Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (5)

Глава пета

За момент Форест спря пред портите на Уексфорд Хол, а погледът му пропътува разстоянието до входната врата на имението. Мнозина биха се уплашили от този поглед.

Входната врата беше от дъб, оградена с изящна фасада от мек камък в джорджиански стил. До нея се стигаше по дузина стъпала, от двете страни на които стоеше по един мраморен лъв. За външния наблюдател беше внушително преддверие на огромно имение. Форест Йорк обаче съзираше в него омраза и зло. За него Уексфорд Хол символизираше мъката и самотата, които беше принуден да изтърпи и които все още бяха живи в сърцето му.

Той подкара с рязко смушване коня си надолу по покритата с чакъл алея, където никога не никнеше бурен. За последен път беше преминал оттук преди двадесет години — гол, с вързани ръце и окървавен нос, заобиколен от враждебна тълпа, която го замеряше с камъни и хули.

— Смачкайте дявола! Унищожете го! Той е обладан от сатаната, той е белязан със знака на нечестивия!

— Убийте го или го прогонете далеч от селото ни! Иначе ще омърси и нашите дъщери! Погледнете го! Злото е изписано върху лицето му.

Крясъците им се извисиха, когато маркизът на Уинтърспел, с насочен към Енвил мускет, го бе предал на лорд Татършал да реши какво наказание да му наложи. Викащата сган беше затаила дъх при отварянето на вратата и появата на господаря му.

— Какво означава цялата тази врява? — бе изискал той с нетърпелив тон обяснение от маркиза.

Когато чу за престъплението и неговия извършител, от гърлото му се изтръгна проклятие, отекнало в гората като оръдеен изстрел. Необузданият му гняв приличаше повече на бяс, роден от адски сили. Беше оставил вратата към двора си широко разтворена, за да види всеки с очите си как страшният съдия раздава правосъдие. Пред погледа и на последния жител на селото, и на почти изпадналата в истерия дъщеря, благородникът сам отброи четиринадесетте удара с бич върху задните части на Форест, колкото бяха тогава годините на Лизбет.

От спомена и от усилието да овладее разтърсващия го гняв, по челото на Форест избиха капчици пот въпреки студа. Когато с крайчеца на окото си улови някакво раздвижване откъм имението, главата му рязко се извърна. За кратко зърна някакъв силует в рамката на прозорец на втория етаж, но той бързо се стопи в сянка, преди той да успее да разпознае чий е.

Откъм конюшните дойде прислужник и пое коня му, а Форест вдъхна дълбоко няколко пъти, преди да закуцука нагоре по познатите каменни стълби. Иконом с безизразно лице се озова на силното му почукване, после го въведе в приемната, взе палтото и ръкавиците му и го помоли да изчака.

И ето той отново се озова в огромната зала, чиито студени мраморни плочи и високи тавани също бяха станали свидетели на смразяващата кръвта сцена, много години назад. Същата зала, но основно променена. Някогашното скромно обзавеждане беше заменено от разточителство в украсата й. Отлети от чисто злато орнаменти декорираха стените, облицовани с дървена ламперия. Сребърни вази, порцеланови фигури и антични урни проблясваха в ниши покрай стените. Тежък кристален полилей се разлюляваше при най-малкото раздвижване на въздуха. Скулптури в романски стил бяха поставени в затъмнените ъгли. В добавка стените бяха украсени с тъмночервена коприна. Подчертана екстравагантност, но просташки показна.

— Графът ви очаква — обяви икономът с безизразно лице и изчака, докато Форест се раздвижи, за да го последва.

Те тръгнаха по коридора, минавайки покрай още мраморни бюстове, още обвити в тоги скулптурни произведения, още огромни полилеи. Когато стигнаха затворена махагонова врата, икономът кимна.

— Графът ви очаква. — Обърна се и закрачи обратно с почти безшумни стъпки по излъсканите плочи на пода.

Форест натисна бравата и пристъпи.

Пред очите му се откри дълга, претрупана с мебели библиотека. В камината гореше огън и отблясъците от пламъците играеха върху маси с тънки обли крака и възглавнички с ресни върху всеки стол. Какаду^[1] вдигаше шум върху позлатената си пръчка до една саксия с внушителна по размери палма. От пода до тавана се издигаха лавици, отрупани с книги в подвързии от най-фина кожа и отпечатани със златни букви заглавия. Нито лъч зимна светлина не проникваше през плътно спуснатите завеси, украсени с пискюли, и затова в ъглите цареше полумрак.

В средата на библиотеката имаше масивно бюро по френски образец. Върху гладката му повърхност беше поставен свещник с много свещи, чиито пламъчета лудо се разлюляха от въздушната струя, нахлула с влизането на Форест. Голямо кожено кресло зад бюрото беше обърнато с гръб към влезлия.

Форест огледа стаята, за да открие по някакво движение домакина, но напразно. И въпреки това усещаше присъствието му.

Такива театрални трикове не допадаха на Форест. Той се намръщи и още един път внимателно погледна към обърнатото зад бюрото кресло. После пристъпи напред, за да го разгледа по-добре.

Върху кожената странична облегалка неподвижно беше отпусната малка ръка, обвита с дантела до плътно събраните връхчета на пръстите.

„… При все, че скитник си от ден далечен,

и присъствието ти тук е сякаш недостойно,

привета ми сърдечен приеми!“

Строфата бе произнесена от странно фъфлещ глас, който, макар да изглеждаше мъжки, звучеше твърде пискливо за глас на възрастен човек.

От нетърпение Форест стисна зъби и се зачуди каква ли игричка разиграваше домакинът, та не се обръщаше с лице към него.

И тогава креслото бавно се завъртя така, че светлината на дузината свещи разкри седящия в него. В интерес на истината — странна птица! С дребния си ръст, прегърбени рамене и лице, разкривено от липса на пропорции, той представляваше копие на ужасяващ герой от книга за деца. Форест никога не бе виждал такова лице — една гротеска с високо извитите вежди, хлътнали бузи и яркочервени устни. Огромните кафяви очи бяха хлътнали като на хрътка и оголваха вътрешната, розова част на долния клепач. Облеклото му принадлежеше на друг век и изглеждаше натруфено с ризата с плисирано жабо, червеникавокафявата брокатена жилетка и коприненото шалче с открояващи се райета. Върху късите му дебели пръсти блещукаха скъпоценни камъни в най-различна форма и цветове и привличаха погледа към ръце с потъмняла кожа и отблъскваща грозота.

Форест присви очи и стисна устни, опитвайки се да прикрие изумлението си. Беше си изградил представата за някакъв властен аристократ, с хубаво лице и фигура, на ръст колкото него. Беше очаквал да застане срещу мъж, който да излъчва сила, суровост, дори жестокост, които да му помогнат да открие причината за нещастието на Лизбет. Всъщност той се надяваше да се сблъска точно с такъв човек.

А вместо това беше попаднал на… какво? Форест заразглежда критично съществото пред себе си — наполовина по-ниско от него, с външност, за която най-ласкавата оценка беше любопитна, а най-лошата — уродлива. Но и най-предубеденото въображение не би съзряло заплаха в тази причудлива особа.

Форест усети, че е напрегнат и изпусна въздух през зъбите си.

Домакинът му, изглежда, не си даваше сметка за разочарованието, което е предизвикал. В безформените си ръце той държеше разтворена книга и беше погълнат от съдържанието й дотолкова, че Форест се усъмни дали не е забравил за присъствието му.

Най-накрая книгата беше шумно затворена. Мъжът вдигна поглед от обложката и обяви:

— Кийтс^[2], разбира се. Изключителен е, не мислите ли? Един от любимците ми.

Очевидно, без да очаква отговор, джуджето се усмихна, разкривайки заострени зъби. То потупа корицата на тома с поезия и скъпоценностите, окичили пръстите му, разпръснаха по тавана отражения във всички цветове на дъгата.

— По мое мнение вие се измъчвате над няколко въпроса, скъпи господине. Един от тях е: „Възможно ли е това създание да бъде лорд Торп, граф Тилбъри? Възможно ли е тази подигравка на природата да е женен за красивата и нежна Лизбет?“.

Като отметна назад глава, покрита с рядка косица, създанието захихика весело, сякаш се наслаждаваше на много сполучлива шега.

— Хи-и! Хи-и! Хи-и! Отговорът е да, разбира се! Аз съм лорд Торп, самият той. И прекрасната Лизбет е моя, най-скъпото ми цвете.

Рядко се случваше, както в този момент, Форест Йорк да бъде хванат неподготвен да реагира. И въпреки че никога не съдеше за характера по външността, изборът на Лизбет за спътник в живота го порази. Но той бързо се овладя, пристъпи напред и понечи да се представи.

— Знам кой сте — прекъсна го лорд Торп с махване на дребната си ръка. — Лизбет ми е разказвала за вас… Много ми е разказвала.

Форест се запита колко много и за момент се почувства разголен.

— Трябва да се извиня, че не ви уведомих незабавно за произшествието с лейди Торп и за мястото, където се намира. — Тонът му беше студен.

— Не е необходимо да се извинявате — спря го приличният на гном господин и се изправи, при което шумоленето на дългите му до коленете сатенени панталони се смеси с изскърцването на коженото кресло. Той нагласи жилетката си, като я придърпа върху закръгленото си коремче, после се осведоми за часа от сребърния си джобен часовник.

— Пихте ли вече чай, капитан Йорк?

Щом получи отрицателен отговор, лорд Торп закрета към вратата и с патетичен глас и подобаващ жест покани:

— Ще бъде поднесен точно след шест минути в салона за гости. За мен ще бъде чест да се присъедините. Посетителите са рядко удоволствие тук, но смятам, че и сам сте стигнали до това заключение, след като вече имахте възможността да ме видите.

— А лейди Торп? — запита Форест, като се придържаше към целта на посещението си. — Ще се присъедини ли тя към нас?

Погледът на дребосъка проблесна, когато му отвърна в рима:

„Непоколебим си и спокоен,

като лес непроницаем,

ръцете скръстени и взора

на война са несекващи оръжия.“

— Шели — уточни Форест развеселен. Домакинът му изрази звучно задоволството си. — Един от моите любимци.

Всички помещения в имението бяха наново мебелирани, но гостната най-силно възбуди любопитството на Форест. Тя беше натъпкана с мебели в стил „Дофин“, създаден по-рано същото столетие, за да увековечи победите на Нелсъновата флота. Форест беше виждал вече негови образци в къщата на един адмирал в Индия, когато изпълняваше куриерски поръчения. В главата му ясно се бяха запечатали необичайните украшения, оформящи изящната линия на мебелите.

Гостът обхвана с бърз поглед стаята, оценявайки грамадните платна с океански пейзажи и плаващи кораби в позлатени рамки. Внимание заслужаваше и колекцията от корабно снаряжение. Сред експонатите най-много изпъкваше бронзовият люк, вграден в срещуположната на входа стена. Той беше и единственият източник на естествена светлина, защото кадифените завеси на прозорците и тук бяха плътно спуснати, както тежките драперии в библиотеката. Като че ли слънцето не беше желан гост в Уексфорд Хол.

— Заповядайте, заповядайте, седнете, скъпи господине — подкани лорд Торп и след като изчака Форест да се настани в едно кресло, отпусна дребното си тяло върху канапето. — Много скоро красивото ми цвете ще се присъедини към нас. — Внезапно той вдигна пръст, стисна очи и възкликна: — А! „Той знаеше чия нежна ръка докосва ключалката преди още вратата да се отдръпне, за да я разкрие пред взора му.“

В отговор на думите му прошумоля коприна. Форест вдигна поглед в очакване. В тъмносиня коприна, със зачервени бузи и несигурно изражение, на прага колебливо застана Лизбет. Облеклото й изглеждаше направо спартанско в сравнение със заобикалящата я пищна декорация и това на съпруга й. Освен венчалния пръстен, не носеше никакви други бижута, дантели или разни други префърцунени финтифлюшки.

При вида й сърцето на Форест се сви. Както и предишната нощ, очите му сравняваха жената, застанала мълчаливо пред него, с образа на момичето, съхраняван в паметта му. Красотата й беше неоспорима, но в нея нямаше някогашния живот. Кожата, невидяла слънце, беше бледа. Немирните къдрици бяха прибрани в мрежа, за да се запазва прическата; погледът тежеше от неназовима грижа.

Походката й беше грациозна, но без стремеж да прави впечатление. Някога тя олицетворяваше волността на едно момиче. Контрастите натъжиха и разтревожиха Форест. Заболя го, когато осъзна, че тя е изгубила жизнеността си. Но любовта му към нея остана непроменена.

Той бавно се изправи и стисна здраво устни от усилието да не издаде чувствата си било с поглед или импулсивна дума. В същото време лорд Торп приближи съпругата си, взе ръката й и се наведе над нея с комична церемониалност.

— Скъпа моя — прозвуча пискливият му глас, — виж кой ни е дошъл на посещение — капитан Йорк, твоят спасител или според теб би било по-правилно — твоят ангел-хранител?

Лизбет срещна погледа на госта и отклони своя от втренчения му взор. Очите й бяха овлажнели, а клепачите — порозовели, което показваше, че тя може би скоро беше плакала. Треперещите й устни се опитаха да произнесат някакъв поздрав.

Форест пое ръката й от лорд Торп и се наведе, за да постави кавалерска целувка върху нея. Ръката беше студена и влажна и кожата излъчваше силен аромат на цветя, като че ли току-що е разлят парфюм.

— Лейди Торп — поздрави я той. Гласът му беше дрезгав.

Дори допирът на пръстите му излъчваше ревността на собственик. Ръката й трепна и черното на зениците й почти изпълни ирисите. Едва забележимо тя предупредително поклати глава. Нямаше обаче от какво да се страхува. Заради нея Форест не би сторил или казал нещо, с което да предизвика подозрения у съпруга й.

Сянката на лорд Торп се източи нетърпеливо до тях и Форест покорно отстъпи встрани, наблюдавайки как благородникът стисна отново пръстите на Лизбет и я привлече към себе си. Една безформена ръка се плъзна в любяща ласка по дължината на копринения й ръкав, но тя отблъсна нежността му с леко движение, толкова леко, че би могло да остане и незабелязано за случайния зрител.

Форест несъзнателно стисна юмруци. Тялото му се стегна от тръпките на ревност, пробягали по гърба му при гледката как друг мъж прилага съпружески права над нея. Инстинктът го караше да избута лорд Торп и да заеме мястото му до жената, която още от детството си мислеше, че притежава.

— По-добре ли се чувстваш, любов моя? — прошепна лорд Торп на съпругата си, едва достигайки с лисеещото си теме до рамото й. — Ако нямаш настроение за развлечения днес, аз ще те придружа до горе.

— Не — отвърна бързо Лизбет. — Добре съм. С-само малко чай…

— Разбира се, любима. Ето и чаят пристига.

Появи се прислужник в идеално чиста и изгладена униформа с количка за сервиране. Върху масата за чай бяха наредени розови салфетки, елегантен сребърен сервиз и кифли с масло.

Лизбет се отпусна в едно кресло, за да не седне на дивана, към който съпругът й я беше повел. Големите хлътнали очи я погледнаха печално и малкото човече седна само там.

— Можеш ли да налееш, скъпа? — запита загрижено. — Или се чувстваш много слаба?

Вместо отговор тя вдигна сребърния чайник и наля от димящата течност в три порцеланови чаши. Взе първата и протегна ръка, за да я подаде на Форест, но пръстите й трепереха толкова силно, че чаят се разплиска чак до изящните им връхчета. Форест пое чашата и избърса ръката й със салфетката си, без да откъсва от нея разтревожения си поглед. Не можеше да си представи причината за неразположението й, защото очевидно болестта не беше засегнала тялото й. Явно беше напрегната и нервна, издаваха я треперенето на ръката, пърхащите мигли и руменината върху бледите й скули.

— Скъпа моя — започна отново лорд Торп, наведе се напред и я докосна с жест като че е непослушно дете, — наистина ми се налага да настоявам да се качиш горе и да си починеш още малко. Ти…

— Не.

Устните й бяха стиснати в упорита линия.

Форест хвърли поглед към лорд Торп. Почти изпита съжаление към него. Дълбоко в некрасивите кафяви очи гореше неприкрито, бликащо от самата душа обожание, което можеше да се оприличи само с чувството, което изпълва взора на вярващ пред скулптурния лик на Мадоната.

Значи така стоят нещата, замисли се той. Лорд Торп, без съмнение, боготвореше съпругата си и по всичко личеше, че се отнася към нея с нежност и уважение. Каква причина бе имала тя тогава, за да реши да се самоубие?

— Е, кажете ми, капитан Йорк — обърна се Негова светлост към госта си, — как намирате малкото ни старомодно поселище?

Форест остави чашата си и отговори спокойно:

— Боя се, че не съм живял тук достатъчно дълго, за да давам оценки.

— Дипломатичен отговор — провлече лорд Торп, като си взе две бучки захар със сребърни щипки. — Особено при положение, че за самия себе си вече сте направил оценка. — Той остави бучката да цопне в чашата му и нервно присви смъкнатите си рамене. — Разбира се, аз почти не обръщам внимание на подобни клюки. Моята роля в живота е повече на наблюдател, отколкото на участник и аз отдавна се научих да преценявам хората по характера, а не според… ъъъ… тяхната привлекателност, да го наречем. Кой по-добре от мен би могъл да разбира, че външността не е отражение на душата? — В усмивката му имаше някаква печална и древна мъдрост.

С нежелание Форест си призна, че се възхищава на прямотата му.

Джуджето го загледа дълго, с проникващ поглед.

— Моята съпруга ми разказа за многобройните ви пътувания.

— Наистина съм видял много от света — каза Форест. — Всъщност съвсем наскоро се завърнах от Средния Изток.

— С кораб на Кралската британска флота, доколкото разбрах.

— Да. — Погледът на Форест се насочи към Лизбет, но тя отклони своя. Не беше ли закътала частица от миналото или новооткритото им настояще, които да бяха останали само техни? Всичко ли беше споделено с шепот между двамата съпрузи върху някое легло, потънало в сумрак. Нищичко ли не бе запазила?

— Само веднъж съм имал смелостта да напусна границите на добрата стара Англия — продължи общително лорд Торп. — И — о! — каква богата жътва донесоха странстванията ми! — Той обърна очи към Лизбет и те засияха, сякаш гледаха най-безценно съкровище.

— Н-ние се срещнахме в Италия — неочаквано се намеси Лизбет, като че непременно трябваше да обясни думите на съпруга си. — Баща ми ме заведе там, когато бях… когато едва бях навършила четиринадесет години. — Гласът й потрепери и след като хвърли кос поглед към Форест, тя сведе очи към сплетените си в скута ръце. — Признавам, че не се забавлявах, както се очакваше, но тъгувах по дома. Татко не беше доволен от поведението ми и често ми изнасяше назидателни тиради. Той просто не беше в състояние да разбере тъгата ми, носталгията ми по… по Уинтърспел.

С тези простички думи, без излишни емоции, тя всъщност каза всичко на Форест — за отчаянието и самотата й, последвали жестоката им разлъка.

— Но ти беше твърде млада, мъничката ми — със съчувствие добави лорд Торп. — А и младостта не отбира твърде от сладостта на пътуването. — Той погледна Форест. — Когато даде съгласието си да се омъжи за мен, лейди Торп беше едва на петнадесет години, по-скоро дете. Веднага се върнахме в Англия и останахме в имението ми в Съри до смъртта на баща й. Тогава тя настоя да се преместим тук и — графът се наведе и нежно я потупа по рамото, — тъй като аз не съм способен да откажа каквото и да е на безценната ми любимка, веднага склоних.

— Разрешете да се осведомя за здравето ви, лейди Торп — промени достатъчно явно темата на разговора Форест. — Възстановихте ли се след… нещастието, което ви се случи?

Тя остави чашата на масичката и поднесе ръка към гърлото си, скрито във висока яка.

— Да, в-възстанових се, благодаря ви. — Гласът й прозвуча колебливо. — Бях много невнимателна…

— И всичко заради един медальон без никаква стойност — изкоментира скръбно лорд Торп и поклати лисеещата си глава. — Не мога да си обясня защо толкова държеше на него. Момичешка дрънкулка. И при положение, че съм ти подарил толкова скъпи бижута. — Той подръпна разсеяно копчетата на кадифения си жакет. — Е, както и да е, няма го вече, реката го е отнесла. Разбира се, ние сме ви безкрайно задължени, капитан Йорк. Вие спасихте живота на съпругата ми с риск да се нараните и дори да загубите живота си. Думите са безсилни да изразят моята благодарност. И въпреки че няма достатъчно ценен подарък, който да бъде предложен в отплата за живот, бих желал все пак да приемете един подарък — дори само като жест.

— Това е излишно, господине — отклони Форест предложението, макар и оценил искреността на събеседника си. — Единствената отплата е лейди да се опита да бъде по-внимателна занапред. — Втренченият му поглед говореше друго на Лизбет — за неговата сигурност, че случилото се не е случаен инцидент.

Лорд Торп настоя:

— Притежавам чифт френски пищови за дуел, изработени в началото на века. Не бих ли могъл да ви убедя да ги приемете, капитан Йорк? Човек на оръжието като вас би оценил по-добре от мен такава рядкост.

Форест поклати глава и отвърна любезно, с едва уловимо загатване в думите си:

— Вие сте много щедър, лорд Торп, но за мен ще бъде достатъчна наградата да знам, че графинята отново е в безопасност под вашата опека. — Той се приготви да стане. — Сега трябва да тръгвам.

Чашата на Лизбет звънна, когато я остави на масичката. В следващия миг думите просто бликнаха от устните й:

— Може би… може би е възможно да предложиш на капитан Йорк нещо, което той би приел, Силван.

— И какво е то, скъпа моя?

— Имението Лорълпат няма конюшня — продължи тя и бавно се изправи. — Ако капитан Йорк има кон, може би той ще се съгласи да го повери на грижите на нашия коняр в конюшните ни. Поне докато времето омекне.

— Е, какво ще кажете за това, Йорк? — запита лорд Торп. Той пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети, за да погледне по-високия си събеседник.

Форест бързо прецени предложението. Разходката от една миля дори и с ранен крак не беше от значение. Благоразумието също беше лесно пренебрегнато. Ако оставеше жребеца си в конюшните на Уексфорд Хол, това щеше да е добър повод да бъде близо до Лизбет, щеше да разкрие възможности за случайни срещи или пък да я зърва, когато се разхожда в градината или стои на прозореца. Не е много, вярно, но все пак повече от нищо. Въпреки факта, че отново се поставя в положение, сходно с това от преди двадесет години, Форест се съгласи.

— В такъв случай, да разгледаме конюшните? — предложи лордът.

— Да, нека ги разгледаме — отговори Лизбет с глас, в който имаше повече живот, отколкото когато и да било от години насам.

 

 

След като се увери, че съпругата му е облечена толкова топло, че студът изобщо да не достига до нея, лорд Торп ги поведе по една пътека през покритата със сняг градина с пръснати безброй каменни статуи на митични божества. След това прекосиха един павиран двор и влязоха в конюшнята. Почти във всяка клетка пръхтеше или потропваше кон. Дори неопитно око можеше да забележи за какви огнени хали се грижат тук.

— Аз самият не яздя — обясни лорд Торп и спря да потупа сив жребец на тъмни петна. — Но лейди Торп го прави, когато има настроение за това. Грижа се тя да разполага с всякакви по големина, порода или цвят коне, които тя би пожелала да язди — добави гордо той, докосвайки ръката й. — Не е ли така, мила моя?

— Да, Силван — отговори Лизбет и покорно кимна.

След това продължиха нататък. В полумрака в дъното на коридора млад мъж наведен разтриваше с мехлем крака на породист жребец. Подсвиркването му, без някаква определена мелодия, се носеше в ухаещия на сено въздух. Лорд Торп вдигна ръка, за да го повика.

— Скоти, момче, слушай внимателно! Водя гост със себе си, това е капитан Йорк. Той ще остави коня си тук и ще го държи, колкото поиска. Твое задължение е да се грижиш изцяло за него, ясно ли е?

Младежът остави бавно на пода бутилката с лековита течност и се изправи. Когато очите му се обърнаха към госта, в тях мигновено припламна неприязън. Форест нямаше да се изненада, ако се бе изплюл в краката му.

Оглеждайки го от глава до пети, по същия безпристрастен начин, както бе правил с безчет неопитни новобранци, Форест заговори с добродушна насмешка в гласа.

— Името на коня е Красив пламък. Свикнал е да се грижат за него два пъти на ден. Научен е на повечко слама в кошарата и предпочита каша от трици сутрин и овес за вечеря. А, слагай и малко меласа в овеса му. Обича сладкото. — Очите на Форест весело просветнаха. — Ако обичаш, давай му раничко закуската, призори. Свикнал съм да яздя рано, а едва ли ще мога да го разтъпквам на пълен стомах.

Скоти целият се напрегна. Раменете му се стегнаха, лицето му се изчерви, а очите му хвърляха мълнии.

— Имаш ли нещо да кажеш, момче? — предизвика го Форест и скръсти ръце пред гърдите си.

— Може би имам — започна конярят заядливо. — Може би…

— Скоти! — сряза го лорд Торп и детинският му гласец се извиси и прозвуча като предупреждение.

Лизбет бързо застана между тях.

— Скоти — каза тя тихо, — донеси ми, моля, ръкавиците. Забравила съм ги в къщата.

— Нагъл нехранимайко! — възкликна графът, когато Скоти се отдалечи наперено. — Честна дума, не мога да разбера защо настояваш да го държим, скъпа. Откакто се е появил тук, имаме само неприятности с него. Ако оставеше на мен, щях да го изритам, преди да е станал достатъчно голям да носи панталони. Какво ти харесва в този хлапак?

Сякаш под напора на силни чувства, лицето на Лизбет постепенно порозовя.

— Той си няма семейство, Силван — гласът й беше напрегнат. — Няма къде да отиде. Знаеш това.

— Ние не се занимаваме с благотворителност — сопна се съпругът й. Но после съжали за грубостта си и бързо добави: — Но пък ти си с милостиво сърце, любов моя, и аз не трябва да го забравям. Наистина и аз се възползвах от това в самото начало.

Без да се впуска в сантименталности, Лизбет обърна очи към вратата на конюшнята, за да проследи отдалечаващата се фигура на младия си храненик.

— Може би той би могъл да закара капитан Йорк до къщата му — предложи внезапно тя.

— Наистина, защо не — съгласи се графът. — Нека свърши някаква полезна работа. Надявам се само капитанът да не е засегнат от дързостта му.

— Не се съмнявам, че капитан Йорк умее да се налага, когато е необходимо — каза Лизбет и в погледа й пробяга искрица момичешки чар.

— Без съмнение, без съмнение — присъедини се към мнението й графът. — Но не се колебайте да го поставяте на мястото му, Йорк. Хубавичко му издърпайте ушите, ако се наложи.

— Момъкът и аз добре ще се разбираме — отвърна Форест на въпроса в очите на Лизбет. Но едновременно с това не можеше да не се чуди на необяснимата й привързаност към дръзкия слуга.

Малко по-късно Скоти, със сковани и безизразни черти на лицето, изкара от навеса за колите кабриолет с два коня и го докара пред покрития портал откъм източната страна на имението. Момчето умело дръпна поводите, закова дребните на ръст коне и зачака Форест да се качи.

— За мен беше удоволствие, лорд Торп — обърна се Форест към домакина.

Дребният лорд се поклони леко в знак на уважение, а когато некрасивите му очи се загледаха във Форест, лицето му стана сериозно.

— Беше чест да се запозная с вас, капитане. — Той взе силната, добре оформена ръка на госта си в своите. — Благодаря ви за живота на моята Лизбет.

Думите му болезнено жегнаха Форест, при което се почувства почти засрамен. Сетне мълчаливо се извърна към жената, чийто живот бе спасил. Тя не пожела да го погледне в очите и той стисна ръката й, предварително уверен, че тялото му скрива този жест от очите на съпруга. Много му се искаше да разговаря с нея без свидетели, въпреки че не знаеше какво точно би й казал. Но всяка дума, освен общоприетите за случая, би нарушила благоприличието.

— Пази се — прошепна й накрая. Цялата му загриженост, цялата му любов бяха вложени в двете думи.

— Ще се пазя — отвърна му тя едва, после беззвучно добави: — Заради теб.

Той стисна ръката й по-силно и за секунди тя притисна неговата с такова отчаяние, сякаш не искаше да го пусне да си тръгне.

Качи се бавно и тежко в кабриолета. Лорд Торп вдигна ръка за поздрав и със загадъчен вид изрецитира:

— „Далеч изчезна, не беше той един от нас. Ридах и мислех, че било е сън, аз…“ — Преди да успее да завърши последната си чудатост, дребосъкът заломоти, задави се жестоко и ужасен сграбчи гърлото си. Вените на шията му изпъкнаха, гърдите му се издуха и забели очи. После се свлече върху камъните — една купчинка сатен.

Форест се изправи от седалката и се канеше да прескочи ниската вратичка на кабриолета, но една дума на Лизбет го спря.

— Не! — извика тя през рамо, докато коленичеше сред въртоп от поли до съпруга си. — Той често има такива пристъпи. Не е толкова сериозно, колкото изглежда, и аз знам как да се оправя. — Със сигурни движения ръцете й започнаха да разхлабват коприненото шалче около гърчещия се врат на лорд Торп. — В такъв момент има нужда само от мен.

Тя се наведе над проснатото, конвулсивно потрепващо тяло.

— Силван… Бедничкият мой, прокълнат. — С тези думи тя постави ръце върху раменете му, като че ли искаше да успокои по този начин гърчовете, и изтри с крайчеца на дрехата си стеклата се по брадичката му слюнка.

Форест стоеше като закован до вратичката на кабриолета, после се поколеба и отново се надигна да слезе.

— Не, капитан Йорк, моля ви! — повтори Лизбет, обръщайки се към него. — Не разбирате ли? Поне му спестете срама. Не би желал да го видите в такъв момент. — Тя погледна втренчено Форест и тихо добави: — Нито пък аз.

Думите й го шибнаха и му напомниха, че без покана е нахълтал в чужд свят, където не може да има претенции. Проклинайки собствената си глупост, той седна обратно в кабриолета и кимна рязко на Скоти да тръгват. Последният поглед, който хвърли зад гърба си, разкри нелепата картина на прекрасната жена и физически отблъскващото създание, проснато до нея.

Какво беше очаквал?

Да намери Лизбет изложена на снизхождението на жесток деспот, на садистичен съпруг, от чиято власт би могъл да я освободи? Да я завари нещастна, отчаяно стремяща се да счупи оковите на брак, в който няма любов? Да, всичко това! Но най-вече — беше се надявал да възкреси миналото и да го пренесе в настоящето, променено от силата и мъдростта на зрелия мъж за нещата, които момчето Енвил някога беше безсилно да промени.

Вместо това беше срещнал съперник, когото не можеше да мрази. А жената оставаше все така недостижима за него. Този път не защото ги разделяха залостени врати или властната воля на баща й.

Този път тя беше отделена с почти непреодолима преграда, изградена от чувства… и издигната от самата нея.