Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (7)

Глава седма

Дори следобедното слънце не беше в състояние да смекчи ледената скованост на Уинтърспел. Форест седеше зад бюрото си, загледан през прозореца. Пред него лежеше изоставена писалка върху лист, наполовина покрит от записки, надраскани с нечетливия му почерк. След лечението му, военните го бяха натоварили с изработването на журнал, попълнен с карти, описващ пътуванията му из арабските страни включително и с най-незначителните подробности. Беше се заел със задачата си скоро след закуска, но все не успяваше да се съсредоточи. Не си спомняше имената на африкански градове и алжирски села, може би защото не се стараеше да им попречи да се изплъзват от паметта му. Мислите му днес бяха другаде, не твърде далеч от мястото, където седеше.

С поглед към мразовитото небе и искрящия сняг Форест се опита да се откъсне от мислите за Лизбет, като се напрегна да си припомни прехода през някаква знойна пустиня, чиито пясъци почти бяха смъкнали кожата му. Някъде дълбоко в себе си той усещаше, че му липсват скитанията по непознати земи, почти недостигнати от европееца, и народите, които ги населяваха. Вероятно някой ден щеше да се върне при тях — вечен странник в странни страни. Беше сигурен в това. Но засега бъдещето се простираше пред него като бяло петно.

Форест изпи останалото в чашата кафе и протегна схванатото си коляно, лениво наблюдавайки как три врабчета кълват леда навън и се къпят взаимно в ледените му пръски. Форест се усмихна на лудориите им и след като остави чашата, сграбчи една недоизядена канелена кифличка и се втурна навън.

Не си бе наметнал палто и подухването на вятъра го вкочани. Той премигна срещу слънцето, което се отразяваше в снега, и насочи поглед към Уексфорд Хол — там, където върховете на комини и очертанията на покриви се открояваха върху прихлупилите ги небеса. Цяла нощ бе лежал буден с мисли за Лизбет. Цяла нощ бе проклинал, питайки се дали е толкова глупав, че да повтаря грешките от младостта си. С какво съпругата на лорд Торп беше обсебила съзнанието му, та полудяваше от желание тя да му принадлежи? Защо и сега, след двадесет години, искаше тя да бъде само негова, независимо от цената? Беше страдал непоносимо заради своята любов към нея. Да се възстанови сега връзката им би било много по-сложно и опасно. Нямаше отговори на всички тези въпроси, но почти не изпитваше и опасения. Едва ли човек, срещал смъртта в многоликите й форми, би се стреснал след това от някаква опасност.

Пристъпвайки в снега, Форест натроши кифлата и хвърли трохите за онези пернати певци, които бяха все още достатъчно гладни, за да се върнат за тях. Преди да успее да изтръска всичките от ръцете си, до ушите му достигна шум от кършене на съчки. По гръбнака му пробягаха тръпки, а инстинктът му го бе научил да им се доверява от най-ранните му момчешки години.

Престори се на заплеснат в занимавката си, като с периферното си зрение огледа набързо ивицата, бележеща началото на гората. Редица дървета ограждаше територията на собствеността, която беше наел, и там, дълбоко навряло се в преплетените храсти, неподвижно стоеше едно момиче.

Видяното раздразни Форест. Надяваше се, че видяното няма да доведе до значителни събития. Последното нещо, от което имаше нужда, бяха шпионските набези на тиквениците от селото всеки път, когато той си подаваше носа навън. Ядно кръстоса ръце и впери поглед в притеснителното същество. Няколко секунди двамата се гледаха вторачено. После, само с едно ловко измъкване, момичето изскочи от скривалището си и стремглаво се запровира през храсталака. Лъкатушейки между бодливите клони на шубраците със забележителната грация на газела, фигурката й скоро изчезна.

— Ужасно място е това, Уинтърспел — измърмори Форест и скептично поклати глава. — Направо отвратително.

Обърна се, за да се прибере в къщата, но забеляза една лопата, подпряна на площадката пред вратата и реши да разчисти снега от стъпалата. Едва бе изстъргал първото, когато усети нечий поглед върху гърба си. Обърна се рязко и се озова очи в очи с чудноватото момиче, застанало на не повече от десетина метра от него. Не можеше да си представи как е успяла да се приближи толкова, без да я чуе, но се сети какво бе видял преди малко и реши, че не би трябвало да бъде особено изненадан.

Никога дотогава не бе срещал мъж или жена, чиято външност толкова да наподобява диво животно. Просто нямаше с какво друго да я оприличи. С източено и стройно тяло, момичето притежаваше животинска грация, допълнена от странно личице, приличащо на лисича муцунка. Внушението за неопитоменост се засилваше и от косата й — хаотично оплетени и стърчащи светлоруси кичури, почти напълно скриващи очите с рядко срещана, издължена форма. Дрехите й не се поддаваха на описание — зелена материя свободно се спускаше на пластове около тялото й, моделът им със сигурност не беше взет от модно списание от това столетие.

Форест присви очи. Снегът около краката й сякаш започна да розовее. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че изпод дрехите й се процеждат капки кръв.

— Какво по… — пристъпи Форест напред, при което гостенката му отстъпи няколко крачки назад. В същото време тя измъкна някакъв предмет от полите на одеянието си.

В ръцете й лежеше отпуснат голям, дългоух заек. Главата му бе увиснала безжизнено, а предните му лапи бяха премазани и потънали в кръв. Очите й, вперени във Форест през валмото от кичури, бяха нащрек. Мускулите й забележимо се готвеха за бягство, при все че лицето й молеше за помощ.

— Дошла си, за да ми донесеш заека ли? — опита се да изясни ситуацията Форест, без да се приближава към нея.

Тя кимна.

— В гората ли го намери?

Ново кимване.

— За вечеря ли ми го носиш? — продължи Форест със същия тон, просто за да уточни всичко докрай.

Момичето енергично заклати глава в знак на отрицание и започна да отстъпва.

— В такъв случай, искаш да превържа лапите му? — позволи той на раздразнението да надделее, защото започна да усеща, че го въвличат в някаква необичайна игра на отгатване.

Недоверчив поглед. Бавно кимане в знак на съгласие.

Форест отвори вратата и я задържа.

— Тогава влизай вътре.

Краката й сякаш се вкопаха по-дълбоко на мястото, където стоеше, когато той отправи поканата си.

— Отказваш да влезеш. Какво тогава, в името на боговете, искаш от мен да направя? — изръмжа Форест и добави под носа си своето мнение, че Уинтърспел със сигурност е населен с най-чудатата сбирщина от характери, която може да се срещне на земята.

— Както желаеш — отсече той накрая. — Ще се върна след минута.

В спалнята си, Форест измъкна изпод леглото малък куфар, стегнат с кожени каиши. Любимо занимание му бе станало да събира лекарства и церове от най-различни култури, с които го бяха срещали пътуванията му. Наскоро ги бе подредил и описал предназначението на всяко едно от тях. Употребата на някои беше дала забележителни резултати, останалите не бяха нищо друго, освен билета, приготвени от разни шамани, знахари и други свети люде. Форест нарами куфара и се спусна по стълбите, като по пътя се освободи от палтото си. Когато излезе отново навън, завари момичето удобно разположено на входната площадка.

— Е, имаме някакъв напредък — измърмори той, наблюдавайки я как гали животинчето по гърба. Изглежда, изобщо не я смущаваше увеличаващото се петно заешка кръв върху дрехите й.

С отварянето на капака съдържанието на куфара моментално привлече любопитството на момичето, все едно, че пред очите й бяха разтворили сандъчето със съкровища на някой пират. Въпреки че ниско наведената й глава му пречеше да види изражението й, по несъзнателното разтваряне и свиване на пръстите Форест можеше да разсъди, че тя жадува да докосне примамливите дребни изсъхнали коренчета и стъклениците с течности във всички цветове на дъгата. Както и амулетите от камъчета с много жилки по тях, нанизани на върви от сплетени косми. Все по-ниско и по-ниско се навеждаше гостенката му над куфара, сребристите й къдрици вече го закриваха като парцалива завеса.

— Как ти е името? — попита Форест заинтересуван. Тя беше твърде погълната от заниманието си, за да му обърне внимание.

— Добре, не ми го казвай — продължи той провлачено, като се опитваше да я прецени с поглед. — Бих ти казал своето, но съм сигурен, че вече го знаеш. Като се има предвид, че живееш в Уинтърспел, вероятно са ти известни и други подробности за мен — например какъв номер ботуши нося или броя на бричовете, които имам…

Никаква реакция.

Форест въздъхна и внимателно измъкна умиращия заек от скута й, за когото тя бе забравила, щом видя куфара.

— Да видим сега какво можем да направим за приятелчето ти. Хмм… Измъкнала си го от капан, а?

Раните на животното бяха почистени с мек парцал и Форест беше благодарен, че загубата на кръв така бе омаломощила животинчето, че то прие покорно всички манипулации с него.

— Да видим — продължи с тон на фокусник, даващ представление. — Да опитаме ли компрес от паяжини… или от върбинка^[1]… или от език на пепелянка?

Момичето просто поглъщаше с очи действията му. Форест продължи:

— Нито един от тях не е подходящ, казваш? Тогава може би ще трябва да направим нещо по-приемливо от гледна точка на науката. — Извади дезинфектираща течност и марля и умело се зае да ги приложи. Често му се бе налагало да разчита само на собствените си сили, за да превърже раната си или да се бори с треската, когато сам прекосяваше опасни и непознати места. Шарлатаните, с които дяволът беше пресичал пътищата на моряците от кралската флота на Нейно Величество, го бяха убедили да се отнася с уважение към уменията, с които премахваха болката в Ориента. Научил беше и това, че малко познания за медицината и лекарствата при подходящ случай никога не вредят. Раните на горкото животно го караха да се съмнява, че някога отново ще бъде в състояние да подскача, при положение, разбира се, че оживееше на първо време. Честно казано, мнението му беше, че смъртта ще отърве бедното създание от мъките, но предпочете да не проявява черногледството си, а да го превърже. Като краен резултат заекът беше така увит, че приличаше на счупените кукли, които родителите лепят, отстъпвайки пред молбите на децата си, въпреки че е невъзможно играчките да бъдат поправени. Още повече че премазаните лапи на животинчето предизвикваха у него жалост, защото му напомниха как собственото му коляно бе раздробено от някакъв артилерист-маниак.

След като стори всичко, което беше по силите му, за пострадалото животно, Форест внимателно го постави обратно в скута на момичето. Дотогава тя вече се бе осмелила да пипне съдържанието на куфара и — за смайване на притежателя му — отнасяше се най-грижовно към всеки един предмет. Най-силно, изглежда, я очарова един коралов амулет, по чиито ръбове прокарваше пръстите си с нокти, които никога не бяха виждали маникюр, а погледът й задълбочено го разучаваше. Дрънкулката всъщност нищо не струваше. Може би нямаше да има нищо лошо в това да й я подари.

— Харесва ли ти? — попита Форест, на което тя, както и се очакваше, отговори с утвърдително кимване, без да вдигне очи. — Много хубаво, в такъв случай с теб ще сключим сделка — каза той, без да се поколебае да използва един от методите на изнудването. — Ако ми кажеш името си, можеш да го вземеш.

Реакцията беше незабавна — едно рязко отмятане на главата откри лицето й от падналите до този момент върху него бледоруси непокорни кичури.

Чертите й бяха изненадващи, неповторими. Красотата им беше неоспорима и само слепец не би я забелязал. Но като че ли времето беше минавало покрай нея, без да я докосне. Издължените очи примамваха и прелъстяваха, но в дълбините им се таеше невинност, неочаквана за възрастта й. Форест бе поразен от приликата им с очите на лисиче, в които инстинктите и уменията, дадени от природата, се смесваха с абсолютно непознаване на света извън земята, която обитава.

— Гретхен — обяви внезапно тя и го дари с дяволитата усмивка на горска самодива. Без повече обяснения тя се протегна, измъкна амулета от ръката му и го завърза на врата си.

Форест се усмихна със съчувствие.

— Очевидно изобщо не те е затруднило да схванеш условията на сделката. — Той поклати глава и въздъхна. — Жени. Размахай им някоя дрънкулка под носа и те ще ти дадат всичко в замяна.

Гретхен не обърна никакво внимание на коментара му. Тя седеше, стиснала току-що получения подарък и нещо си мърмореше. От време на време ръката й се отпускаше да погали животинчето, което лежеше като дрипа на коленете й.

Форест се изправи, изтръска от себе си снега и затръшна капака на куфара.

— Е, госпожице Гретхен, каквато и да е фамилията ви, би ми било приятно да остана, за да си побъбрим, но ме чака работа. Във флота не обичат да пръскат пари за разни застаряващи, сакати офицери, които не си мърдат пръста, за да ги заслужат.

Без да очаква отговор от необикновената си гостенка, той отвори задната врата и се обърна към нея, преди да влезе:

— Беше за мен чест… и прочие. Направи, каквото можеш, за да не изпускаш животинчето от погледа си, защото иначе може да завърши жизнения си път в нечия тенджера, преди да е свършила зимата.

Гретхен пъхна амулета под роклята си, изправи се с подскок и като притисна заека към гърдите си, хукна нанякъде. Само след секунди високата й фигура се изгуби сред заснежения листак.

Все още замислен за момичето, Форест се прибра с накуцване в къщата, където налетя на Агата Пийкок.

— Дяволите да го вземат, жено! — изруга той високо, задържайки я с ръка да не падне, като сам се опитваше да запази равновесие. — Кълна се, ти и хората в това забравено от цивилизацията място, сякаш изпитвате извратено удоволствие постоянно да ме шпионирате.

Агата се наду като разсърдена кокошка.

— Не съм ви шпионирала — произнесе тя с тон на смъртно обидена. — Не може дъ го твърдите, понеже на някои хоръ нервите им са кат на котка, с вързана тенекия за опашката.

— Опитай се в продължение на десетина години да избягваш коварните удари на някой див бербер или арабин, мразещ християните, и ще те питам после как си с нервите — отвърна Форест намръщено. Той се довлече до масата и издърпа шумно един стол, след това се тръшна върху него. — Намира ли се нещо за обяд?

— Може би.

— Може би да или може би не?

Агата го изгледа престорено строго изпод вежди. После отиде до старата печка и постави шумно върху нея едно гърне.

— Какво ще кажеш за малко задушено заешко?

— Няма що, много забавно — процеди през зъби Форест.

— Значи съ запознахте с наштъ Гретхен, а? — Домакинята се пресегна да извади от хранителните припаси студено печено месо с картофено пюре. — Как я намиръш?

— О, много добре си пасва с останалата част от местното население — произнесе Форест иронично. После малко по-сериозно добави: — Отначало помислих, че е няма.

— О, тя може дъ дрънка, без да спира, когату е в настроение за туй. Разбиръ съ, полвината от туй, дет казва, си го разбиръ саму тя. — Вземайки поочукани чинии, изрисувани с лалета, от една лавица, Агата добави: — Тя живее в старата кула.

Форест вдигна очи.

— Кулата?

— Аха. Внучка е на стария маркиз.

Тези сведения се сториха безкрайно интересни на Форест.

— На колко години е?

— Двадесетина, доколкот знам. Тя вече живееше в Кулата, когат’ аз пристигнах тук преди десет години. — Агата прехвърли част от ястието в по-голяма чиния. — За всички е ясно, че Гретхен е чудачка. Скита се из гората кат диво животно. Съвсем неприлягащо за нея поведение. А пък и дрехите й! — Жената поклати глава. — По някакъв начин, това е проява на слабоумие, разбиръ съ. Не знам… Аз по-скоро бих казала, че е оставена на природата.

— Каква е разликата? — заинтересува се Форест, сякаш за него в момента нямаше нищо по-важно.

— Не зная точно. Но тя изобщо не изглеждъ глупава, ако разбираш кво искам дъ кажъ, просто… вдетинена.

Форест кимна.

— Всъщност точно това е и моето впечатление. Красива млада жена, но с акъла на малко момиче.

Агата отиде до един от долапите, прерови оставените там буркани и извади един натъпкан с праскови. С привичен жест го подаде на Форест, който отвъртя капака му и й го върна обратно.

— От само себе си се разбира, че момчетиите от селото обикалят около нея като развързани песове около… — Поставяйки ръка на бузата си, събеседницата му изглеждаше затруднена да произнесе думите, които почти се изплъзнаха от устата й.

— Разгонена кучка? — помогна й най-невинно Форест.

Домакинята започна да размазва масло върху една кифличка по-енергично от необходимото и кимна.

— Е, можете дъ си представите начина, по който сички те се обзалагат кой от тях… ъъъ… искам да кажа, кой шъ… амии…

— Кой ще й бъде първият? — допълни отново с най-невинно изражение Форест, чудейки се дали жените се бояха, че ще им се случи нещо, ако употребят и най-смекчения непристоен израз.

— Т-точно тъй — потвърди Агата с презрително изсумтяване. — Бедното момиче, уплашено е от тях до смърт. Ам’чи аз съм изненадана, дет изобщо се осмели да се приближи до вас днес. — Тя го изгледа през рамо. — Кат’ съ имъ предвид как изглеждате и прочие…

Форест остави последната й реплика без коментар и разстла салфетката върху колената си, точно когато Агата сложи чиния с ядене пред него.

— Каза, че Гретхен живее в Кулата. Кой е там с нея?

— Ам’чи старият маркиз, кой друг.

— Маркизът? Но той беше на преклонна възраст, когато… — Форест успя да преглътне останалата част от изречението. Агата нямаше представа за връзката му с Уинтърспел и той предпочиташе това положение да се запази.

— Се същият старик си е — продължи тя мисълта му, очевидно без ни най-малко да се учуди от рязкото прекъсване. — Доколкото се знае за него, той си е жив труп. Такъв е саможивец, та понякога съвсем забравяме, че съществува. Един, който със сигурност се е побъркал — завърши Агата и зацъка съжалително.

Форест замълча, нападнат внезапно от тягостни мисли. Думите му убягваха в такъв момент. Отдавна беше повярвал, че се е отървал от омразата си към маркиза на Уинтърспел, но това беше, докато считаше стареца за заровен и опят. Но сега, да научи, че човекът, който насила го отдели от прегръдката на Лизбет и го разкара гол по улиците на селото, е все още жив…

Като че ли отровното жило на омразата отново се заби в гърдите му, като го подтикваше към справедливо отмъщение със същото ожесточение, както и преди двадесет години. Форест затвори очи с надежда да забрави всичко — враждебността, горчивината. Господи, колко изморен беше от миналото — уморен от преживяването му.

Потракването на домакински съдове грубо го изтръгна от унеса му. Агата се носеше из кухнята и чистеше, без да има никаква нужда от почистване, само за да не оставя ръцете си без работа.

— Агата! — обърна се Форест към нея и я погледна над недокоснатата чиния.

Заинтригувана от тържествения му тон, тя се обърна.

— Да, кап’тан Йорк?

— Какво ще кажеш за още един прибор и да седнеш да обядваш с мен? — Любезното предложение бе придружено с широката усмивка, на която не бяха устояли жени и от петте континента. — Може би, докато се храним, дори ще съумея да направя присъствието си достатъчно приятно.

— О, не говорете глупости — отвърна Агата и се изчерви. Но с готовност взе чиния и се настани срещу него.

 

 

По-късно същия ден Форест помоли икономката си да закупи за негова сметка някои неща, които й изреди в списък. Ако жителите на селото упорстваха да го таксуват с цените, запазени за нежелани гости, щяха да го превърнат в просяк за по-малко от две седмици. Посредничеството на Агата със сигурност щеше да му икономиса доста пари.

Час или два след нейното тръгване, той оседла коня си и също се отправи към Уинтърспел. Предишната вечер Красив пламък беше загубил една от подковите си и по всичко личеше, че скоро ще се прости с още една. Нямаше начин да избегне посещението при селския ковач. На Форест единствено му оставаше да се надява, че подковаването на коня му нямаше да струва два чифта ботуши, изработени на Бонд Стрийт в Лондон.

Форест се задържа в ковачницата, загледан в работата на препасания с кожена престилка стопанин, който заизчуква и заоформя късове желязо така, че да паснат на всяка една от подковите на Красив пламък. В неголямото помещение се смесваха миризмите от нагорещен метал, дървени въглища и конска плът. Топлината от разпаления огън успешно се преборваше със студа навън, затова Форест с удоволствие остана край пламъците на пещта.

Когато звукът от кряскащи гласове се смеси с ударите на чука, Форест лениво се отправи към вратата.

Пристъпи прага и обходи с поглед кривите селски улички и дървените фасади на магазинчетата. Забеляза Агата — както обикновено с белоснежни ръкавици на ръцете, напъхала едната от тях в плетена кошница. Беше спряла пред витрината на един магазин, за да разгледа шал с ресни. Не го видя и пресече уличката, за да влезе в пекарната, а полите й — без украшения по тях — се размятаха строго около нея. Погледът му се върна към тясната уличка, където стари жени си клюкарстваха, сбрани в кръг до една табела с указания за пътя, продавачът в книжарницата чистеше снега от стъпалото пред магазина, а неколцина безделници — недорасли момчетии, се мотаеха без работа на ъгъла. Не пропусна и хубавата карета, спряна до бордюра на пресечка разстояние. Лакът й блестеше като черно мастило. Беше впрегната с двойка дорести коне, а на капрата седеше Скоти, облечен в проста зелена ливрея.

Форест огледа придирчиво уличката още веднъж, търсейки с очи този път Лизбет. Къде можеше да бъде тя? В пекарната, в магазина за бакалски стоки или при обущаря? Където, по дяволите, и да се намираше, прииска му се да я намери, да я хване за ръката и да излее в целувка цялото напрежение, което го подлудяваше.

Внезапно вратата на аптеката се отвори и на прага се очерта стройното тяло на Лизбет, обвито в шоколадова на цвят пелерина. В ръката си стискаше пакет. Главата й бе наведена ниско, така че Форест виждаше само красивата извивка на брадичката и върха на носа й. След като се огледа наляво и надясно, тя се обърна в неговата посока и закрачи бързо към каретата. Форест разкърши рамене и се поизправи. Движенията му привлякоха вниманието й и тя повдигна поглед, точно каквато бе и целта му. Очите им се срещнаха и тя забави крачка в колебание.

В същото време групата момчетии на ъгъла се размърда. Хлапаците наскачаха от бордюра и се скупчиха около каретата. Форест отклони погледа си от Лизбет и леко притеснен заследи действията им.

Най-неочаквано един от нехранимайковците вдигна юмрук, насочи го към лейди Торп и изрече по неин адрес мръсна дума. Други повториха обидата след него. Скоти се стрелна от капрата и се нахвърли върху тях, поваляйки едного с няколко светкавични удара.

Форест също се накани да пресече улицата. Но преди да измине и два метра, чифт бели ръкавици се вкопчиха в ръката му.

— Не, кап’тан Йорк — изсъска Агата, накланяйки се към него. От кошницата й на земята се изсипаха картофи и желирани сладкиши. — Шъ стане по-лошо, не видиш ли? Шъ напрайш така, че да стане по-лошо за нея. Мисли кво прайш!

Форест се поколеба, като задържа погледа си върху Лизбет. Тя се бе затичала към каретата. Злосторниците се втурнаха в безредна тълпа подир нея, застигнаха я и оградиха екипажа. Конете размятаха глави в усилие да изтеглят запънатата със спирачка карета. Тогава, точно над ушите им, профуча голяма изгнила ябълка, която за миг сякаш увисна във въздуха и за малко не уцели лейди Торп, после с плясък се разби в едно от колелата.

Лизбет почти изтръгна вратичката на каретата, докато я отвори, хвърли се вътре и я затръшна зад себе си точно преди втори, по-сполучливо насочен снаряд да се пръсне в прозорчето.

Форест беше ставал и друг път свидетел на подобни шумни разправии. Той закрачи, без повече да се колебае, по същите заснежени камъни, които някога бяха сцената на неговите собствени унижения. Предупреждението на Агата беше стигнало до съзнанието му, а и не беше в навиците му да се захваща с момченца с жълто около устата, но нямаше намерение да остави Лизбет незащитена. Първият селяндур, докоснал се до каретата й, щеше много бързо да бъде поставен на мястото му — по дяволите и възрастта, и репутацията.

Форест хвърли отново поглед по посока на Скоти, за да провери какво е неговото участие в мелето. Юношата разменяше юмручни удари с момче, приблизително с неговия ръст и сила, като в този момент го просна на земята с кроше в челюстта. С разкървавен нос от първата схватка Скоти се нахвърли върху друг грубиян, като повали и него с мощен удар в стомаха.

— Други желаещи — предизвика останалите Скоти. От брадичката му се стичаше кръв. Гърдите му се бяха издули, дългите крака — раздалечени, а юмруците — вдигнати за бой. Очите му святкаха. Чистата му до преди малко униформа сега беше разпрана и изкаляна от топящия се лед.

Тълпата около него се усмири и утихна. Останалите момчета явно бяха по-малки от Скоти, някои бяха дори десетгодишни. Сред тях явно не се намери никой с подходяща физика, а и с желание да заеме място в двубоя. Без да го погледнат, негодниците започнаха да отстъпват и се разпръснаха тихомълком с ниско нахлупени шапки.

Останал сам, Скоти изтри кръвта от носа си с носна кърпа. После с уморена стъпка се отправи към каретата и почука на прозорчето. След като получи утвърдителен отговор, той се качи на капрата, освободи спирачката и пое поводите на конете. Запазил, доколкото му беше възможно, достойнството си, той с нищо не показа, че забелязва крадливо наблюдаващите го от сенките на входните си врати старци от Уинтърспел, и подкара обруганата си господарка към дома й.

— Между тях няма да се намери никой, който Скоти Стоун да не може да свали на земята — каза тихо Агата, присъединила се отново към Форест.

— Аха, добре си служи с юмруците — призна той разсеяно, но гневът дотолкова го задушаваше, че едва успяваше да се съсредоточи върху думите си. — Но какво, мътните да го вземат, предизвика това безчинство? За бога, не може ли поне тя да идва до селото, без да се отнасят с нея сякаш е уличница? Иска ми се да обеся за краката тези дръвници до последния и да ги оставя да висят така две седмици.

Агата забоде поглед в черните си, изцапани от киша, обувки.

— Лейди Торп никога не са я обичали много тук. Свързано е с нещо от миналото й. Чувала съм само откъслечни приказки, но май някога е имало някакво момче…

— Все още я замерят с изгнили ябълки за нещо, което се е случило преди двадесет години? — прекъсна я Форест със скована от ярост уста.

— Не, не точно.

— Е добре, но какво точно? — обърна се той към нея, почти на границата да избухне.

Агата срещна погледа му. Късогледите й очи изглеждаха уголемени зад кръглите стъкла на очилата й. Пое си дъх.

— Ще ти кажъ защо й рекоха таквоз име днес и защо хвърляха ябълки по нея. Вчера следобед са я видели… да лежи в гората… с теб.