Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love’s Secret Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
castanea(2013)
Допълнително разпознаване и корекция
Xesiona(2013)

Издание:

Дебора Сатинууд. Тайният огън на любовта

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. —Добавяне

Глава десета

Форест несъзнателно докосна белега на рамото си с привичния жест от отдавна отминалите години, а кракът му запрати подковите далеч от площадката. Явно дълго стаяваната злоба на някой в Уинтърспел се бе отприщила, за да продължи да го унижава. Гневът заклокочи в гърдите му, а бесът и жаждата за кръвно отмъщение, което изпитваше някогашното безпомощно момче, и сега го завъртя във вихъра си. Стъписа го силата на чувството, защото си мислеше, че отдавна го е преодолял.

Дъждът биеше по стъклата на прозорците и дървените стени на къщата. Вече влязъл, Форест се препъна в тъмнината в още една подкова. Захвърлена по-ожесточено, тя бе счупила едно от стъклата и сега потопът се изливаше върху плочите на пода. Форест грабна оскърбителното парче желязо и с все сила го запрати през задната врата към гората. То полетя и се пльосна върху подгизналата земя, придружено с проклятия към целокупното население на Уинтърспел, неговите прародители и потомци, взети от богатия речник на някой арабски камилар.

Коляното му пулсираше. Той издърпа един стол изпод масата, като рязко се подпря на нея с въздишка, процедена през зъби. Парче стъкло съдра ръкава му и той с вик притисна бликналата на лакътя му кръв. Беше тъмночервена… толкова тъмночервена, колкото цвета на една кадифена рокля.

— Обиграна кучка! — изрева Форест. Преследваха го видения, мъчителни видения на една безсрамна графиня и той говореше, сякаш Лизбет беше застанала пред него в цялото си великолепие.

— Надяваше се да ме поставиш в ролята на глупака тази вечер, нали! Присмиваше се, подиграваше се с мен, накара ме да зяпам, загубил ума и дума, излагаше на показ всичко, което няма да мога да притежавам. И с каква цел? Какво ти донесе тази твоя игра? Какво удовлетворение получи от нея?

Форест стовари юмрук върху бедрото си, скочи от стола и закуцука напред-назад из посипаната със стъкла стая.

— Ако сега беше тук, с мен, моя лейди, щях да стисна разголените ти рамене и да те раздрусам, докато зъбите ти затракат.

Форест отвори задната врата и излезе навън, без да обръща внимание на дъжда, който се изливаше върху главата и се стичаше по косата му. Вятърът превиваше дърветата, а през облаците се стрелна светкавица, която освети изопнатото му от гняв лице.

Дълго той не помръдна от мястото насред двора, където беше застанал, забравил всичко, освен проблясващите светлини на Уексфорд Хол, в които бе вперил взор.

 

 

— Ела, любов моя, седни с мен до огъня. Както винаги си го правила.

Лизбет стоеше до остъклената врата към градината и не се помръдна, сякаш се готвеше да избяга оттам. Дъждът барабанеше безспирно върху каменната настилка на алеите, стичаше се на поточета по стрехите и превръщаше лехите с цветя в кални локви. Глухо изтрещя гръмотевица, която разтресе прозорците, преди да се изтърколи по своя път. След нея като че ли пороят намаля и се превърна в самотно падащи капки, които се размазваха върху стъклата като паяжина, през която можеше да се наблюдава околният пейзаж.

— Не ме ли чу, любов моя? — повтори Силван настоятелно от стола си до камината. — Ела, поседни с мен.

— Не, Силван — осмели се да му се противопостави Лизбет. — Не съм в подходящо настроение. Искам само да си легна.

Нейна вечна сянка, той се приближи и застана до нея. Обувките му със сребърни катарами изглеждаха безнадеждно старомодни, виненочервеният му жакет с прекалено дълги ръкави изобщо не отиваше на жилетката в канелен цвят. Няколко косъма стърчаха върху почти плешивото му теме. На брадичката му имаше засъхнала горчица. Гледката предизвика у Лизбет отвращение и съжаление. И желание да го закриля. И вина.

— Приятна ли бе вечерта за теб, скъпа? — попита я той с малко несигурен тъничък гласец. Галейки кадифения ръкав на роклята й, добави: — Приятна ли ти беше компанията на капитан Йорк?

— Той е интересен и развлекателен сътрапезник.

— Наистина. А също и много привлекателен мъж. Дързък и устремен. Подозирам, че се поддава на настроенията си и винаги е нащрек. Изглежда също, че по-голяма част от живота си е прекарал сам. Със своята способност да преценявам човешките характери — добави самохвално лорд Торп — считам, че нашият капитан Йорк е една загадка.

— Загадка? — повтори Лизбет смутено.

Графът сви уродливите си рамене.

— Като че ли няма близки и роднини. Ако е споменавал за такива, аз не съм го чул. — Той пъхна ръка в нейната. — А ти?

Като прояви привидно безгрижие, Лизбет се приближи до една маса и заразгръща дамско списание. Едва забележима усмивка повдигна ъгълчетата на устните й.

— Истината е, че съм го чувала да споменава… той каза, че идвал от… никъде.

— Ха! — възкликна съпругът й. — Не ти ли казах, че е загадъчна личност?

— Някои мъже са по-потайни от други — отговори Лизбет с половин уста и с желание да приключи разговора на тази тема. — А сега мисля да се кача горе. Беше уморителен ден, не мислиш ли?

Лорд Торп препречи пътя й, прекосявайки с тромаво клатушкане стаята. Когато стигна до нея, взе едната й ръка, повдигна я и долепи яркочервените си устни в страстна целувка върху нея. После, както често правеше, започна да гали с безформената си ръчица пръстите й, един по един, отново и отново, като се възхищаваше от съвършената им форма.

— Прекрасно изглеждаш тази вечер, мъничката ми — прошепна той, наведен над ръката й. — Но ти пак носиш медальона… Мислех, че си го изпуснала в реката.

Графинята насила се разсмя. С нервен, накъсан смях.

— Т-той бил паднал в джоба на пелерината ми, Силван. Можеш ли да си представиш? През цялото време е бил там, трябвало е само да се сетя да погледна.

Той кимна и постави ръката си върху женствената извивка с цвят на слонова кост точно над талисмана. Остави я разтворена там, като върху вещ, която му принадлежи.

— Изкушаваш ме непреодолимо тази вечер. Ах, как ме изкушаваш, моя най-скъпа любов.

Тя преглътна и погледна надолу, където кафеникавата му плът се докосваше до нейната. Красавицата и звярът. Тялото й започна да трепери, сякаш я вледеняваше зимен мраз, а лицето й се изкриви в усилието да не даде външен израз на обзелото я отвращение.

— Силван…

Неспособен да се овладее, лорд Торп започна да гали нежно рамената й, после пръстите му се плъзнаха по неудържимо привличащата го мекота към мястото, където лежеше медальонът.

— Моля те, Лизбет — промърмори той съкрушено, — знаеш, че средата на лятото не е чак толкова далеч.

Тя потръпна конвулсивно и отстъпи назад. В същия миг съпругът й я сграбчи за ръцете и се хвърли на колене, като допря грозната си глава в гънките на роклята й.

— Моля те! — Гласът му се извиси в ридание. — Не бягай от мен. Ти си животът ми, аз те обожавам. — Той повдигна крайчеца на дрехата й и изстена с глас, който й беше много добре познат: — Любя те! Любя те! Любя те!

— Не, Силван! — Тя се опита да изтръгне пръстите си, но джуджето ги стисна още по-силно, а зачервените му очи под подпухналите клепачи се впиха в нея. Както винаги, тя почувства, че съжалението в нея надделява.

— Само легни до мен през нощта, ако друго е невъзможно! — замоли я лорд Торп като обезумял. — Разреши на едно отблъскващо, прокълнато тяло, плод на жестока демонска фантазия да почувства блаженството от допира с топлината и съвършенството ти. О, боже! — люлееше се той напред-назад на колене, а звуците, които издаваше не бяха човешки. — Аз не съм никакъв мъж, знам го, знам го. Аз не съм никакъв мъж…

— О, Силван, не трябва да правиш това. Не трябва! — извика Лизбет и постави ръцете си върху сведената му глава, а след това коленичи пред него. Същото се бе случило и в деня на сватбата им. Колко добре си го спомняше!

През краткия период на ухажване от страна на лорд Торп, поведението й се контролираше непрекъснато от баща й. Строгият му и проницателен поглед я следеше неотстъпно, дори когато тя вътрешно се терзаеше само от мисълта, че е възможно да се омъжи за този странен и непривлекателен мъж.

Всеки ден човекът, който се разпореждаше със съдбата й, повтаряше една и съща назидателна тирада преди появата на подходящия кандидат:

— Запомни! Този път нямаш никакъв избор, Лизбет. На петнадесет години си, а за теб вече няма бъдеще в Англия. Не си мисли, че новината за срамната ти връзка не се е разнесла из салоните на скъпите ми лордове. Не си мисли, че клюкарите от Уинтърспел не са разпространили с подробности скандалната история. Ти, дъщерята на виконт, грижливо отгледана дама от обществото, да допуснеш да търсиш удоволствия с един нищожен коняр — изчадие, пръкнало се от блудница!

Лизбет не отронваше дума, докато баща й даваше воля на беса си. Само сърцето й все повече се затваряше в студена обвивка, която даже италианското слънце с горещите си лъчи не бе в състояние да разтопи.

— Ти сама разруши всичките си шансове — продължаваше лорд Татършал, с издути венички на носа си от ярост, — а се чудиш защо проявявам такава строгост към теб. Допускаш ли, че ще разреша да се завърнеш у дома, за да получиш само презрението на почтените съпруги и подигравателното отношение на всеки млад мъж от обществото? Мислиш, че ще те оставя, без да съм ти намерил съпруг, за да се въргаляш с дрипльовците от селото, когато решиш, че трябва да задоволяваш нуждата си? Може би пък си се надявала, че ще ти позволя да се омъжиш за селяка, който ти наду корема? — При тези думи той се бе навел, за да се изхрачи върху плочите на терасата.

Когато Лизбет се осмеляваше да вдигне погледа си и да срещне безмилостните му очи, баща й хващаше и навиваше жестоко около ръката си кичур от косата й.

— Ще се омъжиш за мъжа, който съм намерил за теб. Той има по-висока благородническа титла от мен и е богат като Крез. Изобщо не ме интересува, че ще ти се наложи да понасяш отблъскващата му външност през остатъка от живота си — ти това и заслужаваш. Не забравяй, че държа детето — копелето, заченато от копеле, което ти май обичаш твърде много. Подчини ми се и ще ти разреша поне да знаеш къде се намира. В противен случай, не се ли омъжиш за лорд Торп, детето ще изчезне и ти никога няма да узнаеш нищо за него.

Лорд Татършал излизаше тогава за малко на балкона, за да се успокои с гледката, след което се връщаше и довършваше поучението си.

— Хич не ме е грижа как ще постъпиш след сватбата. Ако решиш, разкажи на лорд Торп за детето. Но тогава той ще може, ако пожелае, да те убие за изневярата ти. Никой мъж, дори и грозен като него, няма да се зарадва на откритието, че жена му го е взела за съпруг, след като е родила син от някакъв просяк.

Непрекъснато повтаряната заплаха беше оказала своето въздействие. Лизбет беше готова да направи всичко, само и само да не изгуби детето си. Минути след раждането на Скоти, след като баща й бе разрешил да подържи за кратко бебето до гърдите си, й го взеха, за да го използват по-късно като гаранция за сделката.

Разбира се, тя отдавна си бе дала сметка, че незаконороденото й дете никога нямаше да има високо положение в обществото, но поне се надяваше, че послушанието ще й осигури връзката с него. Щеше да го следи как се развива с годините и да му изпраща подаръци. Достатъчно беше съкрушена от загубата на Енвил; нямаше да допусне да изгуби и сина им.

Въпреки всичко след първата си среща с графа силите едва й стигнаха да не моли баща си за милост и да отмени сделката. Тръпки я побиваха, когато джуджето се навеждаше над ръката й и я целуваше. Само неговото неотклонно внимание към нея и самокритичните му преценки, които предизвикваха съчувствието й, й помагаха да не загуби окончателно присъствие на духа. Още тогава, въпреки нежеланието, в сърцето й се бе промъкнала жалост към нещастника.

Но дотам можеше да стигне съчувствието на едно благовъзпитано петнадесетгодишно момиче. В нощта след сватбата с лорд Торп тя изпадаше в истерия всеки път, когато съпругът й се докоснеше до нея, удряше ръцете му, свита в един ъгъл. Той беше упорствал и се опитваше да сложи ръце върху нощницата й, което беше изтръгвало ужасени крясъци от нея — превърнала се в малка трепереща топка върху дъските на пода.

Смазан от отчаяние при явното й отвращение, Силван унизено беше просил любовта й. Ужасена, Лизбет го бе наблюдавала да скубе косите си, да проклина себе си и съдбата, наказала го с това чудовищно тяло. Проклятията му прерастваха в писъци и събираха пред вратата им прислугата на хотела.

Цялата пъстра картина на отминали събития премина пред очите й. Тя наведе глава. Проснат на пода пред нея, съпругът й хлипаше като дете, с протегнати ръце като за молитва към божество.

— Силван, не прави така с мен! — извика Лизбет и се отдръпна. — Изправи се, изправи се веднага. Не постъпвай така с мен! Знаеш, че не мога да го понеса!

Като се дърпаше, тя успя да изтръгне роклята си от вкопчената ръка на лорд Торп. Понесе се като тъмночервен вихър нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, въпреки че краката й се плъзгаха по излъскания мрамор. След като влетя в стаята си, Лизбет затръшна вратата и се облегна останала без дъх на нея, сякаш беше портата на непристъпна крепост.

Някакъв шум я подплаши и тя рязко се извърна. Но видя само завесата на прозореца с открехнати крила, която шумолеше от порива на вятъра. Лейди Торп въздъхна облекчено и се свлече до стената.

Леглото й беше готово за нощта и само трябваше да се мушне под завивките. Но тежките завеси го правеха неуютно. Погледът й обиколи стаята. Върху всяка маса бяха наредени безброй статуетки с антикварна стойност, а пространството се насищаше от богатите багри на килимите. Огромни маслени платна в позлатени рамки заемаха почти целите стени, наредени близко една до друга. Къпещата се Венера закачливо мамеше с пръст; Персефона неестествено се усмихваше при спускането си в царството на сенките; дори сабинянките едва забележимо се усмихваха в ръцете на насилниците си[1].

Точно в този миг Лизбет усети как намразва златната си клетка, която лорд Торп й беше построил в усилията си да я направи щастлива. Негови бяха поръчките на почти всяка мебел и украса в стаята. Всичко беше изписвано от каталози и пристигало под формата на изненада. Но не можеше да му каже, че собственият й вкус е твърде непретенциозен за подобно разточителство.

Напрегна се, когато дочу стъпките му да изкачват стълбите. По слабото пропукване на дървото над прага се досети, че се е дотътрил до стаята й. До слуха й достигаха дъхът и въздишките му. После дивите му вопли започнаха отново:

— „Толкова силно и още повече; но ти не ме обичаш, и никога не ще го сториш! Любов не ща да има между нас. Но не мога да те обвинявам; да те обичам — силно, грешно и напразно, това е моята съдба.“

Под тежестта на самообвиненията тя наведе глава — не беше в състояние да обича съпруга си, както той искаше да бъде обичан. Тя го правеше нещастен — така, както и той нея.

И все пак беше сключила споразумение с него и само след няколко месеца, независимо от нежеланието си трябваше да изпълни своята част от него.

След като вратата на стаята на съпруга й се затвори, Лизбет се отпусна върху леглото. Почака петнадесетина минути, после още толкова, докато през стената не долови звуците от неспокойния му сън.

Сега вече можеше необезпокоявана да излезе от къщата — да избяга, макар и само за час.

От дъжда бяха останали само няколко бързо стопяващи се облака по небосклона. Нощта беше изпълнена с пурпурни сенки, от които градината приличаше на живо същество. Една от всички сенки, Лизбет се промъкна през градината и се запъти към лъкатушната линия на реката в далечния й край. Чехлите й подгизнаха от влагата, а косата й се просмука с аромата на раззеленяващата се природа. Някъде отдалеч се дочуваше съвсем слабо подрънкването на хлопка на крава, от листата се стичаха дъждовни капки.

Някъде напред мостът се бе проснал като изгърбен звяр, стъпил от двете страни на реката. Над него се издигаше застрашително Кулата — черен пръст, затулил изгряващата луна. Лизбет се затича, почувства се свободна и жива, оставена сама на себе си, както в дните на моминството й, когато нещата бяха по-прости.

Дори в мрака тя намери пътеката, по която бе минавала толкова пъти с Енвил — пясъчна бразда, оградена от папрат. Ивицата земя лъкатушеше между ябълкови и праскови дървета и се изкачваше по каменен хълм, преди като жълта лента да се спусне към реката. Лизбет продължи да тича, докато тънките й подметки започнаха да се хлъзгат и затънаха в бълбукащата тиня, а в полата й се отъркаха тръстикови стъбла, от които се заотделяха тъмнокафяви перца. Водата живееше свой живот, а след дъжда беше придошла и ушите на Лизбет забучаха от устремното й движение.

След като преджапа малък заблатен участък, тя протегна ръце, за да разгърне клоните на една върба, и стъпи върху килим от мокри гниещи листа. Най-после отново беше под арката.

— Значи… ти все още идваш тук.

Лизбет се обърна стресната. Форест Йорк небрежно се беше подпрял на една колона.

Когато погледът й проникна в сянката, тя можа да различи как небрежно, с уверени движения дялка с джобното си ножче клон от върбата. Краката му бяха кръстосани в глезените, а главата ниско наведена над клонката и така приличаше на човек, излязъл да се наслади на нощния въздух.

Веднага щом го забеляза, Лизбет изпита желание да се хвърли в прегръдката му, но нещо в позата му, в мързеливото подигравателно звучене на думите му я възпря.

— Знаеше ли, че ще бъда тук? — продължи той съвсем спокойно, сякаш водеха разговор на чаша чай. — А! — добави той, вдигайки глава. — Очевидно е така, защото виждам, че все още си облечена в зашеметяващата вечерна премяна. Все пак ако искаш ефектът й върху мен да е пълен, би трябвало да махнеш пелерината.

Тя се взираше в него през тъмнината, докато той лениво метна клончето в реката и прибра ножчето в джоба си.

— Не ме разбирай погрешно — не спираше Форест, без да промени тона си. — Представлението ти тази вечер беше изумително, дори не успях да му се наситя. Всяко нещо беше умело подбрано… чак до украшението ти.

Значи беше ядосан, помисли си Лизбет, може би дори не само ядосан. Преди знаеше как да успокоява гнева му, лошите му настроения. Но не беше сигурна, че ще успее сега, когато момчето се бе превърнало в мъж.

Без да й е ясно как да продължи, тя намести съсипаните си чехли на краката и се загърна по-плътно в наметката.

— Изглеждаш обиден — осмели се най-сетне да опита почвата.

— Обиден? — повтори той, сякаш преценяваше думата. — Опитай с някоя по-мръсна дума.

Грубостта му я бодна. Върна се към предизвикателно женствения тон, който бе използвала по време на вечерята.

— Не, ти я избери.

Само с едно бързо движение Форест излезе от сянката и сграбчи Лизбет за ръцете. От устрема му тя се залепи с гръб към моста, притисната от тялото му към студените, рушащи се камъни. Лицето му се приближи до нейното дотолкова, че носовете им почти се докосваха. Лизбет виждаше черната линия на свъсените му вежди, дивия поглед, безмилостно извитата надолу уста. Внушаваше страх, но беше красив. В него с еднаква сила се сблъскваха добро и зло. Можеше да бъде или ангел на справедливостта, или сатана-изкусител.

— Мислите ли, че съм кукла, с която можете да си играете, лейди Торп? — просъска през зъби той. — Решила сте, че можете да ме използвате, за да се развличате? Това ли е забавната ви игра — да ме привличате колкото е възможно по-близо, за да ме отблъснете след това? Мислите ли, че насреща ви е Енвил, когото можете да използвате и да захвърлите, когато обстановката се нажежи? — Разтресе я така, че главата й се люшна назад. — Е, аз не съм Енвил!

Грубостта му събуди нейния гняв и тя се изправи срещу него.

— Ако моето присъствие толкова ви притеснява, капитан Йорк, защо тогава дойдохте тази вечер в Уексфорд Хол? Защо приехте да вечеряте заедно с мен? Можехте да отклоните поканата, можехте да кажете „не“.

— Както и трябваше да постъпя — отсече Форест, като я отмести с рязко движение. — Простете невежеството ми, графиньо. Мислех, че съм наясно с правилата на глупавата ни игра. Смятах, че тя цели да се избягнат подозренията на съпруга ви.

— Няма правила, когато и двамата сме засегнати! — възрази Лизбет презрително. — Знаете го толкова добре, колкото и аз. Знаете, че ни свързва взаимно привличане, вътрешен порив, който ни кара да рискуваме всичко, дори живота си, за да бъдем заедно. Опитах се да го преодолея, но не е по силите ми. И вие няма да успеете. Да бях сложила и черна рокля, закопчана до брадичката, да бях стояла със смирено сведен поглед на масата, сега щяхте да сте много по-мил с мен. Така щеше да е! Отречете, ако можете.

Той тръсна глава, сякаш ядосан от истината, която се съдържаше в думите й. Зад него луната се измъкна от облаците и лъчите й посребриха линията на реката и очертаха широкоплещестия му силует.

Когато отново проговори, в гласа му имаше подигравателни нотки, целящи да я предизвикат.

— Да речем, че аз нямам волята да стоя надалеч от вас. Защо тогава, по дяволите, изпитвате такава адска необходимост да ме прелъстявате в присъствието на съпруга ви?

— Защото се страхувах, че съм ви загубила отново? — проплака Лизбет, забравила за гордостта си. — Страхувах се, че отново ще си отидете от мен!

— Какво искаш от мен, Лизбет? Какво? Завинаги ли трябва да остана в сянка край теб и там да те очаквам? Да се ослушвам за една твоя дума или да ловя всеки твой поглед, когато решиш, че моментът е удобен за това? Това ли искаш? Това ли!?

— Искам… — тя наведе очи и прошепна — искам само да останеш до мен… близо до мен.

Отговори й късо, студено изсмиване.

— Разбираш ли какво искаш?

— Да! — отвърна тя пламенно. — Не повече, отколкото изисквам от себе си.

Форест изсумтя, скръсти ръце на гърба си и се извърна.

— Мисля, че става дума за нещо повече. Много, много повече. Не забравяш, надявам се, че не съм от типа всеотдайни самаряни, каквато си ти. Свикнал съм просто да взимам, каквото пожелая.

Уязвена от сарказма му, Лизбет пристъпи напред и обви с ръцете си кръста му, после облегна бузата си на гърба му. Мъжът обаче се освободи от прегръдката й с безразличие и се отдалечи на няколко крачки, загледан оттатък реката.

— Истина е, че сме свързани — призна Форест и започна да къса разсеяно от цветовете на къпинов храст, обвил се около арката на моста. — Дали сме свързани чрез благородството на духа или от желания за чувствена наслада, не мога да кажа. — Вдигна рамене и я погледна през притворените си клепачи. — В момента съм по-склонен да приема, че става дума за второто.

Лизбет искаше да възрази, да го убеди, че връзката им е много по-дълбока, но като че ли не беше способна да намери подходящите думи и само се сгуши във връхната си дреха.

— Възможно ли е да се срещаме тук понякога? — попита тя със запъване малко по-късно в отчаян опит да задържи свързани разпадащите се нишки на приятелството им. — Да уговорим определено време, в което да идваме? Просто да поседим близо един до друг, да разговаряме… да си припомняме?

В усмивката му към нея имаше едновременно обич и съжаление.

— Връщаш се вече в ролята на невинна ли, скъпа ми Лизбет?

Той се приближи и я докосна с протегнатия си показалец. Пръстът му очерта линията на лицето й и се спусна към мястото, където висеше медальонът. С въздишка Лизбет обгърна ръката му в своята. Форест се наведе към нея и я целуна. Агресивна, проникваща целувка. Кратка и егоистична. И когато тя се протегна, за да обхване врата му и да я удължи, той моментално се отдръпна, за да избегне прегръдката й. Злостен смях отговори на протестиращия й вик.

— А сега, лейди Торп — каза й, преди да се стопи в тъмнината, — давам ви възможност да се уверите, че играта може да се играе и от двама.

Бележки

[1] Персефона, Венера, сабинянките — персонажи от картини на известни художници от Ренесанса. — Б.пр.