Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love’s Secret Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
castanea(2013)
Допълнително разпознаване и корекция
Xesiona(2013)

Издание:

Дебора Сатинууд. Тайният огън на любовта

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. —Добавяне

Глава четиринадесета

От мястото си върху стола от будоара, с обути в червени марокански чехли крака, увиснали на няколко сантиметра от пода, Силван разглеждаше мъжа, небрежно отпуснат в умората си до леглото на лейди Торп. Подобно на заек, хипнотизиран от ястреб, лорд Торп не можеше да откъсне очи от чертите на богоподобното същество, чиито рани, добити в схватки, бяха сякаш сигнални знаци за неговата мъжественост. От едната страна бяха крехките детски раменца на Силван, а от другата — широките рамене на Форест, които не се побираха в стола. Над тях се издигаше могъщ и изваян врат, а косите му се пилееха на гъсти вълни. Сигурно никой от античните олимпийци не е притежавал по-класически изрязан профил. Дори покритите му с белези ръце, получени докато е защитавал честта на съпругата му същия този ден, запазваха идеалната си форма и гъвкавостта на пръстите.

Очите на капитана бяха сведени към пода, тъмните му ресници ги покриваха и Силван се запита какви ли мисли го вълнуват. В блестящите черни очи обикновено се четеше волева целеустременост или дълбоки и истински чувства, но овладявани непрекъснато със завиден самоконтрол. Сега обаче не забелязваше присъствието на останалите, а самоконтролът бе забравен. И проличаваше старателно прикриваната беззащитност. Точно тя стигаше до сърцето на Силван, смекчаваше ревността му, защото означаваше, че и най-съвършените и красиви човешки същества бяха подвластни на болката и изгарящите желания така, както и той самият. Подчинени на копнежа по нещо недостижимо и в същото време мъчително близко.

Погледът на Силван се премести върху Лизбет. Тя безшумно преглъщаше бульон от порцеланова чаша, без да откъсва очите си от нея, сякаш се страхуваше да го направи даже за секунда — да погледне към съпруга си или към любимия. Восъчният цвят на лицето й беше все още ужасяващ и всяка нейна черта издаваше слабостта й, а кожата й беше прозрачна като алабастър, през който проникват слънчеви лъчи. Ръката й трепереше, а лешниковите очи се открояваха огромни и бляскави. Но дори и сега красотата й беше достойна за възхищение.

Лизбет не допускаше често съпругът й да я вижда с разпусната коса; сега видът на това течно злато му причини болка. Всичко красиво му причиняваше болка. Красотата събуждаше любопитството му и той обичаше да се заобикаля с красиви неща, да ги изследва отблизо, всяка частица от тях, сякаш искаше да проникне в самата същност на красотата.

Лизбет беше не само прекрасно въплъщение на женствеността, тя беше единствената жена, до която лорд Торп бе допуснат. При редките случаи, в които младият, неизвестен граф Тилбъри бе канен и се появяваше в отбраните кръгове на обществото, дамите се ужасяваха от вида му и се криеха зад разтворените си ветрила. Избягваха го, сякаш беше звяр, облечен в официални дрехи. През целия си живот беше принуден да понася подобно подигравателно отношение или отблъскваща студенина. Дори собственият му баща го беше презирал. Децата, които рядко срещаше, докато растеше, бягаха от него с писъци или го замеряха с камъни. Никой не се осмеляваше да играе с прегърбения изрод, когото оприличаваха на крастава жаба.

Не по-малко самотни бяха и зрелите му години, защото опитите да се включи в социалния живот се превръщаха в мъчение. Наложи се да прекъсне дори пътуването в Европа след завършване на образованието, защото бе получил един от пристъпите си във фоайето на един хотел, при което се беше вдигнала страшна врява.

Когато Лизбет се съгласи да му стане съпруга, не можеше да повярва, че съдбата е толкова благосклонна към него. Естествено първите стъпки в тази насока бяха направени от лорд Татършал, но Силван не се осмеляваше и да предположи, че дъщеря му ще приеме сватбения ритуал, след като само веднъж зърне отвратителния му вид. А тя го бе сторила. Макар очите й да запазиха стъклената си безизразност, приковани в олтара, докато повтаряше брачната клетва, гласът й звучеше ясно като камбанен звън.

Минавало му беше през ума, разбира се, че лорд Татършал е поощрил дъщеря си да приеме този брак, но никога не се бе замислял как виконтът е успял да я склони. Въпреки това през всичките години на брака им Лизбет не беше и споменавала за принуда. За известно време Силван даже си бе разрешил да мисли, че тя наистина го обича.

Сега я наблюдаваше как оставя чашата и се отпуска върху възглавницата. Главата й беше немощно увиснала като сведеното венче на цвете върху крехко стебло. Най-сетне загадката на омъжването й за него започваше да става по-разбираема, истината изплуваше най-отгоре, както каймакът във ведро с мляко. Поне му се струваше, че сега знае защо е застанала редом с него пред олтара.

Лорд Торп никога не бе осведомяван за най-новите клюки, никога не бе имал доверен човек, той се бе изолирал от хорските сплетни. Но напоследък съвсем изненадващо се бе появил източник на информация. Скоти Стоун му беше разкрил историята на нейното минало, повтаряйки разказите, които все още се носеха от уста на уста из Уинтърспел.

Разказал му беше и за момчето, което са наричали Енвил. Момчето, което се беше завърнало като мъж и днес беше отправило предизвикателство към всички селяни.

Тези разкрития не промениха, нито пък намалиха по някакъв начин любовта на Силван към съпругата му. Продължаваше да счита за огромна милост от съдбата да я има за своя жена. Наученото му помогна по-добре да разбере що за човек е Лизбет.

Още в първия й поглед към Форест Йорк Силван беше разпознал любовта. Съпругата му, хранеща любов към друг мъж — това го беше съсипало. Винаги се беше стремил да получи такъв поглед, пълен с обожание от нея. Но той беше насочен към друг и това го бе разтърсило из основи, беше предизвикало удивлението как е възможно такава силна любов да разцъфти толкова бързо. Очевидната положителна реакция на капитан Йорк беше другата главоблъсканица. Зад суровата си красота капитанът се беше опитал да прикрива силата на чувствата си, но привидната му сдържаност още по-сигурно го издаваше.

А сега Силван знаеше историята на любовта им.

Дори съумяваше спокойно да гледа как Йорк взима ръката на Лизбет в своята и нежно й говори с тих глас:

— Трябва да вървя, Лизбет. Ако се нуждаеш от мен, прати ми вест и аз ще дойда.

Покритият с рани, но удържал победа воин се изправи в целия си внушителен ръст и се наведе към едва виждащата се сред завивките жена. Силван не можа да чуе думите, които му прошепна. Отговорът му, с който изглежда й даваше кураж, беше казан по същия начин. След това за кратко гостът се поколеба, сякаш желаеше да я целуне. Но не го направи.

Силван се изправи и застана пред съперника си, когато другият се приготви да си тръгне. Няколко секунди и двамата се разглеждаха. Никой не проговори и след един поглед с недвусмислено предупреждение към домакина си, Форест тихо излезе.

След като вратата се затвори зад него, Силван обърна главата си към Лизбет. Довлече се до леглото й като бито псе, отпусна се върху подиума като грешник върху пейката за молитва и положи главата си до ръката й.

— Никога не съм искал да се разболяваш — даде воля на уплахата си, получил най-сетне възможност за това. — Не съм целял да ти навредя. Всичко е една ужасна грешка, плод на лудостта на един жалък глупак! Прости ми, прости ми. Ще можеш ли някога да простиш егоистичното ми безразсъдство?

Отначало на Лизбет й беше невъзможно да говори със съпруга си. Можеше само безмълвно да гледа тресящите се рамене и здраво стиснатите ръце. Не преставаше да се пита как е могъл да извърши стореното от него — мекушавият и боязлив лорд Торп почти убиец, неин убиец?

Накрая, при неспиращите му ридания и гледката на жалко свитото му тяло, ледът на отвращението й започна да се топи. Каквито и да бяха грешките му, не можеше да бъде жестока с него, да го наказва с мълчанието и студенината си. По някое време се усети, че потупва ръката му също като ядосана майка, опитваща се да успокои детето си, разкаяло се за извършена пакост.

— Започнах да ти давам капките в деня на сватбата ни — призна графът съкрушено, все още заровил лице в завивките. — Капка-две, колкото да те накарат да се отпуснеш. Наркотикът се добива от цвете с голямо венче и ярък цвят — добави той, сякаш това можеше да направи обяснението му по-приемливо. — Мислех си, че сладкият и успокояващ извлек от това цвете ще ти помогне. Ще ти помогне да бъдеш по-щастлива с мен. — Когато вдигна изпъкналите си очи да я погледне, те бяха зачервени и овлажнели. — И мисля, че помогна. Ти седеше в скута ми без притеснение. Гледаше ме, когато ядяхме заедно и дори ми държеше ръката, без да изпадаш в истерия. — Разтърси глава и възкликна: — Не успях да преглътна отвращението ти в нощта след сватбата ни. Не исках никога отново да видя такъв ужас в очите ти.

Споменът го накара да потрепери и той стисна ръката й.

— С време ти се пристрасти към наркотика. Когато намалих дозата, започна да страдаш от такова непоносимо главоболие, че в уплахата си я увеличих отново, за да облекча страданието ти. Не бях на себе си от тревога как да постъпя особено при настояванията ти да пиеш вино или някакви прахове, предписани от лекаря, след като вече беше погълнала наркотика. Една невинна постъпка като лавина се беше превърнала в нещастие. И завърши с един кошмар. — Той целуна ръката й. — Миналата нощ ти сипах прекалено много, знам. О, колко добре знам! — Отправеният му към небесата поглед беше пълен с разкаяние. — Но аз мислех… Аз мислех… О, не мога да го кажа! Твърде срамно е.

Лизбет издърпа ръката си.

— Това, което направи с мен, Силван, е много лошо — обвини го тя. Припомни си болката и объркването, от които беше страдала години наред. Безразсъдството на съпруга й едва не бе отнело живота й. Не можеше да разбере как по-рано не е заподозряла лудостта му. До такава степен се бе доверила на обожанието му към нея, че беше пренебрегнала опасността от фанатичната му природа.

— Проклет да съм! — изпищя той пронизително. — Проклета да е обвивката, в която е затворена душата ми. Проклет да е денят, в който съм се родил, заченат от каприза на някое дяволско изчадие!

Уплашена, че ще изпадне в пореден пристъп от силната възбуда, Лизбет взе мокрото му от сълзи лице в ръцете си.

— Всичко е наред, Силван, всичко е наред — уморено се отрони от устата й. — Прощавам ти. Разбирам защо си направил така.

Което беше истина. Ясни й бяха и умът, и сърцето му. В прилив на самообвинение си припомни малката тъмна ръка, обвила кръста й, докато беше под влиянието на наркотика. Независимо от ръста и външния си вид, Силван беше мъж и имаше всички физически желания на мъж. Тя беше отбягвала физическия контакт с него през всичките години на брака им, а съпругът й просто можеше да я принуди да го върши въз основа на правата си от брачния договор. Можеше ли сега да го осъжда за постъпка, към която самата тя го беше подтикнала?

Тя му прощаваше. Думите й запалиха в грозните очи на графа блясъка на такава възторжена благодарност, че Лизбет отклони погледа си от тях. С тих глас лейди Торп го помоли да й даде възможност да си почине.

След като вратата леко се притвори зад него, тя пъхна ръката си под възглавницата. Там опипом намери медальона от Форест и го стисна здраво, след което го притисна към устните си.

 

 

На следващата сутрин Силван подбра дрехите си много грижливо и се натъкми в лютиковожълта жилетка, бледосин жакет и сапфиренозелени бричове. Идеята му беше чрез облеклото си да внуши представата за летен ден, която да освежи външността му.

В часовете преди разсъмване той беше изработил в детайли план, който искаше да бъде сигурен, че ще изпълни безупречно.

Докато се разхождаше в спалнята си покрай картини, изобразяващи японски градини и пагоди[1], заливаха го бързо сменящи се вълни на трескаво съмнение и студена увереност. Планът беше добър, но окончателният му резултат оставаше неясен — като края на път, скрит в мъгла. Налагаше се още да помисли върху него, може би подходящото разрешение само щеше да дойде след време.

Преди още росата да се е вдигнала, той се втурна навън, размахал сребърни градински ножици и закриволичи между лехи с жълти гладиоли, пурпурни ириси, бели кампанули и сладко ухаеща лавандула, докато мярна цветето, което търсеше — с цвят, който беше най-подходящ да бъде поднесен на несправедливо озлочестената му съпруга. Цвят, който можеше да говори за неговите чувства по-добре, отколкото думите. Освен това Силван беше страстен почитател на поетичната изразност.

Малките цветчета, като сърчица, го очароваха още от дните на детството му и забравил за чистите си бричове, графът коленичи направо върху земята. Ръката му се протегна и обхвана едно цветче. Колко съвършена беше формата върху дланта му, как трептеше с розовите си багри. Прорязано от сини жилчици, то му напомняше за късчето, пулсиращо с вълненията на всяко човешко същество в гърдите му. Дали божествената промисъл го беше сътворила в момент на шеговито или патетично настроение?

Прехапал устни, Силван разглеждаше двете точици, подобни на капки кръв, които се оформяха в края на венчелистчето.

— Колко много прилича на бедното ми сърце — въздъхна той.

Ножиците прерязаха стеблата на дузина клонки, докато самият граф весело се кискаше при вида на толкова много сърчица, чиито гроздове подскачаха като нанизани на връв дрънкулки. Заниманието му така го беше погълнало, че не дочу жуженето на кръжащата около букета пчела, докато насекомото не увисна във въздуха пред ръцете му.

Обзет от паника, той захвърли китката на земята. Развика се с цяло гърло и със залитане се втурна с всички сили по пътечката, размахал ръце като криле на вятърна мелница. Той изпитваше смъртен страх от пчели, откакто навръх десетия му рожден ден, една пчела го бе ужилила по ръката, докато береше ягоди. Тогава докторът строго го бе предупредил, че повторно ужилване ще има фатални последствия и той може да умре само за няколко минути.

Смърт, смърт смърт… — редеше монотонно лорд Торп, докато продължаваше да тича.

Внезапно лордът прекрати стремглавия си бяг толкова рязко, че за малко не се просна по очи. Сега пък умът му вихрено препусна от мярналата се в главата му мисъл и той се обърна назад.

Толкова просто, така невинно, разрешението на плана му се бе явило, като че ли орисниците се бяха смилили над проблемите му. Почти се усмихна от доволство на чудесната си идея… и заедно с това потрепери от ужас.

 

 

Когато по-късно потропа на вратата на спалнята на Лизбет, Силван държеше букета с едната си ръка, а с другата стискаше пакетче, овързано с панделки. След като получи позволение да влезе, той отвори вратата и я поздрави със сияеща усмивка. Поклони се официално и й връчи цветята с церемониален жест.

— Ах, мила моя — каза той с най-жизнерадостния си тон, — днес изглеждаш много по-добре. Цветът по бузите ти може да съперничи на този на градинския ми подарък.

Лизбет му отвърна с изнурена усмивка и придърпа нагоре обшития с дантели чаршаф, за да прикрие целомъдрено гърдите си и прие подаръка му.

— Прекрасни са — промърмори тя.

— И с много важен смисъл, вложен в тях — добави графът. — Много важен, много важен.

Тя кимна, но усети напрежението, вмъкнало се в разговора им.

— На писалището в будоара има кристална ваза — каза Лизбет и му подаде обратно кичестите цветове. — Би ли могъл да я напълниш с вода и да я поставиш ето там, до прозореца?

Не искаше да са близо до нея. Не искаше нищо да й напомня за Силван и окаяната му постъпка. И макар да беше започнала да се възстановява от съкрушителната доза наркотик, като се изключат възпаленото гърло и изтощението, още не беше възвърнала душевното си равновесие.

Най-сетне й бе предоставена основателна причина да напусне граф Тилбъри и да свърже живота си с Форест. Силван едва не я бе убил. Без намесата на Форест в този момент тя щеше да лежи спокойно и тихо в продълговатия лъскав черен сандък, оградена с лилии. Лорд Торп едва ли щеше да има основания да я обвини, че го изоставя. И дори да скърбеше за нея, да плачеше и да си скубеше косите, да се топеше като свещ, беше си го заслужил, безжалостно заключи лейди Торп.

Вазата с цветята беше напълнена с вода и поставена точно на указаното място. След това графът се обърна към нея с безпомощно отпуснати ръце и толкова любов и тъга в погледа, че тя потрепери.

— Д-донесъл съм ти и нещо друго — каза тихо той и се заклати тромаво напред, за да постави пакетчето върху завивката, сякаш го предлагаше на кралица, и я подкани да го отвори.

— Знам как си копняла да пътуваш през всички години на брака ни — продължи той монолога си с треперлив гласец, докато съпругата му развързваше панделката. — Но поради своя егоизъм аз… — сведе очи — винаги съм те разколебавал.

Лизбет отвори пакета, съдържащ най-различни туристически брошури, разписания на влакове и реклами на странноприемници, хотели и ресторанти. Тя ги разгледа едно по едно и забеляза, че всички те са за остров Уайт.

— Мисля, че е време да отидеш на почивка — вметна Силван, загледан в озадаченото й лице. — Толкова си бледа и слаба, а това продължава вече дълго, че са ти необходими слънчева светлина и чист въздух, и то в изобилие. А казват, че климатът на остров Уайт е отличен. Погледни тук. — Той разрови купчината рекламни брошури. — В монографията си „Лечебното въздействие на климата“ сър Джеймс Кларк препоръчва въздуха на Вентнор като изключително здравословен.

Лизбет беше като замаяна. Изненадата събуди у нея трепетно вълнение. Не смогваше да удържи ръцете си да не треперят.

Почивка на остров! След дългите години на затворничество в Уинтърспел, на монотонен живот сред една и съща обстановка, сред едни и същи хора и редуващи се едни и същи дни, мисълта за промяна почти я плашеше. Какво ли щеше да усети да се събуди от мириса на море, да се вози на кораб и да обядва раци и шампанско, в който ресторант си избере? Как ли щеше да се чувства да бъде далеч от Уексфорд Хол, от главоболието и от нахалните погледи на ония от селото?

Тя се взря в нежните и внимателни очи на съпруга си. В тях живееше любовта — дълбока, както винаги, а освен нея — и най-искрено разкаяние. Като изкупление той й предлагаше първия истински подарък за нея, който можеше да й даде. Жертвата, която правеше, беше голяма — да я остави да пътува, да се разхожда по улици и да среща погледите на множеството.

Сякаш от старание да не развали удоволствието на Лизбет от изненадата, лорд Торп не направи опит да хване ръката й или да я докосне.

— Вземи Мери с теб — добави той меко — и стой колкото желаеш там.

Главата на Лизбет рязко се повдигна. Искаше да каже, че тя ще замине сама?

— Можеш да тръгнеш, когато се почувстваш достатъчно добре. Ще изпратя лакей да осигури билетите ви за влака.

Лизбет не откъсваше погледа си от Силван. Трудно й беше да го възприеме освободен от стремежа си да я обсебва изцяло.

— Казват, че поетите обичали острова — размечта се той, заигран с дантелата на маншета й. — Казват, че мястото е пълно с романтика… място за влюбени.

В погледа на съпругата му се появи любопитство.

В този момент графът се обърна и излезе от стаята.

Възможността да отпътува някъде за първи път от младежките си години насам силно развълнува Лизбет. Едва съумяваше да сдържа ентусиазма си веднага да осъществи идеята, не й се искаше да губи време за приготовления, затова лакеят, който трябваше да уреди формалностите, беше изпратен да свърши тази работа две седмици по-късно.

В тези четиринадесет дни Силван беше самата нежност и деликатност — без да я следва по петите като куче, без да изисква вниманието й, както бе правил това досега. Престанаха жалостивите му увещания да седят заедно до огъня, спря ритуалното броене на дните, оставащи до брачния ритуал. Грижите, които полагаше за нея, бяха всестранни, но сега той не се натрапваше. Винаги се оказваше достатъчно наблизо, за да й даде съвет, ако тя поиска, но иначе се стараеше да остава незабележим. Дори не се хранеха заедно, освен ако тя специално не го поканеше, а в спалнята й въобще не смееше да пристъпва. Нямаше повече сцени, нито драматизъм, нито умилкващи се изблици на страст.

Не би могъл по-добре от това да й покаже колко много я обича.

Вечерта преди заминаването й лорд Торп любезно я помоли за един разговор в салона. Там първо й наля чаша шери и след като се разположи на достатъчно отдалечено място от нея, й пожела спокойно и приятно пътуване.

Докато му благодареше, тя се опита да потисне зародилото се усещане за надвиснали неприятности. Сякаш някакъв злокобен вятър бе подухнал през отворения прозорец и бе пошепнал думата беда в ушите й. Сърцето й изведнъж бе сграбчено в ноктите на предчувствие за гибелно нещастие.

— И нещо друго, Лизбет. Що се отнася до онзи ден в средата на лятото… — Гласът му бе снишен, сякаш същото предвестниче на злощастие бе прелетяло и край неговото ухо.

Лизбет неспокойно мачкаше кърпичката си, а лицето й побеля при споменаването на деня и значението му.

— Никога не съм очаквал от теб да ме обичаш. — От устата на лорд Торп внезапно се отприщи поток от думи. — Знам, че е невъзможно. Беше просто един мой прекрасен сън. Като омагьосан аз пренебрегнах гласа на разума и очаквах да стане чудо и да промени теб или мен. Както в някоя от глупавите детски приказки. Повярвай ми, знам какво представлявам всъщност. Наистина. Говоря ти искрено, а не от самосъжаление или да те накарам да се чувстваш виновна. Искам да разтвориш сърцето си, когато си на острова и заради мен. Бил съм несправедлив към теб много пъти. И по много причини.

Преди да чуе тези думи, Лизбет твърдо бе решила да уведоми с бележка Форест Йорк за заминаването си, като му подскаже, че той трябва да реши дали да се присъедини към нея там. Сега не можеше да го стори. Щеше само да му пише, че за известно време заминава на почивка.

Тази глътка свобода беше специален подарък от Силван, неговото изкупление. Не можеше да го опетни с изневяра.

 

 

Рано на следващата сутрин, след като куфарите й бяха натоварени в каляската, а Мери се настани вътре с шапката и шала й, Лизбет се усамоти в скромния параклис в източния край на имението. Коленичи пред олтара и сведе глава в молитва, все още измъчвана от необяснимото лошо предчувствие, което не можеше да прогони от себе си. После измъкна от маншета на ръкава си краткото послание за Форест и забърза към готовата да потегли каляска. Преди да се сбогува със Силван, пъхна незабелязано хартийката в ръката на лакея.

— Бъди внимателен — прошепна тя на съпруга си и му протегна облечената си в ръкавица ръка за церемониална целувка.

— Довиждане, скъпа ми Лизбет — отвърна той и закачи на ревера й разцъфнала млечнобяла роза. — „Ще те обичам в диханието, усмивките и сълзите на целия си живот!“

Сетне й помогна да се качи в купето, затвори вратичката и вдигна ръка за сбогом. Докато каретата се отдалечаваше, лордът се обърна към лакея:

— Струва ми се, че лейди Торп ти повери някакво писмо?

Мъжът пред него се изчерви и графът добави:

— Може ли да го получа?

Сграбчвайки плика, дребничкият господар на Уексфорд Хол — тържествен и самотен, се насочи към владенията си, където веднага се затвори в библиотеката. Там първо нахрани с парченца ябълка папагала си, като му разреши да кацне върху ръката му, докато самият той се настани зад бюрото и потъна в четене на том с поезия.

Бележката, написана от съпругата му до Форест, лежеше непокътната до ръката му.

Четенето приключи час по-късно и едва тогава вниманието му се насочи върху плика, съдържащ почти със сигурност най-нежно любовно послание. Пръстите на графа трепереха, когато взе златно ножче за отваряне на писма и разряза тънката хартия. Зачете на глас:

„Мой скъпи Форест,

Сърцето ми е преизпълнено с най-нежни чувства, безкрайна благодарност и други преживявания, които не се осмелявам да назова. Не съм и способна да намеря подходящите думи да ги изразя. Това няма значение. Знам, че ще ме разбереш, защото сърцата и душите ни винаги са трептели в един и същ ритъм, не е ли така?

Получих подарък. Силван ме изпраща на почивка. Ще отсъствам само няколко седмици, но като знам колко се притесняваш за мен, изпращам ти тази бележка, за да те уверя, че съм напълно възстановена.

Погрижи се за раните си, мой смели любими. Не знам кога ще мога да те видя отново.

Л.“

Силван прочете последния ред, постави посланието на бюрото и поклати глава.

— Не, не, не, моя вярна, моя чиста Лизбет. Това, което си написала, не е достатъчно за моя план. Опасявах се, че ще трябва да го съчиня вместо теб!

Хартията бе смачкана и захвърлена, а от едно чекмедже на бюрото лорд Торп извади лист хартия със същия герб. След това взе писалката си и я натопи в мастилницата.

„Мой скъпи Форест, (вече написано с неговата ръка)

В този момент аз заминавам за остров Уайт. Там ще бъда във Вентнор и ще отседна в хотел «Есплънейд». Мястото е романтично и идеално подхожда за двама влюбени, които искат да прекарат заедно много дни и безкрайни нощи. Ще те очаквам.

Л.“

Листът беше внимателно сгънат и пъхнат в плик. После Силван позвъни на лакея си и му заповяда лично да връчи бележката. След това го освободи и отново потъна в самотата си. Но щом вратата на библиотеката се затвори зад прислужника, той се отдаде на отчаянието си, отпуснал грозната си глава върху бюрото.

— Обичам те, моя Лизбет, живот мой — прошепна скръбно Силван. — Опитах се да ти дам всичко, което можеше да се купи със злато. Обожавах те, възхищавах ти се, коленичил в краката ти. Прости ми моето желание да те имам, то е низко, егоистично и отблъскващо, знам. Какъв парадокс, червеят да моли най-красивото цвете да се гърчи в пръстта заедно с него? Опитах се да ти предложа любовта си и най-позорно се провалих, затова ще се опитам да те възмездя. Ще се опитам да ти дам това, което сърцето ти желае. Една богиня заслужава своя бог.

После същите думи бяха записани от граф Тилбъри, запечатани с червен восък и оставени на бюрото.

Краката му със залитане го отнесоха навън, където очите му се порадваха на яркия пролетен светлик, ноздрите му се изпълниха с уханието на ябълков цвят, лавандула и глициния, а ушите му чуха хора на хиляди пернати певци.

Заклатушка се замаяно през овощните градини, изкачи почти лазейки старо каменно стъпало, разпръсна стадо блеещи овце с разветите пешове на палтото си. Спря на поляна, покрита с детелина и люцерна, където зърна две грижливо подредени редици от кошери. Бяха поне дузина, боядисани в бяло, и той се приближи до най-близкия от тях до пясъчната пътека.

За момент застина на пет-шест метра от кошера, заслушан във вятъра, шумолящ в клоните на буковете, докато слънцето посребряваше листата им. Зарадва го красотата на една нашарена с точки пеперуда. Но най-вече се наслаждаваше на просто организираното съвършенство на природата.

После вниманието му се съсредоточи върху рояка пчели пред него. Като хипнотизиран погледът му заследи неизброимите неуморни пчели, заети активно с обичайните си задачи, стрелкащи се с бързите си крилца навън и навътре от рояка.

Силван направи предпазливо крачка напред, после още една, и още… докато жуженето на пчелите забуча в ушите му. Беше толкова близо до рояка, че можеше да различи всички подробности на закръглените златисти телца, покрити с мек мъх. Виждаше мъничките изпъкнали черни очички, когато изпълзяваха от мрака на кошера в слънчевата светлина.

Една по една те започнаха да кръжат около главата му, разтревожени от нашествието, сякаш предупреждаваха натрапника да се махне.

Той си пое дълбоко въздух и изчака мелодията на крилцата им да го омае. Тогава се хвърли рязко напред, хвана капака на кошера и го отмести с едно движение.

Раздразнените му обитатели се събраха в златисточерен облак.

С вик на воин, тръгнал смело към смъртта си, Силван загреба с безформените си ръце скъпоценния плод на труда им. Пръстите му се заровиха дълбоко в сладкия кехлибарен мед, поеха от топлината му.

Тогава болката предизвика само усмивка върху устните му…

Бележки

[1] Пагода — храм или култова сграда в Южна и Източна Азия; многоетажна постройка, подобна на кула. — Б.пр.