Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (22)

Глава двадесет и втора

Без да губи ценно време, Агата направи посещение на лейди Торп. Не бе никак наясно как ще бъде приета — дали графинята нямаше направо да я отпрати, ако ли пък не — по какъв начин ще приеме новината.

Известно й беше, че след самоубийството на съпруга й Лизбет се е посветила на благотворителност. Някои от селото я взимаха на подбив. Намираха за много подходящо вдовицата на уродливия лорд Торп да отделя време и пари за децата с физически недъзи от енорийските приюти за бедни. „Не би могла да си намери по-подходящо занимание“, беше мнението на местните сплетници, подхвърляно със злъчни усмивки.

Икономът в Уексфорд Хол въведе Агата в малко помещение и й съобщи, че графинята всеки момент ще се присъедини към нея. Когато дамата се появи, гостенката й си помисли, че никога в живота си досега не бе виждала очи, потопени в по-дълбока печал от нейните.

Слугата бързо зае мястото си, за да обяви появата на лейди Торп, но тя нетърпеливо го отблъсна и попита с тревога:

— Да не би Фор… лорд Седжмур да не е добре?

— Лорд Седжмур е в отлично здраве.

И с просто око се забеляза облекчението на Лизбет. Тя заглади полите си, уплели се в бързането й от желание по-скоро да разбере дали не се е случило нещо лошо с Форест, после покани Агата да седне. След това наля чай и за двете. Притеснението на по-възрастната жена беше очевидно и въпреки че се вълнуваше от причината за посещението й, Лизбет първо се опита да я успокои и предразположи.

— Работите около Кулата изглежда вървят добре — опита се тя да даде някаква насока на разговора. — Лорд Седжмур почти я бил възстановил, ако се съди по това, което говорят хората.

— И самият той върши много добра работа — заяви в изблик на неприкрита гордост Агата. — Разбир’съ, отначало съ боях, че човекъ шъ съ преумори до смърт от работа. Все се занимава с нещо. Стоеше до толкоз късно навън по полето, че полвината пъти си е лягал без вечеря. Да не мръдна оттук, ако не е вършил работа за трима.

Лизбет здраво стисна ръце в скута си.

— Но той е добре, нали? — повтори тя въпроса си, сигурна, че икономката е тук, за да й съобщи нещо тревожно.

— Не е като тялото му да страда от няк’ва болест — отсече Агата. — Но никой не би могъл да каже с положителност, че е добре.

Лизбет се наведе напред и постави студената си длан върху облечените в бели ръкавици пръсти на Агата.

— Дошла си да ми кажеш нещо. — Думите бяха изречени с откровена загриженост, а от големите очи струеше тревога. — Какво е то?

Агата си пое дъх. Въпреки че никак не обичаше да намесва собствените си преценки в работите на другите, не можеше да не обвинява лейди Торп за окаяното положение на капитан Йорк. И обвинението се прокрадна в тона й:

— Дойдох да ти кажа, че той си отиде. Дойдох да ти река и че повече няма да се връща.

Лизбет не отместваше поглед от нея. Докато Агата изричаше думите си, лицето й побеля. Новината очевидно беше тежък удар за графинята.

— Кога? — едва намери сили да попита тя.

— Тази сутрин. Много рано.

— Къде?

— За Лондон. Един от приятелчетата му на висока служба го тормозеше да приеме пак няк’ва работа в чужбина. На някое опасно място, на каквито е ходил и по-рано, мога да се обзаложа.

Черните траурни дрехи на Лизбет прошумоляха, когато тя се изправи от стола и се отдалечи. Застанала до високите прозорци, обляна от студената светлина, която нахлуваше през тях, тя изглеждаше лесно ранима и уязвима, привела като пречупена нежната си шия.

— Може би така е по-добре… — изрече го толкова тихо, сякаш говореше на себе си.

Агата съзнаваше, че с идването си в Уексфорд Хол е прекрачила границите на приличието, но пред нея стоеше жената, в която капитан Йорк беше безумно влюбен, а и веднъж вече започнала, нямаше да се спре, преди да постигне целта си. С всичката си деловитост и неотстъпчивост тя се приближи до лейди Торп.

— Обичаш ли го?

Лизбет вдигна глава при прямо поставения въпрос и очите й бяха пълни със скръб, когато ги обърна към другата жена.

— Да. Което ни струваше на нас двамата… и на други хора… много скъпо.

Агата нямаше нито намерение, нито желание да разнищва подробности. Единствената причина, която я бе довела в Уексфорд Хол, беше стремежът й да се бори за щастието на човека, когото обичаше като свой син.

— Възможно е. Но ти даваш ли си сметка колко силно те обича? — попита я без увъртане.

Болка изкриви чертите на Лизбет.

— Да… Да, знам.

— Тогава защо не отидеш при него? — възкликна Агата. — Мога да ти кажа, че той едва не се побърка от мъка това лято. Приличаше на огромен, ранен звяр. Беше се заключил в стаята си и се наливаше до припадък. А колко пъти съм го виждала да седи на бюрото си, стиснал в ръце главата си от отчаяние. Той е луд по тебе! — Гласът на Агата потрепери от вълнение. Тя поклати посивялата си глава. — А после дойде и тая работа със сина му. Кат’че ли му вадеха с голи ръце сърцето от гърдите на бедничкия, тъй си беше.

— Моля те, Агата, спри! Не издържам повече — извика Лизбет и покри с ръка очите си. — Това, което свързва мен и капитан Йорк, не е толкова просто, колкото ти се струва. То почти унищожи и двама ни. За мен е по-добре да го оставя да си отиде. Той ще си намери някоя друга…

— Той не ще никоя друга.

Лизбет се отпусна върху копринената възглавничка на един стол и стисна облегалките му. Думите й откриха част от дълбоко таената й мъка:

— Заради любовта си към Форест аз съм прокълната завинаги да нося бремето за смъртта на съпруга си.

— Но той не умря от твоята ръка. Сам посегна на себе си.

Лизбет поклати глава в несъгласие.

— Ако бях съумяла да го направя щастлив, той и сега щеше да е до мен. Убедена съм. Убедена съм, че му донесох само разочарования и провалих живота му.

— Да не би да ми казваш — запита я Агата и настръхна като кокошка, — че просто сама се наказваш, като не искаш да виждаш капитана?

Лизбет срещна погледа й.

— Няма да го отрека. Смятам, че това е моето изкупление.

Агата изпита страх, че мисията й върви към провал, но все още не искаше да се предава, затова изрече натъртено.

— Не разбирам нищо от изкупления. Това, което знам, е, че като наказваш себе си, ти наказваш и него, а то не ми изглежда честно и справедливо. — Тя оправи педантично дантелената си якичка и взе чантичката си. — Така, както аз виждам нещата, ти единствена можеш да оправиш положението с отношенията ви — каквито е трябвало да си бъдат от самото начало. Животът ви дава нова възможност, а туй далеч не се случва всекиму.

Изиграла своята роля в драмата, икономката завърза панделките на черната си шапчица и се приготви да си тръгне.

— Приятен ден, милейди.

 

 

Лизбет не можа да заспи тази нощ. Лежеше върху бродираните студени чаршафи и се взираше напрегнато в тъмнината, защото щом затвореше очи, пред тях заставаше някаква картина на въображението й, която я плашеше. В някаква далечна земя Форест се движи сред безкрайна тълпа, но върху всяко лице, преминаващо край него, е изписана омраза.

Завъртя се неспокойно на другата страна и скри лице в ръцете си. Може би омразата във видението я объркваше. Може би той крачеше из Уинтърспел, обграден от жителите на селото.

Лизбет се разрида. От стиснатото й гърло се изтръгваше вопълът на разбитото й сърце, което тъгуваше за Форест така силно, както никога досега. Копнееше да го види, да усети нежното му докосване. Копнееше непоносимо, но този копнеж се смесваше и се сблъскваше с ужасната присъда за нещастията, случили се по нейна вина. Бяха изминали месеци, а не можеше да се освободи от тежките угризения.

Подавайки се на внезапен неудържим импулс, тя се измъкна от леглото и направо, без да наметне нещо, затича към съседната спалня. Не беше пристъпвала в покоите на Силван от деня на ужасната му смърт. Само мисълта за разигралата се там трагедия убиваше у нея всякакво желание да го стори. Нямаше сили да застане пред толкова спомени, страхуваше се, че душата на Силван ще приеме отново човешки образ, за да я прокълне.

Сега спонтанното желание беше потиснало притесненията. Ръката й решително натисна бравата.

Съкровищата на граф Тилбъри си стояха на местата — всички тези представители от далечни страни, които той не бе имал куража да посети. Лизбет не отмина нито едно от тях — грозните нефритени дракони, разкривените африкански маски, странните и зловещи идоли от глина, украсявали гробовете на някакво забравено племе. Най-накрая очите й се спряха на гръцките колони. Колоните на брачния храм, който се бе срутил. Отражение на мъките, разкъсвали душата на един човек чак до края на живота му. Дори и тя не бе успяла да му помогне да се излекува от тях.

Не беше ли сторила всичко по силите й за него в месеците преди смъртта му? Не беше ли изоставила Форест, за да бъде до съпруга си, да го утешава, да го огражда с любовта си? Не беше ли тя единствената, положила усилие да го разбере?

Може би в крайна сметка Силван не е отговорил равностойно на усилията й, може би неуспехът беше негов, внезапно си помисли Лизбет, безкрайно учудена…

Дълго след това продължи монологът й, отправен към лорд Торп, сякаш той я слушаше. А в самотата на стаята, в спомена, докато разговаряше със съпруга си, Лизбет осъзна за себе си неща, до които не беше достигала в тези най-трудни месеци от живота си.

За първи път никой друг не направляваше живота й, не го контролираше. Не беше затворена безмилостно зад заключени врати, не й нареждаха какво да прави, не изопачаваха волята й, докато нейният собствен избор се превърнеше в химера. Клетвите на един нежелан брак не я обричаха повече на съпруг, дълг, чест или благоприличие. Вече не. Чуждите хора дори отдавна бяха престанали да си пъхат носа в живота й. За първи път Лизбет беше абсолютно свободна да взима решения, сама да избира по-нататъшната посока на битието си.

Толкова много власт, съсредоточена в ръцете й, както никога досега, донякъде я притесняваше.

Дръпна завесите на прозорците и светлината на зората най-сетне беше допусната да проникне в мрачната обител на граф Тилбъри. Щеше да раздаде всичките му съкровища — за благотворителност и на музеи, където да бъдат оценени и да им се възхищават.

Струваше й се, че Силван одобрява решението й. За последен път Лизбет затвори кориците на томчето поезия, което Силван толкова обичаше да чете. Излезе от стаята. Затвори вратата зад себе си. Вратата на пътя към миналото й.

 

 

Пристигна в Лондон сама. Когато влакът проскърца и задъхано спря на гара Виктория, тя се смеси с тълпата забързани хора. Извика носач и му заръча да й намери файтон.

Не й беше известно друго място, където би могла да потърси Форест, освен адреса на разузнавателния отдел, а се страхуваше даже да си помисли какво ще стане, ако в канцеларията на отдела не могат или не пожелаят да й окажат съдействие.

Страховете й, че едва ли ще успее да получи информацията, за която беше пристигнала в Лондон, се оправдаха. Само инатът й помогна да си издейства кратка среща с подполковник Бевинс. След вежливия поздрав висшият служител на ведомството потвърди пристигането на капитан Йорк в Лондон. Всъщност Форест бил напуснал канцеларията си само час по-рано. В ход били приготовленията за отпътуването му от Англия рано на следващия ден. Би ли желала дамата да бъде осведомена за името на хотела му?

Обхваната от трескаво нетърпение, Лизбет му благодари и веднага се отправи на посочения адрес, като проклинаше блъсканицата и натовареното улично движение в този град, които сякаш нарочно непрекъснато забавяха придвижването й. Не смогваше да си поеме дъх, когато достигна целта си и дробовете я пробождаха, раздразнени от мразовития зимен въздух. Снегът, който бе започнал да вали, се трупаше върху мръсния паваж и снежинките се лепяха върху украсената й с пера шапчица. Премигвайки, тя сравни адреса с дадения й от Бевинс и влезе в хотела.

Сградата имаше приличен вид, без да е претенциозна. След кратък размисъл Лизбет запита служителя във фоайето за стаята на капитан Йорк. Беше съобразила, че той едва ли би използвал титлата си. Представи се като госпожа Йорк.

— Той в момента не е в хотела, госпожо — съобщи служителят. — Но ще ви дам ключ.

Лизбет влезе в стаята на този, чиято съпруга се бе нарекла, и свали пелерината и шапчицата си. Куфарите на Форест бяха приготвени за път — със закопчани колани и залепени етикети и наредени до вратата. Когато ги видя, всякаква увереност, че ще постигне целта си, я напусна. Заразхожда се нервно из помещението, измъчвана от разяждащата неизвестност дали с напускането на страната възлюбеният й щеше да се раздели и с чувствата си към нея. Може би в новата избрана посока на живота му тя нямаше да бъде допусната редом до него. Може би той не би избрал живота с нея, ако заради това трябва да се откаже от приключенията.

Лизбет хвърли разсеян поглед към улицата. Снеговалежът се бе усилил, минувачите се загръщаха по-плътно във връхните си дрехи и бързаха да се скрият от бръснещия вятър. Загледа се в преминаващите каруци, по-малки и по-големи файтони, карети… и сякаш забрави къде се намира. Дъхът й замръзваше върху стъклата на прозореца. Стресна се, когато бравата изщрака зад гърба й. Тя се извъртя с лице към прага.

Вратата зейна, широко разтворена.

Там стоеше той… висок, широкоплещест, красив — както винаги.

С него нахлу и мирисът на мразовит въздух и се завъртя вихрено из стаята, преди още да е успял да затвори вратата. Сняг беше навалял по сивия му балтон и сега бързо се топеше в ситни капчици. Високата му черна шапка блестеше от влага, както и кичурите коса върху врата му. Ръкавиците си държеше небрежно пъхнати между пръстите на лявата ръка.

Жадна да се любува на красотата му, Лизбет премести поглед върху лицето на Форест — страни, поруменели от студа; светещи под гъсти черни мигли тъмни очи, овлажнели от щипещия вятър. Изящни линии на веждите и плътни чувствени устни.

Въпреки че очите му се присвиха при вида на неподвижната й фигура, в тях не се появи или тя не успя да разчете, и най-леко загатната изненада. Непоклатимото му спокойствие я разколеба.

Все пак неочакваното й присъствие го бе поразило. Мускулчетата на челюстта му рязко се очертаха — опитваше се да задържи импулсивната си реакция. Самоконтролът му беше невероятен. Изчакваше я тя да направи първата крачка, за да не се втурне със завързани очи.

Форест си беше представял картината, която сега виждаше, толкова пъти, че отначало се уплаши да не би и сега жената в стаята пред него да е плод на въображението му — едно привидение като прокълнатата двойка лисици. По време на пътуването си до Лондон бе фантазирал, сътворявайки версии, в които Лизбет трябваше да изскочи внезапно от тълпата и да се втурне към него с признанието, че животът й без Форест не струва пукната пара. В разходките си до работата и обратно, в чаения салон, където беше присядал сам, въображението му рисуваше картини — копие на настоящата.

Форест премигна с надеждата, че тя ще припише влагата в очите му на студа. Не можеше да повярва, че тя наистина е пред него и очите му поглъщаха жадно всяка подробност от външния й вид — от нежната дантела, обвила гърлото й до черната кожа на обувките й. Не носеше траурни дрехи. Беше облечена във великолепно ушит пътен костюм в кралско син цвят, украсен с черни ширити. Въпреки че косата й беше събрана в кок, вятърът бе успял да измъкне от него по-къси кичури и да ги пръсне по бузите и по челото. Червенина избиваше по страните й, но не можеше да разбере дали е от студа или от вълнение. Чертите на лицето като че ли бяха по-изострени в сравнение с по-рано, но от това красотата й не губеше… Пред него стоеше най-съблазнителната и най-желаната жена от всички, които беше познавал.

Желаеше я толкова, че напрегна всичките си сили, за да не се хвърли към нея, да зарови лице в мекотата на плътта й и в безмерната си радост да започне да пелтечи като глупак. Но се страхуваше, страхуваше се, че няма да може да понесе още едно разочарование. Не беше сигурен за причините, предизвикали идването й, въпреки че явно беше замесена Агата. Вероятно Лизбет беше дошла да се сбогуват. Какво ли би станало, ако плюеше на достойнството си и я помолеше да не си тръгва, да не му отказва повече любовта си?

Трудно му беше да я гледа в очите, огромни като бездънни езера, които обожаваше, затова неговите очи се заковаха над тях, преди да събере сили и да каже:

— Значи дойде да се сбогуваш. — Гласът му прозвуча дрезгаво, но в него не пролича вълнението му.

Лизбет едва преглътна, попарена от равнодушието му и отхвърли всякаква мисъл да се втурне към него. Вместо това отговори със същото спокойствие:

— Не. Не това е причината.

— О… — провлече Форест, — посещение за разтуха, значи. Едно от задължителните формални гостувания при стари приятели. — Усмивката му не беше от очарователните. — Трогнат съм.

Лизбет знаеше, че всичко, което преживява, е изписано върху лицето й и трябваше да събере сили, за да не се разплаче от обида.

— Тук съм, защото… — Как да се престраши и направо да каже, че обича човека, който сега я следеше с такъв безчувствен поглед. — А-агата Пийкок ми каза, че си дошъл в Лондон — продължи тя и пак се запъна. Усети, че сърцето й блъска в гърдите така шумно, че бе невъзможно да не се чуе.

— Ааа — кимна Форест, без даже да направи опит да й помогне. — Значи Агата.

— Притесняваше се за теб.

— Добра жена. Ще ми липсва.

Лизбет наблюдаваше как пръстите му си играят с ръкавиците, а сухожилията трепкат върху хубаво очертаната ръка. Краката й така трепереха, че сигурно краят на полата й подскачаше. Пое си дълбоко въздух.

— Обичам те, Форест — сякаш не думи, а дихание.

Свършило беше времето за празни приказки и заобикалки. Дори ако това бяха последните думи, разменени с него, дори ако той вече не изпитваше никакви чувства към нея, Лизбет щеше да каже същото.

Бузата му трепна едва забележимо, но тонът му остана непроменен:

— Трябва ли да бъда във възторг от подобно признание? Не звучи като затрогващо откровение. Ти винаги си ме обичала или поне си твърдяла, че ме обичаш. — Знаеше, че думите му са жестоки, но жестокостта му беше броня, която Лизбет лесно пробиваше, стига да опиташе.

Моля те, Лизбет! Опитай!

— Да… — потвърди тя. Гласът й пресекна. Битката й се струваше почти напълно изгубена. — Казвала съм го.

Треперещата й ръка измъкна от един от джобовете й малка, поокъсана книга и я задържа така, че той да я види.

— Тук са клетвите, които някога изрекохме заедно с теб, много отдавна… Помниш ли?

Очите му се отклониха за миг към томчето, после се върнаха към лицето й.

— Помня.

Сега пък сърцето на Лизбет престана да бие. Ако той водеше игра на нерви с нея, справяше се превъзходно. Но Лизбет нямаше намерение да се предава и да загуби играта. Ако Форест беше съумял да издигне бариера пред болката от раздялата им, тя щеше да опита да срути преградата. Пристъпи колебливо крачка към него и вдигна глава.

— Бих желала… Искам отново да ги кажа.

Видя как пръстите му се свиха при казаното от нея и издадоха преживяванията му. Гласът му достигна до нея, но вече не беше равнодушен.

— Тогава… ги кажи.

Две неотстъпчиви воли се сблъскаха в два чифта очи. Неговите сякаш придаваха живот на някаква римска статуя, но облечена в съвременни дрехи. Не помръдваше, превърнал се само в зрение и слух.

Лизбет несръчно запрелиства страниците, докато намери търсената. Гласът й продължи да трепери и след като започна да чете, но тя не обърка нито веднъж думите на обета, разменен преди много години с едно непокорно момче под арката на стария каменен мост.

Форест помнеше клетвите. Очите му неотстъпно гледаха устните й, следяха как се извиват при всяка произнесена сричка, как оформят и придават живот на осветените от бога слова. И когато Лизбет привърши своята част от обредната клетва, започна той, повтаряйки по памет съвсем точно току-що изреченото прочувствено от нея.

Лизбет удивено се взря в неочаквано оживялата статуя.

Форест затвори очи, пое конвулсивно дъх и протегна ръце към любимата жена. Допирането на телата им го накара да потрепери. Извика името й веднъж, два пъти. Прегърна я и опря буза върху косата й. Ръкавиците му паднаха на килима.

Лизбет обви с ръце врата му и се притисна толкова силно към него, че се надигна на пръсти. Беше един момент на забрава — както при първата им прегръдка в Лорълпат, когато го разпозна след дългата им раздяла.

Ноздрите й се пълнеха с миризмата на меката мокра вълна на палтото, на сапуна и одеколона, които използваше и чийто аромат бе проникнал в кожата му. Тялото му беше силно и здраво като зид, специално издигнат да бъде нейна опора и защита. Жива топла човешка стена, към която тя диво се притисна, стремяща се да заличи всякакво разстояние между двамата, ненаситна и желаеща все по-голяма близост.

И тогава дойде целувката му — среща на устните, която я зашемети. Ръцете й се заровиха в мократа му от снега коса. Шапката му се търкулна на пода. Без да отделя устни от нейните, Форест разкопча палтото си. Първо едната му ръка, а после и другата трескаво се измъкнаха от ръкавите, преди тежката дреха да бъде захвърлена. Устните на Лизбет се разтвориха от само себе си под целувката му и той ги пое целите със своите устни.

— Мислех, че за теб историята ни е приключена — призна й, все още във властта на напрегнатото очакване. — Страхувах се, че ме виниш и няма да ми простиш.

— Не, не, любов моя — прошепна тя и погали лицето му. — Моята собствена вина ме държеше далеч от теб. Но сега съм тук… Аз съм тук и благодаря на Бога, че те открих…

Ръката му премина по раменете й, спусна се по гръбнака и оттам по линията на бедрата, които привлече по-плътно, докато се притиснат към неговите.

Ръцете й се пъхнаха под жилетката, за да се насладят на допира с топлата му кожа под тънката материя на ленената риза. Обзета сякаш от лудост, Лизбет започна да се притиска към гърдите, ребрата, корема, докато дъхът му се накъса. Скъпата вълнена дреха над ризата стана преграда за тях и той припряно я захвърли. Освобождавайки се от жилетката, Форест развърза черните копринени ширити на жакета на Лизбет и двете му ръце се плъзнаха по сатенените гънки на блузата й.

— Обичам те, Лизбет… — Наведе се, за да целуне шията й, точно под брадичката и с устни проследи извивката й надолу. — Кажи, че ще останеш с мен — настоя той. — Кажи го, кажи.

Тя откри шията си за ласките му и промълви, обхванала главата му в ръцете си:

— Винаги ще бъда с теб. Твоя съм… и винаги съм била. Друг мъж не ме е познавал.

При тези думи очите му се втренчиха изпитателно в нея. Тя взе ръката му и постави дланта й върху мястото, където биеше сърцето й.

Докато той събличаше блузата й, Лизбет разкопча ризата му и я смъкна. Най-накрая плътта на единия се срещна с плътта на другия. Докосването беше истинско вълшебство и двамата затвориха очи от обзелото ги чувствено наслаждение.

Отвън снегът валеше на парцали, които вятърът хвърляше върху прозореца и ги лепеше в многообразие от форми. В стаята притъмня и не се чуваше никакъв звук, освен от бурната, дълго чакана и най-сетне осъществена среща на двамата влюбени.

Форест я вдигна и занесе на ръце в леглото, където свалиха и последните си дрехи. Тогава той се отдаде на насладата от тържеството да притежава жената, която обичаше с любов, обсебвала цялото му същество в продължение на години, стигаща понякога до адско мъчение. За малко той застана зад нея и я загледа, тялото му се разтърсваше от мисълта, че тази жена му принадлежи. И след мигове не само душата й щеше да бъде негова, но и тялото й.

Пресегна се и освободи косата й, която се пръсна безредно върху възглавницата. Хвана един от кичурите и го положи върху дланта си, за да се порадва на копринения му блясък и мекота. Нейните пръсти погалиха белега на рамото му, а устните го целунаха, преди да зашепнат за любовта й към Енвил.

Ръката му тръгна нагоре по нейната ръка, през рамената й се спусна отново, за да отпочине върху налетите й гърди. После всяка частица от женското тяло, което Форест считаше за сътворено от създателя — за да познава и да бъде опознавано само от неговото — получи любов, благоговейна любов. Лизбет отвърна със същото, по-колебливо и притеснено в началото и все по-смело, окуражавана от нежността на любимия мъж. До момента, когато й прошепна, че е дошло времето отново да се слеят — с внимателен подтик, с думи, които възпламеняват.

Тя го обгърна и се долепи до него, устните й се сляха с неговите, ръцете й се преплетоха с неговите… И Енвил облада дъщерята на лорд Татършал. Тя беше негова. Отново. Най-после.

 

 

Беше привечер. В стаята цареше сумрак, сред който танцуваха сенки. Нямаше куфари, нямаше купчини безредно разхвърляни дрехи. Имаше само сенки. В леглото се бяха отпуснали преплетените тела на Лизбет и Форест, заситили страстта си.

Тялото й почиваше върху неговото, а възглавница за главата й беше рамото му. Струваше й се, че дишат с едни гърди, че животът им тупти в едно сърце. Немирен кичур коса беше паднал върху челото на любимия и пръстите й с нежност го погалиха.

Форест надникна в очите й. Доволството в тях го накара да се усмихне, доволен и той. Ръката му улови пръстите, когато очертаваха трапчинките по бузите му.

— С възрастта и любенето се превръща в по-голямо удоволствие, не мислиш ли, любов моя?

— Боя се, че в твоя случай удоволствието идва от натрупания опит повече, отколкото от възрастта — отвърна Лизбет закачливо и косо го погледна през спуснатите си мигли. — Сигурно са верни историите за моряците. Може би има от какво да ревнувам.

Едната му ръка погали гладката извивка на бедрото й, а другата — линията на долната устна, върху която личаха следите от необузданите му ласки.

— Нужно ли е да изтъквам още причини, за да не ревнуваш? Да добавя още към стореното от мен през последния час?

Отговорът му задоволи Лизбет, която се сгуши в него и загали ясно очертаните мускули на ръката му. Усети как божественото опиянение започва пак да се надига в нея, но малко преди да му се отдаде, погледът й попадна на куфарите, чакащи до вратата, и лицето й се сви от обхваналото я безпокойство.

Форест бе заявил и потвърдил любовта си към нея с душа и тяло, но това едва ли би му попречило да замине на разсъмване, за да изпълни възложената му важна мисия. Може би само няколко часа по-късно щеше да бъде на някой кей, а образът му щеше да се стопи в морската омара. При тази мисъл се осмели да заговори:

— Подполковник Бевинс каза, че корабът ти вдига котва утре сутрин.

— Що за разузнавателен отдел — измърмори Форест шеговито. — Разправя си цялата поверителна информация на първия срещнат.

Лизбет вдигна закачливо ръка, сякаш да го накаже за презрителната забележка, но Форест сръчно се превъртя и я затисна под тежестта си. Тя се опита да се бори с него и да го смуши в ребрата, на което любимият й отговори през смях:

— Повярвайте ми, госпожо, разполагате с много по-подходящи средства, ако искате да ме накажете за дръзкия ми език. Нужно е само да изберете най-подходящото.

Лизбет приближи глава до неговата, обви с две ръце врата му и страстно го целуна. После се отдръпна и му се усмихна прелъстително.

— Ето на, виждаш ли? — изкоментира Форест престорено сърдито. — Ти едва намери най-ефикасното оръжие, а вече безсрамно го използваш срещу мен.

Но изглежда, нямаше нищо против по-честата му употреба, защото не оказа никаква съпротива на последвалата атака на Лизбет.

 

 

Известно време по-късно, когато отново отпочиваше в прегръдката на любимия, Лизбет се върна към въпроса, който сериозно я безпокоеше.

— Форест — започна тя, — ще заминеш ли утре?

— Аха. Утре заминавам.

Лизбет цялата се напрегна и се извърна на другата страна, по-далеч от него.

— Разбирам.

— Наистина ли? — Ръката му галеше къдриците по слепоочията й.

Тя се отмести, като че ли да избегне докосването му.

— Думите ти бяха пределно ясни.

— Хммм. Доколкото си спомням, просто казах, че утре заминавам. Не съм уточнявал закъде… или с кого.

Погледът й отскочи към лицето му.

Той се усмихна на раздразнението й и я помилва.

— Нали не вярваш, че сега или пък някога изобщо, ще се разделя с теб, след като те спечелих с толкова мъки?

Лизбет сведе засрамена клепачи.

— Любима — започна нежно да я увещава той. — Погледни ме.

Когато тя се подчини, Форест видя, че очите й са все още разтревожени и я притисна към гърдите си.

— Двадесет години от живота си сме били разделени. Твърде много, ужасно много. Би трябвало да знаеш, че вече никога не ще допусна да се разделим.

Тя привлече лицето му и въздъхна поуспокоена.

— Къде ще отидем в такъв случай?

— Ще ти хареса ли дълъг меден месец в Брайтън?

Лизбет кимна утвърдително.

— Да. Но после?

— Мислиш ли, че няма да бъдеш щастлива далече от Уинтърспел и Уексфорд Хол?

— О, разбира се, че не. Уексфорд Хол дори вече не ми принадлежи. Като част от брачния договор имението премина от татко у Силван, но сега отново става притежание на мъжката линия на рода. Доколкото знам, наследник е някакъв далечен мой братовчед. Но — добави Лизбет и нежно докосна косата на мъжа, който я държеше в обятията си, — ти ще бъдеш този, който ще вземе окончателното решение, любими. Все пак сега имаш собственост, която изисква големи грижи.

В отговор Форест замислено проточи:

— Знаеш ли, Кулата не означава кой знае колко за мен. Не искам да кажа, че нямам желание да я възстановя — заради уважението към предците си и, разбира се, заради бъдещите ми наследници. Но самият аз не съм привързан към това място — то не поражда никакви топли чувства у мен, никакво усещане за принадлежност. Уинтърспел нарани и двама ни. И не заслужава верността ни.

За кратко замълчаха, притиснати един към друг. После под напора на чувствата безмълвната им прегръдка стана по-силна. Осенена от внезапна догадка, Лизбет запита:

— Ще приемеш ли назначението си, Форест? Да не би да възнамеряваш да ме заведеш някъде в чужбина, а после ти да се впуснеш в опасности?

— Боя се, че рискът и играта загубиха значението си за мен през последните няколко часа — отговори Форест закачливо. — Открих нещо много, много по-вълнуващо. Просто ще се наложи да разочаровам стария Бевинс.

— Значи поемаме към Гърция? — промърмори Лизбет с устни, допрени до неговите. — Бели тераси, яхти… и твоята риболовна флотилия…

Беше твърде зает с друго, за да й отговори.