Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (2)

Глава втора

Някой ридаеше… За миг тоновете се извисяваха, после спадаха до хлипания, но всеки звук беше пълен с отчаяние и безнадеждност.

Тя ли беше плакала? Да, тя… сред зимната пустош и тишината на градината. Беше тръгнала да търси спасение от нетърпимата болка в главата в студения режещ въздух. Подири, но не намери, спокойствие по заснежените пътеки: над нея се удряха оголели клони, стенеше вятър, ято гарги грачеха, скупчени върху снежна пряспа там, където през лятото растяха билки.

Лизбет леко изви главата си. Все още я болеше, а краката и ръцете й бяха съвсем отмалели, наранени и неспособни да се движат. Всъщност като че ли цялото й тяло беше изгубило теглото си и се носеше върху гребена на вълна. В съзнанието й се раздвижиха картини на бушуващи лед и вода и тя инстинктивно пое дълбоко въздух, преди образите да изчезнат. Не искаше нищо да изплува в паметта й. Желаеше само съня и забравата, която той носеше — завинаги да остане в сънищата си.

Но действителността се намеси, борейки се с нежеланието й да отвори очи, докато най-накрая победи.

Какво беше това?… Нисък таван с грубо одялани греди, почти над главата й, отблясъци, пробягващи по тях. Не беше боядисаният в синьо и украсен таван на стаята й в нейната къща; в Уексфорд Хол нямаше тавани с такъв гредоред. Огледа се с недоумение. Беше покрита с износен лилав юрган, който виждаше за първи път, а в непознатата камина, която съзря над пръстите на краката си, гореше огън. До камината имаше кресло и табуретка, украсени с дантели, които не събудиха никакъв спомен у нея. Върху малка, кръгла и разкривена маса бяха оставени прибори за чай, а под нея, захвърлени на пода, лежаха чифт ръкавици. Големи кожени ръкавици в сивобежов цвят, с тъмни мокри петна — явно не бяха нейните.

Обзета от странно усещане за нереалност, тя плъзна поглед по старомоден дъбов гардероб, през умивалник към тъмния правоъгълник на прозореца. Задържа с надежда погледа си там, но нито луната, нито осветеното от нейния блясък нощно небе, които тя съзря през дантелените завеси, не й подсказаха къде се намира.

Замайването започна да притиска клепачите й, но в този момент пред очите й застана нечий крак, протегнат до леглото. Дълъг крак, обут в сив, мокър и прилепнал брич. Повдигайки вежди в недоумение, прекалено замаяна, за да се разтревожи, тя заразглежда босото му стъпало. Голямо и много добре оформено, с белези от наскоро зараснали рани, нашарили глезена му. По-нататък забеляза, че протегнатият крак беше вдървено изпънат, докато другият вдигнат в по-удобно положение. Виждаха се локвички вода, образували се под чифт черни ботуши за езда, оставени наблизо.

Изведнъж й прилоша. Беше загубила всякаква ориентация. Беше ужасно изморена. Колко по-добре би било да потъне в упоителния мрак на съня. Но кой седеше до нея?

Бавно наклони главата си назад, за да могат очите й да пробягат нагоре по мъжествената извивка на бедрото. Притежателят му беше заспал, отпуснат в люлеещ се стол. Позата му изглеждаше неудобна — с провиснала през облегалката глава, при което се откриваше якият му врат, пресечен от силно издадена адамова ябълка. Съчетанието на дългото тяло и малкия стол беше абсурдно, а балансът — наистина рискован. Ръцете на мъжа, подаващи се от навитите ръкави на омачкана бяла риза, бяха кръстосани на гърдите. Ръце на благородник, изящно оформени. Без пръстени по тях.

Изучаващият поглед на Лизбет се премести нагоре. Тъмни коси, от чийто мокри краища по слепоочията и зад ушите се стичаха капчици вода. От положението на отпуснатата му глава и играещите светлосенки върху нея, лицето му изглеждаше някак ъгловато, а челюстта изскачаше напред като изсечена. Към устата му се спускаха дълбоки бръчки, напрежение беше свъсило веждите му, а хлътналите му бузи създаваха впечатление за скоро прекарана болест или преживяна скръб. Природата го е дарила със забележително красиво лице, помисли си Лизбет, но явно животът е изписал върху него това сурово изражение.

Тя се взря с любопитство в загара на кожата по шията и ръцете. Кой ли би могъл да има такъв тен посред зима в Англия?

Внимателно раздвижи глава и постави длан върху челото си. Мислите й бяха съвсем объркани. Кой беше този мъж? За нея той беше толкова непознат, колкото стаята или обзавеждането… или се лъжеше?

Може би мъжът усети, че го наблюдава, защото внезапно отвори широко очи — тъмни и тревожни. Главата му бавно се надигна от неудобната поза и той така я погледна, сякаш му предстоеше да разучи най-подробно някакъв предмет пред себе си.

— Къ… — за езика й се оказа трудно да изговори думите, затова опита отново. — Къде…? — едва различим шепот, но явно напълно достатъчен, за да получи отговор.

— Вие сте в моята къщичка.

Едно напълно достатъчно обяснение на въпроса, дадено със същия тих глас като нейния.

— Вашата къща?…

Очите му продължаваха да я разучават задълбочено.

— Мисля, че името й е Лорълпат.

Тя кимна с облекчение, че чува най-сетне нещо познато.

— Зная това имение. Наречено е… — преглътна трудно, защото гърлото я болеше, — … на името на дъщерята на първия собственик.

Домакинът й се наведе заедно със стола напред, за да може да я разгледа по-отблизо.

— Изглежда, паметта ви не е засегната, слава богу. Бях започнал… — гласът му прозвуча странно, — … бях започнал да се страхувам, че съм ви загубил.

— Че сте ме загубили?… — откликна тя, потискайки някаква нова ужасяваща картина. — Къде съм била?

Събеседникът й се усмихна, но в усмивката му имаше само тъга. И все пак… само за момент Лизбет си помисли, обзета от необяснимо вълнение, че бръчките около устата му не са резултат само на напрежение и умора. Появиха се трапчинки, изненадващо младежки трапчинки.

Тя премигна, концентрирайки вниманието си върху лицето срещу нея. Образът се размазваше и люлееше, сякаш наблюдаваше предмет, поставен в плитка, неподвижна вода. Той се завъртя, все едно попаднал във вихрушка, смесвайки се с проблясъци от миналото, като боя, пусната във водовъртеж. Тя така се съсредоточи върху видението, сякаш от това зависеше животът й. Скъпото лице, което толкова дълго беше загубено за нея, сега отново се появяваше като по Божие чудо и тя се стараеше да събере сили и да го задържи.

— Простете небрежността ми — казваше й мъжът в момента и думите му сякаш долитаха някъде отдалеч, — не ви се представих. — Спря за момент и продължи сухо: — Все пак най-малкото, което може да се каже за този ден, е, че беше необикновен. Името ми е Йорк, капитан Форест Йорк.

Лизбет не отвърна нищо на забележката му. Не беше в състояние да говори. Съзнанието й плуваше, а пулсът й биеше така бясно в слепоочията, че тя се страхуваше, че ще припадне. В реалния свят ли съществуваше или беше попаднала в някакъв друг? Съществуваше ли той наистина… а тя самата? Да не би да пътуваше във времето на някой свой отдавнашен сън?

— А сега изпийте това — заповяда й нейният домакин, повдигайки главата й от възглавницата.

Почувства гладкия ръб на чаша, притиснат до устните й и отвори уста, опитвайки се да я задържи така, докато някаква топла течност се стече в гърлото й. Беше чай — много сладък и силен, точно както го харесваше. Малко от него се разля и тя покри устата си с ръка, но очите й останаха приковани в мъжа, седнал до нея на пухения дюшек.

„Той се е върнал… Не, това е само желанието ми да се завърне, което запазих толкова силно, толкова дълго. И все пак…“

Мъжът се отдалечи и тя бързо го заговори, като целеше с това той да застане отново близо до нея, толкова близо, че да може да го докосне, ако не успееше да овладее порива си да го стори.

— Може ли да получа още чай?

Без да й отговори веднага, Форест дръпна най-горното одеяло от леглото и грижливо наметна раменете й, след като я привдигна. Едва тогава тя осъзна, че е само по бельо.

Твърде притеснена да обсъди с него този въпрос, тя придърпа нагоре завивките. В същото време женският й инстинкт я накара да докосне косата си с ръка. Мокри кичури се спускаха в безпорядък по гърба й. Защо косата й беше мокра?

Без следа от неудобство пред нещо непристойно, домакинът я намести по-удобно на леглото, подпирайки я с още една възглавница, която извади от един кедров скрин. След това мълчаливо й връчи гребен — неговия собствен, измъкнат от страничното джобче на бричовете му.

С типична женска увереност тя прокара гребена през оплетените си къдри, но почти веднага осъзна, че ръката й е толкова слаба, че не е в състояние да се справи и с такава проста задача.

— Ще можете ли сама да държите чашата? — попита Форест, след като суетата й отчасти беше удовлетворена.

Тя кимна в отговор, обгърна топлия порцелан с ръцете си и жадно започна да отпива чая на глътки.

— Какво ще кажете за една бисквита? Малко са сухи, но са сладки.

— Ами… да, моля.

Подаде й чиния, от която тя взе две бисквити. След като изяде и двете, реши, че много отдавна не е хапвала такова вкусно нещо, и помоли за още, като изчисти трохите от ръцете си.

— Вие казахте — говореше с пълна уста, — вие казахте, че името ви е?…

— Форест Йорк — додаде той кратко. Гледаше я странно.

Тя дълго мълча, сетне промърмори:

— Последният обитател на Лорълпат. Миналия месец уредихте от Лондон да я наемете.

Явно нищо не оставаше за дълго тайна в Уинтърспел. Със сигурност не много неща.

— Вярно и в двата случая — потвърди той, без да изрази нито изненада, нито че е засегнат. — А… вашето име?

Жената сведе очи. Дори след толкова години й беше трудно да го произнесе.

— Името ми е лейди Торп.

Титлата сякаш го накара дълбоко да се замисли. После погледът му се насочи към бедрото и се задържа в задълбочено изучаване на раздрания плат на бричовете му.

— Лейди Торп. Това означава, че сте омъжена.

— Почти от деветнадесет години.

Очите му отново срещнаха нейните.

— Деветнадесет години… Доста време.

— Да — отвърна му тихо след минута. — Доста дълго.

— Съпругът ви сигурно е много разтревожен.

Юмруците й се свиха под завивките. Как можа да забрави? Известно време сякаш бе попаднала в друг свят — по-топъл и безопасен, който не й се искаше да напуска.

— Да — потвърди тя и впери поглед в юргана, докато разкривени лилави кръгове затанцуваха пред очите й. — Много ще е… притеснен. К-колко е часа?

Форест погледна часовника над камината.

— Три часа сутринта. Отсъствате вече доста време от къщи. За което се извинявам, но — той посочи с кимане протегнатия си крак — едното коляно не ми се подчинява и това ми попречи да отида до селото и да предупредя. А пък и… сметнах за неразумно да ви оставя сама.

Вгледа се в нея с очакване, сякаш тя трябваше да направи изключително важен извод от забележката му, и да отговори. Но състоянието й беше тема, която тя все още не можеше да обсъжда.

— При всички случаи — продължи Форест, след като тя замълча, — с идването на зората ще отида дотам и ще известя съпруга ви.

— Нямате ли кон или екипаж? — Не желаеше да го остави да се влачи една миля до Уексфорд Хол.

— Имам кон, но едва ли ще го докарат дотогава. Бях тръгнал пеша насам тази вечер, когато вие и аз се… срещнахме. Не си ли спомняте?

Очите му продължаваха внимателно да я разглеждат. Някъде отвъд погледа му лежаха спомени от близките няколко часа, които започнаха да проникват в съзнанието й. Взирайки се в черната бездна на очите му, Лизбет почти видя как започна да се покрива със скреж, докато заприлича на леда, сковал дълбоката, студена вода отдолу. Ушите й забучаха и гърлото й се сви. Задушаваше се. Бързо затвори очи, за да прогони ужасяващите видения. Знаеше, че има въпроси, които трябва да зададе на този мъж, подробности, касаещи присъствието й в къщата му, но нямаше воля да го стори. В такъв случай щеше да й се наложи да види ясно всичко, натрупало се в паметта й, а то не беше приятно.

Форест хвана китката й, за да измери пулса, но изглежда, остана недоволен от констатацията си, защото започна енергично да я разтрива.

— Починете си още малко — каза той и пъхна ръката й под юргана. — Организмът ви е прекалено слаб след сътресенията, на които е бил подложен. А и беше глупаво от моя страна да ви оставя да говорите толкова много. Легнете удобно и поспете. След около час ще можете пак да поседнете. — С тези думи той бързо измъкна възглавницата зад гърба й и я побутна да легне.

— Не! — възрази му тя остро и опита да се подпре на лактите си. Сънят можеше да я отдалечи от него и като се събуди, да открие, че вече си е отишъл. А можеше да се събуди и сред сумрака на леглото си в Уексфорд Хол, където студеният сатен на завесите не допускаше светлината.

— Не искам да спя! — извика тя. — Моля ви, не ми позволявайте да заспя!

За да я успокои, Форест бързо постави ръка на рамото й и леко я натисна назад.

— Спокойно. Не се вълнувайте. Само си помислих, че ще се почувствате по-добре, ако поспите. Вземете тогава — наля още една чаша чай, в която прибави солидна доза уиски, — може би това ще заличи лошите мисли.

Лизбет се понамръщи, когато огнената течност се плъзна по гърлото й, но след малко нервното й напрежение намаля. Притесняваше се заради държанието си, защото почти беше изпаднала в истерия. И беше почти на ръба да издаде срамната си тайна — критата най-надълбоко от всички тайни, най-мъчителната от всички тайни. И какво би се случило, ако Форест Йорк беше поне малко любопитен?

Насили се поне външно да изглежда спокойна, като се отпусне и смени темата на разговор. Не само защото искаше да отдалечи интереса му от неприятностите си, но и защото изпитваше силно любопитство към личността на домакина си.

— Разкажете ми за себе си, капитан Йорк — започна тя, когато събра достатъчно сили. — Аз… мисля, че позициите ни не са равностойни. Все пак аз не знам за вас абсолютно нищо, докато… — Тя не завърши думите си при мисълта, че тялото й е почти голо под завивките.

— Разбирам — притече й се той на помощ и прикри една усмивка. — Но вие знаете името ми, както и това, че аз току-що пристигам в Уинтърспел и съм наемател на имението Лорълпат. Какво още, свързано с мен, би могло да ви интересува?

— Имате ли жена… деца? — запита тя след кратко колебание.

— Не.

— Къде сте… Откъде идвате?

Гледаше право в нея и гласът му беше искрен, когато отговори, само в очите му проблясваха пламъчета.

— Отникъде. Аз идвам отникъде.

Лизбет се усмихна съвсем леко и погледът й стана топъл, все едно, че й бе доверил своя тайна.

— Мисля, че се опитвате да се изплъзнете. Но нека позная — хвърли поглед към бронзовия му загар и изсветлелия мъх по ръцете му. — Напоследък сте живели в топъл климат.

— Да, един или друг топъл климат, в продължение на… — спря, прекъсвайки рязко мисълта си — много години.

— Южна Франция? — завладя я тръпката на игрите на отгатване от детството й. — Не, щяхте да говорите с лек акцент след дълго пребиваване там. Да не би Испания или Гърция? Пътувал сте по Средиземноморието? Винаги съм искала да видя Акропола. О, и Крит, разбира се.

— Виждал съм тези места.

— Всички? Завиждам ви. Но кое е последното място, където сте бил?

— Ще ви подскажа. Пирамиди.

— Бил сте в Египет? — попита лейди Торп недоверчиво.

— Да, но не ми завиждайте. Трудно може да се нарече приятна екскурзия.

— По работа?

— Да. Най-неприятната от всички.

— Може би свързана с нечия смърт? — въпросът беше зададен най-деликатно.

Преди да отговори, Форест се изправи и отиде до камината.

— Страхувам се, че става дума за много повече от една смърт.

Лейди Торп обърна глава върху възглавницата, за да разгледа осветения му от огъня профил. Очите, втренчени в пламъците, бяха потъмнели. Стоеше изпънат, с изправен гръб и рамене — като войник на пост. Сякаш е някъде далеч оттук, помисли Лизбет, духът му витае сред ослепително блестящи пясъци и кървави залези, което явно му причинява болка.

— Британската армия наскоро проведе акция в Египет — опита се с тих глас да привлече вниманието. — Бил сте в центъра на събитията, нали?

Той взе ръжена от поставката до камината и разбута въглените.

— Поздравявам ви, лейди Торп. Спечелихте играта.

— А кракът ви? — продължи да разпитва тя, водена от желанието да научи всичко.

— При изпълнение на задълженията ми — отговори Форест, без да откъсва поглед от огъня. — И, моля ви, не хабете съжалението си за мен. Аз не се окайвам за съсипаното си коляно. Защо трябва някой друг да го прави?

Засегната от резкостта му, лейди Торп замълча и тишината в стаята сякаш се раздвижи от родилото се между тях напрежение. Навъсеният Форест прибави дърва в огъня и ги нареди, за да се разгорят бързо, след което върна ръжена на мястото му. После дръпна завесите и позволи светлината от настъпващото утро и избледняващата луна да нахлуе в стаята. Небето бе станало сапфиреносиньо. Плувайки над върховете на дърветата, луната видимо губеше сребърния си блясък.

— Хмм — промърмори Форест, след като погледна през прозореца навън. — Долу, между дърветата, проблясва някаква светлина. Мисля, че е от фенер. Изглежда, някой върви през гората към нас.

Няколко мига той продължи да наблюдава.

— Със сигурност е група, изпратена да търси нещо. Двама мъже се завират из шубраците, викат и обикалят около всеки храст. Без съмнение търсят вас. — Следващите думи сякаш го затрудниха, той отстъпи встрани от прозореца и се обърна с лице към нея: — Трябва да сляза да ги посрещна.

Лейди Торп беше готова да се моли. Отвори уста, но след това плътно стисна устни, без да произнесе дума. Действително ли бе помислила, макар и за един безумен миг, че може да го възпре да им каже къде се намира тя, да го помоли да не я оставя? Глупачка! Наистина ли допусна мисълта, че можеше да не се върне в Уексфорд Хол? Наистина ли си помисли, че някой, дори той, би могъл да я освободи от задълженията й?

Свита под избелелия юрган, въртейки върху пръста си пръстена с рубина, Лизбет тъжно наблюдаваше Форест Йорк, който се бе навел да нахлузи ботушите си. Забеляза, че обу с лекота първия, докато с втория беше много внимателен. Само побелелите му бузи издаваха страданията от сакатия му крак — налагаше се да го повлича и да го мести, когато стъпва на него. С нищо друго не издаваше мъчителната болка — нито с трепване на очите, нито с неволно простенване или сгърчване.

Сърцето я заболя при мисълта, че той винаги е понасял стоически страданието. Посрещал е изправен и с открито лице всяко зло. Даже когато предразсъдъците на ограничени люде са съсипвали младостта.

Няколко сълзи се стекоха бавно по страните на лейди Торп. Тя не ги изтри, само притисна с ръка устата си, за да заглуши риданието. Колко добре помнеше ужаса, който изпита, докато наблюдаваше как наказват едно непокорно малко момче сираче. Колко добре си спомняше как непрекъснато го унижаваха. С него се бяха отнасяли толкова зле, толкова несправедливо, но нито боят, нито хулите и униженията бяха сломили духа му. Нищо, нищо не успя да го пречупи — нито самотата, нито лишенията, а сега — дори и войната.

Тя чу шума от провлачените му стъпки надолу по стълбището. Почуди се дали сега, когато никой не го гледа, той позволява на болката да изкриви лицето му. Не, би противоречало на характера му.

Обръщайки се към прозореца, към настъпващата зора, тя пожела да има поне една десета от смелостта на своя спасител. Точно сега тя щеше да й потрябва.