Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (9)

Глава девета

Храс! Храс! Храс!

Форест вдигаше и стоварваше брадвата с ритмични движения. Дори на студа усещаше потта, която се стичаше между плешките му. Човек на действието, той обичаше да се освобождава от натрупаната енергия с физическа работа. Този път за по-малко от четвърт час успя да отсече разцепения под тежестта на натрупания лед дъбов клон.

През изминалите две седмици всяка сутрин беше сядал зад бюрото си, съблюдавайки режима, който си бе наложил. Безделието не му беше по сърце, особено след години на непрекъснато пътуване. Следобедите за награда яздеше бясно по пътеки, разчистени от настъпващата пролет. После се заемаше с поправката на всевъзможни неща, които имаха нужда от ремонт в малкото му имение. Различните занимания му помагаха да се бори с потиснатия си дух.

Постепенно животът му влезе в определен ритъм. В дните, когато се грижеше за домакинството, Агата вечеряше с него и непрекъснато го караше да й разправя истории за приключения и битки, като че ли нищо по-интересно не й се бе случвало с години. С вечерите обаче идваше самотата. След смрачаването и стъкмяването на буйния огън. Понякога Форест се задълбочаваше в някоя книга или дялкаше платноход. Понякога лъскаше до блясък ботушите си. Но се случваше да седи пред камината, вторачен в пламъците и да страда от самотата си, както никога досега.

Преди никога не се бе отдавал до такава степен на мислите си, а те не му даваха много за мъж на тридесет и шест години. Би желал жена да стои с него до огъня. Би желал да има свои деца. Мислеше си за всички жени, които щяха да бъдат щастливи да удовлетворят желанията му. Мислеше си за жената, която не би го сторила.

След разговора с Лизбет в градината той старателно отбягваше Уексфорд Хол, дори се въздържаше да поглежда към прозорците на горния етаж, където можеше да зърне лейди Торп. Но мисълта му непрекъснато се връщаше към нея. Отрова в кръвта му беше тя и той не знаеше как да я изхвърли оттам. Въпреки решението й да остане със съпруга си, Форест не можеше да намери сили и да напусне Уинтърспел, за да се раздели завинаги с нея.

След като привърши с насичането на клона, той захвърли секирата настрана и се зае с подреждането на цепениците. Внезапно гръм проряза въздуха. Мигове по-късно ехото повтори звука откъм Уексфорд Хол.

Форест реши, че трябва да разбере какво се е случило. Влезе в къщата, за да вземе револвера си от чекмедже в бюрото и да наметне кафявото си палто. След което пое по пътя към имението.

Като се ориентираше по екота, който междувременно продължаваше, Форест стигна до изсечено място, където поспря за малко в ролята на зрител. Пред него с пълна пара се провеждаше упражнение по стрелба в мишена.

Скоти Стоун вдигна пистолета си към наредените върху каменна площадка цветни бутилки и се прицели. Със следващите четири изстрела не успя да улучи нито една от тях.

Форест се усмихна снизходително и като клатеше глава, приближи до него.

— Опитай този — предложи той и подаде револвера си на момчето, след като го измъкна от джоба на палтото.

Стреснат, Скоти подскочи и се обърна. Върху лицето му се изписа притеснение, че е имало свидетел на несръчните му опити за стрелба. Недоверчивият му поглед издаваше, че очаква язвителна забележка от по-възрастния мъж. Когато такава не последва, очите му се преместиха върху револвера и засияха от любопитство.

— Хайде, давай, зареден е — подкани го Форест. — Или не знаеш как да го използваш?

Засегнат от въпроса, Скоти остави своето оръжие на земята и грабна другото от ръката на Форест. След това, почти без да се прицелва, натисна спусъка и изпрати куршум в стъблото на едно дърво, доста далеч от редицата бутилки.

— Право в десетката! — обяви Форест с най-сериозен тон. — Мисля, че попадна точно в центъра. Съмнявам се, че аз бих могъл да го направя от такова разстояние.

При тази забележка момчето му отправи поглед, пълен с подозрение, и отвори уста да отвърне, но почти веднага я затвори — очевидно твърде поласкан от комплимента, за да признае истината.

Форест посочи другия пистолет, представител на доста стар модел за дуел.

— Откъде се сдоби с това нещо?

— Лейди Торп ми го даде — отговори Скоти предизвикателно.

Форест вдигна оръжието и го обърна в ръката си, за да го разгледа.

— Хмм… Не е лошо. Ако ти трябва да стреляш по пирати. — Остави го настрана и отново подкани Скоти да използва револвера му. — Този път обаче се цели в шишетата. И ако можеш малко да промениш хватката си…

— Не се нуждая от указания как да използвам огнестрелно оръжие — заяви Скоти с обичайната си напереност. Следващият му изстрел беше толкова точен, колкото и предишните.

— Виждам, че нямаш — каза Форест и застана така, все едно се канеше дълго да се заседи до стрелеца.

— Е хайде, покажи ми — изръмжа младежът, разкъсван между честолюбието и желанието да се научи. — Но не се заплесвай в приказки. Хич не ги понасям.

— Никога не съм си падал по приказките, повярвай ми — отговори му Форест по същия начин. Той сръчно нагласи китката на момъка и се отдръпна. — А сега — пак!

Този път куршумът се заби на няколко сантиметра от целта.

— Господ да ме убие! — възкликна Скоти, зарадван от очевидния си напредък. До него Форест изкоментира с още по-солена забележка. Скоти го погледна изненадано, после отмести поглед, без да успее да скрие една съвсем лека усмивка.

— В армията наложи ли ти се да постреляш? — В гласа му почти не се долавяха заядливи нотки.

— Да. Но не и без полза за мен.

— Някога прострелвали ли са те?

— Веднъж-дваж тялото ми ставаше на решето — разсмя се Форест.

Даже получената информация да предизвика пристъп на уважение у Скоти към каления войник, той се постара да го прикрие зад груб въпрос.

— Ти се мислиш за печен стрелец, а?

— Донякъде.

— Обзалагам се, че не можеш улучи шест бутилки с шест изстрела — заяви момчето уверено, което предизвика усмивка у събеседника му.

— Ще сключим с теб сделка. Ако улуча всичките, ще идваш през свободните си дни да ми помогнеш да направя конюшня за моя жребец.

— А ако не успееш?

— Ти ще кажеш!

Отговорът беше изречен със стиснати юмруци и присъщата войнственост:

— Ако загубиш, стой далеч от лейди Торп!

— Много добре — съгласието беше дадено само след секунда-две размисъл.

Лизбет наблюдаваше двамата, скрита от погледите им. Сгушена в пелерината си, зад стената от дървета и храсти, тя се сливаше със сивкавите си дрехи с общата сивота на пейзажа. Кал беше изцапала крайчеца на полата й и опръскала обувките й от хубава кожа. Беше стъпила върху туфа минзухари — храбри глашатаи на пролетта. Но пред очите й беше Форест Йорк и тя не беше в състояние да забелязва каквото и да е друго. Две седмици не го беше виждала, от деня, когато в градината я принуди недвусмислено да заяви своята преданост към съпруга си. Думите й го бяха наранили и гневната му реакция беше нормална, но не и упоритостта, с която отбягваше да я среща. Никога не си беше представяла, че ще страни от нея с такава последователна решителност.

Само няколко дни, без да го вижда, бяха достатъчни, първо, да се разстрои, а след това, силно да се обезпокои. Тя започна дълго да се разхожда около конюшните, за да може де го срещне там, когато идва да взима коня си за езда. Жадуваше да го види, да му поднесе извиненията си и да сключат мир. Но той винаги й се изплъзваше. Предишната вечер в отчаянието си беше почти решила да рискува всичко, но да изтича до къщата му при него. Сега той беше близо. И заедно със Скоти. Напразно се опитваше да улови думите, разменени между тях, и се чудеше дали разговорът им протича спокойно. Така поне изглеждаше. Форест стоеше до Скоти и видът му излъчваше спокойно търпение. Лизбет прехапа устни, а ръцете й в маншона от самур се свиха. Сърцето й се разкъсваше от противоречиви чувства, като виждаше двамата най-скъпи човеци на земята, събрани по такъв начин на едно място. Но сълзите, които преляха от очите й, бяха сълзи на гордост.

Те трябваше да бъдат един до друг през всичките тези години. Те трябваше да се обичат.

Главата й клюмна при мисълта колко несправедлив е бил животът и колко скъпа цената за нейните грешки. Беше лишила Скоти от баща и Форест от син. И никога не можеше да им каже колко близко са свързани двамата, никога.

Ако разкриеше истината пред момчето, то щеше да я намрази. Силван щеше да бъде съсипан от лъжата, зад която се бе крила толкова дълго. А Форест?

Нямаше да се изненада, ако я прокълнеше за това, че е скривала от него, че имат дете.

— Отново на чист въздух, мъничката ми?

Лизбет подскочи като подплашен заек. Лорд Торп неусетно се бе приближил зад гърба й. Дългата му тъмновиолетова пелерина се влачеше по зеленеещата тук-там земя като кралски шлейф. Върху главата му се мъдреше голямо черно бомбе, което вместо достолепие, му придаваше вида на дете, издокарало се в дрехите на възрастен.

— А, виждам нашия смел капитан да посвещава Скоти в тънкостите при боравенето с огнестрелно оръжие — добави той, след като Лизбет не продума. — Не мога да повярвам, че даде на момчето пистолет, гълъбице моя. Не се знае какво би могла да стори с него луда глава като Скоти. Дано капитан Йорк поне го инструктира как безопасно да го използва.

За момент графът се загледа в двамата мъже пред тях, после върху устните му цъфна развълнувана усмивка:

— Виж! Като че ли капитанът ще направи показна стрелба.

Тайничко Лизбет изтри влагата от очите си и насочи поглед към бащата и сина. И тя, като всяка любеща майка, искаше да усети със сърцето си, че съществува връзка между мъжа, когото обича, и сина, който му е родила.

Форест отново зареди револвера си. Движенията му бяха толкова обиграни, че Лизбет си помисли, че би могъл да го стори и със завързани очи. Без да стяга ръката си, капитанът вдигна оръжието, прицели се и стреля.

Шестте бутилки се пръснаха почти едновременно, сякаш дъжд от натрошени стъкълца.

— Господи Исусе Христе! — възкликна лорд Торп. — Без пропуск! Нито едничко не пропусна. — Той се спусна тромаво през калния треволяк, придържайки шапката на главата си с една ръка, докато махаше с другата. Лизбет го последва по-бавно. Да застане между сина си, съпруга си и Форест Йорк и да запази външно спокойствие, докато сърцето й се гърчи от противоречиви чувства, нямаше да й се удаде лесно.

— Прекрасно представление! — извика лорд Торп, с което привлече вниманието на Форест. — Дяволски добро. Ще имаме ли удоволствието да бъдем свидетели и на още едно?

Стрелецът му се усмихна приятелски, но поклати отрицателно глава.

— Мисля, че със Скоти се упражнихме достатъчно за един ден. Не си ли съгласен, момко? — Той се наведе, вдигна захвърления пистолет на младежа и го сложи в ръката му. — И не забравяй при първия си почивен ден да дойдеш в къщата ми. Ще те чакам.

Като отвърна само с едно кимване, Скоти напъха оръжието в панталона си и се отдалечи.

— Какви маниери — измърмори неодобрително лорд Торп. — Плаче за камшик.

— Не е в настроение — каза Форест. Пряко воля, погледът му обгърна Лизбет, жаден за всяка подробност, за да навакса пропуснатите дни. — Работата опира до загубен облог — добави той по-ниско.

— Това, че е жалък губещ, не ме изненадва. — Гласът на граф Тилбъри издаваше отвращение. — Момчето поне изглежда достатъчно умно да прецени, че силите ви са неравни. Може ли да видя револвера?

Форест му го подаде.

— Американски е, нали? Колт?

— Да.

— Какъв модел?

— Фронтиър.

— Аха! — Лорд Торп върна пистолета. — А сега трябва да дойдете до Уексфорд Хол на вечеря с мен и лейди Торп и да ни разкажете как сте се сдобили с такъв екземпляр.

— Облеклото ми е съвсем неподходящо за вечеря — отговори Форест уклончиво. Изчакваше да чуе мнението на Лизбет. Честно казано, за него нямаше да има по-голямо удоволствие от това да седи на една маса с нея. Но и по-голямо мъчение. Очите й го отбягваха.

— Това няма никакво значение! — възкликна лорд Торп, хващайки съпругата си за ръката. — Настоявам да дойдете. Това ще е удоволствие както за най-любимото ми същество, така и за мен. Нали така, скъпа? За теб компанията на господин капитана е голямо удоволствие, нали?

— Разбира се — едва отвърна Лизбет и наведе глава, за да не гледа насмешливата усмивка на Форест.

 

 

Никога досега Лизбет не се бе приготвяла за вечеря толкова грижливо. Графинята се остави в ръцете на прислужницата си, която я изкъпа с благовония и подреди косата й в специална прическа, при която водопад от къдрици се спускаше към едно от деликатно разкритите закръглени рамене.

— Използвай машата, Мери — заповяда тя на втрещената слугиня. От детските й години косата й беше винаги плътно прибирана — вързана или стегната в мрежичка. Прислужницата получи също заповед да пристегне допълнително корсета на госпожата, която след това леко напудри шията и гърдите си.

— Извади роклята ми в нефритенозелено, Мери, тази с бледорозовата фуста. Нея ще облека за вечеря. — Лизбет прекоси тичешком стаята и отвори вратата на гардероба. — Ето тази. — Нетърпеливо докосна скъпата японска коприна. — Извади я. Бързо. Нямам време за губене. О, донеси и изумрудите от касетката ми с бижута.

След като успя да се напъха в десетината метра шумоляща зелена тъкан и се нагласи удобно в нея, след като изумрудите заблестяха върху китката и шията й, лейди Торп застана пред подвижното овално огледало и го премести така, че да може добре да се огледа. Не си спомняше кога за последен път се е издокарвала така, кога за последен път е обличала скъпа и изящно ушита рокля. При това с допълнителни фустанели, за да може от кръста надолу полите й да бухват като разпукана пъпка на цвете.

Вгледа се отблизо в лицето си и се намръщи.

— Руж… Донеси ми ружа, Мери. После си свободна.

Зейнала от изумление, Мери се захвана да рови из безбройни чекмеджета, натъпкани с френски произведения за задоволяване на женската суета. Откри неупотребяваното багрило между също така недокосвани бурканчета с пудра и кристални стъкленици с парфюм.

Лизбет пое ружа с трепереща ръка и я отпрати. След като прислужницата излезе, лейди деликатно си послужи с него. Забеляза блясък в лешниковите си очи, отразени в огледалото.

Мина й тревожна мисъл. Бавно, но целенасочено, тя започна да разкопчава перлените копчета на гърба на роклята. Затрудни я само последното. Едно движение на раменете и роклята се свлече на пода.

След като я върна в гардероба, Лизбет прерови съдържанието му, докато накрая ръцете й се спряха върху кадифе. Почти с благоговение измъкна великолепна, тъмночервена рокля, много семпла, но вълнуваща. За момент я задържа пред гърдите си, докато мислите й препускаха. След това я облече.

Усети топлина да се разлива по тялото й и да се изкачва към бузите, сякаш внезапно бе започнала да я изгаря треска. Треска на безразсъдство, която имаше опасност да изпепели всичките добродетели, които постоянно бе съблюдавала, и нейната обичайна сдържаност, но тя не предприе нищо, за да я потисне.

С бавни стъпки се приближи и се изправи отново пред огледалото.

За първи път почувства, че сега вече вижда жената, която тя би могла да бъде. Застанала насред пищното великолепие на стаята, където ръчно изрисувани паравани и ориенталски вази ограждаха образа й, крехката жена приличаше на приказна вълшебница. Пулсираща от живот, прелестна и прелъстителна.

Водена от вечния инстинкт на жена, стремяща се да привлече вниманието на мъж, тя подреди още по-изкусно косата си върху разголеното рамо и закачи диаманти на ушите си. После, обхваната от тръпката на решимост и изкушението да опита, свали изумрудите. Тази вечер щеше да я разкрасява нещо друго. Тя припряно го извади от джоба на пелерината си, провря златна верижка през халката му и я закопча на врата си. Евтино златно украшение с проста изработка, чийто метал беше потъмнял, но между гърдите й заблестя с пълна сила. Нямаше мъжки поглед, който да не бъде привлечен от него… а мисълта на мъжа — от скритото му послание.

Форест Йорк й принадлежеше. Нямаше да допусне той отново да напусне живота й.

 

 

Долу, в гостната, Форест се разхождаше като тигър в клетка. Вече час чакаше домакинът и домакинята да се преоблекат за вечеря, а в това време до гостоприемно подканящия огън му бяха поднесли ободряващи напитки. Но той не успяваше да се успокои. За хиляден път над чаша бренди си зададе въпроса защо от рождението му го съпровожда участта винаги да се оказва в центъра на всякакви неприятности.

Най-сетне широкият двукрил портал се разтвори. Форест вдигна поглед, за да срещне лорд Торп и неговата… В първия момент реши, че дребният човечец е повел друга жена, а не съпругата си. Тя беше застанала в полусянка. Светлината падаше дискретно върху роклята, гърдите, лицето й. Мекото кадифе на одеждите й сякаш излъчваше вълни — богато и наситено тъмночервени. Шлейфът я следваше по пода, изкусителни гънки обгръщаха тялото, а корсажът се стесняваше надолу от раменете във формата на сърце. Плътта над деколтето сияеше с блясъка на перла. Безпощадно прибираната по-рано коса сега се къдреше и сияеше, едва милвайки извивката на едното рамо.

Два зелени пламъка се взряха в него иззад полуспуснатите клепачи. От тях струеше древният повик, който Форест беше откривал в очите на най-изтънчените куртизанки. А триъгълника между гърдите беше изпълнен от златните отблясъци на медальон…

Кръвта му забушува. Всеки нерв в тялото му реагира на извадената на показ съблазън. Лорд Торп изглеждаше не по-малко замаян и преплиташе крачка до съпругата си като смутен ученик.

Погледът на Форест го отмина и се закова тежко върху Лизбет.

Какво вършеше тя? Смяташе ли да го изтезава като наказание за студенината му и за това, че я отбягва? Само че той нямаше жълто около устата, за да разреши да си играят така с него. Отрано се бе научил как да се справя с предизвикателството на жените, като се започне с отегчените и разпуснати съпруги на старшите си офицери…

Скоро се овладя и чертите на лицето му се отпуснаха. Наведе се над ръката й.

— Лейди Торп…

— Капитане — едва се отрони от нея.

— „Най-сладки са скритите песни на мисълта ни!“ — изрецитира съпругът й, но гласът му беше несигурен. Ръката му отново хвана нейната. — Лакеят съобщи, че вечерята е сервирана. Ще минем ли оттатък?

Подреждането на масата, обслужването и блясъкът на трапезарията подхождаха на кралски дворец, но Форест почти не ги забеляза. Колкото и случайно да се срещнеха погледите им с Лизбет, загадъчна усмивка се появяваше едва доловимо върху устните й и това го подлудяваше от гняв и желание. Казваше си, че каквато и да беше играта й, той също можеше да я играе, и то двойно по-добре. Съжаляваше само, че го въвличат да участва в нея на маса.

— А сега, капитан Йорк — започна лорд Торп, докато се наместваше на възглавничката си, — трябва да ни разкажете повече за револвера. Чел съм за този модел, но никога не бях имал възможността да го видя. Бил ли сте някога в Америка?

Форест разгъна кърпа върху колената си, докато пременен в пищна ливрея лакей разсипваше крем супа от купа от севърски порцелан.

— Бил съм в Щатите няколко пъти, но револвера не е оттам.

С грациозно движение Лизбет загреба от супата и поднесе лъжицата към устата си, където я задържа, за да попита съвсем тихо:

— Тогава откъде е, капитане?

С всяка частица от тялото си Форест усещаше присъствието й в другия край на масата. Не беше нужно да я поглежда, за да си припомни някакъв детайл от външността й. Не беше нужно да чува гласа, за да си припомни омагьосващата му мелодия. Той прочисти гърлото си.

— Преди три години. Пътувах из Мароко. Страна, чийто начин на живот изцяло се различава от нашия. Зад стените на градовете му живеят укротители на змии, шейхове и паши, обути в чехли с извити носове. Хората там са изключително религиозни и жестоки спрямо тези, които си позволяват волности. Някои от местните жители не допускат проникването на нищо от Запада и по-специално — ако е свързано с християнството. А като казвам не допускат, имам предвид, че са абсолютно безкомпромисни. Цветът на кожата им е тъмен — продължи Форест, — и аз се обличах според местните традиции, така че с доброто владеене на езика, се сливах с масата. Веднъж се присъединих към керван, пътуващ за Фес, защото имах работа там. За беда и група фелахи се включиха в кервана. Варвари, чиито развлечения са водене на местни войнички, публични екзекуции и грабежи. Ако си помислиш — вметна саркастично той, — твърде сходни занимания има и нашият достоен Парламент. Както и да е. Забелязах, че един от юначагите е препасал Колт, за който се изфука, че доскоро бил собственост на един американски кавалерист. Очевидно самоувереният янки е търсил приключения в Мароко, без предварително да си подготви домашното.

— Искате да кажете, че е трябвало да отиде там предрешен? — попита заинтригувано лорд Торп.

— Искам да кажа, че вероятно се е опитал да изнесе методистка проповед на стълбите на някоя джамия.

Граф Тилбъри плесна с ръчички и се разсмя като дете, на което са разказали смешка.

— Чудесно го казахте! Точно така, точно така. Продължавайте.

— Е, както може би се досещате, американецът с радост е бил принесен в жертва заради неуважението му към исляма. Негов наследник, що се отнася до револвера му, е станал този примитивно мислещ фелах, макар да не ми е ясно в резултат на какъв демократичен процес. Със сигурност обаче не се е дължало на стрелковите му умения.

— По-лош стрелец от Скоти? — изломоти лорд Торп, като избърса потеклата супа от разтегнатата си в усмивка уста.

— Значително по-некадърен. Виждах го няколко пъти при придвижването ни през пустинята да пуска някой и друг куршум по разни масивни гранитни отломъци, без да успее да улучи дори най-големия от тях.

Докато графът се заливаше от смях, Форест си избра и си сипа парче задушено свинско от едно от платата^[1] и продължи.

— В един момент осъзнах, че скоро ще споделя същата участ като американеца. Вероятно съм проговорил на английски в съня си. За късмет, нападна ни банда крадци — маври, и трябваше да се отбраняваме. Тъй като героят на моята история нямаше да се справи с положението, наложи се да заема револвера, за да помогна на разбойниците да поемат пътя си в отвъдното. След случая реномето ми сред сбирщината достигна смайващи висоти.

— И получихте револвера като подарък?

— Вярно е, че някои народи по тези места са известни с щедростта си за дарове и би ми се искало да можех да кажа, че фелахите са били така впечатлени от уменията ми, че са ми връчили тържествено оръжието, но…

— Вие го откраднахте — обобщи накратко смисъла на изречението като факт Лизбет, сякаш предварително бе запозната с края на историята.

— Без най-малко угризение. Посред нощ.

Два чифта очи се кръстосаха над масата при възцарилата се тишина.

— Завиждам ви за приключенията, Йорк — заяви чистосърдечно развълнуваният домакин.

Лизбет леко се наклони напред.

— А дамите в тази част на света, капитан Йорк? — запита тя, като наблягаше на думите. — Непрекъснато ли крият лицата си зад воал?

Форест я погледна. Ръката й бавно се вдигна и се заигра с медальона върху гърдите й. Очите й бяха потъмнели, а движенията — неестествено отпаднали въпреки живеца по бузите й. Той се зачуди дали цялата игра не й идва в повече, отколкото може да понесе.

— Дамите винаги са забулени на публични места.

— А когато не са навън?

Форест й отвърна със същата неразгадаема усмивка като нейната по-рано:

— Много малко мъже, неколцина избраници, са допускани зад стените на домовете им, лейди Торп.

В очите на Лизбет проблесна ревност и тя ги сведе.

— Така невероятно различаваща се култура от нашата — каза лорд Торп, занимавайки се несръчно с пилето с къри. — Възхищавам се на смелостта ви, Йорк. Ужасно опасно място за живеене според мен.

— А ще се върнете ли пак там? — тихо попита Лизбет, докосвайки отново медальона с връхчетата на пръстите си. В едва просветващия между клепачите й поглед беше вложено цялото изкушение, на което беше способна.

Ръката на Форест замръзна над лъжицата. Той огледа и двамата си сътрапезници.

— Може би — тъмните му очи изразяваха задоволство, — ако ми хрумне.

Малко по-късно, съобразявайки се с етикета, Форест се сбогува. Настроението му беше кисело, страстите му възбудени, а разходката до дома му под неочаквано рукналия пролетен порой изобщо не успя да ги охлади. Видът на къщата му също не помогна за намаляване на напрежението. На площадката отпред го очакваха струпани на купчина ръждясали подкови.

Явно някой в Уинтърспел го беше познал.