Шарлот Лъм
Съпруга с характер (1)

Първа глава

Франческа се отдалечи от масата и я огледа. Усмихна се при вида на излъсканите до блясък сребърни прибори, изящната бродерия по покривката, кристалната ваза с тъмночервени рози в средата.

— Романтично изглежда, нали? — обади се зад гърба й госпожа Хайн, докато прибираше престилката си в чантата.

— Да, наистина — съгласи се Франческа. — Благодаря ви, че останахте да ми помогнете.

— За мен беше удоволствие. Желая ви приятна вечер. Патицата вече мирише апетитно. Гарнитурата е на масата в кухнята. Трябва само да се подгрее в микровълновата фурна. Това е всичко. О, щях да забравя… — Госпожа Хайн извади от чантата си голям плик. — Честита годишнина от сватбата, госпожо Рансъм.

— Благодаря. Много мило от ваша страна! — Франческа извади голяма красива картичка.

— Радвам се, че ви харесва. Наистина ли не искате да остана да сервирам, а после да измия? Ще бъде досадно да се занимавате с домакински задължения в тази неповторима вечер…

Франческа се усмихна дяволито.

— Госпожо Хайн, когато се оженихме, не можех да си позволя помощничка. Вършех всичко сама, при това с радост. Благодаря ви за готовността да останете. Тази вечер бих искала да бъда сама със съпруга си. Чиниите могат да се измият утре.

— Разбирам — кимна госпожа Хайн. — Господин Рансъм е винаги зает, нали? Един път да прекарате сами. Е, приятна вечер.

Тя излезе, входната врата хлопна след нея. Франческа внимателно сложи картичката между другите, наредени на полицата над камината. Малко хора знаеха за годишнината им и тя беше доволна, защото пристигаха само картички от близки приятели, които обичаше. Не искаше лавина поздравления от деловите партньори на Оливър, както ставаше обикновено на Коледа. Клиенти, снабдители и сътрудници, които работят за него или купуват от него — безброй познати от Лондон. Оливър явно се срещаше със стотици хора. Повечето от тях Франческа не беше и виждала. Обикновено секретарката му отговаряше на деловите картички, адресирани до офиса в Лондон. Но партньорите му, които търсеха по-лична връзка, изпращаха поздравленията си до дома му в провинцията, за да ги прочете и съпругата му. Всяка година ставаха все повече и й отнемаха от радостите около Коледа.

От самия Оливър нямаше картичка за годишнината, но той й бе изпратил тъмночервени рози. Тя с удоволствие ги подреди във вазата, която постави на масата за вечеря. Макар често да получаваше цветя от него, сега беше сигурно, че той лично ги е избрал, а не секретарката му — безгрешната госпожица Силвестър. Само Оливър знаеше, че първите цветя, които й изпрати, бяха тъмночервени рози. Тогава струваха много повече от онова, което можеше да си позволи. Франческа го укори с радостни сълзи в очите, защото им трябваше всяко пени от заплатата му — имаха много по-насъщни нужди от розите. Той обаче я целуна и каза:

— Един лен ще ти изпратя толкова много червени рози, че ще потънеш в тях.

Франческа се рееше из спомените си, втренчила празен поглед в полицата над камината. Очите й неволно спряха на викторианския часовник и тя извика от изненада. Оливър щеше да пристигне всеки момент, а тя още не се бе преоблякла! Втурна се нагоре по стълбите и заразкопчава блузата си. Пусна душа, нахлузи внимателно найлоновата шапка и пристъпи под топлите струи. По дяволите, трябваше да побърза!

Телефонът иззвъня и младата жена застина. Кой ли е? Реши да включи телефонния секретар веднага щом връзката прекъсне. Слава богу, че Оливър още го нямаше. Сигурно е за него. В края на седмицата търсеха главно Оливър, а тя не искаше нищо да го разсейва тази вечер. Излезе изпод душа, свали шапката и разтърси дългата си коса. Навлече бялата хавлия, без да обръща внимание на продължаващия телефонен звън и едва когато апаратът замлъкна, изтича долу и включи автомата. Следващите обаждания щяха да се записват и можеха да се прослушат на другия ден.

Франческа се качи отново в спалнята и облече коприненото бельо, което беше приготвила върху леглото — сутиен с дантели, бикини и колан с жартиери. Беше стройна млада жена с високи скули, големи сини очи и пълни чувствени устни. Взря се за миг в огледалото, преди да облече роклята, и въздъхна — липсваше й пищност. Беше прекалено слаба, с малки гърди, макар и добре оформени. Не й достигаше сексапил, а толкова й се искаше да изглежда съблазнителна.

Общоприето мнение бе, че блондинките са секси, но явно тя не бе от тоя тип. Косата й беше много светла — почти сребриста. Носеше я дълга, защото Оливър често повтаряше, че така му харесва. От години я свиваше на небрежен кок, защото според Оливър така изглеждаше елегантна. Щом й липсваше сексапил, трябваше да има поне изискан вид в неговите очи. Отражението в огледалото й беше до болка познато. Така изглеждаше толкова отдавна, че не можеше да си спомни кога за последен път беше променяла външния си вид. Обикновено предпочитанията на Оливър диктуваха промените. От доста време не й беше правил комплименти, нито забележки за това как изглежда.

Това ли куцаше в брака им? Липсата на изненади? Дали да не се подстриже късо? Да си купи нови дрехи, да се промени напълно? Тя завъртя глава, представяйки си как би изглеждала с къса коса и ярки екстравагантни дрехи… Засмя се и облече бялата копринена рокля.

Тоалетът й стоеше елегантно, беше в класически гръцки стил, който подхождаше на фризурата до съвършенство. Не го беше избирал Оливър, а тя самата, но съобразно неговия вкус.

Замислено се взря в огледалото. Едва ли мъжете щяха да занемеят от вида й, но така би трябвало да изглежда съпругата на много богат и важен бизнесмен. Такава ли обаче искаше да бъде видяна от Оливър? Франческа извърна глава и направи гримаса.

Дали да не свали роклята и да остане само по бельо? Бельото поне бе наистина секси! Представи си изражението на Оливър, ако му отвори вратата в подобен вид!

— Честита десетгодишнина, скъпи — щеше да му каже и да го прегърне.

На първата годишнина я бе изненадал в спалнята, докато се преобличаше и бе само по черно бельо. Оливър я грабна на ръце и я отнесе в леглото. Така и не се сетиха за вечерята. Чак в полунощ хапнаха студено пиле и салата. Франческа обаче знаеше, че няма вероятност това да се повтори. Пламъкът в техните отношения отдавна бе изгаснал. Десет години съвсем не са малко, помисли си тя, после хвърли поглед на часовника и се намръщи.

Оливър трябваше да е вече тук. Може би движението от Лондон е по-натоварено? Караше сам колата до вкъщи. В града обикновено имаше шофьор, защото паркирането беше голям проблем. Така си спестяваше време — шофьорът го откарваше и идваше да го вземе, когато трябва. Но до дома им предпочиташе да шофира сам своя любим стар ягуар. Макар петдесетгодишна, колата беше в отлично състояние благодарение на непрекъснатите грижи.

Франческа седна пред тоалетката, сложи съвсем лек, почти незабележим грим добави туш на миглите, подсили устните с червило и отново се огледа, преди да сложи бижутата — златно колие, гривна и малки обеци. Сега изглеждаше още по-шик! Дискретно се напръска с любимия на Оливър френски парфюм, който съпругът й никога не забравяше при пътуванията си в чужбина, и се върна долу.

Спря в антрето. Ослуша се за колата, но отвън се чуваше само тихият шепот на вятъра в клоните. Телефонът я стресна отново. Досадният звън бе прекъснат от включването на телефонния секретар. Франческа облекчено въздъхна.

Къде ли е Оливър? Каза, че ще се прибере до седем, а вече беше седем и петнайсет. Печената патица миришеше още по-силно. Трябва да я извади, преди да е изгоряла.

Франческа влезе в кухнята, навлече престилка и сложи кухненските ръкавици. Патицата се печеше идеално. Върна я във фурната, но намали градусите, защото Оливър закъсняваше. Синът им Джон също обожаваше печена патица и ястието задължително присъстваше на рождените му дни, но момчето я обичаше пълнена с портокали и портокалов сос. Оливър предпочиташе череши. На масата стояха зеленчуците за гарнитура, които щеше да претопли в микровълновата фурна веднага щом пристигнеше съпругът й — зелен фасул, моркови и задушени картофи.

Картофите също бяха любимо ястие за Джон. Колко много й липсваше той. Откакто се бе родил, животът й се въртеше все около него. Беше щастлива тук в Съсекс, докато Оливър пътуваше в чужбина или работеше в Лондон, защото Джон имаше нужда от нея. Двамата с Оливър искаха синът им да расте на спокойствие в провинцията. Живееха в красива стара къща, към която Франческа и синът й бяха много привързани. Детството му бе щастливо и Франческа не съжаляваше за Лондон. Сега обаче, когато Джон замина в интерната, тя се чувстваше все по-самотна. Знаеше, че Оливър смята да изпрати Джон в пансион, щом навърши осем години. Обикновено приемаше без възражения решенията на съпруга си. Но за момчето беше водила истинска битка.

Оливър бе изненадан, дори смаян. Вече беше уважаван бизнесмен. Бе осигурил работа на стотици хора, които безпрекословно изпълняваха заповедите му. И изведнъж — собствената му съпруга възразява! Когато му каза, че не иска Джон да заминава, той я погледна втренчено, свъси вежди, а в сините му очи проблесна раздразнение. Беше висок мъж с остри черти, но над всичко доминираше властната му натура. Франческа трябваше да събере цялата си смелост, за да се изправи срещу него.

— Знаеш, че Джон е записан в пансиона още когато беше на годинка. Не ставай смешна. Ще свикне. Щом другите се оправят, и той ще може. Освен ако не му внушиш, че там няма да му хареса. — Присвитите очи на Оливър я пронизаха и й се прииска да избяга.

— Нищо не му внушавам — нервно възрази тя и продължи да отстоява мнението си. Това още повече изуми Оливър. — Само че е твърде малък, за да се отделя от къщи. Нека изчакаме една година!

— Всички момчета ги приемат на осем — настоя Оливър с упорито свити устни. — Джон е умен, ще се справи. Не се опитвай да го глезиш като бебе.

Тази дума я накара да замълчи. В тъмните й сини очи проблесна болка и Франческа усети, че гърлото й се свива. Оливър спечели, защото тя не можеше да си позволи да възрази срещу тази дума. Той обаче едва ли си даваше сметка защо тя толкова бързо се предаде. Франческа бе сигурна, че съпругът й не би я натъжил умишлено. Думата „бебе“ бе изрекъл, без да се замисли.

Когато тръгваше за интерната, Джон й се виждаше толкова малък и безпомощен, а къщата след заминаването му — студена и пуста. По-късно получи няколко кратки писма. Изглежда момчето постепенно свикваше. Това несъмнено я успокояваше, но самотата се превърна в нейна постоянна спътница.

Не можа да роди друго дете. Доста години се надява, дори се подложи на изследвания в специална клиника — всичко беше наред. Лекарите не знаеха как да обяснят бързото й забременяване с Джон и невъзможността това да се повтори.

Оливър не държеше на второ дете. Изглеждаше напълно доволен, че има син. Съветваше я да не се тревожи, защото имат още време. Можели да помислят за второ дете, когато Джон поотрасне. Годините минаваха и бизнесът му вървеше все по-успешно. Оливър бе все по-зает, виждаше се все по-рядко с Франческа. Така второто дете все повече се превръщаше в мъглява химера.

Ако бе родила друго дете, особено дъщеря, може би нямаше да се чувства толкова нещастна. Някой щеше да се нуждае от нея. Ала сега не й оставаше друго, освен да промени стила си на живот. Трябваше или да роди отново, или да си намери работа. В противен случай щеше да полудее.

Телефонът отново започна да звъни — веднъж, втори път… След третия се включи автоматът. Франческа свали престилката и бавно приближи до прозореца. Взря се към алеята, водеща до високата желязна врата, която се задвижваше чрез електронно устройство, изработено в компаниите на Оливър. Щом пристигнеше, той щеше да натисне дистанционното управление в колата си и да отвори вратата.

Франческа се обърна и се загледа в телефона. Оливър закъсняваше с половин час. В друг ден това не би я изненадало, но сега бе получила тържественото му обещание, че ще пристигне навреме. Оливър отлично знаеше, че специалната вечеря ще бъде готова точно в осем, защото днес е десетата годишнина от тяхната сватба. За бога, денят беше наистина изключителен!

Ами ако се е случило нещо извънредно? Или пътна злополука? Ако беше катастрофирал? Не беше ли се обаждал именно Оливър? Подобна вероятност не можеше да се изключи.

Тя пренави обратно лентата на автомата и прослуша записаните съобщения. Застина, когато прозвуча познат женски глас.

— Госпожо Рансъм, извинявайте… — започна госпожица Силвестър. Тембърът напълно отговаряше на привлекателния й вид — червенокоса с леко дръпнати зелени очи и усмивка на крадлива котка. — Господин Рансъм беше извикан на спешно заседание на управителния съвет. Сериозен инцидент е нарушил работата във фабриката в Уелс. Господин Рансъм помоли да го извиня и каза, че ще се прибере веднага щом успее да се освободи. Но да не го чакате за вечеря.

Франческа седна на близкия стол и зарови лице в дланите си. Гласът на другата жена продължаваше да нарежда:

— Колко жалко… Имате годишнина, нали? Надявам се, че розите са ви харесали. Ако има нещо ново, ще ви позвъня.

Второто обаждане беше от свекъра й.

— Фран? Току-що чух, че една от фабриките на Оливър е избухнала. Обади ми се, ако мога да помогна с нещо. Ще бъда вкъщи.

Франческа вдигна глава и опита да се усмихне, въпреки сълзите, които се стичаха по бузите й. Хари винаги научава пръв и е наясно с всичко. Вярно, не го каза, но всъщност й предлагаше да дойде при нея, докато Оливър е в Уелс. Хари знаеше, че тя очаква с нетърпение това тържество, че ще й е тежко, задето празникът се провали.

Третото обаждане беше от репортер на местния вестник. Търсеше Оливър. Франческа стана и включи отново автомата, за да не я изненадат от пресата. Щяха да звънят най-вече на лондонския му номер, особено от националните всекидневници. Оливър имаше познати журналисти, но Франческа не желаеше да разговаря с никого.

Отново приближи до прозореца и видя пълната луна, изплувала в тъмното небе. Явно през този уикенд нямаше да види Оливър. Той щеше да бъде в Уелс. Сигурно вече пътуваше натам. Обзе я чувство на безпомощност и предопределеност.

От години това беше първата истинска възможност да остане насаме с него, да разговарят, да му обясни как се чувства. Сега случаят бе пропуснат и в отношенията им нямаше да настъпи промяна. Оливър — зает както винаги — щеше да се прибира за уикенда, да води високопоставени гости, на които иска да направи добро впечатление, клиенти, чужденци, умиращи от желание да видят тази идеална къща — символ на самата Англия.

Тя седна до прозореца и огледа гостната. Стените бяха облицовани в бежово, а прозорците, удобните кресла и диванът — тапицирани с английски кретон. Истинска стая за почивка — с традиционния аксминстърски килим на пода. По стените висяха акварели, нарисувани от Франческа — градината, старата дървена къща в черно и бяло с изкривения червен покрив, дърветата наоколо, реката, лъкатушеща под тях, зелените ливади в далечината, простиращи се в продължение на няколко километра до морето.

Бе прекарала безброй летни дни в рисуване на речния бряг, докато Джон ловеше риба, плуваше или лежеше на тревата с книга в ръка. С тъга си спомни колко спокойна се чувстваше тогава. Това време никога нямаше да се върне.

 

 

Когато на сутринта прослушваше телефонните обаждания след самотната закуска, разбра, че Оливър наистина бе заминал за Уелс. Госпожица Силвестър любезно предаваше извиненията му и добавяше, че той ще се обади веднага щом намери време. Франческа седеше и наблюдаваше как есенните листа се гонят по градинските алеи. Скоро щеше да дойде зимата. Студът вече се усещаше.

Не би могла да остане тук нито минута повече. Трябваше да замине и спокойно да обмисли какво да предприеме. Вдигна телефона и позвъни в лондонския офис. Госпожица Силвестър можеше да предаде още едно съобщение — този път от Франческа.

Но госпожицата я нямаше. Беше в Уелс с господин Рансъм.

Франческа бавно затвори телефона и се изправи, потръпвайки. Ставаше все по-хладно с всяка изминала минута. Беше девет часът. В десет щеше да пристигне госпожа Хайн и да започне да задава въпроси, на които Франческа нямаше желание да отговаря.

Изтича горе и отвори гардероба. Извади дрехите, натъпка ги в първия попаднал й куфар, без дори да се замисли какво ще й е нужно. Облече велурено палто с кожена подплата, прекоси кухнята, написа кратка бележка на госпожа Хайн, в която обясняваше, че заминава за няколко дни и продължи към гаража, където беше прибрана колата. Точно когато потегляше обаче видя, че госпожа Хайн отключва страничната врата в каменната ограда. Франческа нито забави, нито спря. Продължи напред, махна й с ръка и излетя през портата с електронно затваряне. Възрастната жена я проследи с поглед, в който се четеше изумление. Несъмнено новината за експлозията в Уелс беше стигнала до селото. Сигурно знаеха дори, че Оливър не се е прибирал снощи.

Е, сега поне щяха да имат друг повод за приказки. Когато Оливър най-сетне се обадеше, госпожа Хайн щеше да му каже, че Франческа е заминала. Как ли ще реагира той? Може би само ще вдигне рамене и ще се заеме с нова задача, която не търпи отлагане. Госпожица Силвестър вероятно ще го посъветва да не се тревожи. Тя самата едва ли би се разтревожила. Веднъж Оливър бе споменал, че често обсъжда проблемите си със своята секретарка. Видът й може да зашеметява, но умът й е като на мъж — остър и бърз — с възхищение бе признал той.

На Франческа много й се искаше да има с кого да обсъжда своите проблеми — някой, на когото да се довери, както Оливър се доверяваше на госпожица Силвестър. Ако родителите й бяха живи, можеше да отиде при тях. Майка й обаче беше починала преди шест години, а баща й — година по-късно. Ужасно и липсваха, особено в този момент. Обичаше ги и съжаляваше, че Джон не можа да ги опознае. Момчето едва помнеше дядо си и баба си.

Франческа нямаше братя и сестри. Фамилията им не бе от задружните. Имаше чичо в Шотландия, с който въобще не се бе виждала и леля в Нова Зеландия — с нея поне си разменяха коледни картички. Освен тях, семейството й се състоеше от Джон и Оливър.

Разбира се, би могла да отиде при Хари, но колкото и да го обичаше, той беше баща на Оливър. Как да се изповяда пред него?! Нямаше да е честно спрямо Хари, защото той смяташе Оливър за самото съвършенство.

Къде да отиде? И накъде бе тръгнала все пак. Караше, без да се замисля. Когато се огледа, осъзна, че е на магистралата за Лондон и наближава града.

Разбира се, Лондон. Голям град, лесно можеш да изчезнеш сред тълпата, а тя имаше нужда точно от това. Трябваше да помисли и макар че в провинцията беше по-спокойно, човек по-трудно оставаше насаме със себе си. Хората са твърде приятелски настроени. Ако си сам, идват и те заговарят. Задават въпроси, опитват се да разберат кой си и защо си там. В Лондон е друго. Можеш да паднеш мъртъв на улицата, а другите внимателно да те прескачат и да се преструват, че няма нищо странно в това, че лежиш на паважа и бавно изстиваш.

Стигна в града точно на обяд и нае стая в малък хотел близо до Оксфорд стрийт в самия център на Уест Енд. Избра го съвсем случайно, защото точно до него имаше подземен гараж, където би могла да паркира колата през нощта. Разбира се, срещу огромно заплащане, но поне щеше да е на сигурно място.

Стаята беше мебелирана в стил „Лора Ашли“ и бе доста удобна. Франческа разопакова багажа си и направи гримаса при вида на странните неща, които бе взела. Е, можеше да си купи най-необходимото. Оливър бе щедър — предоставил й бе голям банков влог и няколко кредитни карти. Парите не представляваха проблем за нея.

Следобед се разходи из Лондон, разгледа витрините и централната част. Не познаваше града много добре. Беше момиче от провинцията, от Ромни Марш в Кент. Там срещна и Оливър малко след осемнайсетия си рожден ден. Работеше в селската библиотека и чакаше да дойде есента. Възнамеряваше да постъпи в колеж по изкуствата. Оливър гостуваше на баща си в Раи. Беше се отбил в библиотеката за историческа справка. Покани Франческа на обяд, а след три месеца, вместо да постъпи в колежа, тя се омъжи.

И за двамата събитията се развиха доста бързо и зашеметяващо. Тя знаеше, че тъй ранна женитба не влиза в плановете на Оливър. Макар и по-възрастен от нея, той все още не печелеше много. Тогава се нуждаеше от всяко пени. Дори беше убедил баща си да ипотекира къщата и Хари вероятно бе очаквал да загуби парите. Но това не стана. Ипотеката отдавна бе изплатена. Сега бащата притежаваше солиден дял във фирмата, но преди десет години тя бе съществувала само в замислите на двама души — Оливър и неговия партньор Мат Килнър.

Мат — геният изобретател — беше в основата на всичко. Той създаваше електроните устройства, които Оливър пласираше умело — с невероятен замах. Бяха учили заедно и бяха приятели от детските си години. Но Мат бе типичен учен. Излизаше твърде рядко и се плашеше от непознати. Франческа го познаваше съвсем бегло.

От време на време Оливър го измъкваше от бърлогата му и го водеше на гости или на ресторант, отначало доста често. През първата година от брака им Франческа и Оливър живееха в малък двустаен апартамент в Мейдстоун, защото парите не стигаха. После в множество къщи — фирмата на Оливър преуспяваше и се разрастваше, а семейството се местеше в по-луксозни жилища, докато преди пет години се установиха в Ламбърн.

Успехът дойде доста бързо. Електрониката се развива със скоростта на светлината. Макар срамежлив и притеснителен в човешките отношения, Мат бе невероятен талант. Франческа се държеше непринудено в негово присъствие. Знаеше, че той не очаква от нея нищо повече от онова, което можеше да му предложи. Тя също не си падаше много по светските разговори. Точно като него. Седяха безмълвни и слушаха музика. Това доставяше удоволствие на Оливър.

— Вие, двамата, страхотно си подхождате — дразнеше ги отначало той, но с течение на времето, започна да се задържа все по-рядко вкъщи. Спря да води и Мат. Двамата продължаваха да работят заедно. Фирмата зависеше изцяло от изобретенията на Мат и деловите качества на Оливър.

Потънала в мисли, Франческа бе спряла на тротоара. Хората я заобикаляха и раздразнено подхвърляха: „Извинете“. Тя почти не ги чуваше — обмисляше хрумналата й идея. Извърна се и спря минаващото такси.

Главният офис на фирмата неотдавна се бе преместил в модерна сграда в източната част на града. Беше ходила там само два пъти — в деня, когато Оливър подписа договора и по този повод ги заведе заедно с Мат на обяд. И после, когато ги разведоха с Джон из двата етажа на фирмата. Оливър ги беше поканил, но възпрепятстван от неотложна задача, ги остави на Мат. С Джон той не беше срамежлив и притеснен. Вероятно децата не го плашеха толкова. Заведе Франческа и Джон на обяд в заведение за бързо хранене. Там дори се надпреварваха с момчето кой ще изяде повече бургери и ще изпие повече млечни шейкове. Джон беше прекарал чудесно, Франческа — също. Обичаше да вижда сина си толкова щастлив. Мат е добър човек. Така мислеше Джон, а и тя самата.

Франческа погледна нетърпеливо часовника си. Тогава Мат, по един или друг начин, им беше казал доста за себе си. Бе споменал, че почти всеки ден около четири излиза да се освежи, да изяде един сандвич и да изпие чаша млечен шейк. Най-вероятно го бе казал заради Джон, но можеше и да е истина.

Когато таксито я докара пред сградата, беше четири без четвърт. Франческа крачеше напред-назад по тротоара и наблюдаваше входа, като от време на време поглеждаше часовника си — нямаше и следа от Мат. Униформеният портиер я забеляза и приближи до голямата стъклена врата. Франческа спря пред магазина на отсрещната страна на улицата. Втренчи се във витрината. Така виждаше сградата, отразена в стъклото. Портиерът се прибра. Видя го как поздрави забързан мъж, който мина покрай него и изскочи на улицата.

Беше Мат — в зелен спортен костюм и зелени маратонки, с разрошена кестенява коса. Тичаше съвсем леко, бавно отмервайки темпото. Франческа хукна след него, извика го по име. Мъжът забави крачка и се обърна.

— Франческа?! — Очите му се разшириха от изненада.

Тя видя белега на едната буза и си спомни как разказа на Джон, че го е получил преди години от зла домашна маймуна. Мат обичаше животни, дори когато са непредсказуеми.

Франческа го настигна, усмихна се колебливо и поздрави. Той приглади назад разрошената си коса и се намръщи.

— Оливър ли търсиш? Не е тук. Замина…

— За Уелс. Знам. Чаках теб, а не Оливър.

— Мен ли? — Гласът му прозвуча странно и тя се засмя.

Мат наистина беше много мил. Харесваше й тази негова стеснителност. Той бе по-човечен от Оливър и й допадаше. Двамата бяха по-непригодени към живота от Оливър.

— Да, теб — повтори тя. — Трябва да поговорим, Мат. Имам нужда от помощта ти.

— Случило ли се е нещо? — загрижено попита той. — С Джон ли? Да не е болен? Да не е станало нещастие? Знам къде да намерим Оливър в случай на нужда. Ела да влезем в моя офис…

Тя поклати глава.

— Не, нищо не се случило с Джон, слава богу. Трябва да говоря с теб, Мат. Не може ли да отидем на някое тихо и спокойно място?

— В моя офис?

— Не. Не беше ли споменавал, че тук наблизо ядеш сандвичи всеки следобед?

Той я погледна стреснато.

— Виж ти! Имаш добра памет. Така е. Обикновено тичам дотам и обратно. Спирам само за сандвич и шейк. Никога не ходя на обяд, освен ако Оливър не ме повлече със себе си. Губи се много време. Обичам да поработя до следобед. После си почивам около час и като се върна, съм готов за още четири-пет часа работа.

— От доста време съм на крак, Мат. Уморена съм до смърт. Не може ли днес да не тичаш, а да отидем бавно до това ресторантче? Имаш ли нещо против? Ще потичаш на връщане.

— Добре — рече той и двамата тръгнаха.

Тя усети, че Мат я наблюдава крадешком и я чака да заговори, но й беше по-трудно, отколкото си представяше.

— Лоша работа! Тази експлозия в Уелс… — проговори най-сетне той. — Оливър още не знае дали е станало от невнимание, или от грешка в проекта на оборудването. Ако е грешка, ще имаме неприятности.

— Сигурно — отвърна Франческа.

Тя едва сега погледна събитията от последните двайсет и четири часа през очите на Оливър. Толкова се беше втренчила в собствените си страхове и проблеми, че дори не помисли какво става с него.

— Няма жертви, нали?

— Двама са ранени. Слава богу, не толкова сериозно, колкото мислехме в началото. Но ако се е случило нещо с електронното оборудване, това ще е смърт за нас. Истинска антиреклама.

— Значи затова Оливър трябваше веднага да замине за Уелс? — подхвърли Франческа престорено нехайно.

— Точно така.

Бяха стигнали до ресторанта — почти празен по това време. Мат се усмихна по момчешки.

— Умирам от глад. Докато не дойда тук, въобще не се сещам за ядене. Рефлексът на Павлов. А ти? Обядвала ли си днес?

— Да, но ще пия едно кафе с теб.

— Чудесно. Седни, а аз ще донеса храната. Искаш ли поничка, или гореща палачинка?

— Не, благодаря ти. — Франческа избра отдалечена маса и седна.

След минута се появи Мат с табла в ръце — пържени картофи, хамбургери, ягодов шейк, кафе… Той седна, подаде кафето на Франческа и започна да се храни с апетит. Тя добави сметана в чашата си и изчака, докато Мат задоволи глада си. Нищо чудно, че беше толкова слаб и кокалест. Очевидно не се хранеше добре.

Тя изказа мнението си с леко осъдителен тон, а той отвърна:

— Недей! И бездруго Оливър непрекъснато ми натяква, че не се храня както трябва. Не си дошла да говорим на тази тема, предполагам?

— Не — призна тя с дрезгав глас.

Той изяде единия сандвич, избърса със салфетка ръцете си и вдигна очи към нея.

— Какво има, Фран? Виждам, че нещо не е наред. Много си бледа. — Мат сведе поглед и машинално започна да бърше пръстите си, макар че вече бяха чисти. — Ако мога да помогна с нещо, просто кажи. — Произнесе думите тихо, гласът му бе изпълнен със съчувствие.

— Благодаря, Мат — кимна Франческа, без да вдигне поглед, трогната от загрижеността му. — Наистина имам нужда от помощ. Искам да ми намериш работа.

— Работа? — изненадано я погледна той.

— Във фирмата — добави тя и Мат пое шумно въздух.

— Нищо не разбирам — рече след дълго мълчание той. — Защо молиш мен? Защо не поговориш с Оливър?

Тя вдигна отново глава и очите им се срещнаха. Мат се намръщи.

— Или вече си го направила? Отказа ли ти? Това ли е причината? Фран, съжалявам, но не желая да се намесвам между вас.

— Не съм казала нито дума на Оливър — отвърна тя. — Знам колко си лоялен, Мат! Знам, че сте приятели от дълги години.

— От десетгодишни — допълни той, сякаш тя бе забравила.

— Точно така! И съм сигурна, че не би ми казал, ако той е подхванал любовна афера.

Франческа наблюдаваше внимателно лицето на Мат. Забеляза как той се стресна и изчерви. Този път мъжът не отвърна — само я наблюдаваше със стиснати устни. Мълчанието му беше многозначително и очите на Франческа се насълзиха. Тя обърна глава и примига, за да прогони напиращите сълзи. На Мат нямаше да му е приятно, ако тя се разплаче. И без това беше много притеснен и загрижен.

— Няма да ти задавам повече въпроси, Мат — рече Франческа. — Но те моля да ми намериш работа! Не мога повече да стоя сама в Съсекс. Ще полудея. Ужасно ми липсва Джон. В къщата цари идеален ред. Не съм необходима, освен на празници, когато си идва Джон. Ако можех да имам още едно дете, щеше да е по-различно, но за съжаление това е невъзможно и се чувствам ужасно. Мисля, че се омъжих доста млада. Искам да работя в Лондон, да имам тук апартамент, да се срещам с хора…

— Ами Оливър? — прекъсна я объркан Мат.

— Оливър ли? — Франческа гледаше навън към оживената улица. Тъмносините й очи изглеждаха спокойни. Бе успяла да потисне болката. Гласът й прозвуча тихо, но твърдо: — Напуснах Оливър. И няма да се върна при него.