Рита Клей Естрада
Щастлив шанс (5)

Пета глава

Когато Тони внимателно се отдръпна от заспалата Каролайн, минаваше един след полунощ. Тя въздъхна насън, а после придърпа в прегръдките си една възглавница.

Спяща изглеждаше беззащитна, уязвима и някак нещастна — като дете, току-що разбрало, че Дядо Коледа не съществува. Веждите й бяха леко повдигнати нагоре, сякаш в недоумение.

На Тони му се прииска да легне отново, да я вземе в обятията си и нежно да я гали, докато тя се усмихне насън. Каролайн заслужаваше някой да я закриля. Най-силно желаеше да я предпази от спомените. Но не бе в състояние, защото тя едва ли щеше да го допусне толкова близо до себе си, че той поне да опита…

Тони реши да направи за нея това, което можеше. Лекичко придърпа края на пухеника и я зави. После бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам носна кърпа. Разгъна я и я сложи върху нощното шкафче. Върху нея проблесна диамантената обеца…

Нежно докосна с устни шията на Каролайн и с огромно усилие на волята си наложи да излезе от спалнята.

Улиците бяха тъмни и влажни. Над Хюстън се сипеше лек дъжд, започнал да ръми, докато Каролайн заспиваше в прегръдките на Тони.

При живия спомен за гъвкавото й тяло, притиснато към неговото, той се размърда неспокойно на седалката в колата. Спомни си също за ръцете й, които го бяха докосвали, докато търсеха уют върху гърдите му, за топлия й дъх, опарил кожата му и омайното ухание, излъчващо се от нея.

Досега той не вярваше в любов от пръв поглед, Каролайн обаче го накара да промени мнението си за доста неща. Защото я обичаше…

Кой би помислил, че отново ще се влюби? Ала след шест години самота се предаде. Някога си казваше, че е достатъчно да се обича веднъж в живота. Сега осъзнаваше, че този начин на мислене е само извинение за това, че няма в кого да се влюби.

А той вече се беше влюбил и обичаше! Обичаше Каролайн с цялото си същество, изненадан от дълбочината на чувствата си.

Когато се ожени за първи път, беше младеж, изпълнен с вяра, мечти и идеали. Сега дълбочината на чувствата идваше от опита в живота и те правеха любовта му по-силна и всеотдайна. Знаеше обаче колко трудно ще му е да я накара и тя да го обикне.

Въпреки всичко тази вечер той разбра, че има какво да й предложи. Вече бе преживял това, което тя изстрадваше в момента. Тони можеше да й помогне.

И ако тя се влюбеше в него, щеше да е безкрайно щастлив. Междувременно щеше да се опита да навлезе в живота й и да го направи част от своя.

Хрумна му, че и той се бе стремил към онова, към което се стремеше сега Каролайн — работа до изнемога, за да има извинение и да не се увлече по някой мъж. Тони имаше чувството, че тя изпитва непреодолима нужда да бъде похвалена и приласкана, за да възстанови привързаността си. Тя определено търсеше мъж, който да я цени.

Без изобщо да подозира това, тя беше издала стремежите си чрез непрекъснатата работа, в която сякаш търсеше забрава. И все пак около нея витаеше духът на самотността, познат на Тони до болка.

Рано или късно обаче Каролайн щеше да осъзнае необходимостта да бъде с него. Тя просто трябваше да я осъзнае, иначе животът му никога нямаше да бъде щастлив! И никой друг мъж нямаше да може да я направи толкова щастлива, колкото самият той!

 

 

През следващата седмица Каролайн вършеше работата си с нежелание, вяло и мудно. Чувствата й бяха объркани и въпреки полаганите усилия мислите й неизменно се връщаха към последната й среща с Тони.

Той й липсваше. Заспа в прегръдките му и не разбра кога си е отишъл, но в четири сутринта вече го нямаше. Просто насън поиска да се сгуши в него, събуди се и тогава установи, че си е тръгнал… „Да се сгуша ли?“, попита се тя с ирония. Така ли наричаше желанието да се любят? Същевременно, ако той бе до нея, Каролайн трябваше да се престори на полузаспала, за да намери извинение на необходимостта си да се люби с него. Но той си бе тръгнал и тя физически почувства отсъствието на Тони…

Смущаваше я също собственото й поведение. Винаги досега бе проявявала сила на духа и не си беше позволявала да заплаче пред близките си. А го бе направила пред един почти непознат мъж!

Бе сигурна, че не го е пропъдила завинаги. Не знаеше откъде идва убедеността й в това, ала твърдо вярваше в предчувствието си.

Беше й трудно да повярва, че той е създал у нея усещане за покой и сигурност след преживяната от нея мъка. Всеки разумен мъж би избягал през глава от нея, без да иска да се обвързва емоционално с жена, която се предава при първата топла дума. Но не и Тони.

А когато намери обецата си, тя усети отсъствието му още по-болезнено. Обецата й напомняше за срещата им в Корпус Кристи и за погълналата я тогава изпепеляваща страст, на която бе дала израз, без да се стеснява.

Тони й бе оставил обецата, което говореше, че той държи на думата си. Иначе би забравил обещанието си да й я върне, за да я използва като претекст за нова среща. Само че не бе постъпил така…

През следващата седмица той й се обаждаше вкъщи по телефона, без да споменава нищо за чувствата си към нея. Само упорито изразяваше добрина и загриженост. Неизменно. Всяка вечер.

Разговаряха дълго и това й помагаше да преодолее самотата. И двамата не споменаха нищо за емоционалния й изблик, предизвикал нейните дълго сдържани сълзи.

Тони не поиска да се срещнат. Телефонните им разговори караха Каролайн да се чувства добре, особено след дългия изнурителен работен ден. Гласът на Тони връщаше усмивката на лицето й и това я изпълваше с усещане на задоволство.

В края на седмицата тя реши, че той се опитва да й създаде навик да го чува. Но това нямаше значение. Съзнаваше, че с всеки изминат ден очаква обажданията му с нарастващо нетърпение…

 

 

Мислите на Каролайн бяха прекъснати от шефа й, Джеф Хардън, който надникна в нейния кабинет. Той наближаваше шестдесетте, ала още се смяташе за достатъчно млад, за да се облича и държи като младеж.

— Следващата седмица ще проверяваш сметките на Бройлен, нали?

Тя отдръпна ръката от слепоочието си и опита да му се усмихне.

— Да. Това е последното ми пътуване с кола за този месец.

— Къде трябва да отидеш?

— В Санта Фе. Тази сметка не е била проверявана през последните две тримесечия.

— Добре. Но трябва да се прегледа и документацията на Синди. След напускането й никой не е имал време да провери работа й. Ще можеш ли да го направиш вместо мен? — Той се усмихна така, сякаш очакваше отказа й.

Но Каролайн реши да приеме, не защото изпитваше желание да работи много, а защото се стремеше към повишение.

— Добре — обеща тя. — Ще видя какво мога да направя. — Отбеляза в бележника си да вземе папките от секретарката и го прибра във вече препълненото дипломатическо куфарче. После кимна. — Смятай, че работата е свършена.

Джеф Хардън отново й отправи една от блестящите си усмивки.

— Благодаря. Знаех, че мога да разчитам на теб. — Изчезна така внезапно, както и се бе появил.

По начина, по който поставяше задачите, той винаги успяваше да я натовари с повече задължения. Единственият проблем бе, че напоследък Каролайн се отегчаваше от „награждаването“ й с допълнителна работа.

Отхвърли бунтарските си мисли и се зае с работа. Едва ли хленченето щеше да й спечели така желаното повишение.

Следобедът й се стори много кратък и тя не успя да свърши всичко, което си бе набелязала. Към седем обаче се измори. Искаше й се да се прибере вкъщи и да хапне. Щеше да довърши работата си, докато слуша музика и чака Тони да й позвъни. Неговите обаждания се бяха превърнали в нещо като награда за свършената от нея през деня работа.

Тя грабна куфарчето, излезе от офиса и се насочи към паркинга. Зад колата й бе спрял сребристосив мерцедес. Беше на Тони.

Каролайн продължи да върви, като се постара да си придаде колкото може по-небрежен вид. Едва потисна желанието да се затича към него.

— Здравей — каза тя, когато Тони пристъпи към нея.

Бе облечен в джинси и синя риза. Последните две копчета бяха разкопчани и отдолу се виждаше загоряла кожа. Кестенявата му коса бе грижливо прибрана и вързана на опашка с кожена връзка. Изглеждаше много привлекателен и мъжествен.

— Какво правиш тук, Тони? — попита Каролайн, озадачена от внезапното му появяване.

— Дойдох да те взема на пикник.

— Не е ли малко късно за пикник?

Той поклати глава.

— Не е.

Тежестта на дипломатическото куфарче й напомни за работата, която имаше да довършва.

— Съжалявам, но трябва да свърша нещо важно.

— А то по-различно ли е от работата ти през миналата или по-миналата седмица?

— Подобно — призна Каролайн хладно.

— А същата ли ще е работата ти през следващата седмица? — продължи той и повдигна едната си вежда. — Ами през по-следващата?

— Подобна — повтори тя.

Устните му бавно се разтегнаха в палава усмивка. От двете страни на устата му се появиха чаровни трапчинки.

— В такъв случай… — Отвори предната врата на колата. — Идваш с мен. Всичко друго може да почака. Животът ни зове.

Тя сравни важността на работата си с компанията на мъжа, с когото искаше да остане. През цялото време, докато бе слизала с асансьора, си беше мислила за позвъняването му по телефона. А сега Тони се намираше тук.

— Само момент да оставя куфарчето в колата ми.

Две минути по-късно вече се носеха по магистралата на запад, в посока на залязващото слънце.

Нещо в съзнанието й подсказваше, че трябва да се чувства виновна, задето изостави работата си.

Тони хвана ръката й и продължи да кара усмихнат. Каролайн се наслаждаваше на присъствието му. Внезапно се сети, че дори не бе попитала къде отиват. Всъщност това нямаше особено значение, защото най-важното беше, че са заедно.

Все пак тя зададе въпроса:

— Къде отиваме?

— В един малък парк на един малък град. Там има пейки и изящни високи лампи, а от време на време подухва прохладен ветрец.

Оказа се точно така. Градчето беше малко, а паркът в него — още по-малък, с гъста горичка, която бе добре осветена с лампи на всеки ъгъл на алеите. Имаше и маси със скамейки край тях, около които се бяха насъбрали възрастни хора и играеха шах. Наоколо лудуваха деца, а майките им се разхождаха по алеите.

Тони избра една полянка, отвори взетата кошница с храна и извади от нея покривка и салфетки на червени ивици. После едно след друго измъкна и подреди храната, зеленчуците, плодовете и соковете. Накрая се появи и бутилка все още студено шампанско.

— Искам да се отпуснеш и да спреш да мислиш само за работа.

Каролайн се засмя и шеговито изкозирува.

— Слушам, шефе!

Започнаха да се хранят, като разговаряха непринудено. Каролайн никога не се бе чувствала така свободна. Прекарването им заедно се оказа спонтанно, забавно, отпускащо и въпреки това — възбуждащо.

Страничен наблюдател би ги взел за добри приятели, а не за любовници. Тони се държеше мило, бе приказлив и остроумен. Говореше за неща, които не предизвикваха тревога у нея — за филми, книги, светски събирания, разказваше забавни случки от времето, когато още работеше във фирмата.

Постепенно се смрачи и повечето майки с деца се прибраха. Същото сториха и възрастните хора. Тони и Каролайн продължаваха да разговарят, без да усещат какво става около тях.

Той сложи ръка върху нейната, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Палецът му помилва дланта й. На Каролайн й стана приятно.

Минутите отлитаха и тя се успокои, защото докосването му бе повече грижовно, отколкото предразполагащо към интимност. Най-после напрежението, насъбрало се през деня, се стопи и Каролайн се отпусна напълно. Години наред не се беше чувствала така добре. Всъщност — никога досега.

По едно време Тони се усмихна мрачно и пусна ръката й с очевидно нежелание.

— Време е да те отведа вкъщи, Каролайн.

— Колко е часът?

— Малко след девет. — Той взе кошницата с една ръка, а другата подаде на Каролайн. — Готова ли си?

Тя хвана протегнатата му ръка, изправи се и тръгнаха към мерцедеса с преплетени пръсти. Това изглеждаше съвсем естествено и беше много приятно…

Обаче чудесното време, прекарано заедно, свърши, а заедно с него си отиде и непознатото й усещане за свобода, лекота и безгрижие.

Скоро двамата щяха да се разделят и на нея й предстоеше да прекара още една самотна нощ в разкошната си къща.

— Ще успеем да хванем новините по телевизията — каза Тони. — Може ли да остана да ги гледам при теб? Пропуснах новините в шест, защото ходих да пазарувам за пикника.

Настроението й рязко се подобри.

— Разбира се, заповядай. Ще направя кафе.

— Чудесно! — Отвори й вратата на колата, после остави кошницата на задната седалка и седна на шофьорското място.

Преди да запали мотора, той я погледна и Каролайн усети как очите му се впиват в нейните, после се плъзгат по лицето й и спират върху полуотворените устни.

— Трябва да се развличаш по-често — каза сериозно Тони.

— Благодаря — отвърна тя сухо.

— Почивката се отразява и на чувството ти за хумор.

— Какво искаш да кажеш? — засегна се Каролайн.

— Имаш прекрасно чувство за хумор, но когато си заета, го забравяш.

— Не е вярно — едва отговори тя, попаднала под властта на вълшебното очарование от близостта им в тясното пространство.

— И невинаги имаш свободно време.

— Това също не е вярно!

Тони не й отговори. Само съвсем бавно започна да се навежда към нея, докато тя усети парещия му дъх. Сините му очи сякаш я пронизаха.

— Тони…

— Да?

— Тони… — повтори Каролайн, безсилна да изрече нещо повече от името му, защото и мислите, и тялото й бяха обзети от странна отмала.

Устните му се плъзнаха по нейните и тя отметна глава, за да може той да продължи ласката си по врата й. Неочаквано обаче Тони се отдръпна и отново я погледна, този път с присвити очи. После пак се наведе и докосна устните й със своите съвсем леко — като крилце на пеперуда. Дъхът му опари лицето й, страните и слезе надолу по шията.

Каролайн се облегна назад.

— Моля те… — прошепна тя, за да го накара да спре сладостното мъчение.

Той простена едва чуто и много бавно помилва устните й със своите. Дъхът й секна. Искаше нещо повече. Копнееше за повече!

Но не биваше да го моли.

Ръцете му я притеглиха и се обвиха около нея, сякаш да я накарат да почувства силата им и да я задържат завинаги. Тя се отпусна, изплашена от надигащата се вълна противоречиви чувства, която заплашваше да я залее.

Каролайн копнееше той да я отнесе отвъд границите на реалния свят, някъде в небитието. Ала едновременно с това искаше да я остави на мира.

Събудената страст обаче надделя над разума и ръцете й обвиха врата му. Отвърна на нежната му целувка с цялата таена дълго време страст.

Внезапно Тони се отдръпна и леко опря чело в нейното. Пое дълбоко въздух и рече:

— Да тръгваме. — Думите му я вцепениха.

Тя хладно кимна, без да промълви дума. Сърцето й биеше до пръсване само при мисълта за сливането на устните им.

Започна да се притеснява. Мерцедесът ги отнасяше към дома й и тя се умисли. Ако допуснеше Тони по-близо до себе си, ако му позволеше да разруши издиганата дълго време защитна стена, той щеше да пожелае от нея нещо повече.

Най-после Каролайн наруши тишината:

— Аз… Ние… Може би е по-добре, ако спрем дотук.

— До къде?

— Искам да кажа да не се любим. — Тя се изчерви. Беше благодарна на тъмнината, която прикриваше смущението й.

— Добре.

— Говоря сериозно, Тони.

Той заобиколи една спряла кола и зави по алеята към къщата й.

— Добре — повтори Тони.

Тази една-единствена дума я накара да се почувства едновременно по-уверено, но и да изпита разочарование. Винаги ли щеше да се държи толкова плахо с Тони, или чувството на неувереност щеше да изчезне с времето? Не беше сигурна, че иска да изчака, за да разбере.

Оказа се, че обратното пътуване е било твърде кратко, защото мерцедесът спря пред дома й, преди да успее да се овладее напълно.

Здравият разум й подсказа как да постъпи — трябваше само да се сбогува с Тони и да го остави да си тръгне. Нещо обаче я накара да попита:

— Още ли искаш да гледаш новините?

Той се извърна към нея. В очите му проблесна искрица надежда.

— С удоволствие, Каролайн.

Влязоха вътре и тя започна да прави кафе. Той следеше внимателно всяко нейно движение, а това я правеше припряна. Облегнат на вратата на кухнята, Тони не откъсваше очи от нея. Каролайн пък не смееше да го погледне и му обърна гръб. Тя сложи чашите и чинийките на плота, включи кафемашината и се загледа в стичащата се в каничката ароматична течност така, сякаш щеше да я накара да изтече по-бързо.

— Защо си толкова нервна? — Гласът му прозвуча тихо и предизвикателно. — Надявам се, че не аз съм причината за това.

— Не съм нервна. — Усети как се приближава зад нея, ала не се обърна.

Ръцете му се плъзнаха по талията й и нежно я придърпаха. При допира му тялото й пламна, а дъхът замря.

— Кажи ми нещо — прошепна той. — Например какво изпитваш в момента?

— Нищо — промълви тя. — Въобразяваш си.

— Ти се страхуваш от нещо — настоя Тони. — От мен ли се боиш?

Как би могла да изрази усещанията си с думи? С него винаги се чувстваше уязвима. А единственото й желание в този миг бе да се обърне към него и да склони глава на рамото му. Жадуваше за спокойствието и уюта на неговите обятия.

Затвори очи и се облегна на него, без да каже дума.

— Отпусни се — прошепна той в ухото й. — Обещавам, че няма да те ухапя.

— Само казваш така — усмихна се леко тя на шегата му.

— Наистина няма да те нараня, Каролайн. — Гласът му вече звучеше сериозно. — Каквото и да си въобразяваш, то няма нищо общо с мен. — Целуна я по тила и по цялото й тяло се разля приятна топла вълна. — Освен ако не си представяш, че се любим и ми се отдаваш. Цялата. В такъв случай имаш основателна причина да се тревожиш.

— Защо?

Той скръсти ръце така, че пръстите му леко докоснаха гърдите й и се сплетоха под тях.

— Защото ако се страхуваш от това, то е и мой страх. Само че ти се страхуваш, че ще те обладая, а аз се боя, че може да не го направя.

Тя не посмя да зададе нов въпрос. Не искаше да знае нищо! Здравият разум нямаше нищо общо с чувствата й, особено в този момент.

— Действително ли се страхуваш от това? — настоя Тони и гальовно допря устни над ухото й. — След прекараната нощ в Корпус Кристи, когато се любихме, сякаш се познавахме цяла вечност, най-много се притеснявах, че това никога повече няма да се повтори. А беше толкова хубаво, че не можех да се откажа от теб, Каролайн.

— За мен онази нощ беше нещо много повече от секс — прошепна тя с дрезгав глас.

— Зная. Приятелството е не по-малко важно от който и да е друг аспект на отношенията между хората. Но и сексът има значение.

— Не е необходимо да се любиш с някого, за да се сприятелиш с него. — Гласът й заглъхна.

Някъде дълбоко в нея се загнезди тревога. Ако го оставеше да говори, нямаше да може да се вслуша в гласа на собственото си сърце.

— Има нещо много по-важно, когато решаваш да прекрачиш границата на приятелството. И щом това се случи, липсващото звено в отношенията се превръща в най-важната част от тях — обясни той.

— Като сега ли?

— Да. Вече сме приятели, Каролайн. Бяхме и любовници. Ако продължим да бъдем заедно, значи трябва да се превърнем в едно цяло.

Тя изтръпна.

— Заплашваш ли ме, Тони?

— Каква заплаха може да бъде това?

— Не казваш ли, че ако не се любим, повече няма да се виждаме?

Дланите му се плъзнаха с едва доловимо движение и докоснаха зърната на гърдите й.

— Нима не те е грижа за нашите отношения? — попита той, а сърцето му мъчително се сви. — Знаеш, че не бих могъл да те заплашвам. — И понеже тя мълчеше, той разбра отговора й. — Добре, Каролайн. Мълчанието ти беше достатъчно красноречив отговор за мен. Макар че не съм сигурен защо не произнесе думите на глас, но ако това е твоето желание, ще се справя и сам.

Тя продължаваше да мълчи. По дяволите този мъж! Съзнаваше, че не е в състояние да се обвърже само на думи с него. Но повече не можеше да се прави на безразлична.

Тони отдръпна ръцете си от гърдите й и Каролайн се изплаши, че той ще си тръгна. В следващия миг обаче устните му се плъзнаха от ухото към шията й.

Ласката им обещаваше повече. Много повече! Напрежението между двама им се стопи.

Тя се обърна и обви с ръце шията му, като се притисна към стройното мъжествено тяло. И тогава устните им се сляха.

Каролайн не искаше Тони да си отиде и да я остави сама тази нощ! Желаеше да се люби с него, да му разкрие чувствата си…

Задъхан, той се отдръпна.

— По дяволите кафето! — промърмори и потърси с устни вече втвърдените чувствителни зърна, изпъкнали под фината материя на дрехата.

Не спряха дотук. Както и преди три месеца, Каролайн пое инициативата. Хвана го за ръката и го поведе към спалнята си. В нея струеше светлина от лампите в градината, а подводните прожектори на басейна го караха да хвърля приказни отблясъци и светлосенки, които танцуваха върху стените и тавана.

Каролайн съблече костюма и блузата си, после застина, останала само по къс комбинезон в прасковен цвят и по изрязани сексапилни бикини.

— Не е ли престъпление да носиш такова еротично бельо, а да няма кой да му се възхити? — Гласът му бе дрезгав.

Тони смъкна с пръст една от презрамките на комбинезона и откри рамото й. Кожата бе гладка и млечнобяла, както я помнеше.

Прочела възхищение в погледа му, Каролайн се осмели и изрече същите думи, които и миналия път, през онази вълшебна нощ:

— Нали нямаш намерение да останеш облечен?

Тихият му смях я смути. Тони бързо се освободи от дрехите си и застана пред нея в цялото си мъжко великолепие. Каролайн се запита с какво ли е заслужила този прекрасен мъж…

Протегна ръка и леко опипа кожената връзчица, която прибираше косата му на опашка. Дръпна я и тя се развърза. Освободена, косата му се спусна по раменете и заприлича на буйна грива. Беше твърде привлекателен, за да се опише с думи.

— Остани — промълви тя. — Стани част от мен…

Ръцете му докоснаха тънката й талия, обхванаха я и я привлякоха към него.

— Вече съм част от теб. — Притисна я силно към мускулестото си тяло така, че допирът им разтърси и двамата.

Тя отпусна ръце на раменете му. Белотата им се открои на фона на загорялата му кожа.

Светлините отвън играеха върху телата им, сливаха се, изчезваха, появяваха се отново…

Каролайн се отдръпна и вдигна очи към лицето му. Гледаше я с такова желание, че цялата отмаля. Пръстите й нежно очертаха веждата му, после — бузата и брадичката, а накрая отново се върнаха на раменете му.

— Ти си много специален за мен.

— И ти за мен, скъпа. — Пресипналият му глас сякаш я прониза.

— Наистина се страхувам — призна тя най-после. „От теб“, добави наум.

Той я притисна в обятията си, пое дълбоко дъх и целуна полуотворените й устни. Когато се откъсна от тях, попита съвсем тихо:

— Кажи ми какъв е страхът ти, Каролайн. Готов съм да се преборя с него.

— Боя се от теб.

Тони се усмихна, ала в очите му проблесна тъга.

— Не, скъпа — възрази внимателно. — Плашиш се от себе си, от собствените си чувства към мен. А знаеш, че никога не бих те наранил.

Тя чу думите му, обаче не успя да види нежността в погледа, защото в същия момент той се наведе, за да целуне клепачите й. После устните му намериха нейните и се впиха в тях.

Копнежът се превърна в завладяваща съзнанието и тялото й страст. Каролайн желаеше този мъж болезнено!

Само че той не предприе нищо повече. Дали тя отново трябваше да бъде инициаторът? Никога преди онази първа тяхна нощ, не бе правила подобно нещо.

Не беше сигурна, че ще се справи и сега. Едно бе да го отведе в спалнята си и да го предизвика да се съблече, а съвсем друго — да бъде активната страна в любовната игра.

Той вероятно бе разгадал мислите й, защото със закачлива усмивка я грабна на ръце, с лекота я пренесе до огромното легло и я положи върху него. Миг по-късно се озова до нея сред прохладата на чаршафите и пухените завивки. Подредените възглавници се разпиляха и Тони започна да ги хвърля на пода.

Каролайн го спря.

— Остави ги. Не ми пречат.

Тя го целуна и изваяните й стройни крака се преплетоха с неговите. Телата им се притиснаха плътно едно към друго.

Но завладялото я желание изискваше повече. Много повече.

И Тони беше единственият, който можеше да го задоволи.

Любимият, добрият, неповторимият Тони.