Рита Клей Естрада
Щастлив шанс (10)

Десета глава

През следващата седмица Каролайн се разхождаше из празната къща като ранен тигър в клетка. Зает с грижите по приключването на сделката за имението, Тони се прибираше вкъщи много по-късно от обикновено. Той искаше да сподели с нея плановете си за обновлението, проблемите и успехите на работата, която вършеше, но колкото повече се увличаше в разказите си за това, толкова повече Каролайн се затваряше в себе си, защото с напредването на работата в Чапъл Хил, се приближаваше и денят, в който Тони щеше да я напусне.

Тя съзнаваше, че се държи като дете, ала въпреки това отказваше да говори за къщата и за плановете му да се премести в нея.

Тони разбра състоянието й и престана да я безпокои. Нещо повече — и двамата оставаха безмълвни по цели вечери и единственият им контакт бе любенето — страстно, но също мълчаливо, в мрака на нощта…

 

 

Един късен петъчен следобед Джеф Хардън извика Каролайн в съвещателната зала, където се бяха събрали и останалите трима съсобственици на фирмата. Да не би да възнамеряваха да я уволнят? Сърцето й се сви, а после страхът й бе заменен от гняв. Тя гордо вдигна глава и огледа шефовете си изпитателно. Те също я изгледаха внимателно.

До момента, в който Тони се появи в живота й, тя вършеше много повече работа от който и да е дипломиран счетоводител в компанията. Бе изцяло отдадена на работата си. А дори и сега оставаше отличен служител.

Основателят на компанията господин Фриман започна пръв:

— Госпожице Пъркинс, вие знаете колко високо ценим вашите способности. Джеф Хардън много често споменаваше вашето име във връзка с напредъка и успехите на нашата фирма.

Изненадана, тя погледна Джеф, но той бе свел глава към книжата, разположени пред него на масата.

— Въпреки сроковете за тримесечния отчет, ние все пак трябваше да организираме настоящата среща, за да ви поздравим за вашата превъзходна работа, която вършите за нас.

Каролайн се зачуди дали те чуват силните удари на сърцето й. Накъде ли клонеше Фриман? Ако я уволняваха, това несъмнено бе най-необичайният начин!

— Така че — продължи Фриман, — ви предлагаме да станете партньор, което на практика означава и съсобственик, смятано от понеделник. Това ще ви даде възможност, естествено, да получавате и част от печалбата. — Фриман се облегна, доволен от себе си. — Е, госпожице Пъркинс, какво ще кажете?

Тя застина, а мислите й се залутаха трескаво в съзнанието. Ако това предложение й беше направено само преди един месец, отговорът й щеше да бъде незабавен и положителен. Но не и сега. Все пак трябваше да каже нещо, ала в гърлото й заседна буца и Каролайн не можеше да промълви и дума. В заседателната зала провисна тишина.

— Госпожице Пъркинс, добре ли сте? — попита един от съсобствениците.

Тя се насили да се усмихне.

— Да, господине, само съм много развълнувана.

— Тогава какъв е отговорът ви? — настоя Фриман.

Толкова усилия бе положила за този миг! Така го очакваше и желаеше! А сега не можеше да събере мислите си! Накрая, осъзнала какво се очаква от нея, тя отвърна с думите, които дълго бе подготвяла:

— Вашето предложение е чест и удоволствие за мен. Благодаря ви.

Но защо, за бога, не изпита неописуема радост от това, че мечтите й се сбъдваха?!

След като й обясниха правата, задълженията и привилегиите, които получаваше като вицепрезидент на компанията, Каролайн излезе от залата за съвещания, напълно объркана.

Секретарката й се усмихваше, ала тя само се обърна и подметна през рамо:

— Моля, не ме свързвайте с никого за известно време.

Усмивката на секретарката изчезна.

Вместо на стола си, Каролайн се отпусна в креслото за клиенти, поставено пред бюрото й. Опита се да погледне на работното си място с техните очи. По средата на бюрото имаше два компютъра, поставени един върху друг, а до тях бе поставен мониторът. В единия край на бюрото имаше подредени папки. До тях бе телефонът. Всичко беше прекалено добре подредено!

Тя ценеше издигането си в службата, но къде бе предполагаемото удовлетворение от постигането на целта й?

На вратата се почука и това я стресна. Преди да успее да се опомни, Джеф надникна в кабинета, после отвори вратата, влезе и заговори:

— Защо не поръчваш шампанско? Защо не съобщиш на всички в службата за добрата новина? Господин Фриман нарочно я държеше в тайна от всички, с изключение на секретарката ти, за да можеш лично ти да кажеш на останалите.

— Колко мило от негова страна!

Джеф бе крайно изненадан.

— Иронизираш ли?

— Не. Разбира се, че не. Просто съм безкрайно изненадана. Заповядай, седни да поговорим. Кажи ми, защо избраха точно този момент, за да ме направят партньор?

— Повечето хора биха изпаднали във възторг от предложението, без да се интересуват в кой момент е направено.

— Повечето хора — може би, но не и аз. Хайде, Джеф, обясни ми.

— Добре… Знаех, че започваш да губиш интерес към рутинните си задължения, докато чакаш предложението, затова реших да ускоря нещата и говорих с Фриман.

— Но защо? — недоумяваше тя.

— Защото не исках компанията да загуби ценен служител като теб, а знаех, че разочарованието ти расте.

— Значи причината за повишението ми е, че започнах да работя по-малко, така ли?

— Хм… Нищо подобно — размърда се притеснен Джеф.

— А не си ли допускал, че бих могла да обмислям и друго предложение?

— Наистина ли? — изненада се той.

— Не, разбира се — усмихва се Каролайн, доволна от притеснението му.

Джеф въздъхна с облекчение и каза:

— Е, тогава няма защо да се тревожим, нали? Всички получихме това, което искахме: ти стана съсобственик и разбра колко те ценим, а ние вече имаме човек, който ще разшири бизнеса, защото ще е и лично заинтересован.

— Страхотна комбинация!

— Нали? — отвърна той засмян и тръгна към вратата. — Не забравяй да уведомиш колегите!

— Ще го направя, когато сметна за добре, Джеф.

Той спря, обърна се и я изгледа.

— Кога, Каролайн?

— Следващата седмица. Ще почерпя всички с шампанско и…

— Чудесно. О, щях да пропусна! Приеми искрените ми поздравления!

— Благодаря, Джеф.

Той излезе, а Каролайн се замисли над думите му за причината на издигането й. Господи, какво шеметно развитие на събитията! Всъщност бе получила вицепрезидентски пост не когато работеше като луда, а когато значително намали усилията си! Това бе противно на всякаква логика! Не беше убедена, че в момента изпитва по-голямо удовлетворение от някой друг път, когато просто бе свършила повече работа в по-кратък срок.

Макар че работното време още не бе свършило, тя грабна ръчната си чанта, каза на секретарката, че излиза, и си тръгна. Трябваше да види Тони! Искаше да сподели с него чувствата си. Той щеше да я прегърне, да я притисне към себе си и да въведе ред в хаотичните й мисли. Най-силно обаче копнееше да се люби с него и така да отпразнуват повишението й… И щеше да му каже, че го обича. Най-после!

Когато спря пред къщата си, видя, че колата му я няма. Успокои се, че може би скоро ще се върне, слезе от колата, отключи и влезе в къщата.

Изведнъж замря, а сърцето й спря да бие. От закачалката в коридора липсваха всичките му дрехи! Затича се към гардероба в спалнята. Единствено нейните дрехи висяха на закачалки, подредени така старателно, както и книжата върху нейното бюро в службата… Тя се огледа и погледът й се спря на нощното шкафче. Върху него имаше оставен плик с името й. Беше от Тони.

Очите й се напълниха със сълзи. Той си беше отишъл! Съдържанието на писмото нямаше никакво значение! Тони се бе преместил!

Спомни си сутринта, когато той й поднесе обичайната чаша кафе в леглото. Сега тя си спомни, че в погледа на Тони се четеше тревога… Но Каролайн го бе прегърнала, а целувката му я успокои и заличи всичките й опасения…

Господи, колко се беше лъгала! Сега й предстоеше самотен живот — същият, какъвто бе водила, преди да го срещне…

Каролайн седна на леглото и се загледа в плика. Сълзите обаче замъглиха погледа й, а после се затъркаляха по страните… Пликът остана неотворен.

 

 

Тези събота и неделя бяха най-самотните, които Каролайн помнеше. Опита се да потиска колкото е възможно болката и, за да се поразсее, отиде на гости на брат си. И макар че бе отишъл да играе голф, съпругата му Тами се държа изключително мило и внимателно с Каролайн. Ед се прибра към пет следобед и тримата отидоха да вечерят в един луксозен ресторант, а после посетиха нашумяла пиеса.

Каролайн се прибра след полунощ. Пликът продължаваше да стои неотворен…

Сутринта в неделя тя гледа едно от любимите си предавания по телевизията, после облече спортен екип и отиде да тича в намиращия се наблизо Мемориал парк. Когато се върна, пресади няколко цветя в нови саксии, поработи малко в градината, после плува в басейна. Надвечер се облече официално и отиде да вечеря в ресторант.

Прибра се късно, отново плува в басейна за разтоварване, пи приспивателно и си легна. Загледана в звездите на тавана, които блещукаха, тя се опита да мисли за онези неща, които не харесваше в Тони. Например, дългата му коса, която носеше на опашка. Или недвусмислените погледи на други жени, доказващи неговата неоспорима привлекателност…

Връхлетяха я еротични спомени и фантазии. Завладяна от тях, малко по късно, когато сънят вече я оборваше, до съзнанието й достигна какво точно иска.

 

 

Сутринта в понеделник се оказа мрачна и дъждовна. Събрала цялата си смелост и душевна сила, Каролайн избра най-хубавия си костюм, обу обувките с най-високи токчета, прибра косата си и я стегна така, че нито един непослушен кичур да не се изплъзне. Грижливо се гримира, после подреди ръчната си чанта и взе дипломатическото куфарче със служебни книжа. Пое дълбоко дъх и се огледа. Крайно време бе да продължи да се оправя сама в живота…

Случайно погледът й попадна на плика с писмото от Тони. Трябваше да го прочете! Взе го, седна на края на леглото и отвори плика. Притаи дъх, готова да посрещне болката от прощалните му думи. Очите й се плъзнаха по редовете:

„Любима, къщата в имението е ремонтирана и готова. Въпреки това плановете на архитектите за останалите сгради ще ме държат зает непрекъснато. Бих искал да съм единственият мъж, когото обичаш, както за мен ти си единствената, която обожавам. Но двамата с теб имаме различни цели, нали? Ако някога решиш да промениш нещата, знай, че ще те чакам. Не мога обаче да живея раздвоен. Ако все пак пожелаеш да бъдеш с мен, знаеш къде да ме намериш. В противен случай просто помни, че те обичам…

П. П. Взех диамантената ти обеца. Сега вече е моя. Поръчал съм да направят нейно копие и след няколко дни то ще ти бъде доставено.“

Най-отдолу бяха написани телефонният номер и адресът му.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето й, размазвайки старателно положения грим. Представи си колко трябва да го е боляло, докато е писал тези редове.

Когато най-после сълзите й секнаха, тя отиде до огледалото, поправи грима си и, изпълнена с решителност, излезе от дома си. Движеше се като насън, а вцепенението, което обикновено я предпазваше от силната болка и емоционалния шок, отново я бе завладяло. А животът й… Животът й поемаше по старото русло!

 

 

Предстоеше й да подготви тържеството, което щеше да се състои в края на седмицата. Секретарката й помагаше. Два дни, през които Каролайн не можеше да излезе от вцепененото си състояние, се изнизаха неусетно.

Каролайн успя да се отърси от него два дни по-късно, когато един куриер донесе копието на диамантената й обеца. Можеше да се обзаложи, че Тони си е пробил дупка на ухото, за да носи нейната обеца. Това предизвика истеричният й смях, който накара обезпокоената секретарка да надникне в кабинета й.

Изведнъж Каролайн притисна обецата съм гърдите си. Смехът й секна. Мисълта колко глупаво бе постъпвала нахлу в съзнанието й. Та тя бе споделила с него само къщата и леглото си! Нищо повече! Явно не бе способна да се отдаде изцяло на връзката с Тони…

Не! Не биваше да допуска да го загуби! Трябваше да го види! Сега! Незабавно!

Каролайн скочи, грабна ръчната си чанта и решително излезе под смаяния и недоумяващ поглед на секретарката си.

Движението се оказа много натоварено, а пътят до Чапъл Хил й се стори безкрайно дълъг. Когато се отклони от магистралата по второстепенния път и се изкачи на хълма, от който се виждаше къщата, Каролайн се огледа слисана.

Тревата бе грижливо подкосена. Още оттук се виждаше блясъкът на медния покрив, прекрасната веранда, потънала в зеленина, подменените дървени части и светлата боя на къщата. Изглеждаше като приказен малък замък.

Каролайн се спусна по склона, мина по алеята и спря колата пред входа. Над него имаше прекрасна стъклена мозайка, която пречупваше светлината.

Слезе и почука на вратата. Никой не отговори, нито отвори и тя заобиколи къщата. Пред погледа й се появи басейнът. Бе почистен, зеленикавата мътна вода — източена, а пукнатините — грижливо запълнени. Сега бистрата вода в него сякаш я подканваше да се потопи в прохладата.

Внезапно Каролайн усети нечие присъствие. Обърна се. На две крачки от нея стоеше Тони. Първоначалното му учудване бе заменено с истински щастлива усмивка, която озари лицето му.

— Каролайн! — Озова се до нея с един скок и я прегърна. Устните му се впиха в нейните, оставяйки я без дъх. Когато най-сетне успя да се откъсне от тях с очевидно неудоволствие, той каза: — Заповядай, влез. Искам да ти покажа какво успях да направя досега.

И преди тя да успее да промълви и дума, я поведе през плъзгащите се врати в къщата. Това, което тя видя, буквално я изуми. Кухненският под бе покрит с теракотени плочки в мъхестозелен цвят, нови шкафчета, печка и хладилник бяха поставени до мивката. Скъпи порцеланови сервизи и сребърни прибори бяха подредени по рафтчетата.

— Не мога да повярвам! — възкликна тя.

— Нали е съвсем различно? — Смехът на Тони огласи помещението.

— Различно ли?! Та кухнята все едно е извадена от списание!

— Това означава ли, че ти харесва? — Той застана зад нея.

— Разбира се!

— Ела да видиш останалите помещения. — Хвана я за ръката и я поведе към втория етаж.

Всичко бе неузнаваемо. Старите мръсни изпокъсани тапети бяха изчезнали, а таваните бяха покрити с гипсова замазка. Всички дървени части и плоскости блестяха полирани и лакирани.

Спалнята също се оказа великолепна.

— О, Тони! Приказно е!

Той приседна на огромното легло с балдахин и протегна ръце към нея.

— Ела при мен, скъпа.

Тя се приближи и той я придърпа върху коленете си, а ръцете му се плъзнаха по талията й, изгаряйки кожата през тънката материя на дрехите. Каролайн плъзна ръка по косата му и надолу към рамото. Искаше да го докосва, да го обича, да се увери, че не сънува. Дали нямаше начин да го накара да се върне при нея? Е, щеше поне да опита.

— Тони… Нали би могъл да наемеш някой, който да се грижи за имота и бизнеса ти тук?

— Разбира се, но той едва ли би могъл да ми роди бебе.

Сърцето й пропусна един удар, а после бясно заблъска в гърдите.

— Бе… Бебета ли?!

— Ами, да. Нали знаеш, онези сладки малки същества, които постепенно порастват…

Внезапно я връхлетя мисълта, че той иска единствено майка за своите деца. Не, нямаше да го допусне!

— … Вече се опитах да убедя жената, която обичам — продължи той, — да остави скучната си монотонна работа и да заживее пълноценен и по-спокоен живот. С мен.

— Звучи така, като че ли искаш само майка за детето си — изрече мислите си на глас Каролайн.

— Не, мила. Искам теб!

— Ти си направо безскрупулен, когато желаеш нещо! — каза тя.

— Да, но единствено то би могло да ме направи щастлив. Искам да живеем заедно — женени или не, да се любя с теб, заедно да се радваме, да се смеем или скърбим… Изобщо — да прекарам остатъка от живота си с теб. — Говореше решително, без капка колебание.

Смаяна, Каролайн изрече единственото, което й дойде наум:

— Миналата седмица ме направиха вицепрезидент и съсобственик на компанията…

Тони я прекъсна:

— Ясно. Значи това е отговорът ти. — Отстрани я от себе си и стана.

Объркана, тя опита да го вразуми за последен път:

— Не мога да напусна работата си, Тони, но ти би могъл да се върнеш да живееш при мен!

— Оставам тук, Каролайн — заяви той с хладен глас и се приближи към прозореца. Погледът му се зарея някъде в далечината. — Повече няма да се върна към онзи начин на живот, който не ми харесва.

— Но, Тони, аз…

— Не тъжи, скъпа — отново я прекъсна той. — Ще се оправя, макар че сбърках с теб. Винаги съм смятал, че се страхуваш да вземеш решение за мен. Обзалагам се, че дори не си се сетила за мен, когато си казала „да“ на предложението на шефовете ти. — Гласът му бе леко дрезгав, а думите я шибнаха като камшик през лицето. — Желая ти успех. Ти получи това, което искаше и към което се стремеше. Сбогом, Каролайн. — В този момент Тони се обърна и излезе от спалнята.

Внезапно тя осъзна, че това вече е краят. Не можеше да се примири с мисълта, че ще го загуби, този път — завинаги! Даде си сметка колко много означава той за нея, колко силно го обича. Останала сама, Каролайн изпадна в познатото вцепенение. Стана и отиде до прозореца. Загледа се във великолепния залез. Всъщност към какво се стремеше? Кое бе по-важното? Знаеше, че трябва да избере или работата, или Тони.

Като на филмова лента пред очите й започнаха да изникват и да се редуват картини от миналото й… Чак сега се осмели да се погледне отстрани, като страничен наблюдател. Разочарованието й, че е объркала цялата си ценностна система, бе неимоверно голямо.

Взела твърдо решение, Каролайн излезе от дома на Тони и с решителни крачки се отправи към колата си. Дори не се обърна и не успя да види, че я наблюдава от един прозорец на втория етаж…

За първи път от много време насам тя спа здрав спокоен сън. На следващата сутрин се облече, изпи чаша кафе, събра мислите си и отиде в службата.

Джеф бе питал вече за нея секретарката. Каролайн се отправи към кабинета му. Почука и влезе.

— О, Каролайн! Търсих те. Има доста неща, които трябва да поемеш. Сега ще започнем с…

— Не, Джеф. Няма да поема повече никаква работа.

— Какво?!

— Напускам.

— Но… Ти не можеш! И защо, след като дочака така жадуваното повишение?! — Изумлението му бе искрено.

— Омръзна ми да работя като идиот. Искам малко спокоен живот.

— Не съзнаваш какво говориш!

— Напротив, съзнавам, и то съвсем ясно, Джеф.

— Виж… — започна той, като дълбоко пое дъх. — Сега отиди в кабинета си и се залавяй за работа. После ще говорим за предстоящите ти задачи. А аз ще се престоря, че този разговор просто не се е състоял.

— Решението ми е окончателно. Довиждане, Джеф. По-точно — сбогом! — Тя се обърна и излезе пред смаяния му поглед.

Когато влезе в кабинета си, първото нещо, което направи, бе да посегне към телефона. Набра номера на Тони.

— Да, моля — обади се той.

Сърцето й заби до пръсване.

— Тони, току-що напуснах работа — каза тя. Пръстите й стискаха слушалката.

— Поздравявам те. — Гласът му бе предпазлив.

— Още ли искаш да дойда при теб? — зададе Каролайн въпроса, от чийто отговор се страхуваше най-много.

— Аз… Винаги съм го искал, Каролайн! — Очевидно нервите му бяха опънати до скъсване. — Но само, ако ми се отдадеш изцяло. Не искам да имам само част от теб, а другата да е заета с мисли за работа…

— Значи се договорихме! — засмя се с облекчение тя.

— Благородна госпожо — започна Тони внимателно, — ако сте пийнали повечко алкохол, едва ли ще успеете да стигнете дотук достатъчно бързо…

— Пих само кафе, но не смятам, че то…

— … нито пък ще стигнете дотук бързо, ако започнете да си събирате нещата от службата — продължаваше той. Гласът му вече приличаше на котешко мъркане. — Няма да имате нужда от нищо.

Каролайн се огледа и се засмя отново.

— Прав си. Нищо не ми трябва. Тръгвам веднага.

— Съзнаваш ли какво правиш?

— Този въпрос чувам от сутринта за втори път и отговорът ми е — да, правя го съвсем съзнателно!

— Да не би да си правиш лоша шега с мен?

— Не, разбира се! — В гласа й се прокрадна искрено възмущение. — По-добре приготви в гардероба място за дрехите ми.

— Гардероби има колкото поискаш, скъпа. А и дрехите си можеш да вземеш по-късно. Сега просто си тръгни, качи се на колата и ела. Чакам те! О, и за малко да забравя да ти кажа, че те обичам! Побързай, Каролайн!

— И аз те обичам, Тони!

Тя затвори, грабна ръчната си чанта и излезе от офиса почти на бегом. Съпроводиха я погледите на служителите, скупчили се в коридора. Явно бяха разбрали за напускането й. Каролайн се обърна и усмихната им махна с ръка.

Излезе навън. Лицето й бе озарено от безгрижна усмивка. Чувстваше се щастлива, както никога досега. Бе настъпило времето да осъществи истинската си мечта — чакаше я Тони, мъжът, когото обичаше…