едва ли щеше да забележи как изглежда — той бе невероятно погълнат от мислите си — а човекът от магазина нямаше никакво значение за нея.

На вратата се позвъни и Франческа изтича да отвори. Очакваше продавача, макар часът да бе едва три и половина. Засмя се от изненада — на прага стоеше Мат.

— Здравей, Мат! Подранил си, помислих, че мебелите пристигат. Влизай. — Мъжът не помръдваше — стоеше като закован с вперени в нея очи. Франческа разбра, че го е подценила. Усмихна се и рече: — Извинявай за вида ми. Трябваше да почистя. Искаш ли чай? Точно мислех да сложа чайника. Добре, че печката работи.

— Изглеждаш добре — отвърна той и сведе очи. Ръката му се измъкна иззад гърба и се протегна към нея. Държеше голям букет от кехлибарени хризантеми. Уханието им навяваше меланхолия — спомен за есен и падащи листа.

— Благодаря. Много си досетлив, Мат. Цветята наистина придават уют. Обичам хризантеми, особено този цвят! — Франческа вдигна едрите златни цветове към лицето си и вдъхна аромата с нескрита тъга. — Ухаят божествено. Веднага ще ги натопя. Още нямам ваза, но купих една кана за мляко днес следобед. Ще свърши работа. — Тя му се усмихна, докато го въвеждаше. — Ще си наливаме млякото от кутията!

Мат я последва във всекидневната и любопитно се огледа. Франческа наля вода в зелената кана и подреди цветята.

— Фран! Не можеш да живееш тук! Толкова е тясно! Няма къде да се обърнеш!

— Не съм съгласна — усмихна му се тя през рамо. — Виж как добре изглеждат в каната.

Франческа сложи букета върху перваза. Залязващото слънце освети грейналите цветове. Мат и Франческа се спогледаха за миг, после младата жена обърна глава.

— Така, сега чаят. Нали не възразяваш да пиеш в пръстена чаша? Още уреждам домакинството си. Реших, че засега мога да мина без порцелан. Купих и шест пръстени чинии на старо. Дадоха ми ги само за пет лири, защото някои имат малки дефекти, но са красиви. Аз ги харесвам.

Франческа говореше непрестанно. Бе направила огромна стъпка. Чувстваше се напрегната, въпреки твърдото си убеждение, че постъпва правилно.

— Не ми харесва тук, Фран — прекъсна я Мат. — Не ти подхожда. Ламбърн е истинското ти място. Ти му принадлежиш.

Тя почервеня от яд, сините й очи гневно го стрелнаха. Само преди минута се бе чувствала несигурна. Сега усети решителност и вирна глава.

— Аз съм човешко същество, а не предмет. Принадлежа на себе си и повече не желая да живея в Ламбърн, нито пък с Оливър!

— Чуй, Фран! — смутено започна Мат. — Разбирам, че не е моя работа…

— Да, не е твоя работа! — прекъсна го тя. — Този живот е мой, Мат. Затова, моля те, не казвай нищо повече.

Той съвсем посърна.

— Длъжен съм! Оливър е най-добрият ми приятел. Ти също не си ми безразлична, Франческа. Не мога да се примиря с мисълта, че правиш голяма грешка, като напускаш Оливър. Няма да си щастлива сама в града. Ти обичаш природата. Все си представям градината в Ламбърн и теб сред цветята. През лятото, когато тук е влажно и горещо, съм си мислел как режеш розите и се разхождаш из ливадите с голяма сламена шапка и кошница в ръка. Виждал съм те в градината само няколко пъти, но тази картина се е запечатала в съзнанието ми. Ужасно ще е да живееш в тази малка кутия, Бог знае защо, наречена лондонски апартамент.

Франческа онемя от учудване. Това избухване беше толкова нетипично за Мат! Не можеше да повярва, че именно той е произнесъл такива думи. Май и самият Мат не вярваше — изчерви се, стоеше притеснен, със сведен поглед. Но продължи да говори дрезгаво, без да я гледа.

— Градът не е за теб. Не си свикнала с този живот. Ще се измъчиш, и то страхотно.

Звънецът отново се обади. Франческа се втурна да отвори, доволна, че прекъсва откровението на Мат. Този път беше човекът с мебелите. Мат му помогна да внесе шезлонга, етажерката и масата, после мъжът се върна за плетения стол. Когато дойде отново, остави стола и измъкна прашасал, стар лампион с месингова поставка. Поднесе го на Франческа — изненадата наистина беше приятна, а лампионът — чудесен. При това подхождаше на останалите мебели.

— Щеше да е ценен, ако не беше чупен и поправян доста нескопосано — рече весело мъжът. — Но е като правен по поръчка за мебелите. — Той огледа апартамента. — Мебелите подхождат на стаите ви. Желая ви щастие в новото жилище. Отбийте се пак. Получавам непрекъснато нови мебели, ще ви имам предвид.

Когато той си отиде, Франческа влезе в спалнята и се преоблече, после подреди скромната вечеря на дъбовата маса. Не й остана време за сандвичите. Беше купила френска франзела и сирена, които сервира с бутилка бяло френско вино. Мат одобри идеята й.

— Хляб и сирене! Чудесно! — усмихна се той и се изтегна в плетения стол. — Оливър трябва да е луд, щом рискува да те загуби… — Замълча, виждайки я как се изчервява. — Съжалявам — промърмори след минута.

— Няма защо. Комплиментът ти беше много мил — рече тя.

Досега избягваха да споменават Оливър. Мат също се смути.

— Разкажи ми нещо за моята работа — смени темата Франческа.

— Всъщност Оливър… — Мат млъкна намръщен. — Не мога да не споменавам името му, така излиза.

— Той е важен и за двама ни — сухо се съгласи Франческа.

Досещаше се какво ще каже Мат. Оливър често се бе оплаквал от упоритите откази на Мат да му назначат секретарка. Боеше се, че някой, който знае твърде много за последните му изобретения, може да ги продаде на конкурентна фирма. Когато се налагаше, Мат наемаше секретарка от колеги.

Франческа си позволи да го помоли за работа, защото знаеше, че мястото е свободно и не се съмняваше, че Мат й има пълно доверие. Той я познаваше почти толкова дълго, колкото и Оливър. Знаеше, че няма да продаде тайните му на никого. Единствената й грижа бе да го убеди, че ще се справи с работата.

— Благодарение на Джон познавам компютрите на фирмата — каза тя. — Стаята му е пълна с последните ви изобретения, а с годините и аз се запалих по тях.

— Още не знам с какво да се заемеш — призна Мат. — Освен с голяма част от документите… Досега не съм имал собствена секретарка.

— Ще помислим заедно — отвърна Франческа и се сви на големия стол.

Беше уморена. Мат я погледна усмихнат.

— Изглеждаш много елегантно на този шезлонг.

— Планирах го за по-добри времена — рече тя и се сети, че от кока й са се измъкнали още кичури и са се разпилели по гърба й. Нямаше смисъл отново да прибира косата си — след малко щяха да тръгват. Мат й беше обещал да я закара до хотела.

— Искаш ли още кафе? — попита го тя любезно, но той поклати глава и стана.

— Ще ти помогна да измиеш съдовете, преди да тръгнем. — На вратата се позвъни и Мат озадачено погледна Франческа. — Чакаш ли някого?

Тя поклати глава.

— Може да е някой съсед. Да му трябва захар на заем.

— Или симпатичният продавач на мебели е решил, че вече си сама! — рече Мат и тръгна към вратата. — Ако е той, ще го отпратя!

Мат отвори и след миг Франческа го видя да отстъпва смутено назад. Тя не вярваше на очите си. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае кой е на прага.

Студените сиви очи я оглеждаха от глава до пети, както лежеше изтегната на шезлонга, с разпусната коса, облечена в широката рокля, създаваща чувство за интимна атмосфера, която се подсилваше от остатъците от вечерята, двете червени свещи, празната винена бутилка, небрежно захвърленото яке на Мат, разхлабената му връзка и разкопчаната риза.

— Казват, че съпругът винаги научава последен — процеди Оливър през зъби.

Мат го гледаше втрещен, пребледня, после се изчерви. Опитът му да възрази прозвуча неубедително.

— Грешиш, Оливър, не е това, за което си мислиш. Нищо не се е случило, просто помагах на Фран да се пренесе…

— Не лъжи! — прекъсна го Оливър и се нахвърли върху него.

Мат не успя да се отдръпне. Оливър го удари, преди Мат да разбере дори какво става. Мъжът политна назад и се стовари на пода в ъгъла, зашеметено тръскайки глава от удара.

— Спри! — скочи Франческа разтреперана. Оливър наистина я беше изплашил. — Остави го на мира! Той не лъже! Не ми е любовник…

— За глупак ли ме смяташ? Нима бих могъл да повярвам на такава лъжа? — Оливър пристъпи към нея.

Тя замря от ужас, но намери сили да проговори с разтреперан глас:

— Мат само ми помогна да се пренеса в новия апартамент…

— Новия апартамент! — прекъсна я Оливър и пренебрежително се огледа. — А кой ще плаща наема, мога ли да знам? Случайно да е същият мъж, който ти помогна да се пренесеш?

Тя гневно разтърси глава.

— Не ставай смешен! Аз ще го плащам.

— Вероятно с парите от работата, която Мат ти измисли, нали?

— С парите, които ще спечеля, да, но не Мат измисли работата. Той има нужда от секретарка, сам знаеш.

— Зарежи какво знам! Ако иска секретарка, ще си намери друга. Не жена ми! — Лицето на Оливър се изопна като маска. — Откога продължава това, мога ли да знам? Колко години го вършите зад гърба ми?

— За бога, Оливър — промълви съкрушен Мат и стана, стараейки се да стои по-далеч от съдружника си. — Наистина ли вярваш, че аз… че Фран… би постъпила така с теб?

Оливър прокара ръка през черната си коса и Франческа изведнъж забеляза, че е мокра. Навън валеше, но тя дори не бе чула дъжда по прозорците. Чак сега долови тъжния есенен ромон.

— Защо не?! Случва се всеки ден. Някой нещастник разбира, че жена му спи със свинята, която е мислил за свой най-добър приятел!

Франческа погледна Мат и прехапа устни.

— Мат, съжалявам, че те забърках във всичко това. Не го очаквах, иначе не бих те помолила за помощ. По-добре си върви. Проблемът е мой. С Оливър ще поговорим насаме.

Мат се поколеба.

— Сигурна ли си? Може да ти потрябвам…

Не биваше да казва това. Оливър се озъби.

— Нали чу! Махай се или ще те изхвърля!

— Моля те, върви си, Мат! — настоя Франческа уплашена.

Но сега вече и Мат се ядоса. Очите му се изпълниха с решителност и той пристъпи към Оливър с вдигнати юмруци.

— Няма да я оставя с такъв звяр! Изненадах се, че те напуска, не можех да разбера защо. Сега ми е ясно! Никога не съм предполагал, че си способен на грубости с жена си. В момент на афект от теб може да се очаква всичко.

— Какво, по дяволите, дрънкаш?! Тя ли ти каза, че я бия? Не съм я пипнал с пръст, но да пукна, ако не си го изкарам на теб, господинчо! — Широките рамене на Оливър потръпнаха, мъжът се готвеше да нанесе нов удар.

Франческа мигновено се вмъкна помежду им с лице към Мат. Тъмносините й очи го умоляваха.

— Не искам повече скандали, Мат. Много съм ти благодарна, че се противопостави вместо мен. Сега искам да си тръгнеш и да ни оставиш да поговорим. Не се тревожи, няма да ме удари. Никога не го е правил. Не го напускам заради това. Докато си тук обаче, не мога нищо да му кажа. Не зная как да обсъждам брака си пред трети човек. Моля те, върви си! Благодаря за всичко, което направи за мен.

Мат я изгледа колебливо и кимна.

— Добре, щом казваш. Но ще остана в колата, докато си тръгне. Ако имаш нужда, само ме извикай и ще се кача.

Устните на Оливър се изкривиха от яд.

— Ще се качиш, така ли? Ще те чакам!

Мат го изгледа гневно, но се обърна и излезе.

След хлопването на вратата Оливър и Франческа останаха като онемели, вперили погледи един в друг. Тя имаше чувството, че кръвта се отдръпна от лицето й под изпитателния му поглед. Присвитите очи на Оливър бавно обхождаха тялото й — от разрошената коса до непретенциозната роба и чорапите. Беше събула обувките си, преди да се отпусне на шезлонга и тази невинна постъпка се превръщаше в улика в очите на Оливър.

— Жалко, че не дойдох половин час по-късно — промълви бавно той и вдигна поглед към лицето й. — Можех да ви пипна в леглото. Тогава нямаше да се измъкнеш така лесно, нали? Макар да не разбирам защо си правиш труд да лъжеш. Явно си решила да ме напуснеш. Твоят адвокат ли ще ми се обади, или очакваш аз да подам молба за развод?

— Напуснах те — призна тя. — Вероятно си взел адреса от отдела за назначаване на нови служители в твоята фирма?

— Секретарката ми чула клюките още следобед, когато се върнах от Уелс. — Той видя как тя вдигна глава и устните му се изкривиха. — Да, клюката беше тръгнала. Нали това искаше? Да предизвикаш скандал, да ме направиш за смях в собствената ми фирма? Отиваш със съдружника ми и започваш работа като негова секретарка в мое отсъствие. Служителите започват да шушукат, да се чудят дали знам какво става! Когато Джанис ми позвъни, новината дойде като гръм от ясно небе. Слава богу, успях да се овладея! Замълчах, престорих се, че знам. Веднага опитах да ти се обадя вкъщи, но теб, разбира се, те нямаше, нали така? Телефонният секретар беше записвал обаждания дни наред и по това трябваше да се досетя, че нещо се е случило. — Оливър се намръщи и сведе очи. — Досетих се, естествено, но мислех, че си кисела, защото не успях да дойда на годишнината от сватбата. Предполагам, това те подтикна да ме напуснеш?

— Беше само последната капка.

— Съжалявам, нямах избор — нетърпеливо я прекъсна Оливър. — Трябваше да замина за Уелс!

— Разбрах. Не казвам, че си сбъркал. Но живота, който водя през последните пет години, ми е непоносим. Ти все отсъстваш. Да, винаги имаш причини. Аз живея в провинцията, а ти — в Лондон. Почти не се виждаме.

Сивите му очи я пронизваха.

— Затова потърси Мат, който е винаги на разположение, така ли?

— Нямам интимни отношения с Мат! Остави го на мира!

— Как да го направя, за бога?! Отдавна те харесва, но никога не ми е хрумвало, че трябва да подозирам най-добрия си приятел. Готов бях да се закълна, че Мат е порядъчен. Че не може да ми направи такъв номер зад гърба.

— Мат няма нищо общо! Когато ти не се върна за годишнината от сватбата, реших да замина. Пристигнах в Лондон, защото не исках да ме гледат със съжаление. Бях потисната и отчаяна. Колкото повече мислех, толкова по-ясно разбирах, че бракът ни от години не върви. Съществувам само за да имаш с какво да се хвалиш пред клиентите си. Прибираше се само за да доведеш някой гост. Чувствах се като затворник. Откакто Джон е в пансиона, съм съвсем сама. Занимавам се с цветята, помагам в благотворителни акции… Но животът ми е празен! Не издържам повече!

Очите му се присвиха.

— Това е откакто Джон замина, така ли? Разбирам, че ти липсва. Трябваше да кажеш. Не да го таиш в себе си. Занапред ще се опитам да съм по-често вкъщи. Не виждам защо да не идваш в Лондон, когато пожелаеш. Пазарувай, ходи на театър. Ти си свободна, когато Джон не е вкъщи. Мисля, че идеята ми е добра и…

— Не! — прекъсна го хладно тя. — Няма да идвам в Лондон от време на време. Късно е за обещания. Вече се закле, че ще дойдеш за десетата ни годишнина и какво стана? Клетвата ти отиде по дяволите.

— Преди малко каза, че разбираш? Нещата не зависеха от мен!

— Знам, но това ще се повтаря непрекъснато. Следващия път ще стане авария другаде. Независимо от причината, аз ще бъда сама, без избор. Ще бъда принудена да се примиря. Вече реших. Искам да имам собствен живот, да си намеря работа, която ми е интересна. Като теб!

Сивите очи на Оливър яростно проблеснаха.

— Не и в моята фирма! Няма да те допусна там!

— Мат ме нае при себе си и аз приех.

— Мат няма това право.

— Той ти е съдружник и има равни права с теб.

— Аз управлявам фирмата, не Мат!

— Така ли? — попита тя тихо и повдигна вежди. — А можеш ли да се справиш без Мат?

— Разбира се — отвърна Оливър самоуверено. — Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна подигравателно.

— Ако Мат напусне фирмата, ще загазиш. Знаеш това.

— Заплашваш ме, че ще убедиш Мат да напусне? — учудено попита Оливър.

— Само изказах хипотеза. Двамата с Мат сте еднакво важни за фирмата. Той има право да назначава екипа си.

— Не без моето съгласие!

— Ти уведомяваш ли го, когато назначаваш някого?

Оливър бе вбесен. Кожата на лицето му бе почервеняла, скулите — изпъкнали, погледът — хладен като стомана.

— Искаш да ме изкараш от кожата, така ли? Още малко и ще успееш!

— Не ме заплашвай, Оливър — тихо каза Франческа, доволна от неговата реакция.

Той пристъпи към нея, после се обърна и се отдалечи, стиснал ръце, сякаш едва се сдържаше да не я удари. Закрачи из стаята с невиждащи очи и приближи отново до младата жена, явно овладял нервите си.

— Добре. Какво точно искаш, Франческа? Очевидно вече си планирала своето бъдеще. А моето? За развод ли се бориш?

— Не, още не! — отвърна тя, срещайки погледа му, без да трепне. — Искам да се разделим. Може и законно. Предпочитам обаче да изчакаме.

— А ти ще работиш при Мат, така ли?

— Да.

Като че ли Оливър започваше да възприема тази идея. Още по-добре. Но Франческа не въздъхна с облекчение — това щеше да му подскаже колко неуверена се чувства.

— И смяташ да живееш тук? — Оливър огледа стаята и изкриви устни.

— Да.

— Сама? — попита той.

— Засега, да.

Погледите им се срещнаха. За миг Франческа помисли, че той пак ще побеснее, но мъжът си тръгна, без да каже дума и вратата хлопна зад гърба му.

Беше си отишъл. Тя победи. Франческа седна на пода — краката не я държаха. Би трябвало да тържествува, но се чувстваше единствено изплашена и самотна.