Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (23)

Глава двадесет и трета

Ожениха се в Брайтън — със специален ритуал, в малък параклис с кехлибарени прозорци. След церемонията изпратиха писмо на Агата, с което й съобщаваха за радостното събитие.

— Ще бъде толкова доволна — каза Лизбет, докато двамата с Форест се разхождаха из магазините на Ийст Стрийт. В ръцете си носеше кутия бонбони, които съпругът й беше купил току-що от един френски магазин за сладкарски специалитети. Неспособна да издържи на изкушението, бръкна в кутията и извади по един и за двамата.

— Така е — съгласи се с бонбон в устата Форест. — Наистина ще се радва. И ако не съм се заблуждавал, в скоро време очаквам от нея същото известие.

— Така ли? — Лизбет затисна пъстрата си барета с ръка, за да не я отнесе вятърът, и отправи поглед към самодоволната му физиономия. — Ах ти, негоднико! Всичко е плод на твой заговор, нали? Как е името на джентълмена?

— Батъртън. Икономът.

— Свестен човек ли е?

— Толкова свестен, че ще се остави Агата да го командва, бих казал. Ще бъде най-безпрекословно воден за носа, преди меденият им месец да е изтекъл.

— О, Форест! — смъмри го Лизбет. Той обаче само се усмихна и избърса нацапаната си с шоколад уста.

Дори през зимата Брайтън си оставаше предпочитан курорт за приятно прекарване края на седмицата. Въпреки вледеняващия вятър по улиците човек не можеше да се размине от туристи. Достопочтени матрони в палта от тюленови кожи надничаха по витрините на антикварни магазини, тръгнали на лов за сребърни прибори за своите лондонски приеми. Деца лудуваха, стиснали кифли с крем в ръцете си. Младоженски двойки забързано се изнизваха от големия магазин за порцелан и фаянс, натоварени с предмети за домакинството.

Форест и Лизбет отминаха магазините и се вляха в потока добре облечени туристи и дошли да се лекуват инвалиди в количките им на Кингс роуд. Въпреки че времето не позволяваше да се седи в шезлонгите по плажа, двойката продължи разходката си по крайбрежната алея, като се спираше от време на време, за да се полюбува на галопиращите сиви вълни, препускащи към вълнолома. Острият дъх на море се смесваше с мириса на просмукано от влага дърво и въпреки че бризът щипеше безжалостно бузите на Лизбет, тя се чувстваше приютена и защитена от прегърналата я ръка на Форест.

Очите й внимателно изследваха съпруга й, без да могат да се отделят за дълго от него. Бръчките от напрежение се бяха изгладили, лицето му се бе подмладило и сияеше. Не беше израз на прекалена самоувереност от нейна страна да го отдаде на споделената им любов. От там идваше и спокойствието му, че ще я има винаги до себе си.

Когато той погледна към нея и леко се усмихна, Лизбет прочете любовта в очите му. И все пак имаше и болка в тези очи, когато се върнаха замислено към бушуващото море.

— Какво те притеснява, любими мой? — настойчиво попита Лизбет и погали здраво стисната му челюст.

Форест се поколеба в първоначалното си нежелание да сподели мислите си, защото не желаеше да я натъжава по никакъв начин. Големите й очи съхраняваха и завинаги щяха да съхранят спомена за отминалите грижи, но тя беше силна. Форест осъзна, че се възхищава на силата й под такава крехка обвивка. Беше понесла неизмерими мъки и разочарования. Можеше да сподели всичко с нея, дори мислите, които му причиняваха болка. Тя не би допуснала да я държи далеч от тях.

— Скоти. Мисля си за Скоти.

Самата Лизбет почти не се разделяше с тази мисъл. В майчино сърце не можеше да зарасне раната от загубата на син. Мъката им беше обща и можеха да я разделят.

— Как бих искал да го познавам, Лизбет — каза Форест със съжаление, което пролича в гласа му. — Толкова бих искал…

Тя бързо притисна пръсти към устните му и в желанието си да облекчи неговата мъка, привлече надолу главата му и нежно го целуна.

Форест отговори жадно и страстно на целувката. Бяха се любили често и продължително, винаги когато желанието избухваше у тях, но страстта му към нея никога не отслабваше.

Хотелът им се намираше наблизо. Пристигнаха там, задъхани от смях, защото Лизбет неуспешно се бе опитала да обуздае публичните прояви на влечението на съпруга й към нея. Жертва се оказа една достопочтена матрона, докато двама моряци с подсвирване и красноречиво вдигане на палци го окуражаваха.

— Форест! — възкликна тя и отблъсна ръцете му, станали прекалено настойчиви. — Служителят на рецепцията ще те види и ще се ужаси.

— По-скоро ще се забавлява. — След тези думи я понесе нагоре по стълбите и изрита на два пъти вратата — да я отвори и да я тръшне зад гърба си.

И тя остана затворена чак до зори.

 

 

Десет дни по-късно на вратата се почука. Форест беше отишъл по някаква работа до банката, а Лизбет се занимаваше с тоалета си.

Тъй като не беше облечена за пред хора, Лизбет извика да я почакат. Започна несръчно да закопчава копчетата на гърба на роклята си — обикновено Форест вършеше тази работа вместо нея — после се забърза към вратата с мисълта, че портиерът на хотела е изпратен за пореден път от съпруга й с букет цветя.

В коридора, стиснал кепето си в ръка, в чисти и изгладени работни панталони, стоеше синът й.

Погледът на майката обхвана отведнъж широкоплещестата фигура със сериозни сини очи. Момчето още повече бе заприличало на мъж.

Въпреки че радостта от срещата не можеше да се изрази с думи и първият й подтик бе да го прегърне, Лизбет си наложи да се овладее, защото усещаше, че бурната проява на чувствата й би го притеснила.

— Много се радвам да те видя, Скоти — каза тя най-накрая. — Много се радвам.

След това го въведе в стаята и затвори вратата, а първите й въпроси бяха добре ли е, как е успял да я открие в Брайтън.

— Агата Пийкок ми каза къде да те намеря — отговори синът й, застанал сковано в центъра на стаята. — Каза, че тъкмо била получила писмо.

— А Гретхен? — продължи деликатно да го разпитва Лизбет.

— В Лондон е. Но за това — по-късно.

Лизбет се запъти към масичката за чай, за да му налее една чаша, но той я възпря с ръка, като пристъпваше от крак на крак от неудобство.

— Аз… аз исках да говоря с теб… — започна Скоти, като се почесваше по врата и гледаше настрани.

— Да?

— Дойдох, защото… — запъна се и прочисти гърлото си. — Дойдох, защото не беше хубаво, дето така те изоставих. — Краката му го отведоха до писалището, където започна разсеяно да размества поставените предмети, преди да продължи. — И тогава знаех, че не постъпвам правилно, но бях много ядосан, за да преценявам какво върша. Аз… — Ръката му разроши гъстата коса, устните му се свиха, а погледът му се насочи надолу. — Дължа ти извинение, това е всичко.

Ръката на Лизбет легна върху рамото му.

— Може би аз направих грешката, Скоти. — Думите просто излитаха от устата й. — Постепенно стигнах до убеждението, че е така. Можех да те оставя на чужди хора да те отгледат и да изпращам пари, за да не бъдеш лишаван от нищо. Но ти трябваше да разбереш колко трудно е било за мен да те оставя на непознати. Исках да си близо до мен… — не довърши, защото Скоти заклати глава.

— Сега всичко е минало — каза той. — Направила си най-доброто по твоя преценка. Постъпката ми не заслужава и съжаление, но съм благодарен за добрината ти. Освен това с Гретхен искаме да ти благодарим за парите, които изпрати.

— Пари? — повтори Лизбет учудено. — Никога не съм знаела къде си, след като замина, Скоти. Въпреки че щях да го сторя с желание, никога не съм ти изпращала пари.

Намръщеното му лице беше не по-малко объркано от нейното.

— Един човек ми донесе парите на гарата в нощта, когато заминахме. Каза ми, че били от лейди Торп.

Погледът на Лизбет омекна.

— Със сигурност са били изпратени от баща ти. Знаел е, че няма да ги приемеш от него.

Главата на Скоти клюмна. Обърна се с гръб към майка си и застана до прозореца. Раменете му се нашариха на ивици от нахлуващата ярка слънчева светлина.

— Намерих си много добра работа в Лондон. Управител съм на голяма конюшня. С Гретхен сме женени. Смятам, че трябва да го знаеш. Живеем в малък дом в Клъркънуел — сподели накратко най-важното.

— Скоти — запротестира Лизбет и се приближи до него, — баща ти и аз можем да ви помогнем. Не е нужно да се товариш с такава работа. Винаги съм имала намерението да те изпратя в университет, да имаш професия, която да ти харесва. — Ръката й докосна неговата. — Чаках само да настъпи подходящото време да ти обясня… какво ни свързва. Исках да изчакам, докато…

— Докато узрея достатъчно, за да приема разкритията? — довърши той иронично мисълта й. Отговор не последва и Скоти продължи: — Няма да приема повече пари. Предпочитам да работя, както през последните няколко години в Уексфорд Хол. Умея да се оправям с коне, харесва ми да се занимавам с тях.

— Но, Скоти — възрази майка му, — ти можеш да се върнеш в Уинтърспел. С Гретхен бихте могли да живеете в замъка — ние няма да се връщаме там. Все пак един ден Уинтърспел ще премине от баща ти в твои ръце.

При споменаването на Форест синът й сякаш се затвори в себе си, но Лизбет успя да улови в очите му слаб проблясък на сдържано вълнение.

Този, за когото говореха, тъкмо се бе появил на улицата пред хотела. Облечен в добре ушит и прилягащ тъмен костюм, гологлав, Форест крачеше по алеята за разходки, загледан в забързаните по работа минувачи в ранната утрин. Фигурата му веднага се набиваше в очи, а произходът му личеше отдалеч — в изправената стойка и аристократичния профил. Спря се с ръце на перилото на входната стълба, загледан в играта на три дечица и куче по брега. Миг по-късно топката на жизнерадостната групичка бе подхваната от по-силен повей и отнесена надалеч. С едно протягане на дългата си ръка Форест я улови в мига, когато минаваше над главата му. Подхвърли я обратно на малчуганите с усмивка.

Лизбет наблюдаваше сина си. Забеляза, че погледът му не се отделя от баща му. Импулсивно го докосна.

— Иди долу и поговори с него, Скоти. Време е да сключите примирие. Той копнее да ти даде обичта си.

Младият мъж се поколеба, нервно прокара ръка пред очите си и се сбогува с нея. Разреши на Лизбет да го прегърне за миг и й обеща да пише от време на време.

Неспособна да сдържи сълзите си, тя му каза, че го обича. Синът й изслуша думите й с наведени очи, преди да си тръгне. Лизбет остана тъжно загледана след него, но с надеждата, че някой ден той ще престане да упорства и ще отвори сърцето си. Застанала до прозореца, за да го види още един път, тя го съзря да се появява на входа на хотела. Доста време мина, без да се помръдне от площадката, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете и скрито в сянката на навеса над входа лице, което обаче бе насочено към перилото. Там стоеше облегнат другият му родител.

Лизбет затаи дъх.

Най-сетне, пристъпвайки тромаво, Скоти прекоси разстоянието, разделящо го от баща му, и изрече нещо, което накара Форест да се обърне към него.

Лизбет ясно видя изненадата и уморената надежда, които се изписаха върху лицето на съпруга й. В продължение на няколко секунди двамата се гледаха, без да проговорят.

После Форест бавно протегна ръка. Скоти се раздвижи, може би да я поеме. Случи се обаче друго. Направляван като че ли от вековен инстинкт, той вдигна ръце и прегърна баща си.

Лизбет нададе радостен вик и очите й плувнаха в сълзи. Пред нея се прегръщаха двамата мъже от живота й.

— Щастието ни се усмихна… — прошепна Лизбет, все още невярваща, и ръката й стисна медальона върху гърдите й. — Въпреки всичко щастието се усмихна и на трима ни от Уинтърспел…

През отворения прозорец щастието й преля и навън. А въздухът, озарен от слънчева светлина, затрептя и възвести на света тяхната любов.