Пени Джордан
Срещу вятъра (6)

Шеста глава

Днес бе един от дните, в които госпожа Бийти не идваше, и щом мъжете излязоха, Емили се захвана с домакинската работа. Имаше да свърши доста неща, преди да се отдаде на заниманията си в малкия кабинет.

Докато почистваше спалните и баните на втория етаж, тя си помисли колко ли биха се ядосали родителите й, ако можеха да я видят отнякъде. У дома цареше хаос, с който и Луиз не успяваше да се справи. Родителите й проявяваха ред и дисциплина само когато се приготвяха за някое от пътешествията си. Особено трудно бе за майка й да си представи, че една от дъщерите й изпитва дори удоволствие от домакинската работа. Емили дори си мислеше, че я дразни с усърдието си.

Спомни си как една Коледа се надяваше да получи кукла, а майка й я убеждаваше да си избере някакъв друг подарък.

Известно време бе полагала усилия да прилича на родителите си по начина си на живот, но никога не заобича пътешествията. Единствената привързаност, която чувстваше, бе към дома. Харесваше й работата върху книгата на чичо й, но изпитваше същото удоволствие и от лъскането на старите мебели, готвенето, подреждането на цветята от градината.

Чичо й бе оставил стаята и банята в пълен безпорядък. Затова изненадата й, когато влезе в спалнята на Мат, бе още по-голяма. Всичко там бе идеално подредено, както когато се беше нанесъл.

Единствено якето, метнато върху облегалката на стола, подсказваше чуждото присъствие в стаята. Тя неволно приближи и го взе. Същото яке, което той носеше в съдбоносната нощ, когато се запознаха. Сигурна беше в това.

Познатият аромат на мека и гладка кожа я погълна и без да съзнава действията си, тя впи пръсти в меката материя, сякаш търсеше опора. Нахлуха спомени, толкова ярки, така изпълнени със страст, че предизвикаха болезнена реакция и тялото й потръпна.

Сега, когато всичко бе безвъзвратно отминало, когато бе станало твърде късно, тя осъзна, че нуждата, че силният копнеж, който я беше тласнал към неразумната постъпка, нямаха нищо общо нито с годежа на Грейси, нито със собственото й притеснение, че е на двайсет и шест и още не познава любовта. Колкото и да беше странно, каквото и да мислеше за себе си, тя се принуди да признае, че подсъзнателно бе пожелала него, не изобщо мъжа, а точно този мъж. Мат!

Тя смутено се отпусна на ръба на леглото, все още стиснала якето в ръце. Никога не бе пожелавала мъж. Не и по този начин… Така настойчиво, така остро, така болезнено, че копнежът се бе оказал по-силен от всичките й досегашни чувства.

Трепереща, пое дълбоко дъх. Лекият ветрец игриво удряше клоните на магнолията отвън в прозореца. Само след няколко месеца тези голи клони щяха да бъдат обсипани с тъмнорозовите чашки на цветовете: Отвън щяха да разцъфнат фунийките и розите. Мат няма да е тук тогава и тя ще съумее да възвърне спокойствието си. Ще се отърси от мъчителните мисли, от опасната нужда да разсъждава върху всяко свое чувство.

Нима имаше нещо лошо в това, че бе пожелала Мат? Та нали и тя бе човешко същество? Стана и прекоси стаята, все още стиснала якето. Позволено й бе да изпитва нормални човешки чувства, тогава имаше право и на нормалните грешки, нали? Колко други жени бяха постъпвали по същия начин, но не страдаха така, както сега страдаше тя.

Тя премигна, погледнала отражението си в огледалото. Достатъчно неприятно бе и преди, когато само тя знаеше какво е направила, но сега тук беше и Мат, мъжът, който я познаваше по-добре от всички, мъжът, пред когото бе свалила удобното прикритие на приличието и бе показала беззащитността си.

Затова ли сега усещаше страх и тревога? Заради факта, че след като така се разкри пред Мат, вече щеше да бъде винаги уязвима?

Само да не беше се появявал отново! Да не трябваше пак да го среща! Тогава би могла да се справи, да забрави случилото се, да го погребе дълбоко в душата си. А сега то отново я преследваше… Така, както Мат я преследваше в сънищата й след онази нощ.

Тя стоеше изправена до прозореца и вперила невиждащ поглед навън. Съзнанието й я пренасяше в джипа, в голата прегръдка на Мат, тялото й потръпваше от спомена за нежното докосване на ръцете му, на неговото тяло…

Тя измъчено простена и изпусна якето, затвори очи и подпря чело до хладното стъкло. Какво й ставаше, по дяволите? Защо сама си причиняваше такава болка? Трябваше да си спомня случката с отвращение, с ненавист, а не да изпитва този болезнен копнеж, това физическо усещане за самота, което я поглъщаше и задушаваше. Очите й се напълниха със сълзи. Глупави и безполезни.

Да плаче за Мат… Защо, за Бога? Защо допускаше мечтите й да превръщат мъжа, който само се бе възползвал от глупостта й да му се отдаде, във въображаемо въплъщение на нежност и страст, на чувство, по-силно и обещаващо от простото сливане на две тела.

Защо се измъчваше? Дали сама не си внушаваше, че е влюбена в него, за да оправдае физическото си желание?

Ако е така, значи се оказваше още по-голяма глупачка, реши тя, излезе от стаята и забърза надолу по стълбите.

Объркана от собствените си мисли и чувства, тя безцелно се разхождаше из градината. Странно, но в диво избуялата растителност намираше особено удоволствие и успокоение на иначе силното си чувство за ред. Харесваха й виещите се растения, високата трева, дръвчетата, покрити с цвят. Единствено зеленчуковата градина я предизвикваше да пожелае да възстанови някакъв порядък.

С лека въздишка тя се върна в къщата, но тишината там не й донесе повече спокойствие. Докато приготвяше любимия кейк на чичо си за чая, мислите й отново я пренесоха в някаква голяма кухня, пълна с деца, които имаха тъмната коса, сините очи и усмивката на своя баща.

Сякаш толкова отдавна бе отминало времето, когато Джери безмилостно я бе лишил от собствените й илюзии. Тогава тя се беше научила да крие дълбоко в сърцето си старомодните си мечти за дом и семейно щастие, които сега неочаквано извираха от тайните кътчета на душата й. Жестокостта на Джери я бе накарала да ги потисне и да опита да види живота си в друга посока. Но един спокоен брак без чувства никога не би запълнил празнината и дълбокия копнеж на мечтите й. Мислеше си, че може да приеме действителността такава, каквато е, да бъде доволна от това, което й предлага животът, но сега, жестоко и ненужно, съдбата бе решила да я измъчва и да й напомня за другото, което щеше да остане непостижимо.

Тя се помъчи да прогони безполезните мисли и да се захване с работата си.

Издателят трябваше да пристигне в два и половина и тя се надяваше чичо й да се върне навреме. Беше невероятно разсеян, когато нещо не се отнасяше пряко до научните му занимания.

В два тя внимателно подреди изписаните листове и почисти бюрото си. После се качи в стаята си, изми се, среса косата си и сложи малко грим. Грейси винаги настояваше:

— Толкова си бледа. Имаш нужда от малко цвят. Това не означава, разбира се, да прекаляваш с грима.

Емили си спомни думите й, докато си слагаше малко руж, сенки и леко червило. Резултатът наистина бе окуражаващ, призна тя, когато се погледна в огледалото.

Непрекъснато си напомняше, че присъствието на Мат няма нищо общо с опитите й да изглежда по-добре. Последното нещо, което би желала, е да привлече вниманието на този мъж, който вече бе заявил интереса си към нея просто като партньорка в леглото. Ръката й трепна, но тя бързо си каза, че няма нищо лошо да изглежда добре пред издателя на чичо си. В края на краищата, това, че харесваше работа и начин на живот, към които много от връстниците й биха изпитали презрение, не означаваше, че трябва да прилича на старомоден книжен плъх.

Вярно, не беше красива, но Грейси се оказа права — лекият грим подчертаваше дългите й и гъсти мигли.

Сигурно тази мисъл я накара и да се преоблече в интересната синьо-зелена шотландска пола и яркожълтия пуловер — подаръци от родителите й за Коледа.

Тези дрехи бяха твърде модерни и ярки според собствения й вкус, но един поглед в огледалото бе достатъчен да я убеди, че й стояха твърде добре. Тя забърза надолу по стълбите, за да приготви подноса с чая за очаквания гост.

Не успя да се справи толкова бързо, колкото очакваше. Когато най-после влезе с подноса в стаята, отвън се чу моторът на кола, после стъпките на чичо й и Мат в преддверието.

Стомахът й се сви от притеснение и тя се помоли Мат да се качи първо в стаята си. Със сковано от напрежение тяло и вдигната брадичка, Емили застина, вперила поглед в отворената врата на кабинета.

— Браво, направила си чая — още с влизането си я похвали чичо й. — Навън задуха изненадващо студен вятър. Нашият гост май още не е пристигнал?

— Няма да дойде преди два и половина — машинално отвърна Емили. Не успяваше да откъсне очи от Мат, застанал на прага и вперил в нея недоумяващ поглед, който накара сърцето й да подскочи и да ускори своя ритъм.

Чичо й продължаваше да приказва, но Емили бе неспособна да се съсредоточи върху думите му. Устата й пресъхна.

— По-добре да отида да напълня чайника — чу тя безизразния си глас. Какво й ставаше?

— Добре, Емили, но донеси още една чашка. Искам и Мат да остане. Той има опит в тези неща.

— Е, не чак толкова — намеси се Мат. — Няколко статии и един учебник — да, но не и книга.

Макар да говореше на чичо Джон, Мат не откъсваше очи от нея. Защо? Защо нарочно се опитваше да я притеснява? Или просто не можеше да откъсне очи от нея, както и тя самата не успяваше да отмести поглед от него… Сърцето й подскочи и тя усети, че притеснението й се смесва с особено вълнение. Престани, строго си каза тя. Спри това въображение. Не мечтай за неща, които не съществуват. Знаеш какъв е този мъж. И прекрасно съзнаваш какво иска от теб.

Тези мисли й подействаха отрезвяващо, но болезнено.

Мат не помръдваше от прага.

— Ще дойда да ти помогна — любезно предложи той.

Тя не успя да отвърне. Само тръсна глава и почти изтича покрай него, тресна вратата на кухнята зад гърба си и се опря на нея, докато възвърне силите си.

След малко, докато приготвяше чая, чу шума на друга кола. Последваха решителни стъпки в преддверието — Мат отиваше да посрещне госта.

Тя реши да остави мъжете да се представят един на друг и после да отиде при тях, ала вратата се отвори и Мат влезе в кухнята.

— Той пристигна — съобщи й.

— Чух — отвърна Емили с напрегната полуусмивка. — Ей сега ще донеса чая — добави тя с надежда, че той ще излезе от кухнята. Напразно. Мат продължаваше да стои и настойчиво да я гледа.

— Колко бързо се променяш ти — тихо продума — накрая. — В нощта, когато те срещнах, бе въплъщение на съвременната и свободомислеща жена, която сама определя правилата на живота си. После снощи — толкова скромна, така безразлична. А днес виждам друга Емили. Няма нужда да питам заради кого си се облякла така — кисело добави той. — Сигурен съм, че ще предизвикаш възхищението му. Личи му, че харесва жени, които не са чак толкова скромни. А и начинът, по който си сресала косата си, ще го подтикне да си представя как би плъзнал пръсти в нея, докато те целува. Ще му хареса и този пуловер, който прекрасно подчертава женствеността ти… Всъщност има ли нужда да ти го казвам? Навярно годеникът ти го е казвал неведнъж. — Емили усети, че е ядосан, докато отчаяно се мъчеше да разбере глупавите обвинения, които й отправяше. — Какво точно искаш, Емили? — дрезгаво попита той и пристъпи към нея. Това движение й отне възможността да реагира. Господи, колко бе едър и висок. Заплашителната му мъжественост накара стомахът й да се свие. Тя засрамено отчете, че тръпката не бе предизвикана само от страх. — Сгодена си, но все пак ми се отдаде, когато… — Мат не успя да продължи. Помъчи се да овладее бушуващите си чувства.

Какво, по дяволите, му ставаше? Съзнанието, че бе първият мъж в живота на тази жена, не трябваше да му позволява да се държи идиотски и да проявява такова собственическо отношение към нея. За Бога, та тя бе сгодена за друг. И все пак! Тя бе споделила страстта си именно с него!

Мълчанието му помогна на Емили да излезе от транса и да посегне към подноса с чая. Вътрешно тя все още трепереше от напрежение, но се стараеше да не издава колко много я бе засегнал гневът му.

С високо вдигната глава тя се отправи към вратата, като пренебрегна предложението на Мат да помогне.

В коридора не се удържа и хвърли един поглед към отражението си в огледалото. Неочаквано гъста руменина обливаше лицето й, а жълтият пуловер наистина предизвикателно подчертаваше нежната извивка на гърдите й, както бе отбелязал Мат.

Предизвикателно. Нито едно нейно действие досега не би могло да се окачестви като предизвикателно. Дори не си беше купила сама този пуловер, искаше й се да му каже, най-малко би го направила с такава цел, както унизително я обвини той. Никога не й беше идвало наум нарочно да привлича внимание с физиката си. А и не смяташе, че тялото й би предизвикало интерес. И все пак Мат бе забелязал точно това и жестоко я бе обвинил в разпътно поведение.

Чайникът потракваше в треперещите й ръце. По някакъв начин Мат я бе изпреварил и сега й отваряше вратата. Тя почти се допря в тялото му, докато минаваше покрай него. Емили настръхна и видимо потрепери, което не остана незабелязано нито от Мат, нито от госта, макар той да бе погълнат от разговора с чичо й. И двамата впериха очи в нея.

Интересът, за миг проблеснал в очите на издателя, така я изненада, че и тя на свой ред се втренчи в него. Какво й ставаше, по дяволите? Какво я бе променило?

Никога не се бе мислила способна да предизвика желание в нечий мъжки поглед. А сега и Мат, и издателят…

Дали всичко не се обясняваше с факта, че се беше любила с Мат? Тя несъзнателно прехапа устни. Глупости. Не можеше да й се изпише на лицето. Но наистина не й харесваше мисълта, че може така нескромно да привлича мъжете, без дори да го съзнава.

Тя остави подноса и Мат приближи да й помогне, но гостът го изпревари и побърза да се представи.

— Разбрах от чичо ви, че вие сте свършили по-голямата част от работата по книгата му и бихте могли да ми разкажете по-подробно докъде сте стигнали. Това, което особено ме привлече, бе необикновената дълбочина на характерите. Когато пристигнах, очаквах да намеря традиционна изследователска работа на един голям ерудит, какъвто е вашият чичо. Но изненадата ми бе огромна, защото книгата се оказа едновременно задълбочена и интересна за четене. Наистина бихме желали да я издадем.

Емили се изчерви. Зачуди се дали Питър Кавендиш се беше досетил наистина, че заслугата за облагородяването на образите в книгата на чичо й е само нейна. Притеснено се заслуша в разговора им, докато обсъждаха работата. Мат също се намесваше от време на време с подходящ коментар.

Емили се зае с поднасянето на чая и малките сандвичи, които чичо й много харесваше.

— Разбрах, че и вие самата имате научна степен — обърна се към нея Питър Кавендиш. — Мислите ли за своя кариера, или…

Ето пак! Отново някой бе готов да допусне, че тя не е удовлетворена от работата, която върши, а и от начина си на живот. Отново очакваха от нея да се стреми към кариера и известност.

— Нямам определени планове — тихо, но с достойнство отвърна тя. Нямаше намерение да се преструва дори пред този твърде очарователен мъж, който я гледаше по начин, предизвикващ я да се запита дали майка й предварително не е била наясно с ефекта от жълтия пуловер.

— Вероятно е така, но наистина сте свършили отлична работа върху книгата на чичо си. Имате очевидна дарба и, ако решите да се занимавате с нещо ново, непременно ми се обадете.

Той отправи още няколко приятни похвали за работата й и Емили се почувства изненадана и доволна. Когато после я придружи до кабинета й, за да уговорят някои подробности, тя разбра, че той наистина е оценил заслугата й за превръщането на книгата в общодостъпно четиво.

— Мога ли да бъда откровен пред вас? — попита Питър Кавендиш, докато затваряше вратата зад гърба си, за да не бъде чут разговорът им. — Чичо ви наистина е велик учен, но учените невинаги успяват да направят произведенията по любимите си теми интересни и четивни. Тази книга е съвсем различна и заслугата е изцяло ваша, макар да се съмнявам, че чичо ви го осъзнава напълно. Чел ли е готовия материал, който сте написали? — с усмивка попита той.

Емили се изчерви:

— Разбира се.

— Хм… Бихме желали той да довърши ръкописа си възможно най-скоро. Знам, че се занимава с изследователска работа, затова мислите ли, че шест месеца ще бъдат достатъчни?

Докато пресмяташе наум колко работа предстои, Емили разгръщаше материалите си и неочаквано блъсна една купчина справочници. Те се стовариха на пода, а Питър Кавендиш бързо я сграбчи и успя да я дръпне встрани.

Емили тъкмо му благодареше за намесата, като си помисли колко силно биха ударили краката й тежките томове, когато на вратата неочаквано се появи Мат.

Питър я бе прегърнал през раменете, а другата му ръка все още беше около кръста й. Тя бе обърнала лице към него, защото тъкмо се канеше да й каже нещо. В това случайно докосване нямаше никаква интимност, Питър просто я беше спасил от удара, но Мат погрешно изтълкува близостта им и изражението му ясно го подсказваше.

Тя се изчерви и рязко се отдръпна от Питър, макар да нямаше повод да се смущава и да се чувства виновна. Дори да ги беше хванал как се целуват, Мат нямаше право да се сърди, защото това не беше негова работа, възмутено си каза тя.

— Джон иска да обсъдите заедно още нещо — хладно се обърна Мат към Питър, като напълно пренебрегна присъствието на Емили.

Тя изгаряше от гняв, но се престори на много заета, за да не се налага да ги придружи. Имаше нужда да остане сама и да овладее чувствата си.

Двайсет минути по-късно Питър се показа на вратата, за да се сбогува.

— И не забравяйте, че ако ви се прииска промяна, веднага мога да ви предложа няколко автори, които с удоволствие ще ви наемат да работите за тях — добави той. — Животът ви тук едва ли е много интересен.

Чудейки се дали да му каже, че това си е неин избор, Емили само благодари и му пожела всичко хубаво. После погледна часовника си. Беше време да се заеме с приготвянето на вечерята.

Унесена в мисли, тя не усети кога вратата се отвори и в кухнята влезе Мат.

Той изглеждаше бесен. Сърцето й подскочи, макар да знаеше, че Мат няма право да се ядосва.

— Какво става с теб? — започна той без предисловия. — Нима си способна да се развълнуваш само като се любиш с непознати? Явно с годеника си не изпитваш подобно сексуално вълнение. Първо бях аз, сега пък — Кавендиш.

Емили го гледаше недоумяващо и не можеше да схване какво й говори, не бе в състояние да проумее обвиненията, които ядно сипеше върху й. Но долови горчивината в гласа му. Той тръгна към нея, сякаш с намерение да я разтърси, а тя усети най-силната болка, която някога бе изпитвала.

Не спираше да си задава въпроса „защо“, защо толкова я болеше, защо имаше такова огромно значение мнението на Мат? Тя се стрелна покрай него, без да се подчини на вика му да спре, хукна нагоре по стълбите и се скри в спалнята си.

Чак в леглото осъзна, че плаче. Цялото й тяло се разтърсваше от болезнени ридания.

— Емили… Извинявай, не исках да…

Мат стоеше насред стаята и не откъсваше очи от нея. А тя едва сега си даде сметка как изглежда. Усещаше как сълзите се стичат по лицето й и гневно изгледа мъжа. Нямаше право да влиза в стаята й. Нямаше право да й отправя всички тези обиди. Никакво право.

Чу как Мат си пое дълбоко дъх и неволно впери поглед в гърдите му, които тежко се повдигнаха. Тишината тежеше от напрежение. Емили имаше чувството, че се задушава. Сърцето й заби учестено, а през сълзите чертите на лицето му сякаш се стопяваха. Не успя да го види, но усети, че той е приближил до нея.

Изпита непреодолимото желание да се отдръпне, но се помъчи да преодолее смущението си и каза:

— Нямаш право да влизаш тук.

— Ако слушам теб, нямам никакви права, що се отнася до нас двамата. И все пак аз бях твой любовник, Емили. Прегръщах те, докосвах голата ти кожа, усещах тялото ти под своето… Любих те, Емили, а това…

— Любил си ме?! Искаш да кажеш, че просто прави секс с мен — прекъсна го тя. Какво, по дяволите, се опитваше да направи? Защо й говореше така? Защо я измъчваше? Тя не беше глупачка и разбираше, че единственото му желание е отново да се озове в леглото с нея. А това не беше от любов.

Видя как се промени изражението му. Погледът му стана суров, но гласът му продължаваше да звучи спокойно, когато тихо й отвърна:

— Добре. Правих секс с теб… А сега искам…

— Сега искаш същото — горчиво изрече Емили. — Обаче аз няма да ти позволя да ме използваш, Мат. Веднъж може и да съм ти позволила по най-глупав начин…

— Да си ми позволила?! Но ти ме умоляваше, ти го искаше — грубо я прекъсна той. — Ти го пожела толкова силно, колкото и аз, ти…

— Не… не… не — простена Емили и запуши уши. Думите заплющяха като бич и тя не бе способна повече да се владее.

— Да — настоя Мат, приближи до леглото и хвана ръцете й. — Да — вече по-меко повтори той. — Емили, аз…

Той неочаквано замълча, а странният му поглед я омагьосваше заедно с леката милувка на ръцете му. Нещо ставаше с нея, нещо познато и опасно, нещо, което единствено Мат бе способен да предизвика.

И преди я беше накарал да изпита същото чувство. Преди. Тялото й не искаше да се подчини на тревожните сигнали, които разумът му изпращаше. Очите й се замъглиха от спомена и тя потръпна от лекото докосване на пръстите на Мат.

Тялото й откликна на дрезгавия звук, изтръгнал се от гърлото му, отмаля и с готовност се огъна към неговото.

Тя усети как мъжът зарови пръсти в косата й и се наведе към нея. Знаеше, че той ще я целуне, но не опита да избегне властното докосване на устните му. Ръцете й неусетно се обвиха около врата му, а очите й се притвориха в сладостно очакване.

В този миг чичо й извика отвън. Тя рязко се отдръпна. Не посмя да вдигне очи към Мат. Не можеше да понесе унижението от тържествуването, което сигурно проблясваше в неговия поглед.

— Идвам, чичо Джон — извика с треперещ глас тя, скочи от леглото и се стрелна покрай Мат, като отново избягна очите му, съзнавайки напълно какво щеше да се случи, ако не ги бяха прекъснали. Тя не се заблуждаваше за собствения си копнеж и готовността, с която щеше да му позволи да я прегърне и отново да я люби. Както преди.