Рита Клей Естрада
Щастлив шанс (1)

Първа глава

— Наистина съм седнала, миличък! Седя върху леглото в хотелската си стая — обясни Каролайн на брат си Ед по телефона.

Току-що бе пристигнала в Корпус Кристи, а срещата по продажбите щеше да се състои на следващата сутрин, което означаваше, че тази вечер й предстоеше още много работа.

Ед пое въздух и изрече:

— Днес следобед Майк и Кора са загинали в автомобилна катастрофа.

— Майк ли? И Кора?

Ед започна да говори припряно:

— Виж, познавам те, Каролайн. От четири години им се сърдиш, но все още държиш и на двамата. Точно затова ти се обаждам аз, а не мама. Толкова много неща й се струпаха на главата, че едва ли би била в състояние да ти обясни нещо свързано. А и едва ли ще понесе сълзите ти.

— Мама и татко проявяват сдържаност при всякакви ситуации, знаеш го много добре — каза студено Каролайн. — И ние с теб сме като тях. Аз никога не плача.

— Да, обаче сега ще го направиш. Както и мама. Тя има право да се наплаче от мъка по загиналата си дъщеря.

Каролайн сякаш не го чу. В момента не нейната майка занимаваше мислите й.

— Това е жестока шега, нали, Ед? Намислил си да ме изнудиш да призная чувствата си към моята сестра, която отмъкна бившия ми съпруг!

— Не изпадай в истерия, скъпа. Страхувах се, че ще реагираш точно така. Излей яда си на мен. Кажи каквото и да е, само не се преструвай, че това не се е случило.

Сърцето й заби лудо.

— Защо постъпваш с мен по този отвратителен начин? Това вече не е шега, Едуард! Не е възможно чувството ти за хумор да е толкова зловещо!

— По дяволите, Каролайн! Чуй ме! — избухна брат й. — Майк и Кора са мъртви!

Хладните тръпки, полазили по тялото й, когато чу, но не възприе новината, сега се превърнаха в студ, който сякаш я парализира.

— Не! — извика тя. Съзнанието й отказваше да възприеме факта. — Не… — изстена за втори път по-тихо, сякаш останала без капчица сили.

— Каролайн — прозвуча измореният глас на брат й, — ако има нещо, което бих могъл да направя за теб… — Млъкна за миг, а после добави: — Не зная как да те утеша, по дяволите! Казах на мама, че е по-добре да научиш за станалото от мен, обаче…

— Благодаря ти, Едуард, постъпил си правилно — едва промълви тя.

— По дяволите! — отново изруга той. — Защо ли не съществува по-лесен начин за съобщаване на подобни новини? Бих искал да си тук, за да ти помогна да се съвземеш.

— Не се притеснявай — отвърна тя механично.

Винаги го беше успокоявала. Някога дори работата й състоеше в това да бъде силна и всеотдайна. И наистина отдаде абсолютно всичко, което притежаваше, включително собствения си съпруг!

— Зная, че това е голям удар за теб, скъпа — продължи Едуард, — но ти си силна и ще се справиш. Ще надживееш скръбта.

Тя се учуди кого успокоява той — нея или себе си. Подсъзнателно усети, че сковаващият нервите и възприятията студ й помага да не изпадне в нервна криза и да преодолее шока. „Всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи“, повтаряше си Каролайн. Опита да се овладее, като се постара гласът й да звучи хладно и дистанцирано:

— Разкажи ми как точно се е случило, Ед.

— Връщали са се от езерото Конрой с малкия датсън на Кора. Върху тях връхлетял камион, чийто шофьор бил пиян. Ударът е бил челен. Майк и Кора са загинали на място. — Едуард помълча малко, като се чудеше дали да й каже истината докрай. Най-после додаде: — И бебето също.

— Какво бебе?

— Кора е била бременна…

В първия миг Каролайн не почувства нищо. Абсолютно нищо. Не изпита никаква болка.

— В кой месец е била бременна, Ед?

— Почти в седмия…

Този път вцепеняващият мраз я прониза. Сякаш остри ледени висулки се врязаха в плътта й. Тя и Майк често бяха обсъждали въпроса дали да имат деца. И двамата го желаеха. Каролайн обаче винаги бе смятала, че едно дете може да се появи само тогава, когато и двамата родители проявят достатъчно чувство за отговорност и са готови да посрещнат трудностите по отглеждането и възпитанието му. А според нея Майк не бе готов да стане баща…

— Било е момиченце — прозвуча хладно гласът на брат й.

Непоносима болка прониза цялото й същество, а дъхът й спря. Потрябваха й няколко минути, за да успее да я преодолее.

— Каролайн? — тревожно я повика Ед.

Тя пое глътка въздух, овладя разтърсващата я мъка и отговори:

— Не съм те питала дали е било момче или момиче!

— Да, но искаше да знаеш какво точно е станало!

Той е прав, каза си тя, като се помъчи да не мисли за предстоящата си агония. Отърси се от самосъжалението. Щеше да мисли за себе си по-късно. Не сега.

— Веднага се връщам вкъщи — каза Каролайн.

— Недей. По-добре остани тази нощ там и тръгни утре — загрижено я посъветва той. — Не мисля, че бих могъл да понеса втори нещастен случай в семейството.

— Ще внимавам и…

— Моля те, почакай до утре — прекъсна я Ед умоляващо. — Вече е късно.

Тя хвърли поглед на стенния часовник. Наближаваше десет вечерта. Ед, разбира се, отново беше прав. Настина ставаше късно, а и в това нейно състояние не би могла да се съсредоточи върху пътя и да шофира пет часа до дома на родителите й.

— Ще тръгна утре сутринта, веднага щом стана, Ед — успокои брат си тя.

— Добре. Ще се видим там. — Гласът му отново бе възвърнал обичайната си твърдост. — И… Каролайн… Може да не ти го казвам често, но… Много те обичам, сестричке!

— Благодаря ти — отвърна тя и стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Беше благодарна, че именно Едуард й съобщи ужасната новина. — И аз те обичам!

— Всичко ще е наред, скъпа. До утре!

— Да, ще се оправим… — каза тя във вече затихналата слушалка, ала не я остави веднага.

В съзнанието й още звучеше загриженият глас на Ед. Да, той действително обичаше и двете си сестри и макар да не им го казваше често, по най-различни начини изразяваше своята силна обич и привързаност към тях.

Каролайн, Ед и Кора бяха израснали в мрачната атмосфера на спартанско възпитание от страна на родителите си. В крехките детски души завинаги бяха останали рани от хладното държание на двамата души, които обичаха толкова силно.

Страданието на децата не се дължеше на физически жестоко отношение — никога не бяха удряни от майка си и баща си. Но постоянната ирония, липсата на милувки или каквато и да е сърдечност сякаш бяха пресушили безгрижието, доверчивостта и обичливостта на трите деца.

Каролайн никога нямаше да забрави неописуемият ужас от баща им, който нахълтваше вкъщи и проклинаше всеки, изпречил се пред него. Майка им пък се страхуваше да даде израз на любовта си към което и да е от трите деца, за да не предизвика гнева на своя тираничен съпруг.

С течение на времето обаче, Каролайн осъзна, че майка им е не по-малко виновна от техния баща, защото бе отказала да го напусне или да се бори срещу неговото ужасно държане. Цялото семейство сякаш живееше под черен чадър, спиращ всеки слънчев лъч, дръзнал да надникне в къщата…

Това продължи, докато срещна Майк…

Майк! Не биваше да мисли за него и Кора сега, защото това би било равносилно на самоубийство.

Най-после тя излезе от вцепенението си, остави телефонната слушалка и стана от леглото. Трябваше да се овладее! По-късно, когато се прибере у дома, би могла да си позволи да се отдаде на чувствата си. Но не сега и не тук!

Без да знае какво точно ще прави, Каролайн грабна ключа от стаята и излезе. Качи се в асансьора и слезе на мецанина. Огледа се и внезапно дочу долитаща от хотелския бар музика. Хвърли поглед към стълбището, което водеше натам. Без да се замисля, тя слезе по стълбата към бара.

Предстоеше й цял живот, изпълнен с кошмари по загубата на Майк, Кора и тяхното неродено бебе…

 

 

Тони Валънтайн седеше в края на барплота и се чудеше какво, по дяволите, прави в Корпус Кристи по средата на лятото. Не беше като повечето туристи, нахлули по пясъчните плажове на остров Падре. Пътуваше по работа. Или по-точно, тук го бе довела продажбата на неговия бизнес.

Той огледа помещението. Виждаше лица, типични за всички по-луксозни хотели през работните дни. С чувство на облекчение осъзна, че след като сключи договора за продажба, едва ли ще се озове отново в някоя от тези огромни обезличаващи сгради. Беше му дошло до гуша от пътувания, сделки, грижи по бизнеса…

Чувстваше се изморен от постоянното усилие да бъде конкурентоспособен на разни Джоновци, които дори не познаваше.

Настъпи времето да намали темпото на работа. Продажбата на фирмата му щеше да бъде само началото. Щеше да я последва къщата, за която се предполагаше, че нарича свой дом. След това за известно време щеше да си позволи да си почива на някой плаж и да вдишва омайния аромат на екзотичните цветя…

Чак тогава щеше да реши с какво ще се занимава по-нататък, при това щеше да го прави само за собствено удоволствие! Ако можеше да припечелва прилично и едновременно да се наслаждава на живота, щеше да бъде безкрайно доволен. До края на дните си бе обезпечен с достатъчно средства и не ламтеше за повече.

Новата му цел беше неговото лично щастие. Трябваше му доста време, за да стигне до това разбиране, но вече взел решение, не мислеше, че някога ще съжалява за него.

Животът никога не дава повторен шанс. А той бе изгубил твърде много, докато се наслаждаваше на ненамаляващото темпо на работата си. От сега нататък действително възнамеряваше да се отдаде изцяло на забавления и удоволствия…

Внезапно вратата на бара се отвори.

Тони прикова поглед в изумително привлекателната жена, застанала на входа в нерешителност. Очевидно тя чакаше очите й да свикнат с полумрака на помещението. Той си спомни, че я бе видял преди около час, когато застана зад нея на рецепцията. Дамата се регистрираше. Тогава остана поразен от магнетичното й излъчване, ала не успя да измисли начин да се запознае с нея. Идването й в бара сякаш бе небесен дар…

Първото, което го впечатли, бе слънчеворусата й коса, едва докосваща изправените рамене. Жената изглеждаше нервна, почти изплашена, и все пак — предизвикателна. От мястото си той не можеше да види цвета на нейните очи, но прикова поглед в нея, като се молеше мълчаливо да тръгне в негова посока.

Каролайн се направи, че не го забелязва, ала се насочи право към барплота и седна през едно празно столче от Тони. За миг тя затвори очи, после ги отвори и повика бармана с поглед.

Тони отбеляза, че очите й имат цвета на кестени.

— Ако обичате, джин с тоник. — Гласът й бе тих, мек и при звука му Тони трепна.

Смути се от собствената си реакция. Барманът започна да сипва исканото питие, после го постави пред нея и отиде да побъбри с една сервитьорка, застанала в другия край на махагоновия барплот.

Тони изчака новодошлата да се огледа, да се усмихне или да подхване разговор. Не бе обичайно една жена да седне толкова близо до непознат мъж, ако нямаше намерение поне да го заговори.

Той наблюдаваше израза на лицето й, помрачено от някаква болка, която струеше от големите кафяви очи. За какво ли можеше да тъгува една толкова красива жена? Би я попитал, но от последния път, когато се беше запознал с жена в бар, бе изминало доста време.

Тони допи бирата си и поръча още една. В този момент зазвуча прекрасна балада, която той много обичаше, ала едва й обърна внимание. Необичайната му реакция определено беше предизвикана от тази мълчалива блондинка! Почувства се объркан и тъкмо се канеше да насочи гнева си към нея, когато кадифеният й глас помилва слуха му:

— Имате ли нещо против да потанцуваме?

Той рязко се извърна към нея и впи поглед в очите й. В тях се четеше уязвимост.

— На мен ли говорите? — попита той.

Каролайн кимна и той й се усмихна. Стана и й помогна да слезе от високото столче. После я хвана за леденостудената ръка и я поведе към дансинга. Тя сложи едната си длан върху рамото му, а другата остана в неговата ръка.

Стори му се, че тази невероятна жена се взира с празен поглед през рамото му в нещо далечно и нереално… Може би — в друг живот?

Прихвана я по-уверено през кръста и я привлече към себе си, като се зачуди дали тя изобщо съзнава, че танцува с непознат мъж.

Тя тихо изстена, промълви нещо в шията му и отпусна глава на неговото рамо. Прегръдката му се затегна. Той нямаше престава от какво има нужда тя, но му се прииска да й го даде, каквото и да е то.

Приятният аромат на парфюма й изпълни ноздрите му, а студените й ръце поемаха топлината на неговото тяло. Без никакво усилие тя влезе в ритъм с музиката и се остави той уверено да я води. Двамата се понесоха по дансинга в такава хармония, сякаш бяха легендарните Фред Астер и Джинджър Роджърс.

Непознатата пое дълбоко дъх и Тони усети, че е разкъсвана от някаква мъка. Спомни си за своите собствени чувства, когато неговата съпруга почина… От време на време, в моменти на бездействие, убийствената самота го връхлиташе и завладяваше… Дали и тази жена не бе преживяла подобен шок? Помоли се да не е така. Той си припомни времето, когато въпреки силния си дух, му се струваше, че никога няма да се оправи след загубата на съпругата си…

— Добре ли сте? — попита той, като леко се отдръпна от непознатата.

— Чудесно — отвърна тя със затворени очи.

Музиката свърши, но Тони продължи да я държи в обятията си и леко да пристъпва в ритъм с мелодията, която още продължаваше да звучи в съзнанието му. Дисководещият се оказа достатъчно съобразителен и пусна още една балада, която след това премина в друга, в трета…

Жената се отпускаше все повече. Топлите й вече пръсти докосваха врата и милваха косата му. А когато изящното й тяло се притисна по-плътно до неговото, той вече едва се владееше.

Бавната музика свърши и Тони отведе непознатата до барплота, настани я на високото столче и поръча по едно питие и за двамата. Тя се загледа втренчено с невиждащи очи в чашата си.

— Какво става? — попита той, явно заинтригуван от необичайното й поведение не по-малко, отколкото от прекрасната външност.

— Моля? — стресна се тя.

Очевидно мислите й витаеха далеч оттук. Трябваше да бъде по-внимателен с нея.

— Какво става? — повтори Тони. — Помолихте ме да потанцуваме, а дори не си знаем имената.

Тя го дари с такава очарователна усмивка, каквато никога не бе виждал преди.

— Казвам се Каролайн. — Протегна му ръка.

— А аз съм Тони — пое я той. — Вие сте много красива, Каролайн.

Смехът й предизвика тръпки, които запълзяха по гърба му. Защо ли?

— Много сте мил — каза тя.

— Да, така е.

— И сте твърде самоуверен — добави Каролайн.

— Да, самоуверен съм. И съм леко ядосан.

— Вярвам ви — отвърна тя и върху устните й отново се появи усмивка, този път — доволна. — Какво правите тук, Тони?

Значи щяха да си играят на криеница. Тони изпита известно разочарование, но после разбра, че тя едва ли съзнава къде се намира — танцът му разказа повече за нея, отколкото би желала той да узнае.

— Пристигнах тук, за да продам компанията, която притежавам.

— И каква е тя? — повдигна едната си вежда Каролайн.

— Казва се „Тридж“ и е за маркетингови, както и за други видове проучвания. Притежавам я от дванадесет години и сега смятам да я продам, за да си почина.

Тя отвори широко кафявите си очи, в които се четеше възхищение.

— Чувала съм за вашата компания. Преуспяваща е.

— Благодаря. Какво сте чували за нея?

— Че си заслужава да се получава информация от нея. Вие покривате цялата страна като „Галъп“.

— Сигурно прекалено много работите с хора — заключи той сухо.

— Не повече от всеки друг — отвърна тя и пое поредното питие от бармана. — Но вашата компания е една от водещите в своята област. Не ви ли допада работата?

— Продавам я точно затова, че е една от най-добрите. Трудно е да я задържа на върха.

Тя отмести чашата си настрани и се замисли над думите му. Не можеше дори да си представи, че ще се откаже от своята работа.

— Аз пък смятам, че това е част от предизвикателството — каза Каролайн.

— Отначало беше така. Но с течение на времето се превръща в тежест. Също като домакинската работа — поясни с усмивка. — Човек трябва да върши едно и също, докато накрая му втръсне.

— Работата никога не ми се е струвала отегчителна.

— Дори когато пречи на развлеченията ли? — попита той.

— Работата е моето развлечение. — Говореше съвсем искрено и не му остана нищо друго, освен да й повярва.

— Колко скучно! — промърмори Тони.

— Не съвсем. Бизнесът винаги е интересен, непредсказуем и динамичен, докато развлеченията винаги се планират предварително.

— Дори да вярвате в прераждането, този живот явно ще е единственият, за който ще си спомняте. А бихте могли да му се наслаждавате.

Тя отметна една златиста къдрица от челото си. Тони забеляза, че Каролайн се замисли над думите му. Зачуди се защо ли красива жена като нея избягва развлеченията, като се крие в работата си като в черупка. От какво ли се страхуваше?

— Работата действително ми доставя удоволствие — възрази най-сетне тя, загледана отново в чашата си. — И много ми харесва.

Пак се разнесе бавна музика, а Каролайн изглеждаше толкова тъжна, че му се поиска да я успокои. Нещо обаче му подсказваше да внимава — едва ли една толкова отдадена на работата си жена би била само партньор за танци в някакъв бар.

— Каролайн… — промълви той и когато тя вдигна поглед към него, продължи: — Хайде да потанцуваме.

Каролайн отпи от питието си, стана и сложи ръка в неговата. Той я отведе до средата на дансинга и я прегърна.

Тя изглежда се колебаеше. Все пак отпусна глава на рамото му и топлият й дъх докосна шията му. Сърцето му лудо заби и той стегна прегръдката си, като я привлече по-плътно към стегнатото си силно тяло.

От устните му се откъсна лека въздишка, последвана от нейния тих стон. Тони усети как кръвта му кипва, а краката натежават, сякаш са от олово.

Когато пръстите й се плъзнаха нагоре по врата му и леко помилваха тила, гореща вълна на желание заля цялото му тяло. Той докосна с устни слепоочието й и плъзна ръце надолу по ханша.

Мелодиите преливаха една в друга, но той едва долавяше звуците. Цялото му внимание бе съсредоточено върху всяко нейно движение. Помисли, че са създадени един за друг — приличаха на две части от едно цяло.

Каролайн обви ръце около врата му и прошепна:

— Моля те, не ме изоставяй!

Тони можеше да се закълне, че гласът й се задавя от сълзи. Отдръпна се от нея и се взря в лицето й. Клепачите й бяха здраво стиснати, а устните — полуотворени. С разтуптяно сърце той се наведе и положи гореща целувка върху тях.

— Наистина ли искаш това? — прошепна в ухото й.

Тя бавно кимна.

— Да…

Целият изтръпна от желание, макар трезвият разсъдък да му нашепваше, че едва ли ще е подходящо да я заведе в леглото си. Трябваше само да я изпрати до нейната стая и да я остави да изстрада мъката си, каквато и да беше тя. А утре щеше да я покани на закуска и да я опознае по-добре… Утре… Внезапно обаче се чу да изрича:

— Да вървим.

Блестящите й кафяви очи се впиха в неговите така, сякаш го виждаха за първи път. Той прочете в тях огромна болка, която накара устните й да се разтворят и да изпуснат мъчителен стон. И изведнъж болката в тях изчезна — Каролайн просто… го гледаше…

Без да промълви дума или да се обърне, тя тръгна към вратата на бара, отвори я и заизкачва към мецанина. После се запъти към асансьора. Тони я следваше, загледан в плавните грациозни движения на тялото й. Беше женствена. Много женствена…

Двамата влязоха в асансьора и тя натисна бутона. Тони не бе в състояние да се контролира повече. Нямаше значение, че ще я остави пред вратата на нейната стая. В този миг трябваше да я докосне!

Протегна ръка и пое нейната. Това изглежда я смути и тя учудено вдигна поглед към него. После бавно се извърна на другата страна. Той обаче не я пусна.

— Не се тревожи — каза меко. — Само ще те изпратя до твоята стая.

Тя не му отговори. В този миг асансьорът спря на нейния етаж и те слязоха. Ръката й бе в неговата, докато вървяха към стаята, а когато застанаха пред вратата, Каролайн извади ключа.

Внезапно тя се отърси от унеса си. Погледна ключа, после — Тони и леко се усмихна. Отключи със свободната си ръка и го дръпна да влезе. Лампата в банята светеше, а вратата бе открехната, така че той успя да различи разположението на мебелите.

Каролайн спря до голямото двойно легло и се обърна с лице към Тони.

— Каролайн… — започна той, ала тя поклати глава мълчаливо и плъзна ръце по врата му.

Без да се владее повече, той впи устни в нейните. Каролайн се притисна към тялото му и го остави да почувства женствените й форми. Целувката й бе настоятелна и изкушаваща, а трепкащият език докосна неговия…

Тони опита да се отдръпне, за да я помоли да спре, ала тя не го пусна и прошепна задъхано:

— Не ме оставяй! Моля те! — В гласа й прозвуча мъка и безнадеждност.

Ръцете му се плъзнаха нагоре по ръцете й и обвиха врата. Здравият разум го напусна.

— Никъде няма да отида. Обещавам, Каролайн.

Усетила неговото желание, тя разхлаби вратовръзката му и я свали. После пръстите й умело започнаха да разкопчават копчетата на ризата.

Впил учуден поглед в лицето й, Тони остана напълно неподвижен. Та това бе лудост! Сън! Сякаш наблюдаваше отстрани как една непозната жена го съблича. Стисна ръцете й, а когато питащите й очи срещнаха неговите, от устните му се отрони:

— Защо?

Тя не отмести поглед и той отново съзря болката, изписана на лицето й. Две едри сълзи се отрониха и търколиха по нейните страни.

— Защото — прошепна със сподавен глас Каролайн — искам да бъда милвана, целувана, да се почувствам обичана. Поне тази нощ. Не ме оставяй сама. Не и сега…

С рязко движение Тони съблече ризата си. Гол до кръста, се надвеси над нея и промълви:

— Няма нищо, което да желая по-силно от това да се любим.

Тя задържа погледа му и съблече сакото си. Пусна го на пода и разкопча блузата и полата си, които след миг се озоваха до сакото. Видът на полуголото й тяло, покрито само с черно копринено боди, на гордо изправената глава и разпилените по раменете златисти коси спряха дъха му.

— Нали нямаш намерение да останеш облечен? — прозвуча кадифеният й тембър.

— А ти? — Неговият глас бе дрезгав.

Каролайн тихо се засмя и с изяществото на стриптийзьорка свали едната презрамка на бодито до лакътя си, а другата хвана с пръсти, като я остави да се смъкне. С плавно движение на тялото накара бодито да се плъзне до кръста й. После го събу и захвърли встрани, без да отмества предизвикателния си поглед от Тони.

Със затаен дъх той помисли, че това е най-прекрасната кожа, която някога е виждал. Дълго съзерцава голата жена пред себе си, като се чудеше с какво ли е заслужил великолепния дар на капризната съдба.

Тони също се съблече, обхвана тънката й талия и привлече тръпнещото тяло към себе си.

— Сигурно ще се повторя, ако ти кажа, че си много красива, Каролайн.

— Не мисля, че е така, но копнеех да го чуя. Благодаря ти — промълви тя, пристъпи към него и склони глава на гърдите му.

Дъхът й докосна голото му тяло и го накара да потръпне. Тони се разкъсваше между непоносимото си желание да я обладае незабавно или да я успокои в своите прегръдки и да я защити от всякакви злини. След миг колебание той я притисна по-плътно в своите обятия.

Каролайн се напрегна, ала после се поотпусна — бе решила да му се довери. Той помилва златисторусите й коси и зарови пръсти в тях. После ги плъзна по нежната кожа на врата.

— Разкажи ми за това — помоли той.

Върху лицето й отново се появи болка.

— Не сега. По-късно. Може би…

— Сигурна ли си?

— Да — прошепна тя, а топлият й дъх разпали страстта му.

Ръцете й обвиха кръста му и се плъзнаха надолу. Светлината от банята хвърляше отблясъци върху кожата й с цвят на слонова кост, която проблясваше под дланите му. Неговото желание нарастваше с всеки удар на сърцето му. Единственото, което Тони успя да изрече, беше нейното име:

— Каролайн…

Тя повдигна глава и го погледна. После обхвана лицето му с длани.

— Шш-шт! Всичко е наред… — Гласът й премина в глух шепот. — Обещавам, че всичко ще бъде наред.

Плъзна устни по неговите съвсем леко, като го предизвика за страстната целувка, която последва. Той помилва с пръсти връхчетата на гърдите й и усети как те се втвърдяват под ласката му. После ги докосна отново и отново, изтръгвайки стон на удоволствие от устните й.

Каролайн дишаше тежко със затворени очи. Тялото й се изпъна като тетива на лък. Тони се учуди на незабавната реакция на тялото й, тръпнещо и извиващо се при всеки негов допир.

Тя отвори очи и каза задъхано:

— Много е… приятно…

— Това е само началото — задавено отвърна той, изгарящ от желание да прокара език по твърдите зърна на прекрасните й гърди.

Само представата за това го влудяваше от желание…

С пълната увереност на зряла жена и с цялата невинност на девойка Каролайн го отведе до двойното легло.

А Тони знаеше много добре какво да прави по-нататък…