Рита Клей Естрада
Щастлив шанс (8)

Осма глава

— Тони ще ме напусне съвсем скоро — произнесе на глас Каролайн.

Лежеше, загледана в тавана на спалнята си, и за кой ли път повтаряше наум разговора с Ед. Знаеше, че той я обича и се безпокои за нея. Брат й съзнаваше колко бе изстрадала и не желаеше отново да я вижда наранена. Тя също не искаше да страда.

Тони лежеше до нея, потънал в дълбок сън. Едната му ръка бе отпусната на стомаха й, сякаш и насън претендираше, че Каролайн му принадлежи. Това донякъде я успокояваше. Харесваше й да го усеща до себе си в тъмнината, както и чувствата, които той предизвикваше у нея.

Въпреки любовта си към него, тя все пак си даваше сметка, че никога преди не е изпитвала подобен страх. Още от самото начало на запознанството им си бе обещала, че ще е най-добре, ако успее да го държи на разстояние. Но не издържа. Влюби се в него, макар да не искаше. Въпреки това мисълта, че ще я напусне, я хвърляше в паника. Молеше се той да не разбере обърканите й чувства.

Не можеше да заспи и започна неспокойно да се върти в леглото. Заспа едва на разсъмване, сгушена в обятията му.

Дъхът й докосваше гърдите му. Тони я притискаше към себе си. Бе осъзнал, че насън тя изразява необходимостта си от него. Защото в будно състояние Каролайн се държеше така, сякаш може да живее сама. Той я разбираше много добре.

По някаква причина тя се боеше да допусне когото и да било близо до себе си. Не, не „когото и да било“ — беше забелязал близостта й с Ед. В действителност Каролайн се страхуваше да се отдаде изцяло на връзката си именно с него, Тони Валънтайн, който се опитваше да преодолее издигнатите от нея защитни стени.

Тя въздъхна насън и се притисна по-плътно до него, като се отпусна в прегръдките му. Завладя го непреодолимо желание. То го накара да изпита решителност, способна да разбие всички прегради помежду им.

Трябваше да я накара да приеме, че заедно двамата се чувстваха превъзходно. Защо тя така упорито отказваше да приеме истината? Повечето хора нямаха това, което искаха, и въпреки това се бореха с трудностите на съвместния живот. А двамата с Каролайн бяха в отношения, за които други можеха само да мечтаят, а тя изглежда не се впечатляваше от това. По дяволите!

Би трябвало да има начин да стигне до сърцето й! Опасяваше се, че ако не го открие в най-скоро време, ще я загуби завинаги. Едва ли би издържал болката от раздялата…

 

 

Един от приятните моменти и за двамата бе откарването й на работа. Тони го правеше около три пъти седмично. Докато пътуваха, можеха да разговарят на спокойствие.

Беше му приятно и да я взема от работа. Късно вечер Каролайн се изморяваше и не оказваше съпротива. Несъзнателно тя му позволяваше да надникне по-дълбоко в душата й, която иначе бе като заключена с тежък катинар врата. Пред него се очертаваше образът на работеща жена с твърд и решителен характер, която едновременно с това бе уязвима, плаха и самотна. Нощем обаче тя се отпускаше напълно и ставаше податлива, мила, готова да дарява и приема любов.

Напоследък Тони се терзаеше от неизяснените чувства помежду им. Това не му даваше покой и разваляше удоволствието му от самото присъствие на Каролайн. Цял живот бе работил неуморно, а през последните месеци не се занимаваше с абсолютно нищо. И вината за това бе единствено негова. Сам се беше поставил в това положение, а до съвсем скоро не знаеше как да излезе от него.

Миналата седмица най-сетне започна да се среща със старите си приятели и партньори в бизнеса. Отначало не искаше да отнема от времето вечер, през което бе с Каролайн, но накрая разбра, че напрежението помежду им нараства. Може би тя мислеше, че трябва да работи, за да му докаже колко е ценена в службата си. Не си даваше сметка, че за да се запази връзката й с него, са необходими усилия. И за това също бе виновен той, защото винаги се навърташе край нея и я чакаше, готов да й обърне внимание по всяко време, когато тя прецени, че си е свършила работата. И Тони започна да се чувства като нещо средно между куче и готвач.

Човекът, с когото се бе срещнал вчера на обяд — Клайв Уокър, предложи на Тони нова, макар и временна работа — нещо, което да го заангажира и да върне усмивката върху лицето му.

Клайв бе открил ново нощно заведение и имаше нужда от управител. Тони бързо се съгласи да изпълнява тази длъжност за три-четири седмици.

В крайна сметка за него бе приемливо да се заеме с каквото и да е, вместо да безделничи. Освен това като студент бе работил като барман, за да се издържа, и сега щеше да му е интересно.

Дори Каролайн се опитваше да пробуди у него интерес към някаква работа. А и той изпитваше нужда да е ангажиран с нещо, докато тя е на работа. Така или иначе, по цял ден мислеше за нея, а нощно време се тревожеше за здравето й. Това психическо натоварване не беше хубаво нито за него, нито за нея.

Така, докато неговият агент по недвижими имоти му търсеше подходяща къща за живеене, той би запълвал поне част от времето си, като хем помага на приятеля си, хем дава на Каролайн малко по-голяма свобода.

Кой знае, можеше пък да се окаже, че тя ще усети отсъствието му. Всъщност той се молеше да е така!

 

 

„Ресторантът на Тъди“ бе разположен в сърцето на квартал „Галерия“. То бе спокойно място, в което цареше делова атмосфера. Край масите сядаха заможни хюстънци, за да обсъдят всичко — от политиката до клюките.

Каролайн седеше срещу Тони, а на лицето й грееше лъчезарна усмивка. Веселият й тих смях го окриляше.

— Споменавала ли съм ти, че винаги, когато излизаме заедно, ми е страшно приятно? — попита тя.

— Не. А ми се ще да го чувам по-често.

Каролайн се наведе напред и докосна ръката му със своята.

— Обожавам да излизам с теб, Тони!

— Ако знаех, щях да те извеждам по-често. Но през повечето време ти изглеждаш толкова уморена, че се боях да ти предложа да излезем някъде, да не би да заспиш върху масата на някой ресторант. — Говореше полушеговито-полусериозно.

Тя разбра това и изпита неудобство. Той беше прав.

— Не съм забавна компания, нали?

— След посещението на брат ти — не. Оттогава започна да работиш още повече и да увеличаваш дистанцията помежду ни.

— Не е вярно! — възрази Каролайн, ала и двамата знаеха, че Тони е прав. Тя не смееше да го погледне в очите.

— Вярно е и стигнах до извода, че за да се променят нещата, трябва поне от време на време да ти давам малко простор и свобода, които ти липсват, когато съм непрекъснато край теб.

— Но ти се държиш повече от тактично!

— Всъщност — продължи той, без да обръща внимание на забележката й, — намерих временно решение.

Очите й се разтвориха широко и в тях се прокрадна страх и объркване.

— Какво е решението?

— Един мой приятел откри наскоро нощен бар и има нужда някой да му помогне на първо време. И понеже едно време бях барман, възнамерявам да започна работа там.

Объркването й прерасна в недоверие.

— В нощен бар?! Ти ще работиш като барман?

Не, разбира се, но не му се искаше да й обяснява разликата между нощен управител и барман. Затова кимна.

— Да.

Каролайн внимателно остави вилицата си.

— Шегуваш ли се, Тони?

— Не. — Той повдигна вежди. — Защо смяташ, че се шегувам?

— Не мога да си представя, че ще работиш като барман! Защо ти е? За пари ли? Да не би да си загубил инвестициите си? Трябва ли ти финансова помощ? Имаш ли някакви проблеми, за които не зная?

— Не се притеснявай, Каролайн — каза Тони сухо, — и сподели какво те смущава.

— От самото начало предполагах, че е така. — Гласът й прозвуча студено и дистанцирано. — Мисля, че ми дължиш обяснение.

— Обяснение ли? За какво? За моето финансово състояние ли? Или за приятелите ми? А може би трябва да ти се отчитам за всяко свое решение, докато ти оставаш независима и никога не си потърсила съвета ми.

— Не е честно! Става дума за теб, а не за мен. А ти обръщаш всичко, като твърдиш, че аз съм виновна.

— Никой не е виновен — въздъхна той. — Просто един приятел ме помоли за помощ и аз се съгласих да му помогна.

— Смяташ ли, че това е начинът да поддържаш реномето си на богат бизнесмен? Какво ще стане, ако някога решиш отново да откриеш фирма, а някои от инвеститорите си спомнят, че си им правил коктейли?

Тони тихо подсвирна от удивление.

— Ето каква била работата! Значи ти не се тревожиш, че не съм се посъветвал с теб, а се притесняваш от моето обществено положение!

— Не е честно!

— Да, но е вярно. — Знаеше, че говори грубо. — Ти си снобка. — Възцари се мълчание. Загледан в нея, Тони й остави време да осмисли думите му. Този път той нямаше да отстъпи! Тя упорито избягваше проблемите, но този път трябваше да ги посрещне! — Кажи ми в какво греша, Каролайн. Не мога да чета мислите ти.

Каролайн замръзна.

— Тони, моля те не започвай тази работа! — успя най-после да проговори тя. — Ти си способен на нещо много повече, можеш да се заемеш с по-сериозни неща.

— Наистина ли мислиш така? Това има ли нещо общо с общественото ми положение?

Каролайн кимна и той се учуди как е възможно интелигентен човек като нея да се притеснява за обществено положение или мнение.

— Не мога да разбера какъв ти е проблемът, Каролайн. Познаваш ме достатъчно добре, за да разбереш, че започвам да полудявам без работа, докато чакам брокерите да ми намерят подходящ имот. Освен това моят приятел има нужда от помощ и ще я получи.

— Зная, но…

— А ти работиш почти всяка вечер до късно — прекъсна я той, — като дори времето не ти стига, за да свършиш цялата си работа.

— Зная, но… — повтори тя.

— През тези вечери — отново я прекъсна Тони безцеремонно, — докато работя за Клайв, ще се прибирам по времето, когато и ти си лягаш.

— Тони! Моля те, не прави това! Умолявам те!

— Защо? — попита той. Тя отвори уста да му отговори, но реши да премълчи и той продължи: — Защото ще се срамуваш, че спиш и живееш с някакъв си барман ли?

В очите й проблесна паника. Нямаше нужда да му отговаря, защото мълчанието й бе достатъчно красноречиво — да, тя наистина смяташе така!

Тони се облегна на стола, а сърцето му се сви от мъка.

— Значи ти се интересуваш повече от това какво ще кажат хората, отколкото от собствените си чувства, така ли?

— Не!

Той въздъхна тежко и се зае с агнешкото в чинията си. На всяка цена искаше да скрие обзелото го разочарование. Може би объркването й щеше да премине, когато осмислеше плановете му…

След като се прибраха, си легнаха веднага, като обмениха само няколко думи. Тони се надяваше, че нейното мнение ще се промени, но със съжаление започна да разбира, че нещата между тях вече не са същите. Отношенията им навлязоха в друга фаза и той не бе сигурен, че ще успее да се справи със създалото се положение.

Оказа се, че въпреки интелигентността си, Каролайн не може да се приспособи към промяната.

„А какво те кара да мислиш, че тя няма да те изрита, Валънтайн“, запита се той и болка прониза сърцето му. Все пак тя едва ли щеше да направи това. Е, поне не веднага, но рано или късно Каролайн щеше да се изплаши, да помисли за живота си и щеше да обвини Тони за всичките си несполуки и нещастия. В края на краищата, беше по-лесно да обвини него, отколкото себе си. И той нямаше да го понесе…

Ако беше успял да спечели сърцето й, може би щеше да спаси връзката им. Добре, все пак трябваше да изчака, за да види какво ще стане.

Проблемът се оказа твърде сложен, за да бъде подминат. Беше настъпило време Каролайн да погледне страховете си в очите и да се научи да прави компромиси. Ако не го стореше, не му оставаше друг изход, освен да се оттегли.

Той нямаше намерение да се затрива само в името на това да бъде една незначителна част от живота й. Цената бе твърде висока. Мисълта да се разделят се оказа най-трудна за осмисляне. Но да не може да контролира собствения си живот бе още по-лошо. Само ако тя можеше да разбере какви усилия полагаше той, за да запази връзката им!

 

 

На следващата сутрин Каролайн се събуди и откри, че устните на Тони нежно целуват гърдите й. Тя тихо простена от удоволствие, щастлива от неговото внимание. Той подразни с език зърното на едната й гърда, а после — на другата. Ръката му се плъзна по раменете й, по гладкия корем и хълбока до вътрешната част на бедрата, където се задържа, за да помилва меката плът. Не докосна обаче мястото, което най-много се нуждаеше от внимание.

Все още ненапълно събудена, Каролайн се притисна към него, за да удовлетвори поне малко възбудата, която се разливаше все по-силно по тялото й. Инстинктът й подсказваше, че той няма намерение да бърза, ала тя беше по-настойчива.

— Няма да бързам, скъпа — промълви Тони. — Това е моето време и искам да му се насладя докрай.

— Не е честно — изстена тя, едва сдържайки страстта си.

— Може би… — Устните му оставиха огнена диря от гърдите й надолу към стомаха.

Каролайн отново простена и зарови пръсти в тъмната му коса. Дъхът му опари бедрата й и тя осъзна, че той иска да продължи сладостното мъчение, преди да й донесе жадуваното облекчение.

Устните му продължиха пътя си и тя притаи дъх. Допирът им беше невероятно възбуждащ и главата й се замая от наслада. Тони знаеше къде, как и кога да докосва, за да изтръгне от нея желаната реакция. Правеше точно това. Бавно. Търпеливо. Нежно.

Пръстите й стиснаха чаршафа така, че кокалчетата побеляха. Но това не й помогна. Устните на Тони продължаваха да се движат по сърцевината на нейното желание.

— Тони, моля те! — изтръгна се от устните й.

— Не още, скъпа — последва отговорът му.

— Но…

— Не, малката. Отпусни се. Имаме много време и то е наше… — Помилва влажната тръпнеща плът.

И за да докаже, че казва истината, започна любовната игра отначало. Устните му покриха нейните, после се спуснаха към гърдите, като отделиха време на болезнено втвърдените от желание зърна, след това отново се озоваха в лоното на нейната женственост.

Каролайн застена, неспособна да сдържа страстта си нито миг повече. Екстазът я заля на вълни, остави я без дъх, отнесе я на крилете си в небитието…

Тони се надигна и с рязко движение навлезе в тръпнещата й от удоволствие плът. Вкопчиха се един в друг така, сякаш неведоми сили заплашваха да ги разделят завинаги и това бе последният им път заедно…

Когато се спуснаха на земята, дълго останаха да лежат с преплетени ръце и крака, отдадени изцяло на усещанията си. Най-после Тони се отдели от нея, легна отстрани и я прегърна, а едната му ръка милваше бедрото й.

На нея й се искаше да му каже нещо хубаво и мило — за това колко обича да бъде в обятията му, колко й е приятно да усеща присъствието му… Всъщност — че го обича.

Тя се обърна към него. Ръката му стисна леко бедрото й.

— Не ставай, Каролайн. Не бягай толкова скоро от мен. Имаш предостатъчно време, преди да се принесеш в жертва пред олтара, който наричаш „работа“. — Гласът му прозвуча тъжно.

Каролайн прехапа долната си устна. Думите му възкресиха в паметта й спомена за снощния им спор. Искаше да помилва бронзовите му рамене, да го притисне силно към себе си — така, че той никога да не може да си тръгне. Въпреки това не направи нищо. Ръцете й дори не помръднаха.

— Нараняваш ме, Тони — каза тя.

— Как? — Не се обърна към нея.

— Като не ме питаш какво мисля за работата ти като барман.

— А ти мислила ли си дали не нараняваш мен, като всяка вечер ме караш да чакам да ми обърнеш внимание, понеже работиш?

— Това е друго. Знаеш, че работя до късно, откакто започнаха тези наши… Тези… — заекна тя.

— Отношения ли? Толкова ли е трудно да го изречеш?

Тя усети и неговото, и собственото си объркване. Тони беше прав, както винаги. Тя просто се страхуваше. От всичко. Дори да нарече някои неща с истинските им имена.

— Не се отклонявай от въпроса, Тони.

— Значи решението ми да помогна на един приятел те ядосва, така ли?

— Да, но само защото не обели и дума, преди да вземеш окончателно решение! Освен това знаеше с какво си изкарвам прехраната, преди да се преместиш при мен. Беше ти ясно с какво се захващаш.

— Това няма значение — каза Тони гневно. — Нали всяка вечер си заета с работата си? Едва ли ще ти липсвам. — Той рязко стана и излезе от спалнята, без дори да се обърне.

Каролайн простена от болка и обида. Изглежда не бе постъпила както трябваше. И по-добре беше да не казва на Тони колко й е скъп. Така поне, когато я напуснеше, тя нямаше да съжалява, че му е доверила чувствата си.

Когато Тони се върна в спалнята с две чаши кафе, тя пое едната и му се усмихна. Усети питащия поглед и съзря болката в очите му.

Не можеше нито да отговори на незададените му въпроси, нито да намали неговото страдание, макар че сърцето й се късаше от мъка…

 

 

Когато Каролайн се прибра от работа, Тони изглеждаше възбуден.

— Утре ще дойдеш с мен да разгледаме едно имение — изплю камъчето той, когато влязоха в кухнята.

— Знаеш, че не мога. А и какво толкова необикновено има в него? Та нали оглеждаш най-различни имоти вече два месеца…

— Да, но това имение има всичко, което искам. Посредникът ми разказа за него по телефона. — Хвана я през кръста и я придърпа към себе си. — Ела с мен, Каролайн. Искам да си с мен, когато го видя за първи път.

— А ако се окаже, че имението не ти харесва?

— Е, тогава ще имаме един свободен ден заедно.

Предложението му звучеше примамливо. Тони я притисна в обятията си.

— Трябва ти поне един ден, през който да правиш каквото пожелаеш — каза той предизвикателно. — Ще бъде полезно за теб.

Целуна я страстно и я обзе познатата й отмала. Безсилна да му се противопоставя повече, тя се обади на секретарката си, за да й каже, че на другия ден няма да отиде на работа.

На следващата сутрин двамата се облякоха спортно и потеглиха по Шеста магистрала към едно китно градче, наречено Чапъл Хил. Караше Тони, а Каролайн с карта в скута си му показваше пътя, като следеше пътепоказателите.

— Завий ей там, Тони — упъти го тя и той отби от магистралата по второстепенен път.

Огромни дъбови дървета разпростираха клони и хвърляха плътна сянка над тесния път. Зад тях се виждаха високи, сякаш пробиващи небето борове.

— По този път имаме още четири километра — каза Каролайн, като оглеждаше с нескривано удоволствие околния пейзаж.

Скоро стигнаха до огромни, боядисани в бяло порти. Бяха широко разтворени, като че ли очакваха точно тях. Върху напречната горна греда имаше красива табела с надпис: „Хасиенда дел Сол“ или „Къщата на Слънцето“.

Тони вкара колата и продължи по широка алея. Встрани от тях останаха заградени пространства, вероятно за коне.

— „Хасиенда дел Сол“ — промълви той. — Хубаво име.

— Хм… Прав си — съгласи се Каролайн, която внимателно оглеждаше мястото. Остана очарована.

Изкачиха един хълм. Отляво покрай тях остана красив парк и градина с великолепни цветя. Отдясно, зад оградата, имаше поле, ширнало се докъдето стига поглед.

Когато стигнаха до върха на хълма, Тони спря колата, а Каролайн затаи дъх от гледката. Пред тях се извисяваше триетажна бяла къща в плантаторски стил. От двете си страни бе заобиколена с олеандри с прекрасни розови цветове. Сградата имаше огромна веранда, към която водеше двойна плъзгаща се встрани врата.

Каролайн погледна Тони, после отново къщата. Най-после той потегли и след малко се озоваха пред главния вход. Каролайн съзря олющената боя на стените, изкривените странични греди на верандата и се намръщи. Отблизо сградата изглеждаше съвсем неподдържана.

Той загаси мотора, двамата слязоха от колата и застанаха на стълбите. Тони внимателно оглеждаше всеки детайл, като очевидно оставаше все по-доволен. Каролайн се опита да проследи погледа му, ала не разбра от какво точно е породено неговото възхищение. Тя забелязваше само необходимостта от основен ремонт.

— Нали ключът е в теб? — попита той и протегна ръка да го вземе.

Тя му го подаде и тръгна след него, като внимаваше къде стъпва. Тони изкачи стъпалата до входната врата и отключи. Вратата се отвори със скърцане и пред погледа им се появи фоайе с дървен под, в което спокойно можеше да се разположи пет-шест членен оркестър и няколко танцуващи двойки.

Двамата влязоха мълчаливо в огромните просторни помещения. Първо огледаха преддверието, после — кухнята и столовата, а накрая се върнаха във фоайето.

Тони се приближи до високите дървени вити стълби. Дървото изглеждаше солидно и се изкачиха до втория етаж. На него имаше шест спални и две бани.

На третия етаж имаше още три огромни спални и няколко складови помещения. Тони застана до един от прозорците и погледна навън.

— Имението е от тридесет и два акра земя — промърмори сякаш на себе си той.

Каролайн застана до него и също погледна през прозореца. Пред погледа й се откри плувен басейн, а отстрани се виждаха още три сгради. Едната приличаше на обор, а другата изглежда е била нещо като малка лятна къща към басейна. Третата представляваше гараж за четири коли. И трите сгради имаха нужда от ремонт.

— Не съм виждала по-запустяло място — каза Каролайн с привидно безразличие.

Тя съзнаваше, че Тони много е харесал мястото. За разлика от нея.

— Не е лошо — промълви той и я погледна. Лицето му бе необичайно оживено. — Знаеш ли, че през тридесетте години това място е било хотел?

— А знаеш ли, че това имение изисква ремонт за повече време и пари, отколкото имаш?

— Идеално е.

— Тони — започна тя и показа с жест около себе си, — огледай се! Това място е ужасно! Обзалагам се, че и водопроводните тръби трябва да бъдат сменени!

Без да й отвърне, той заслиза надолу по стълбите. Каролайн го последва. Когато отново се озоваха на първия етаж, тя продължи:

— По принцип водопроводните тръби трябва да се сменят поне веднъж на петдесет години. — И добави, като се оглеждаше: — А и тапетите са за смяна. Ще трябва да ги свалиш и да боядисаш всичко, да не говорим, че ще се наложи да смениш електрическата мрежа.

— Аз няма да възстановявам къщата, а ще я обновя — заяви твърдо той.

— И каква е разликата според теб? Все едно ще ти струва цяло състояние.

— Разликата е в това, че чрез обновлението ще платя половината цена. Възстановяване означава да се подмени едно нещо със същото, но ново. А обновяването означава модернизиране и функционални подобрения.

— Тони, помисли добре! — настоя тя, неочаквано уплашена повече откогато и да било, че ще я напусне, и то съвсем скоро заради тази съборетина. — Имението е на цял час път от града. Освен това ще се наложи да хвърлиш за ремонта повече средства, отколкото предполагаш.

Тони влезе в кухнята и започна да отваря шкафчетата едно по едно. Той внимателно стъпваше по разкъсания линолеум на пода.

— Мястото изглежда като във филм на ужасите — не спираше да изброява доводите си против купуването на имението тя. Сложи ръце на кръста си. — Такова нещо не ти трябва. Ако искаш хотел, купи си, но не и този.

— И защо не?

— Защото… — Не успя да измисли друга причина, макар че я побиваха тръпки.

А тя знаеше защо. Дължеше се на факта, че си представяше Тони тук, но без нея. Каролайн не би могла да живее на час път с кола от града и всеки ден да пътува до офиса и обратно.

— Защото — най-сетне проговори тя — ще струва твърде скъпо да се превърне в хотел. А и кой би дошъл чак тук?

— Каролайн, защо си настроена толкова негативно към плановете ми?

Не можеше да му каже истината!

— Това място не е за теб.

— Не бягай от прекия отговор! Попитах те защо си против! Все пак мисля, че вече се досещам за истинската причина.

— Е, и коя е тя?

— Ти просто не можеш да приемеш, че няма да живея в града и ще си цапам ръцете с „неподходяща за мен работа“, както би се изразила. Аз обаче искам точно това имение и искам да го обновя.

— Защо не построиш нова къща? Ще е много по-лесно, ще ти отнеме по-малко нерви, пари и време.

— Защото искам само да обновявам, а не да проектирам. И защото копнея да избягам от лудия ритъм на живота в града, Каролайн.

— Значи ще купиш имението, така ли?

— Не зная. Още не съм решил.

Това я успокои малко.

— Добре. Нали не е необходимо да вземеш окончателно решение още днес? — попита с надежда тя.

— Не, разбира се. Хайде да тръгваме.

— Убедена съм, че ще имаш възможност да избереш нещо по-подходящо, Тони.

— Ще избера това, което искам! Просто се случи така, че жената, която обичам, май знае по-добре от мен какво трябва да правя.

— Толкова лошо ли е това? Понякога един страничен наблюдател би могъл да забележи повече неща.

— Само че понякога този страничен наблюдател има конски капаци на очите си! — отряза той и излезе навън.

Каролайн го последва. Не се беше обидила, дори изпитваше известно облекчение. В края на краищата, вече си тръгваха от това ужасно място. Може би Тони нямаше да го купи. Поне не сега…