Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (13)

Глава тринадесета

Лизбет затвори вратата към салона толкова внимателно, че резето почти не изщрака. Силван дремеше в стола с увиснала на една страна глава, а книгата, която четеше, беше оставена отворена на табуретката за краката му. Предполагаше, не бе дочул нищо за днешната случка на панаира. С повече късмет нямаше и да узнае — преди малко бе подкупила личния му прислужник. С повече късмет мъжът й щеше да продължи да дреме в креслото си още някой и друг час и даже нямаше да усети, че е излизала през нощта, за да се втурне към любимия си. Все пак се налагаше да бъде внимателна със слугите и затова забави крачките си, когато се озова на терасата, чиито френски прозорци бяха отворени — сякаш беше излязла за малко на въздух. Няколко минути тя небрежно ходеше по терасата, като от време на време вдигаше глава към мъждукащите звезди. Дори се наведе да откъсне няколко герании от голямата мраморна саксия, в която бяха посадени.

Беше нагазила в несигурните пясъци на измамата. В живота й все повече се настаняваха неистини и това дълбоко я опечаляваше, защото противоречеше на характера й. Но вече бе затънала в тях и не виждаше начин да се освободи. От най-ранно детство се бе научила да използва най-убедителните лъжи, за да може да вижда Енвил, да седи до него на моста им, да го обича. А по-късно — да бъде готова всеки момент да излъже, за да защити детето си. Сега мамеше съпруга си и теглото на тази двойственост и двуличие засилваше непоносимо угризенията на съвестта й. Мислите й обаче не успяха да я спрат. Дори не се обърна назад. У нея не съществуваха колебания, защото нищо на този свят не можеше да се сравни или да угаси копнежа й по Енвил. Не я плашеха и най-ужасяващите последствия, любовта й вече не се подчиняваше на разума.

След като се спусна по каменните стъпала, тя се заразхожда безцелно, за да скрие посоката, в която смяташе да тръгне, от нечии любопитни очи, наблюдаващи я от къщата. После незабележимо насочи стъпките си през окосената трева на моравата, покрай ромолящия италиански фонтан и прецизно подкастрените храсти в градината. Ускори ход чак когато се оказа зад градинската стена и извън потоците светлина, струящи от високите прозорци на имението. След това повдигна полите на дрехата си до коленете и затича, без да обръща внимание на замъгляващата съзнанието й болка в главата и предчувствието за надвиснала беда, което се опитваше да я възпре от лудешката й постъпка.

Беше толкова тъмно, че отначало едва успя да налучка пътеката, която трябваше да следва, а по-нататък се запрепъва в паднали клони, прекатурени камъни и сплетени треволяци. До слуха й достигаше шума на дребни нощни животинки, които бягаха от пътя й на по-безопасно място, предупредени от тропота на нозете й. Стори й се, че чу бухането на сова, а на два пъти долови и грубия басов лай на хрътка.

Измина в бяг около километър, след което, задъхана, продължи в бърз ход. Проклинаше разстоянието, отделящо я от Енвил. То изяждаше и без това малкото скъпоценно време, откраднато за него. Къщата му вече се виждаше през тънките стволове на кедровите дървета, отпечатили се като черни линии върху накъсаното от облаци небе. От нито един прозорец не се процеждаше светлина, сякаш сградата бе изоставена от обитателите си. Но той беше вътре. Лизбет го знаеше. Никъде другаде не би могъл да даде почивка на пребитото си тяло.

Лизбет заобиколи къщата, изкачи се по стълбите към задния вход, почти безшумно отвори вратата и влезе. За момент остана неподвижна, докато се ориентира. В кухнята беше тъмно като в рог и тя протегна напред ръце, за да не се блъсне в маса или долап. Мина през малката трапезария и продължи през гостната, където не успя да избегне сблъсъка с неочаквано изпречилата се на пътя й маса. Подмина я предпазливо, движейки се с рамото напред, после и двата стола до нея, преди в стаята отчетливо да прозвучи изщракване.

— Добра мишена си.

Лизбет се завъртя бързо и съзря дълга фигура просната на дивана. Когато зрението й успя да проникне отвъд сенките, стелещи се над тялото, различи бялата риза, светлокафявите бричове и продълговатото лице на Форест. Ръката му държеше колта, насочен срещу гърдите й.

— Следващия път се облечи в черно — проточи иронично гласът му. — И с по-малко фусти. С тези не можеш да се промъкваш, без да те усетят. А и парфюмът ти те издава. — Без да бърза, той наведе револвера и го остави встрани, но не направи даже опит да стане от дивана.

Лизбет моментално усети, че е пил. Езикът му трудно разчленяваше думите, а в стаята миришеше на уиски.

— Проява на светска любезност ли е посещението ви, графиньо? — лениво се заинтересува домакинът. — Ако е така, надявам се не очаквате от мен да се изправя и да се поклоня или нещо такова. Не съм във форма, приемете извиненията ми.

Тя се приближи и застана до дивана, а роклята й докосна съвсем леко провесената му ръка.

— Исках да видя как се чувстваш… — отрони се от устните й, докато коленичеше редом.

— Как се чувствам след веселбата на панаира, така ли? — По гласа му пролича, че е в добро настроение. Той вдигна ръце пред лицето си и заразглежда кокалчетата им, като ги приближаваше и отдалечаваше от очите си. — Изглежда съм загубил малко кожа. И май нищо повече не ме притеснява.

Лизбет се разсмя, за да се освободи от напрежението си:

— Не чувстваш нищо, защото си се напил.

Форест обърна глава и я погледна засрамено:

— Н’истина ли мислиш така?

Тя с усмивка пое ръката му в своите и усети мъжката й грубост и сила, наранената кожа върху нея.

— Да, така мисля.

Той не отдръпна ръката си, а захлупи с другата си ръка нейните и за известно време никой от двамата не проговори. Лизбет просто се наслаждаваше на близостта му, на неясно очертаното му тяло, излегнато на дивана, на спомена за великолепието и силата му, когато се бе опълчил срещу цялата враждебно настроена тълпа. Разкъсваше се от желание да се отпусне и да остана сгушена до него завинаги.

Забеляза, че все още беше с окървавената риза с разкъсани ръкави. Долови миризмата на земя от бричовете му и топлото ухание на пот и сапун — ухание на мъж. Отпусна глава върху сплетените им ръце и потърка буза в костеливата му китка.

— Знаеш ли, не беше необходимо да го правиш — прошепна малко след това. — Не беше необходимо да се биеш.

Пръстите му леко се отпуснаха, сякаш той се отдръпна. И когато гласът му достигна до нея, в него вече нямаше шеговити нотки.

— Напротив, трябваше.

Тя докосна рамото му.

— Така, както трябваше да им покажеш, че ти си Енвил?

— В Кулата вече знаеха. Беше само въпрос на време новината да се разпространи. Някой неизвестен щедро ми остави няколко подкови за подарък на стълбите пред вратата ми.

Внезапен полъх на вятъра разлюля дантелените завеси и те заприличаха на източени призрачни силуети. Студен и влажен въздух пропълзя през стаята и Форест потрепери. Лизбет се изправи и се наведе над лицето му. Даже в тъмнината върху него личаха следите от боя.

— Настинал си — каза загрижено тя.

— Не — възрази Форест, без следа от притеснение. — Типична реакция на организма, който възмутено протестира срещу неуважението, което проявих към него днес следобед.

Лизбет положи нежно глава върху рамото му и обви гърдите му с ръка, сякаш да облекчи страданията му.

— Ти ме накара да се гордея с теб. — Пръстите й се плъзнаха по могъщата извивка на мускула на ръката му. — Много да се гордея! — Гласът й беше развълнуван. — Беше толкова внушителен! И така царствен в презрението си към тях! Наблюдавах лицата им, когато започнаха да осъзнават кой си ти всъщност — трябваше да видиш страха в малките им злобни очички. Дори някои от старите вещици те помислиха за сатаната, дошъл да им отмъсти.

Форест изсумтя.

— А и твърдостта ти, докато ги поваляше един след друг… — добави тя, докато ръката й го милваше, отмахвайки къдрица, паднала върху очите му. — Никога не ти е липсвала смелост, нали, любими мой? Когато бях малко момиченце, често те гледах да се биеш със селските момчета и се чудех как успяваш да издържиш на непрестанните им злостни подигравки, как никога не се отчая. Винаги съм желала да имам поне половината от твоята смелост… И все още го желая.

Той докосна косата й — толкова дълго беше копнял да го стори — и нежно я приглади зад ухото й. За миг се замисли и когато проговори, гласът му беше много сериозен.

— На теб не ти липсва смелост, Лизбет, но всяко нещо има своя цена.

— Не. Не е вярно — възрази пламенно тя. — Никога не съм била целенасочена като теб. Спомняш ли си как ме наричаше „тетка“, когато бяхме деца, защото не се съгласявах с някои от безумните ти планове за срещите ни? И се опасявам, че тази моя невъзприемчивост се дължеше повече на страх, отколкото на добродетел.

— Ако не ти достига целенасоченост — настоя упорито Форест, — то е, защото ти влияя зле от самото начало. Какъвто съм си непоправимо пропаднал тип.

— Не ти си причината — говореше му, допряла буза до рамото му. През ризата му я заливаха горещи вълни, а отчетливите удари на сърцето му пулсираха в нея. — Виновно е единствено желанието ми към теб.

Той помилва косата по слепоочията й, без да отговори, а тя с въздишка сподели с него бремето на главоболието, измъчващо я тази вечер, както всяка друга.

— Гълтала съм какви ли не прахове и капки — всякакви, въпреки че Силван не ми разрешава да взимам най-силните от тях. Нищо не помага. Единственият ефект от лекарствата е, че ужасно ми се доспива. Толкова, че понякога се опасявам, че няма да се събудя.

Като чу думите й, Форест се изправи и като се подпря на лакът, стисна брадичката й в ръката си.

— Тогава, по дяволите, не пий никакви прахове или това там, което лекарят ти предписва. — Тонът му беше категоричен. — Закълни ми се, че вече няма да го правиш.

Лизбет се усмихна. Стана й приятно от загрижеността му. Внимателно побутна лакътя му и го накара да се отпусне отново назад. Той остави ръката си да се спусне по гърба й — там, където минаваше редицата на перлените копчета, после допря до бузата й разранените кокалчета на ръката си, сякаш нейната мекота щеше да ги излекува по-бързо. В следващия миг устните на Лизбет се долепиха до вдлъбнатината под брадичката му, където яката на ризата се бе разтворила. После с благоговение целуна подутите клепачи, влажната вежда и накрая се спря на плътните устни, които очакваха нейните.

Дишането на Форест се учести и той се напрегна. Притисна плътно устните си към нейните и страстно отвърна на целувката й.

Опиянена от любовната магия, Лизбет се върна мислено към готовността му да я защити с цената на кръвта си и цялостно се отдаде на удоволствието от мига. Пръстите й се плъзнаха от гъстата коса надолу по широките, твърдо очертани рамене, които по-рано лъщяха на слънцето окъпани в пот. Пъхна ги под ризата и напипа белега, който той бе открил с презрение към всички, дръзнали да му се подиграват. Бяха вече свързани от магия, от която кръвта й луда запулсира, а тялото й се устреми към него, търсещо все повече и повече близост. При все това този устрем не губеше нито за миг нежността си, защото тя не забравяше за раните, получени заради нея. Той й отговаряше със същата нежност, люлян от забравата на алкохола, болката и умората, но подчинен на събудената си страст. Смесиха диханията си, устните им се сляха и те освободиха желанието си, завладяло съзнанието и на двамата.

Точно тогава часовникът над камината им напомни, че има време и свят вън от техния. Лизбет се отдръпна и се освободи от ръцете на Форест, прегърнали меката извивка на кръста й.

— Трябва да вървя. Бях забравила… — прошепна тя в паника. — Сигурно вече се е събудил или скоро ще се събуди. — Вдигна шала, сребреещ в краката й между дантелите и го заметна върху раменете си.

— Лизбет — спря я Форест и тромаво намести тялото си върху дивана. Задави го кашлица, след която изстена от разкъсващата болка в ребрата.

— Какво има? — попита го разтревожено тя и отново коленичи, за да се вгледа отблизо в лицето му. — Много те боли, нали, любов моя? А и аз се държах толкова невнимателно. Но… ти още си с ботуши, а дрехите ти… Нека ти помогна бързичко. Нека поне ти помогна да стигнеш до леглото си.

— Не. — Подутите му устни се изкривиха в усмивка. — Само ще ме принудиш да те взема със себе си в леглото и да останеш. Въпреки че не съм в добра форма, едва ли би могла да ми окажеш сериозна съпротива. — Кафявият му показалец потъна под брадичката й. — Макар че тази ми победа няма да може да се причисли към тези за деня.

Тя се наведе да целуне устните му и се отдаде на насладата от целувката, убедително взаимна, а изкушението постепенно започна да побеждава волята й да се владее.

— Лизбет… — промърмори Форест и отдели устните си от нейните. Ръката му сграбчи нейната и я притегли, докато тя пак полегна върху гърдите му. След това той взе главата й между ръцете си и я приближи така, че очите й срещнаха ясно неговите дори през мрака.

— Има нещо, което искам да те попитам — прошепна той със странно, едва сдържано вълнение. — Когато бяхме заедно под моста… когато се любехме, преди да ме прогонят… — Въпросът му след малка пауза прозвуча нежно и интимно: — Зачена ли дете от мен?

Лизбет едва не припадна, но страхът от разкриването на истината надделя и тя успя да се съвземе. Чувствата й се надигнаха като бурна вълна и я заляха. Почти се поддаде на порива да се отскубне от настойчивата му прегръдка и да отрече с цялата енергия, на която беше способна.

Но такъв буен отговор със сигурност щеше да я издаде, а Форест неминуемо да прочете истината в очите. Само за част от секундата тя бе обзета от неистово желание да му изкрещи разтърсващия факт. Толкова искаше да му разкрие, че има син, че двамата имат свое дете!

Но не беше сигурна как ще реагира. Не можеше да бъде сигурна, че признанието й няма да превърне в хаос и да унищожи четири живота.

Затова потисна порива си с желязна ръка, изразът на лицето й се подчини на навика, а поведението й — на измамата. Така беше постъпвала винаги. Така трябваше!

Сладка усмивка, тъжна усмивка.

— Как би ми се искало да беше така, любов моя. — Поднесе ръката му към устните си и целуна един по един обичните пръсти и раните върху тях. — Каква утеха щеше да бъде за мен един син през тези години… Какво щастие.

Видя разочарованието в погледа му и закри очите си, защото нямаше сили да го понесе.

Още една прегръдка, още една жадна, болезнена целувка, докато прииждащото от него желание се пребори още веднъж с волята й.

Плашеше я неотслабващата власт, която той имаше над нея. Плашеше я още повече собствената й безпомощност пред тази власт. Затова си позволи само последен поглед в красивите черни очи, толкова проницателни и толкова уязвими, преди да си тръгне.

А трябваше да бърза, за да не се разплаче пред него.

 

 

Разтрепераните й крака едва я върнаха в Уексфорд Хол, където се наложи да изчака малко скрита сред храстите, притиснала с ръце силно наболяващата я страна. После събра и захвана разпиляната си коса, изчисти полепналите по чорапите й репеи и като крадец се промъкна в собствената си къща.

Надникна в салона и видя, че Силван не е на стола до камината. Измъчвана от притеснение и умора, тя заизкачва притихналото стълбище и едва не извика от уплаха, когато папагалът в библиотеката я стресна с крясъка си. За нейно облекчение вратата на спалнята на Силван беше затворена и тя се стрелна покрай нея в собствената си стая, където веднага дръпна резето.

Прислужницата й Мери дремеше в будоара, след като беше приготвила тънка ленена нощница и роба за преобличането й. Безмълвно Лизбет изу калните си обувчици, отвори вратичката на лакиран шкаф и бързо ги натика под купчина чисти блузи. После леко разтърси Мери, за да я събуди и да остави сънената си прислужница да й помогне да си съблече роклята и фустите, след което я освободи.

Неспособна да се овладее, неспособна да успокои хаотичните си мисли, Лизбет обикаляше неспирно из стаята. Слугинята й беше приготвила чаша чай на нощната масичка. Въпреки че бе изстинал, тя жадно го изпи — ястията вечерта й се бяха сторили пресолени. За да прогони измъчващата я горещина, отиде до прозореца и широко разтвори крилата. Наведе се навън и си представи, че през полюляващите се дървета съзира Лорълпат — с познатите гостоприемно приветстващи я очертания и отразеното в прозорците му звездно сияние.

Близо четвърт част, отпусната в леглото, тя се взираше в зелената коприна на балдахина над главата й, чиято материя беше нагъната във формата на деликатна розетка. Мисълта й не се отделяше от Форест — докосването му, топлото му тяло, което по някакъв необясним начин се сливаше с нейната собствена топлина.

Но най-вече мислеше за последния въпрос, зададен от него.

Някакъв инстинкт ли му бе подсказал да попита за дете от техния съюз? Или нечий отровен език му го бе подшушнал? Известни й бяха обилно наплодилите се клюки, занимаващи се с предположенията, че е родила дете и затова внезапно е трябвало да замине за Европа. Но всички те бяха непотвърдени слухове. Трима души на този свят знаеха за раждането на златокосото бебче — Лизбет, баща й и възрастната италианска акушерка. Лорд Татършал беше взел всички мерки, за да е сигурен в това.

С въздишка, издаваща изтощение и душевно страдание, тя се мушна по-дълбоко под ленените завивки и цялата се затресе от усилващата се болка в главата й. Започна да масажира слепоочията си, припомняйки си как докосването на Форест по-рано там беше облекчило страданията й. Само че болката не отминаваше, а напротив, ставаше все по-остра и мъчителна, та чак изпъна и скова краката й. Бумтенето в мозъка й я накара да застене, след което започна обилно да се поти и отхвърли завивките. Стоновете преминаха във вопли, колената й се свиха към брадичката, докато тялото й се сви на кълбо в центъра на разхвърляното легло.

Не можеше да си обясни какво става с нея. Веднъж й се бе случило да види кошута, пронизана от куршум в главата и никога нямаше да забрави невинния, неразбиращ поглед на кадифените очи. Носеше образа на бедното, лишено от живот създание под клепките си. Не й се вярваше, докато вътрешно крещеше от болка, кошутата да е страдала повече от нея.

Силите на жестока буря неуморно се блъскаха вътре в черепа й и от сблъсъка искрици танцуваха пред отворените й очи. Болката я лишаваше дори от способността да се размърда или да извика за помощ.

И тогава добрият Бог се смиляваше над нея и болката намаляваше сякаш отмивана от морски вълни, които я отнасяха. На гребена на тези вълни се носеше тя, все още замаяна и неразбираща, но все пак вече усещаща приятната свежест на чаршафите. Зад гърба си усещаше нечия топлина, присъствието на друго живо тяло, притискащо се към нейното.

— Форест… — Думата се отрони в блажена изненада.

Тя искаше да се обърне и да обвие ръце около врата му, но не беше в състояние да го стори. Крайниците й бяха твърде тежки, твърде мудни и не се подчиняваха на командите й. Знаеше, че очите й са отворени — те виждаха предметите в стаята й, бясно движещи се и ярко оцветени, но не можеха да се задържат върху нито един от тях. Нечий крак се отърка в нейния. Дихание раздвижи косата, скриваща шията й…

Тогава ясно различи ръката, която крадливо се промушваше около кръста й.

Отвори уста да извика и почувства, че мускулите на гърлото й се напрягат от усилие, но никакъв звук не достигна до слуха й. Цялото й тяло започна бавно да се отпуска, сетне стана безразлично и безчувствено. Едновременно с това балдахинът сякаш се изхлузи от колоните и се свлече. Като голяма зелена змия с блестяща опашка, той се уви около нея и започна да я души, докато всичко потъна в мрак.

 

 

Форест беше дремнал съвсем за кратко, преди късият диван и гладът в стомаха му да го принудят да стане.

Изправянето му костваше такова напрежение, сякаш отново го бяха били. Всяко сухожилие и мускулче протестираше с всички сили, а коляното му изобщо отказваше да се прегъне. Ризата неприятно лепнеше по гърдите и гърба му със засъхнала пот и кръв по кожата им. Копнееше за медната вана, оставена в един от ъглите на кухнята.

Със серия от подскоци прекоси гостната и тръгна по коридора към кухнята, където се облегна на печката обезсилен от пристъп на кашлица, проклинайки през зъби болката, която я съпътстваше. Запали лампа и напълни котле и една тенджера с вода, за да възври. След това с клатушкане из кухнята като някакъв осакатял старец успя най-накрая да открие бучка пожълтяло сирене и самун хляб. При дъвченето челюстта го болеше, но стомахът му така настоятелно изискваше да бъде напълнен, че той просто пренебрегна по-малкото неудобство и погълна храната.

Докато се хранеше, замислено се взираше във ваната и се опита да изнамери отнякъде чисти дрехи за след къпането, без за целта да се влачи нагоре по стълбите.

— Няма да стане — промърмори с пълна уста той и със злоба се вторачи във възпаленото си, безполезно коляно. Разбира се оставаше му възможността да чака до сутринта идването на Агата. Тя щеше да поеме всички грижи за него, доколкото той и разреши.

Отново погледна към ваната и тя му намигна с червено-златните си отблясъци от светлината на лампата, което го накара да я изругае, че го изкушава.

Изкачването и слизането по стълбите на един крак и с насинено мръсно тяло беше ужасно изпитание, но го изтърпя с надеждата да не му се налага скоро да го повтаря. И усмивката се появи върху лицето му веднага след като се потопи в топлата вода и блажено отпусна глава назад. Освен че му помогна да се почувства отново човек, банята до голяма степен успокои и болките му.

След като се изкъпа и преоблече, започна да се рови из принадлежностите си за бръснене. Оттам измъкна огледалце и направо изтръпна като видя обезобразеното си лице.

— Кълцано месо — произнесе и раздвижи челюстта си, — чиста проба кайма. За бръснене не може и дума да става.

Точно когато прибираше обратно огледалото, до слуха му достигна тропот на копита по меката земя зад къщата. Форест докрета до прозореца и различи неясните фигури на кон и ездач, който в момента рязко дръпна юздите. Той не слезе, а скочи от коня и се спусна към вратата на къщата.

— Какво по… — Форест провлече крак и заподскача да посрещне среднощния си посетител и отвори вратата в момента, когато Скоти Стоун нахлу като разярен бик.

Младият мъж беше с навлечени набързо дрехи и очевидно силно разтревожен.

— Лейди Торп — започна той задъхано, — е много зле, ужасно болна! Господарят ме изпрати да ви закарам в имението. Веднага!

Без да задава въпроси или да се поколебае, Форест го последва навън, залитайки по външните стъпала.

Като го видя как се придвижва, Скоти се обърна нетърпеливо към, него:

— Господи, човече, ще можеш ли да яздиш?

— Ще мога.

С нехарактерна за него проява на съчувствие Скоти оседла Красив пламък и застана настрани, докато Форест сковано възседна коня. После двамата се понесоха в галоп по осветения от луната път.

Докато жребецът му се носеше към Уексфорд Хол, стомахът на Форест се свиваше от вледеняващи кръвта му мисли. Какво се беше случило с Лизбет? Бяха се разделили само преди един час. Беше споделила, че само я боли глава, но… Застина, когато си припомни думите й: „Единственият ефект от лекарствата е, че ужасно ми се доспива. Толкова, че понякога се опасявам, че няма да се събудя“.

— Извикаха ли лекар? — извика Форест.

— Аха! — отговори Скоти. — Акселтън!

Форест изруга, припомняйки си вечно пияния глупак. Можеше само да се надява, че времето и зрелостта са направили от него по-добър лекар и са му помогнали да се отърве от някои вредни навици.

С пристигането им в Уексфорд Хол Форест скочи от коня, пренебрегвайки болката и влезе в къщата, без да почука. Икономът го придружи до горния етаж и му отвори вратата към спалнята на Лизбет с такова обиграно движение, сякаш неочакваните среднощни посещения бяха съвсем в реда на нещата.

Погледът му моментално обхвана стаята. Жалкото подобие на селски лекар седеше приведен над леглото на Лизбет. Самата тя лежеше просната неподвижно върху него. Лицето й беше смъртнобледо, а косата — пръсната в безредни влажни кичури. До нея седеше съпругът й, увит в пурпурен избродиран халат, и хлипаше.

— Какво й е? — изстреля Форест, докато бързо се приближаваше към леглото.

Двамата мъже вдигнаха погледи към него, но без да му отговорят отново се взряха в Лизбет. Ръцете на Акселтън се тресяха толкова силно, докато преглеждаше пациентката си, че това по-скоро приличаше на мушкане и побутване, и Форест се удиви, че пияницата е още в състояние да се държи на краката си. Отгоре на всичко като че ли се канеше да й пуска кръв.

— Какво й е? — запита още веднъж с тон, нетърпящ възражение, и се наведе ниско над болната, като изблъска доктора, за да провери пулса на Лизбет.

— Кой, по дяволите, сте вие?! — тросна се Акселтън и огледа новодошлия със замъгления си поглед. — И защо ми пречите да си върша работата? Отстранете се!

— Разкарайте го оттук, Торп! — заповяда Форест на циврещия лорд, без да повишава тон.

Графът се вкопчи в одеялото, метнато върху Лизбет, и запремества несигурно поглед от Форест към Акселтън.

— Махнете го оттук! — повтори Форест през зъби. — Изкарайте го навън, иначе аз лично ще го изритам.

— Ама вижте какво… — опита се да протестира Акселтън, олюлявайки се на краката си.

Форест се размърда заплашително и лорд Торп панически заобиколи леглото, като застъпваше пешовете на халата си, преди да се добере до доктора. Последва кратка препирня, в резултат на която Акселтън едва не изкърти вратата, откъдето изчезна, сипейки заплахи.

Без повече да обръща внимание и на двамата, Форест започна трескаво да проверява пулса и дишането на Лизбет, повдигна клепачите й, за да види очите. Все по-тревожеща ставаше бледостта й, а устните й бързо посиняваха. Почти не поемаше въздух с широко отворената си уста.

Войната многократно беше сблъсквала Форест с настъпващата смърт, изписана върху човешките лица, и това, което виждаше в момента, не остави съмнение у него, че тя е вдигнала косата си и над Лизбет.

— Лизбет! — извика той, разкъсван от страх. След това, почти паникьосан, я сграбчи и я повдигна от леглото, повтаряйки непрекъснато името й. Никакъв отклик. Дишането й едва се долавяше.

— Лизбет! Господи! Какво ти е!

Докато я зовеше, погледът му попадна върху масичката за чай до леглото и мрачно застина върху почти празната чаша отгоре. Едната му ръка грабна чашата, докато другата продължи да подкрепя безжизнената Лизбет. Почти завря носа си в утайката. В следващия миг очите му се впиха в лорд Торп, който кършеше така ръцете си, че имаше опасност да ги откъсне от китките.

— Упоил си я с лауданум, нали? — изрева Форест. — Нали!

Сгърчената физиономия на джуджето клюмна.

— Проклет да си! Кога? Кога й го даде? Преди колко време?

Графът заклати глава, покрил лице с ръцете си и проплака:

— Преди час или два. Не зная! Не знам кога го е изпила!

— Колко капки сложи в чая й?

Лорд Торп отчаяно се олюляваше напред-назад върху обутите си с чехли крачка.

— Не зная, не съм сигурен. О, моя Лизбет, моя любов! — извика той и се свлече на пода. — Колко капки ти сипах? Шест, седем или два пъти повече? Не знам! Не знам!

Форест трескаво обърна Лизбет настрани. С едната си ръка стисна здраво брадичката й, а показалеца на другата напъха дълбоко в устата й, докато стигна до гърлото. При първия опит усилията му не дадоха резултат и сипейки проклятия, той опита отново. Тогава, съвсем немощно, гърдите й се свиха конвулсивно и гърлото й се стегна. Най-накрая, след няколко мъчителни напъна, от устата й изтече малко стомашен сок.

— Донеси ми чаша вода! — изръмжа Форест към съпруга й. — Веднага!

Ръката на лорда препереше толкова силно, когато донесе водата от будоара, че разля почти половината. Форест подкрепи Лизбет, седнала в леглото, хвана брадичката й и започна да налива водата в устата й. Спря за малко, когато тя се задави и изплю част от нея.

— Преглътни, Лизбет. Изпий я! — започна нежно да я увещава. — Няма друг начин. Още малко… още малко…

Когато реши, че е погълнала достатъчно вода, Форест отново я наведе настрани и пъхна пръста си в гърлото й, което я накара да повърне втори път. С агонизиращ вик тя увисна на ръката му, задъхана и разтреперана като в пристъп на треска.

Форест изчисти лицето й с кърпичка, която взе от масичката до леглото и натопи в останалата вода. Отмахна кичурите мокра коса. Сетне я притисна към израненото си рамо и я залюля в ръцете си като малко дете. Прегракналият му глас й шепнеше накъсани думи на любов.

С огромно облекчение забеляза, че сърцето й ускорява ударите си и пулсът й се усеща по-отчетлив и равномерен. От устата му се изтръгна въздишка, при звука на която клепачите на Лизбет потрепнаха, а тя самата издаде някакви нечленоразделни звуци.

Форест обгърна с едната си ръка врата й, с другата я прихвана през кръста й я изправи.

— Имаш ли сили да постоиш малко изправена, любима? — попита я ласкаво. — Можеш ли да дойдеш с мен до прозореца?

Лизбет не му отговори, но той — поемайки почти изцяло тежестта й — я отведе до прозореца, дръпна пердетата и широко разтвори крилата, за да може прохладният нощен въздух да нахлуе в задушната стая.

— Дишай, Лизбет — насърчи я той и с радост забеляза, че тя се опитва да стъпи на краката си и да се задържи без чужда помощ. — Дишай, скъпа.

Тя пое бавно няколко глътки от чистия въздух и още замаяните й очи потърсиха лицето му. Като се вкопчи в ризата му, тя извика името му и го замоли да не си отива, да остане и да я пази от тъмнината. Форест отново я взе на ръце, за да я успокои, и я отнесе в леглото.

Когато усети допира на чаршафите, Лизбет ужасена подскочи и започна да го умолява да не я оставя сама, да не допуска да заспи. Форест повтори уверенията си, че ще остане до нея, че ще държи непрекъснато ръката й в своята и ще отблъсне всичко, което би я заплашвало. Забеляза, че нощницата й е измачкана и вдигната нагоре. Покри я със завивките и хвърли поглед към лорд Торп докато вършеше това.

Седнал на стол в другия край на тънещата в разкош елегантна стая, лордът беше стиснал в ръцете си четката за коса от слонова кост на жена си и несръчно я въртеше. Така внимателно я разглеждаше, сякаш беше най-важната му работа. Изтегли от игличките дълъг, кадифено мек косъм и го нави около пръста си. Лизбет, макар още замаяна, забеляза посоката, в която се взираше любимият й и нейният поглед се насочи и съсредоточи в същата посока. Тя за кратко се вгледа в мъжа, който й беше съпруг. После очите й се преместиха към силната, уверена ръка, която държеше нейната…

Имаше трима души в стаята… Един нереален триъгълник, но тя го чувстваше като живо същество. В този триъгълник имаше болка, във всеки един от върховете му туптеше напрежение… Имаше и отчаяние…

Бавно, сякаш се срамуваше, тя започна да измъква ръката си от топлата длан на Форест.

Той я погледна. Напрегнат се взря в чертите на лицето й, разчете изражението й и отвърна очи. Стори му се, че видя само горчивина и… неудобство.

Въпросът му към замръзналия неподвижно граф наруши тишината.

— Защо го направи? Защо упои съпругата си?

Силван подскочи като ужилен и големите му кафяви очи срещнаха черния поглед, сурово отправен към него. После пак наведе глава и продължи да разглежда женския косъм. От устата му не излезе нито дума. Гледката беше достойна за съжаление, но нямаше друг път — и тримата вече играеха с открити карти. Открит беше и въпросът за изхода от играта. Някой трябваше да загуби и Форест се замисли кой ще бъде победен.

Следващият му въпрос към графа беше зададен тихо, но смисълът сякаш завибрира в скования от напрежение въздух:

— Защо ти беше нужно да идвам тук тази нощ?

Лорд Торп почукваше четката с кривите си пръсти. После ги плъзна по гладката повърхност. После огъна игличките. Очите му не се отделиха от нея, когато започна да рецитира:

„Удоволствието си тя с никого не раздели;

образът му да съзира даже в мрака,

към тишината бе отправен едва чутият й стон

и прекрасните ръце, прострени

и гласът, прошушнал.

Къде си? О, къде?“

Смисълът на строфите беше ясен за Лизбет. Без звук тя зарови тъжното си лице във възглавницата.

До нея Форест не откъсваше от рецитатора присвити, студени очи.

— Защото — добави меко лорд Торп и мъката му беше ужасяваща, — бях сигурен, че ако ти поискаш от нея да живее, тя ще живее…