Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (8)

Глава осма

Подрязаните корони на покритите със скреж дървета в градината бяха застинали като скулптури на митични зверове. Само най-отгоре, под лъчите на следобедното слънце, започваха да се отделят миниатюрни капчици. Бавно се показваха и нежните филизи на току-що покарали растения.

Лизбет почти не забелязваше настъпването на пролетта. Тя скиташе неуморно по пътеките из парка с желанието да се скрие колкото е възможно по-навътре в лабиринта от храсталаци, за да избяга от демоните, които я преследваха. Безбройни демони — някои толкова реални, колкото каменните дракони на терасата, други — неуловими като бързо преминаваща сянка по снега. Боеше се, че всички те ще я докарат до лудост! И тази болка в главата й, това пулсиране, което с всеки изминал ден все повече и повече изсмукваше силите й.

Продължи разходката си, вдишвайки дълбоко мразовития въздух. Зачуди се какво ли е усещането да бъдеш свободен, дробовете ти да вдъхват горещ пустинен въздух, да се припичаш на тераса с надвиснали палми. Никога нямаше да има възможност да го разбере. Дори отдавнашното й пътуване до Италия не беше нещо повече от временна промяна на мястото. Бе заминала да намери спокойствие и всичко бе започнало с уединение и завършило с ужас. Оттогава — почти осемнадесет години вече, тя не беше напускала нито веднъж Уинтърспел. А сега и достъпът дори до мизерните улички на селото, в което се беше родила, й беше забранен. Границите, в които се движеше нейното собствено битие, неумолимо и застрашително се стесняваха. Тя се затича под купола от сплетените клони на грамадните дъбове, които стенеха под напора на зимния вятър. Развятата й пелерина обра заскрежените кристалчета от игличките на боровете и ги разлюля, а стъпките й оставиха синкава диря върху бялата снежна покривка.

И тогава нещо внезапно я сграбчи и дръпна назад. Нечии силни и уверени ръце, в чиято прегръдка тя се заизвива, сякаш беше попаднала в клопката на някой от преследващите я демони, съживил се за миг.

— Боже мой, трудничко е за куц човек да ви настигне. — Развеселеният глас на Форест Йорк разкъса обръча на магията, от която почти обезумяваше, и прогони объркването й.

— Форест! — Лизбет се засмя, внезапно ободрена и се взря в лицето му. Каква жизненост, каква несъкрушима сила и мъжественост излъчваха едрата фигура и смуглото лице! Сигурно е безмилостен в битките, продължи да разсъждава тя, повече от равностоен и за най-жестокия противник.

Но имаше дракони, срещу които дори той не можеше да се опълчи, отрезви я следващата й мисъл. Трябваше да помни това непрестанно, трябваше…

— От какво бягаше, любов моя? — запита я нежно. — Церберите^[1] от ада ли са пуснати да се разхождат из градините на Уексфорд Хол? Те ли те преследват неотстъпно? Кажи ми и аз ще ги запратя обратно в пъкъла!

Подчинявайки се изцяло на инстинкта си, Лизбет се отпусна в ръцете му и се притисна към грубата материя на палтото му. Как искаше да отвори сърцето си и да сподели своя товар, да му разкаже за влудяващата болка в главата й и за целия й живот със Силван! Но не беше възможно. Споделеше ли част от тайните си, щеше да се разплете цялата паяжина.

— Имах нужда от глътка въздух и да бъда за малко сама. — Тя направи усилие гласът й да звучи спокойно. — Цял ден бях затворена вкъщи и когато най-сетне излязох, почувствах такъв прилив на сила, че започнах да тичам безгрижно по пътеката. Никак не се държа на положение, нали? Приличам на ученичка.

Форест се отдръпна, без да пуска ръката й и я погледна в лицето.

— Винаги съм те харесвал като ученичка.

Беше неудържимо пленителен, когато е в такова настроение. Тя постави ръка на бузата му и я плъзна надолу по извивката на челюстта, като с поглед му каза, че и нейните спомени не са по-малко болезнени от неговите.

— Лизбет — каза той, свъсил вежди и хвана ръката й, — що се отнася до сцената в селото…

Тя наведе глава при думите му, като че ли засрамена, че той е станал свидетел на унижението й.

— Вината за случилото се беше моя — продължи Форест меко. — Аз, повече от всеки друг, не трябваше да забравям как тези нищожества…

Тя сложи пръсти на устните му, за да му попречи да продължи. Вината за случилото се беше колкото негова, толкова и нейна, и тя нямаше да допусне той да я поеме изцяло. Но когато Форест затегна прегръдката си, графинята се отдръпна. Не биваше да позволяват втори път същата немарливост.

Тя докосна ръката му, за да продължат разходката. Форест закуцука редом до нея, но ако ходенето му причиняваше болка, той с нищо не я издаде.

Отвъд градината с плодни дръвчета, те минаха покрай обширни лехи с ириси, чиито стебла бяха заледени и придобили кафеникав цвят. След тях идваха редици от рози. Уханието им нямаше да се събуди отново преди юни. Малко езеро, чиято повърхност беше сребристо синя от леда, лежеше сгушено сред кръг от тисове. Лизбет спря край него. Нямаше по-добро укритие от това място от дебнещите отвсякъде очи на Уинтърспел.

Форест застана до нея. Наведе глава, загледан в замръзналите в езерните води листа. Ръцете му, пъхнати дълбоко в джобовете, се размърдаха. Мълчанието помежду им се проточи.

— Да яздиш ли дойде днес? — попита най-накрая Лизбет.

— Да речем. Но най-вече исках да те видя, да говоря с теб — каза го толкова сериозно, че тя уплашено го погледна.

— Искам да ми разкажеш за Силван — продължи събеседникът й, без да трепне. — Искам да ми разкажеш за живота си с него.

Въпросът беше неочакван и смущаващ. Лизбет отклони погледа си. Форест посегна да й хване ръката, но усети притеснението й и отпусна своята. След като я бе държал в прегръдките си предния ден, той едва се сдържаше да стои на разстояние от нея. Каквито бесове го прихващаха, на моменти му се искаше да нахлуе като някой древен рицар през портите на Уексфорд Хол и да я отвлече, оставяйки втрещен зад гърба си дребничкия граф Тилбъри и неговите странности. Само мисълта за брака й, за съществуването на съпруг с интимни права над нея, докарваше Форест почти до лудост от ревност. Не му ставаше по-леко от преживяното през последните три дни. Много му мина през ума след случката в селото. Беше обмислял и възможността бързо и незабележимо да замине от Уинтърспел. В края на краищата той нямаше достатъчно категорично основание да се намесва в живота на Лизбет. Разумът му подсказваше, че да замине, е най-доброто решение, а той рядко грешеше. Но през последната нощ беше оставил мисленето на по-нежно сетиво от лявата страна на гърдите си — на разкъсваното си от чувства сърце.

Форест копнееше за сърцето, душата и тялото на Лизбет. Искаше да я отведе далеч от Уинтърспел, далеч от Уексфорд Хол, далеч от съпруга й. Не желаеше да търпи тя да бъде изолирана и презирана от всички в селото, да страда от обиди, когато заслужаваше само уважение. Щеше да стори необходимото, за да я види щастлива — да я вземе със себе си в Гърция, Венеция или Испания. Щеше да й покаже чудесата на света, които сам бе видял, а нямаше с кого да сподели впечатленията си от тях. И никога вече нямаше да допусне да ги разделят.

Нямаше кой да го възпре. Лорд Торп просто щеше да бъде пренебрегнат. Както и всеки детектив, независимо колко добре е платен. Ако Форест решеше да се скрие, нямаше човек на този свят, който би успял да го открие, а следователно да открие и Лизбет. Не, никой не можеше да му попречи да осъществи плана си… освен самата Лизбет, в случай че вземеше такова решение. А тя така ли щеше да постъпи?

Не беше сигурен. Не разбираше много неща, свързани с нея. Тя не му позволяваше да ги разбере.

— Разкажи ми за Силван, Лизбет — повтори той. Страхуваше от това, което щеше да му каже, но трябваше да е наясно с чувствата й към лорд Торп, преди да й изложи плана си. Трябваше да знае дали тя обича съпруга си.

Лизбет застина.

— Какво точно искаш да ти разкажа за него? — попита тя неуверено.

Не беше неуверен обаче отговорът му:

— Искам да знам коя е причината да бъдеш толкова грижлива съпруга?

Лизбет го погледна с укор, чертите на напрегнатото му лице й казаха, че може би той е искал да зададе тези въпроси още при завръщането си в Уинтърспел, но досега ги е таил в себе си. Отговорът й беше от жизненоважно значение за него. Тя осъзна колко болезнена е ревността му.

Почувства се неудобно върху неравната земя. Снегът проникваше в обувките й и пръстите на краката й започнаха да мръзнат. Почувства се изоставена, сякаш стоеше върху люлеещ се мост и всяка нейна стъпка вляво или вдясно щеше да доведе до падане. И все пак, независимо от цената Форест трябваше да разбере какъв е дългът, на който се е подчинила. Нейното щастие, неговото щастие дори идваха след дълга.

— Трудно е… да се разкаже за Силван — запъна се тя, без да знае откъде да започне. — Той е много по-уязвим, отколкото повечето хора могат да си представят. Притежава същите чувства, същите надежди и мечти, които имат и другите мъже, но… е затворен в капана на физическия си облик, който е най-жестокото му наказание. Той се отдава на благотворителност и засипва хората с подаръци с надежда дано така да обръщат по-малко внимание на външния му вид. От рождението си е бил прицел на насмешки, дори в собственото си семейство. И винаги е бил отчайващо самотен, без приятели. — Гласът й затихна и тя трудно си пое въздух. — Аз съм неговият единствен приятел, неговата единствена любов. Той казва, че живее заради мен. Убедена съм, че ако го напусна, ще умре.

Ето… каза го.

Форест стисна юмруци в джобовете си. Значи това било. Нямаше да дойде с него, осъзна го с тъга. Нищо не беше в състояние да я убеди да напусне съпруга си.

Горчивото разочарование го подтикваше да я попита: „А аз, Лизбет… с мен какво ще стане?“.

Вместо това устните му се отпуснаха в иронична полуусмивка при мисълта, че отново се явява излишен.

— Обичаш ли го? — запита я сурово.

— Форест, аз… — Въпросът му я смая.

— Защо се омъжи за него, Лизбет? — продължи натиска си той. — Какво те накара да се омъжиш за него?

Тя се напрегна. Какво можеше да му каже? Не и истината, в никакъв случай истината.

— Баща ми уреди сватбата — заекна лейди Торп. Поне това не беше лъжа.

— Тоест, по-малко от година след като беше с мен?

— Д-да.

— И въпреки това прие избора на баща си?

Лизбет потрепери. Гласът му беше студен като ледения въздух. Накара я да се почувства обезверена и съсипана.

— Отначало отказвах — опита да се защити.

— И после? — настоя събеседникът й почти с насмешка.

— И после се съгласих — отряза Лизбет. И тя можеше да причинява болка не по-зле от него. — Съгласих се. Аз се съгласих.

— Ти се съгласи — повтори мъжът през зъби. Обърна се и като се наведе, впи мрачния си поглед в нея. — Е, сега щастлива ли си с направения избор?

Щастлива? Трябваше ли да пита? Не виждаше ли?

— Не — думичката прозвуча равно и кухо. — Не.

Той беше пожелал тя да го каже. Разбра го по внезапно пламналото огънче в очите му, по облекчената му въздишка.

В продължение на няколко мига Форест не продума, само премести тежестта си от единия крак на другия, сякаш болното му коляно едва издържаше на стоенето. Когато заговори отново, гласът му беше променен. В него все още звучаха гневни нотки, но те вече се смесваха с предсмъртна мъка.

— Ти можеше да притежаваш всеки мъж, когото би избрала, Лизбет. Всеки. Всеки един измежду херцозите в това проклето кралство щеше да моли за ръката ти — с всичките им несметни богатства, места в Парламента и родословия като на най-чистокръвните жребци. Ти можеше да избираш!

Настроението му отново се променяше. Към по-лошо. Ръката му неспокойно потърка челюстта, преди обратно да я пъхне в джоба.

— По дяволите, дори обстоятелството, че не си била девствена, не би било достатъчна спирачка. С малко женска хитрост можеше да подмамиш някой хубавичък млад херцог, точно толкова лесно, както си впримчила и неугледния си граф.

В отговор на непочтителните му думи Лизбет силно го зашлеви през лицето. Пръстенът й раздра бузата му, където се очерта тънка кървава линия. Той изобщо не реагира. Лейди Торп беше разярена.

— Какво искаш да кажеш? Щеше ли да ти е по-приятно, ако се бях омъжила за някой не по-малко привлекателен от теб? Щеше ли това да ти донесе някакво извратено удовлетворение? Гордостта ти е наранена, защото считаш, че Силван е по-малко мъж от капитан Форест Йорк, така ли?

Форест не помръдна, но изразът върху лицето му беше като на ранен звяр. Няколко секунди и жената, и мъжът сякаш обезумяха от гняв и забравиха за всичко друго, освен за яростта си, бликаща от блесналите им погледи. Бяха безчувствени за вятъра, който духаше над главите им и за звука от падащите капки, в които се превръщаше топящия се лед. Отначало останаха глухи и за вика, идващ отдалеч:

— Лиз-бет!

Най-сетне лейди Торп се раздвижи и като притисна с ръка сърцето си, се огледа уплашено наоколо.

— Лизбет, мъничето ми! — Пискливият гласец прозвуча някъде зад тях. — Къде си се скрила?

Тя вече можеше да съзре лорд Торп между дърветата — дребничка фигура в зелено кадифено палто и панталони до колената, а жълтите му три четвърти чорапи бележеха залитащите му крачки през снега. Графинята се обърна развълнувано към Форест и едва издума:

— Съпругът ми…

Горчива усмивка изкриви устните на Форест и горестта преля в очите му.

— Не се тревожете, милейди. Тъй като не изгарям повече от вас да обясня присъствието си тук, веднага ще се измъкна незабелязано.

Но когато той понечи да се отдалечи, Лизбет сграбчи ръкава му като обезумяла. Не можеше да го остави да си тръгне и да отнесе със себе си гнева и студенината. Тя искаше да ги заличи, да му каже, че го обича, да излекува раната му. Разкаяна, тя прокара нежно ръката си по бузата му, изтривайки кръвта.

Форест стисна пръстите й и рязко ги отдръпна от лицето си.

— Знаете ли защо дойдох днес тук, лейди Торп? Дойдох, за да ви помоля да напуснете страната заедно с мен. Да опаковате багажа си и да отплавате към някое закътано райско кътче заедно с човека, който ви обича. — Той се усмихна подигравателно, когато очите й се присвиха. — Точно така. Надявах се да ви убедя да изоставите съпруга си и да заживеете в скандално безчестие с мен. Не ви ли предупредих, милейди? Не ви ли казах, че съм безскрупулен? Дори съвсем кавалерски ви предложих аз да изчезна от живота ви, но вие отхвърлихте предложението ми по най-отчаян и трогателен начин, доколкото мога да си спомня. Излиза, че държите винаги да сте нащрек срещу мен — завърши Форест по-меко. Веждата му се повдигна. — А сега, мисля, че вашият съпруг ви зове.

— Лиз-бет!

Тя се извърна. В другия край на езерото лорд Торп си пробиваше път през листака, като се задъхваше от усилието. Лейди Торп хвърли изпълнен с тревога поглед към Форест, но все още без желание да го остави да си отиде.

Но той вече беше изчезнал.

— Лизбет, Лизбет! — извика лорд Торп и в гласа му прозвуча раздразнение и уплаха. — Защо сте толкова опърничава днес, мъничката ми? — Той дотопурка до нея и протегна ръцете си, за да хване нейните. — И пак сте забравила ръкавиците си. Толкова небрежна, толкова небрежна. Трябва ли да ви се скарам? — Погали я като любещ, но отчаян от непослушанието на детето си родител. — Да влезем вътре, да влезем вътре. Поседете, моля ви, до огъня заедно с мен. Скоро ще се стъмни.

 

 

Вечерята бе една от най-мъчителните, които се бе налагало на Лизбет да изтърпи. Трапезарията изглеждаше по-студена и по-мрачна от когато и да било. Пурпурните кадифени завеси бяха плътно спуснати, а единственият полилей едва-едва осветяваше масата, отрупана с отбрани ястия като за угощението на крал и кралица. Пъстърва с майонезен сос, овнешко печено, желиран угоен петел, спаначено суфле, гъби соте и грахово пюре вдигаха пара от лъснати до блясък сребърни съдове. Със свой блясък грееха и кристалните чаши и гарафи, и снежнобелият лен на покривката. В порцеланова кана поклащаха восъчните си главици оранжерийни лилии. Централната част на масата бе заета от масивна скулптурна фигура от сребро, изобразяваща падането на Икар, и тежеше поне двадесет и пет килограма — пищна и бляскава. Контрастът започваше с отдалечаването от масата. Полумрак цареше във всеки ъгъл и с черно-виолетови стъпки се изкачваше до тавана.

Съвсем механично ръката на Лизбет слагаше хапки в устата й, като се силеше да не ги върне обратно, при вида на изобилието от храна. Горещото й желание беше да се пъхне в леглото си, да се скрие зад ненавистните иначе завеси. Но се боеше, че Силван ще се домъкне след нея и ще настоява да я държи за ръката. А не би понесла докосване от него тази вечер, безконечните му прояви на внимание.

Не и докато очите й виждаха само образа на Форест.

Силван шумно бе нападнал един агнешки бут.

— Пак ли си облякла тази рокля, мъничето ми? Честна дума, не мога да разбера защо. Трябва да я изхвърлиш. Не ти подхожда — толкова е обикновена. Не мога да си обясня защо носиш само семпли дрехи. Винаги съм мислел, че жените имат пристрастие към разкошно украсени дрехи.

— Аз харесвам тази рокля — измърмори неотстъпчиво Лизбет. Беше й станало привичка да носи най-обикновено облекло. След сватбата си с лорд Торп младото по това време момиче беше направило всичко по силите си да стане незабележимо — колкото е възможно повече.

— Тогава слагай поне някакви бижута — опита се лорд Торп да възроптае. — Разбира се, не защото красотата ти се нуждае от допълнителна украса. Просто бих желал да виждам, че носиш подаръците, които ти купувам.

— Добре, Силван — кимна лейди Торп механично в желанието си да го накара по-скоро да млъкне. Започваше да я унася, както често й се случваше на вечеря, обхващаше я някаква омразна, притискаща я сънливост. Но така поне болката в главата й щеше да намалее. И може би, ако успееше да заспи достатъчно дълбоко, щеше да успее да избяга от мислите за Форест Йорк. Освен ако той не се вмъкнеше да я безпокои и в сънищата й…

— Спи ли ти се, скъпа моя? — забеляза състоянието й лорд Торп.

Тя направи усилие да изправи глава и вдигне клепки. Съпругът й се усмихна. Светлината на свещите заигра върху лицето му — едрия нос, плешивото теме, странно подпухналите клепачи. Той избърса устните си със салфетка и продължи:

— Твоето непослушно протеже пак ги е забъркало днес. Непоносим хлапак е този Скоти! Заварих го да се кара с един от кухненските прислужници зад пристройката за каретите. Повали бедното момче безчувствено на земята. Направо го просна като труп. Градинарят трябваше да го залее с вода, за да се свести. После, без дума за извинение, Скоти се запиля някъде, сигурно да си изкара сам лошото настроение. А това ме подсеща и за друго… — Лорд Торп се намръщи и потупа замислено с пръст по брадичката си. — Дочух един от лакеите да разправя на прислужница, че Скоти се е бил в селото. Знаеш ли нещо за случая, мила?

Лизбет едва не разля виното от чашата си, която току-що бе взела. Отпи припряно. Помоли се мислено слуховете за Форест да не са стигнали до ушите на съпруга й.

— Просто кръвта му е по-буйна — защити тя Скоти, като се опита да говори спокойно. — Селските момчета постоянно се бият. Той не е по-различен от тях.

— Предполагам, че имаш право. Въпреки че когато аз бях млад, никога не съм вдигал ръка да ударя, макар че сигурно щеше да ми хареса. Но даже и плашило като мен има толкова мозък, та да си даде сметка кое има смисъл и кое не.

Графинята го погледна леко изненадана. С много редки изключения мъжът й не допускаше да се поддава на самосъжаление.

Основните блюда бяха вдигнати и сервираха десерт. Лизбет отклони очите си при вида на малините с крем, захаросаните виолетки и шоколадовите бонбони, защото усети, че й прилошава. Стомахът й се гърчеше от опасение, че ако Силван заподозреше чувствата й към Форест, щеше да залости за него вратите на имението, а за нея щеше да го превърне в затвор. Тя се опита да разгадае мислите на съпруга си, докато го гледаше как набожда един плод и го поднася към устата си. Тъжните му кафяви очи срещнаха нейните. Усмихна й се, очаквайки да получи усмивка в отговор. Но когато това не стана, главата му клюмна и той постави вилицата върху масата.

Лизбет се чувстваше отчаяна и съсипана. Никога не успя да свикне с обожанието на Силван. Понякога си мислеше, че любовта му граничи с грях. Лорд Торп вярваше сляпо в нейната доброта и чистота, наричаше я свой живот и смисъл на съществуването си. А тя се отвращаваше от всичко това. И все пак не можеше да разбере защо любовта му я кара да го презира. Как можеше изобщо да допусне мисълта да го изостави заради това, че се отличава от нормалните хора? Или може би се дължеше на факта, че го обича много по-малко, отколкото дългът й налага? Само една безсъвестна жена би се поддала на подобни преживявания. Достатъчно достоен за презрение беше дори само постоянният й стремеж да го отбягва, усилието, с което си налагаше да понася докосването му.

— Ела и седни с мен до огъня, най-прекрасна моя — дойде в този момент поканата му. Той се плъзна от кадифената възглавничка с пискюли, поставена на стола му, за да го повдига. Докато заобикаляше масата и вечно незаетите й шестнадесет стола, фигурата му изчезна в царството на сенките, за да се появи след малко в островчето светлина около полилея. Без да промълви дума, графът дръпна назад стола на Лизбет, помогна й да се изправи и със заучено движение и поклон й предложи ръката си. Тя я пое, пускайки надолу своята, след което Силван я поведе през двукрилата махагонова врата, по кънтящите мраморни плочи към великолепието на салона, където огънят в камината буйно гореше. Сякаш крал водеше най-красивата принцеса на земята. Над главите им в салона беше изрисувана Пандора с отворената й кутия, а от двете им страни огледала близнаци отразиха нелепата композиция от фигурите им.

До камината беше поставен само един стол; другият беше преместен. След като се нагласи върху тапицираната седалка, графът потупа коляното си.

— Заеми мястото си, моя гълъбице. Ти болезнено ми липсваше днес. Напоследък изглеждаш толкова неспокойна, постоянно се разхождаш сама или яздиш из парка. Трябва да ми кажеш каква е причината.

Лизбет седна с неудоволствие в скута му, подчинявайки се на ритуала, чието начало бе поставено в първите дни на женитбата им. Компромис, направен от едно петнадесетгодишно момиче, което не беше в състояние да понесе нещо повече през първата си брачна нощ.

— Предполагам, че се дължи на нетърпението ми по-скоро да настъпи пролетта — не можеше да остави без отговор въпроса му тя.

Лорд Торп взе ръката й в своята. Допирът на плътта му не я разстрои. Защото тя наистина се бе научила да възприема Силван въпреки странностите му, да вижда отвъд тях. Способна беше да прозре в него просто човека, отблъснат от света на „нормалните“ хора. По някакъв странен и необясним за нея начин, Лизбет обичаше нежния и отритнат граф Тилбъри.

— Какъв ден е днес? — попита тя, продължавайки ритуала.

— Събота.

— А месецът?

— Март, разбира се.

— А… март. Значи остават само още няколко месеца, само няколко месеца…

Не каза нищо повече, но играта им на въпроси и отговори имаше определено значение за двамата. Годишнината от сватбата им наближаваше. Честването щеше да бъде особено тържествено. Силван броеше дните, нетърпелив като малко дете пред Коледа. За Лизбет обаче те течаха съвсем различно.

В разгара на това лято лорд и лейди Торп щяха да изиграят последното действие на пиесата, започната отдавна в Италия. В деня на годишнината им, с падането на мрака, те щяха заедно да изкачат стълбите към спалнята, да угасят светлините, да дръпнат плътно завесите на леглото.

Тогава, най-сетне, щяха да прекарат нощта като съпруг и съпруга.