Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love’s Secret Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
castanea(2013)
Допълнително разпознаване и корекция
Xesiona(2013)

Издание:

Дебора Сатинууд. Тайният огън на любовта

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. —Добавяне

Глава седемнадесета

Слънчевите лъчи се отразяваха от водата в хиляди миниатюрни стрели, които танцуваха от вълна на вълна, преди да отскочат от листчетата на безчислените камбанки по брега на реката. Върби се надвесваха ниско, като че ли задремали на припек, поемащи прохлада чрез тънките си клони, потопени в потока. От единия край на коритото до другия се стрелкаха водни кончета, а тук-таме сянката на някоя риба прорязваше повърхността.

Форест заметна въдицата си, нави макарата и като не усети обещаващото улов подръпване, хвърли отново. Преди няколко часа беше решил да си почине от писането, след като приключи с усилената работа върху военна карта по информация, събрана във вътрешността на Египет.

Възложената му от военните задача, бързо приближаваше края си и по негови пресмятания обработката на различните документи, карти и технически коментар нямаше да продължи след края на лятото. Тогава вече трябваше да вземе решението за бъдещето си. На бюрото му лежеше писмо от подполковник Бевинс, в което се поставяше въпросът кога ще бъде готов да се върне към активна служба. Разузнаването имало предвид да му възложи конкретна задача. Бог знае каква и къде.

Слънцето напичаше безмилостно. Форест побутна назад сламената си шапка, изтри потта от веждите си и хвърли поглед към реката с мисълта дали да не освежи с едно топване в нея. Трябваше да побърза — следобедът преваляше и ако имаше желание да обядва с улова си, трябваше първо да изчисти рибата и да се примоли убедително на Агата да сложи тигана на огъня.

С вик той захвърли шапката, съблече ризата през главата, изу ботушите и ги ритна настрана. Поколеба се с ръце на колана, загледан в гъстата гора с удобните й места за прикритие и наблюдение. Най-вероятно Гретхен се мотаеше някъде наблизо — я да бере ягоди, я да спасява живота на полумъртви зайци или пък да дебне любимата си жертва — значи самия него.

Нямаше да му бъде удобно, разбира се, но не се осмели да събуе брича си, а се втурна към реката и скочи във водата с прибрана между ръцете си глава.

На отсрещния бряг Лизбет спря коня си. Засенчи очи с ръка и проследи пътя на плувеца, широките и уверени загребвания на ръцете му и се загледа в косата, блестяща от капчици вода, когато той се изправи. Последва гмуркане и фигурата на мъжа изчезна от погледа за обезпокоително дълго време, преди пак да се появи надолу по течението.

Лизбет хвърли кос поглед към Скоти, възседнал коня си на няколко крачки от нея. Прислужникът обикновено се държеше на благоприлично разстояние от господарката си, когато я придружаваше, но сега се бе приближил, забелязвайки накъде е насочен интересът й. Понякога се чудеше дали момчето усеща, че му е майка, дали инстинктът не ръководи поведението му. Очевидно привързаността му към нея надхвърляше тази на един слуга към господаря му.

Очите й бяха пълни с безпокойство, когато ги насочи към момчето. Неговите проблясваха неприязнено и устните му бяха плътно стиснати при вида на бронзовото тяло, цепещо бавните води на реката. Болезнено изживяваше враждебността на сина към бащата.

— Защо изпитваш такава неприязън към него? — внезапно запита тя, неспособна да се сдържи.

Скоти стисна зъби и Лизбет усети, че прималява. Ако имаше огледало, би го подала в този момент на сина си, за да види приликата с този, който го беше създал.

— Предпочитам да не говоря за този човек — отсече момчето, без да вдигне поглед.

— Но той ти е неприятен от самото начало — продължи тя. — Преди изобщо да си имал възможност да го опознаеш.

— Познавам го достатъчно.

Лизбет наведе глава и поглади юздите, които стискаше с другата си ръка. Ужасно й се искаше да поговори със Скоти за Форест, да го убеди, че има за какво да го уважава и да му се възхищава, въпреки че не можеше да му разкрие какво ги свързва.

— Познавам капитан Йорк от много отдавна — започна тя внимателно. — Познавам го доста преди ти да си се родил. Израсли сме заедно и сме играли като деца покрай тази река.

Скоти заби очи в разкаляната земя под копитата на коня си.

— Чувал съм за това — гласът му прозвуча сурово. Явно се бе повлиял от низките сплетни, дочути в селото.

— Не трябва да вярваш на всичко, което стига до ушите ти, защото в по-голямата си част това са злобни клевети, разпространявани от ограничени хора, които изобщо не държат на истината.

Думите й не бяха последвани от никакъв коментар от негова страна, но лицето му запази упорития си израз.

Лизбет въздъхна. Очите й не изпускаха нито за миг отдалечаващата се фигура в реката. От последното идване на Форест в Уексфорд Хол, когато помогна на съпруга й, бяха изминали две седмици и оттогава не бе имала възможността да го види. След прекараното време заедно на остров Уайт, тя не беше сигурна по какъв път да тръгне, за да възобнови отношенията им. По-точно казано, не беше сигурна дали Форест изпитва желание да ги възобновят.

Обръщайки се още веднъж към сина си, тя каза:

— Ще считам за голяма услуга от твоя страна, Скоти, ако в държането ти към капитан Йорк има повече уважение. Независимо какво е твоето убеждение, той е добър човек.

Скоти втренчи в нея очите си, изразяващи неодобрение.

— Той не ти е съпруг.

— Не е — съгласи се тя тихо. Взорът й беше закован на мястото, където Форест бе изчезнал в гъстата, придобила виолетова окраска гора. — Не ми е съпруг. Но — завърши лейди Торп едва чуто — можеше и да е…

А в имението Лорълпат рибата се бе превърнала във вкусно ядене и бе унищожена. Седнал зад бюрото си, Форест дочуваше тракането на съдовете от кухнята, където Агата почистваше. Погледът му разсеяно минаваше по листа от писмото на подполковник Бевинс, а мисълта му се блъскаше над проблема, дали няма да постъпи най-добре, ако се завърне в Лондон и приеме назначението. Ако не най-лесно за взимане, това решение поне му предлагаше най-малко усложнения.

Премести очи към прозореца точно в момента, когато залязващото слънце бе увиснало над покрива на Уексфорд Хол, изрязвайки рязко силуета на сградата. Погледът му дълго време се задържа там, после, изведнъж станал изострен, се върна към писмото.

Внезапно размислите му бяха прекъснати от изтропване. От мястото, където се намираше, можеше да зърне входната врата, през която в момента свободно нахлуваше следобедният бриз, а прага прекрачваше детенце, залитащо върху все още недостатъчно стабилни да го държат крачета.

Веждите на домакина се повдигнаха в недоумение и той се запъти към мъничкото създание в очакване всеки миг там да се появи и обхваната от неистова тревога майка, която търси чедото си.

С незначителните си познания за малките деца Форест можеше само да предположи, че дребосъчето е на възраст между една и три години, значи съвсем невръстно, за да бъде оставяно да се скита самичко. Носеше обикновена, не особено чиста женска дълга риза, черни обувки с токички и изцапана бяла шапчица, под която се подаваха късо подстригани руси къдри. Зад себе си влачеше клонче, покрито с прашни лавандулови цветове.

Момиченцето се заразхожда в предната част на къщата, разглеждайки с любопитство всяка мебел. Очите й съзряха поставената на една лавица шапка на Агата и тя се надигна на пръстчетата на краката си и моментално я сграбчи.

Форест се приближи до нея и коленичи на здравото си коляно, преди да я заговори:

— На посещение ли сте ми дошла, милейди?

Без да показва никакви признаци на стеснение, малкото дете впери в него кръгли сини очи, които започнаха да го разучават с типична за възрастта му прямота. После с жест на гордост му показа респектиращата си придобивка — шапката на Агата — преди да я нахлупи на главата си на мястото на собственото си боне, което не беше завързано.

Шапката скри очите й и падна ниско чак до нослето й, при което малката избухна във весел кикот и се наведе назад, за да зърне Форест под периферията й.

Смехът на Форест беше не по-малко искрен от нейния и дълбокият му бас се сля със звънтящия камбанен смях на малкото човече.

— Трябва да видиш как ти стои — обърна се той към нея, нагласявайки шапката на главата й. — Всяка дама има нужда да се издокара.

Вдигна я през кръста и й даде възможност да оцени външния си вид в огледалото зад стойката за чадъри. Гледката на увенчаната й с шапка физиономия предизвика нов залп от шумно веселие.

Завладян напълно от играта, Форест откачи собственото си кепе, с което замени шапката на Агата и придаде на младата дама нов вид.

— Не — изкоментира той сериозно, с наклонена настрани глава. — И така не става. Ето от какво имаме нужда. — Ръката му се протегна към кана с жълти цветя, измъкна едно от тях и го мушна зад ухото на момиченцето. Точно тогава се появи Агата.

— Ама, кап’тан Йорк — възкликна жената и плесна с ръце бузите си. — Къде намерихте туй дете?

— Не аз — отвърна Форест, докато закрепяше съществото на рамото си, — тя ме намери.

Агата се стрелна към входа, откъдето се заозърта във всички посоки.

— Но някой трябва да си е изкарал акъла, докату я търси.

Не получи отговор. Малкото момиче беше открило верижката на джобния часовник на Форест и той беше зает с откопчаването му от жилетката, за да й го даде.

Агата остана мълчалив свидетел, докато той коленичи и отвори капачето на часовника. После започна търпеливо да разкрива тайните му на очарованата си гостенка, чийто изцапани пръстчета бързо оставиха следи върху полираната повърхност. След изчерпателен отговор на многобройните въпроси във връзка с часовника Форест бръкна в джоба на панталона си и й предложи ментов бонбон, като й помогна да махне обвивката му.

— И не го гълтай веднага — напъти я той. — Колкото по-дълго го държиш в устата си, толкова по-вкусен става.

— Трябва да си имате семейство!

Меко произнесените думи на икономката насочиха ентусиазма на Форест в друга посока. Погледът му се устреми изучаващо към детето, седнало на коляното му. Забеляза колко е светла кожата на бузите й, колко са дълги миглите й, как приятно ухае вратлето й на сапун. Осъзна копнежа си да има дете като това малко създание с трапчинки, чиито нежни ръчички плътно го прегръщаха. Приятно щеше да е да знае, че някой му принадлежи.

— О! — дочу се глас откъм вратата. — Ето къде била!

С тези думи вместо поздрав в къщата се появи Гретхен, облечена в поредния образец на антична мода. Когато е била шита, роклята явно е била замислена да се носи над няколко фусти, затова сега полата се влачеше поне десет сантиметра след обувките й, което караше девойката да се движи предпазливо, за да не се спъне.

— Аз я наглеждам — обяви важно Гретхен, сочейки момичето.

— При това с голям успех, както забелязвам — проточи подигравателно Форест. — Чия дъщеря е?

— На слугинята. Аз о-обичам да си играя с нея. Името й е Аби.

Форест подаде в ръцете й придобилата не особено приветливо изражение Аби.

— Постарай се отсега нататък да се грижиш по-добре за нея. За бога, та тя можеше да падне в реката.

Гретхен сведе очи разкаяна. После забеляза цветето, пъхнато зад ухото на Аби и измъкна още едно от вазата за себе си. Полюбува се на изображението си в огледалото, като се въртеше на всички страни, докато Форест и Агата си разменяха развеселени погледи.

— О! — възкликна изведнъж внучката на маркиза на Уинтърспел и се обърна с гръб към огледалото. Премести Аби в другата си ръка и започна да рови в джоба на някога синята си сатенена рокля. После измъкна парче сгъната хартия.

— Рамтигадин ме помоли да ти дам нещо. Увери ме, че става дума за нещо много важно. — Издължените й очи загадъчно проблеснаха. — Каза ми да го дам на п-подхвърленото момче с белега на рамото.

Форест пое подаденото късче хартия, докато очите му я оглеждаха през полуспуснати клепачи. Листът почти се разпадаше от възрастта си, когато той понечи да го разгърне, а мастилото, с което калиграфски бяха изписани знаците, беше толкова избледняло, че думите почти не се разчитаха.

— Дневникът на лейди Ан Седжмур, маркиза на Уинтърспел — прочете Форест на глас и въпросително погледна Гретхен. — Вероятно това е заглавната страница на дневника. Трябва ли тя да ми подскаже нещо? — Едновременно с въпроса си, той протегна ръка, за да й върне листа, но тя отказа да го приеме.

— Рамтигадин заръча ти да го з-запазиш. Затвори очи и го притисни до сърцето си и тогава ще разбереш.

— Ама, разбира се, как не — промърмори под носа си Форест, пъхна хартията в джоба на ризата си и изгледа ядосано Агата, чиито очи се смееха.

След като нагласи Аби в прегръдката си, развяла избелели поли, Гретхен се отправи към вратата, но преди да стигне до нея, спря, за да даде още някои указания с най-жизнерадостен тон.

— Ела довечера в Кулата, Енвил. Е-ела след единадесет часа, когато дядо се оттегля в покоите си, и ще имаш възможност да прочетеш целия дневник на лейди Седжмур — отвърна с лукава усмивка на острия му поглед. — Рамтигадин казва, че ще ти бъде м-много интересно.

— Любопитно… — беше коментарът на Агата, докато наблюдаваше как Гретхен се отдалечава с полюшваща се походка по пътеката, а причудливото й одеяние се влачеше като парцал по камъните. — Имате ли намерение да отидете, кап’тане?

— Като последвам съвета на заека магьосник ли, Агата? — почти й се скара той, сякаш е казала глупост.

— Не — отвърна му жената съвсем сериозно. — Като се вслушате в интуицията на една старица.

Форест я погледна преценяващо и повдигна рамене.

— Ще помисля.

 

 

Беше се здрачило, а Красив пламък все още не беше нахранен. Форест влезе в конюшнята, загреба овес от сандъка и го изсипа в хранилката. Жребецът пъхна нетърпеливо муцуна в купчината зърна и започна да дъвче, без да обръща внимание на господаря си, който се зае да заглажда с четка кафявия му косъм.

Трябваше да се занимава с нещо, за да овладее някаква възбуда, измъчвала го през целия ден — безпокойство, причинено колкото от заобикалящия го свят, толкова и от душевния му мир. От завръщането си в Уинтърспел сякаш се бе оставил на течението, без каквато и да е посока. Въпреки че в миналото си бе живял ден за ден, сега му се прииска да получи нещо повече. Думите на Агата за семейство бяха засегнали собствените му мисли — все по-силно усещаната нужда от дом, стремежа му към нещо постоянно, желанието да открие хората, с които да свърже съдбата си.

Но докато не се освободи от Лизбет…

Скоро след последното му посещение в Уексфорд Хол тя му беше изпратила бележка, за да го уведоми за бавното, но сигурно възстановяване на лорд Торп. И толкова. А и той не бе направил опит да се види с нея. Налагаше си да стои далече от любимата жена, осъзнал, че отношенията им са стигнали до задънена улица и че трябва с едно последно, болезнено, но категорично усилие да бъдат прекъснати.

Напълно си даваше сметка, че никога няма да се освободи от призрака на любовта му към лейди Торп. Той щеше да носи образа й винаги в сърцето си, както досега. Но при него последна дума имаше желязната воля, а той знаеше, че е дошло време тя да надделее над желанията на сърцето.

Красив пламък изяде овеса си и извърна глава, като побутна леко джоба на Форест за някое лакомство. Стопанинът му бръкна дълбоко, извади скритата там бучка захар и му я подаде върху дланта си. Докато конят хрупаше захарта, той прокара ръка по топлия му, мускулест врат.

Вечерният мрак се бе спуснал и всичко наоколо бе обвито в сапфиренозелено здрач. С дълбока въздишка — израз на тежките му мисли, Форест се накани да се прибере в къщата, но преди да бе направил и няколко крачки, зад гърба си долови съвсем леки стъпки. Обърна се и съзря забулената в сянка фигура на жена, облечена в черно, застанала в края на гората.

Беше Лизбет, която се приближи до него, докато затваряше вратата на конюшнята. Двете й ръце се протегнаха и хванаха неговите, тя приближи лицето си към неговото.

Форест остана равнодушен.

— Излязох да се поразходя — сконфузено започна да обяснява тя, след като явно бе очаквала той да я прегърне. — Толкова дни минаха, откакто се видяхме за последен път, че си помислих, че можем да се разходим заедно, да поговорим…

Тя прекъсна думите си, защото Форест погледна многозначително към осветения кухненски прозорец.

— Тук не сме сами — предупреди я той. — Да се поразходим ли в гората?

Без да пророни дума, Лизбет го последва. Не се опита да го докосне, защото беше уловила настроението му. Държеше се отчуждено, а безразличието в погледа му я смразяваше и изпълваше с мрачно предчувствие.

Поведе я, изравнявайки широката си крачка с нейната, по тясна извиваща като лабиринт пътека, където ушите им се изпълниха с квакането на жаби и песните на щурци, а мирисът на гниеща дървесина и избуяваща зеленина възкреси спомените им за миналото.

Най-накрая Форест наруши мълчанието.

— Лорд Торп — започна той тихо, с неподвижно вперен напред поглед — добре ли е?

— Да — отвърна кратко Лизбет, защото не искаше да намесва в разговора Силван. Тя искаше да говори за него и за себе си, да говори отново за мечтите им, за несбъднатите мечти, от които се бяха опиянявали на острова. — Чувства се добре, въпреки че духом е отпаднал.

Форест не направи никакъв коментар. Продължиха да вървят. У Лизбет се затвърждаваше убеждението, че в главата му се върти нещо важно, за което би желал да говори с нея, но не успяваше да започне. Необичайната му вглъбеност увеличи вълнението й.

— Днес получих писмо — каза той след доста време и задържа един ниско надвиснал дъбов клон, за да премине Лизбет. — От човек от състава на разузнавателния отдел. Изразява нетърпението си. Желае скорошното ми завръщане на служба. Изглежда, смята, че коляното ми достатъчно си е почивало тук.

Лизбет усети, че страните й изстиват. Той си отиваше!

— Преди края на лятото трябва да съм готов с журнала, над който работя — продължи Форест, сякаш служебно докладваше факти. — Разбира се, военните предпочитат да им го занеса лично, а не да доверявам секретна информация на пощата. И не само това. Подозирам, че предвиждат за мен ново назначение, което е толкова ужасно, че ще е необходимо лично да ме убеждават да го приема — след добро похапване, полято обилно с шампанско.

След няколко крачки той нанесе удара.

— Освен това, опасявам се, нямам оправдание да се връщам в Уинтърспел.

Лизбет се спря и се обърна към него.

— Какво означава това — че нямаш оправдание за връщането си? — въпросът беше настойчив. — Какво се опитваш да ми кажеш?

Форест постави ръце на раменете й и заговори с отприщеното нетърпение, което беше сдържал и трупал през изтеклите дни.

— Не мога да остана завинаги тук, Лизбет. За бога, сигурен съм, че и за теб е ясно! Не мога просто да продължа да си съществувам в някаква наета къща, да се мотая в градината й без съществено занимание, без бъдеще. Аз…

В стремежа да изрази мисълта си по-кратко, той преглътна останалата част от изречението. Когато продължи, гласът му звучеше по-нежно:

— Не е на хубаво, Лизбет — това, което е между нас. Безсмислено е.

За известно време тя изгуби способност да говори. Думите му предвещаваха нещо толкова лошо, че усети как кръвта й изстива, а краката й не я държат.

— Какво искаш да кажеш, Форест? — продължи настоятелно тя, отказвайки по този начин да го улесни. — Кажи го ясно! Искам да го чуя от устата ти.

— Щом е така, ще го чуеш. Искам да кажа, че рано или късно трябва да сложим край, Лизбет. Не желаеш да го разбереш, но трябва да сложим край.

Тя се взря в лицето му в тъмнината. Той отвърна на погледа й, без да трепне. Очите му излъчваха неприкрита любов, но и непоколебима решителност, която я изплаши. Може би със сърцето си тя винаги бе знаела, че ще дойде денят, когато той ще я напусне, но сама се беше залъгвала, че това няма да се случи.

Смазана от току-що чутото, Лизбет се отдалечи малко, за да не издаде слабостта си. Не искаше, а и не би понесла разумните му опити да успокои съсипващата я мъка.

Форест беше застанал зад нея — толкова близо, че чуваше дишането му. Почувства как гневът я завладява. Как смееше отново да я изостави, след като веднъж вече го бе сторил! Как се осмеляваше отново да й причинява болка, като се опитва да унищожи връзка, която не можеше да бъде унищожена!

— Не можеш да си отидеш, Енвил! — Думите й прозвучаха като заповед, отправени към момчето, което някога познаваше.

— По дяволите, Лизбет! — избухна той. — Изобщо ли не си способна да проявиш разбиране към характера и гордостта ми?

— Не ме интересува гордостта ти! Интересувам се само от теб и мен, от това, което ни свързва!

— Между нас няма нищо друго, освен твоят съпруг. — Гласът му беше студен, а погледът пронизващ — предизвикваше я да се противопостави на истината, както той я виждаше.

Лизбет беше разпъната на кръст от чувства, които блокираха способността й да се изразява с думи. Но какво ли пък можеше да каже? Как би могла да отрече правотата на думите му? Нали вината за сегашната насока на отношенията им беше нейна. Беше й дадена възможност да избира, беше й предложено да замине с него и да заживее нов живот… А тя беше отказала. Беше направила своя избор. Имаше ли право сега да го товари със собствената си вина?

Направи опит да заговори, загледана в хубавите тъмни очи, толкова скъпи на сърцето й. Тъжни очи. Разбиращи.

Миг по-късно се обърна и тъмнината я погълна. Мълчанието й сякаш потвърди казаното от него.

Зад нея остана един мрачен Форест Йорк, със стиснати юмруци, който не направи усилие да я спре.

 

 

Часовникът в стаята удари единадесет пъти. Форест седеше зад бюрото си, над недовършеното писмо до подполковник Бевинс, в компанията на нощната лампа и бутилката уиски. Ръката му отмести писмото настрана, плъзна се в джоба и измъкна оттам странното пожълтяло късче хартия.

— Дневник на лейди Ан Седжмур, маркиза на Уинтърспел… — промърмори той, втренчил поглед в страницата, сякаш да разчете нещо значимо от написаното. — Защо, по дяволите, тази пакостница ми донесе хартийката? Бог знае колко е стара. Защо трябва да считам за важно това, което се казва в нея? Изобщо не ме засяга.

В цялата история нямаше и капчица разум. Въпреки това лампата беше изгасена, останалото в чашата уиски — погълнато, и няколко минути по-късно нашият герой крачеше по пътя към Кулата на Уинтърспел.

Сякаш изобщо не се бе съмнявала в пристигането му, Гретхен го очакваше на портата. Държеше фенер и отблясъците на пламъка се разхождаха по фигурата й, облечена този път в стара-прастара, но запазила великолепието си бална рокля в златист цвят. Дрехата обвиваше плътно младите й форми, разкриваше част от налетите гърди, преди да се спусне към тънкия кръст. За първи път косата й беше прибрана и само няколко капризни къдрици се изплъзваха от прическата и се виеха на врата й. През годините Форест се беше радвал на близостта на много красиви жени, но единици от тях можеха да се сравняват с красотата на Гретхен. Прелъстителното й женствено тяло странно контрастираше с невинния й поглед и далеч бе изпреварило със зрелостта си нейния ум. Не беше сигурно дали някога съзряването на ума щеше да догони тялото.

— Рамтигадин ни очаква — произнесе нежно тя и се приближи да хване ръката му. Вдигайки очи към мрачната кула, добави: — Той е там, горе.

Без да пуска ръката му, Гретхен поведе госта си през заринатия в гниещи боклуци вътрешен двор към открехната врата в подножието на Кулата. Отвътре ги удари острата миризма на влага и плесен. Гретхен се вмъкна през вратата и подкани Форест да я последва по виещите се каменни стъпала към върха.

Форест се заизкачва, обзет от познатата слабост и вледеняващ студ, които винаги изпитваше между стените на замъка. Краката му почти отказваха да го държат. В края на краищата двамата с придружителката му успяха да стигнат до горния край на стълбата, където тя извади от джоба си голям ръждясал ключ, пъхна го в ключалката на дъбовата врата и го превъртя. После, с театрален жест, широко разтвори вратата и се отдръпна, за да му направи място да мине.

Стаята беше голяма и студена. Вътрешността й се осветяваше едва-едва от два свещника и в полумрака можеше да се види, че стените са украсени с гоблени, а мебелите не бяха поддържани с години. Дебел слой прах покриваше всичко — леглото и балдахина му, тоалетната масичка, креслата в стил Луи XIV и двата шкафа-близнаци за дрехи, а над тях се полюшваха гирлянди от паяжина. Мръсотия се бе напластила дори върху шишетата от парфюм и четките на масичката. Не правеше изключение и гарафата на писалището, чието съдържание се бе изпарило.

До подиума на леглото Форест забеляза изящно изработена бебешка люлка, украсена с фина като дантела розетка от дърво. Клекнал близо до люлката, в него се взираше невъзмутимо заекът, наричан от Гретхен Рамтигадин, чиито лапи Форест бе излекувал.

— Това е стаята на маркизата — обясни девойката, остави фенера и се завъртя в средата на стаята. — Тук тя е прекарвала голяма част от времето си. Четяла, бродирала или наблюдавала пътя от прозорчето. Тук и умряла.

Форест мълчеше. От момента на влизането му в стаята беше обзет от необясними усещания, които поставиха нервите му на изпитание. Стомахът му се присвиваше от пристъпи на гадене. Сякаш нечия ръка притискаше дробовете му и не му достигаше въздух. Вдъхна дълбоко няколко пъти.

— Тя много обичала съпруга си — маркиза — продължи Гретхен, премятайки в ръцете си сребърен нож за отваряне на писма. — Разбираш какво имам предвид… — ухили се тя и го погледна лукаво. — Така както лейди Торп те обича. Но маркизът заминал за Индия в служба на Нейно величество. Всеки ден лейди Седжмур се взирала навън от този прозорец, молейки се съпругът й да се завърне преди раждането на бебето им… но той никога не се завърнал. Загинал в Индия, пронизан от копието на някакъв дивак. Известието за смъртта му пристигнало само седмица преди…

На това място Гретхен прекъсна разказа си, усмихна се глуповато и завърши:

— Е, би трябвало да ти дам възможност останалото да прочетеш сам.

Тя се придвижи с подскоци до сандъка за дрехи и го отвори, за да покаже на Форест прекрасните тоалети, нагънати вътре.

— Тук стоят роклите й. Обличам по някоя от тях от време на време, защото са много хубави… — Преди още да довърши мисълта си, очите й тревожно се ококориха. — Н-нали не мислиш, че тя има нещо против?

Форест разсеяно поклати глава. Имаше чудатото усещане за нереалност, което го изпълваше с предчувствие, че се намира на крачка от разкритие с жизненоважно значение. Това някак си го притесняваше, защото той обикновено не се поддаваше на предчувствия.

— Лейди Седжмур ненавиждала дядо ми — забърбори отново Гретхен. — Затова не съм сигурна дали ме харесва и одобрява, дето нося дрехите и д-докосвам нещата й. — Тя сви рамене, приятно заоблени и матови под светлината на свещите. — Разбира се, тя се е страхувала от дядо ми, но аз съм убедена, че от мен нямаше да се бои. Щях да й бъда подкрепа, ако бях живяла по това време. Щях да държа дядо далеч от нея. Той е бил лош, много лош. Но сега — заключи Гретхен без следа от вълнение — е само луд.

През цялото време Форест не сваляше очи от нея, като се опитваше да открие някакъв смисъл в думите й, да свърже и подреди цялата история.

— Гретхен — каза той, — къде е дневникът на лейди Седжмур?

Ъгълчетата на устните й се повдигнаха в дяволита усмивка и тя събра полите на роклята си, за да се завърти отново.

— Скрила го е.

Форест се надяваше, че думите й не са въведение към игра на криеница и въпреки че вътрешно изгаряше от нетърпение, гласът му прозвуча спокойно.

— Къде го е скрила?

— На много скъпо за нея място. Рамтигадин тъкмо успя да го открие в деня, когато ти пристигна в Уинтърспел. Ш-ш-т — изшътка тя, слагайки пръст на устните си. — Д-дядо не знае.

— Къде е, Гретхен?

Девойката кръстоса ръце зад гърба си и започна да се полюлява на пети, като в същото време го разглеждаше изпод спуснатите си мигли. Когато прецени, че е изпробвала до краен предел търпението му с играта си, отиде при люлката и коленичи до нея. Повдигна грижливо сгънатите ленени завивки и измъкна книга с кожена подвързия с начупени и ронещи се краища и избледняла позлата. След това безмълвно я подаде на Форест.

Той пое томчето, изпълнен със страхопочитание, и седна върху леглото, при което облак прах се вдигна и обви главата му. Гретхен взе фенера и застана до него, докато той отгърна корицата и започна да чете.

Първата бележка в дневника датираше от преди почти четиридесет години, когато Ан беше пристигнала в имението като младата съпруга на Грегъри Седжмур, четвърти маркиз на Уинтърспел. Що се отнася до външността на съпруга й, авторката на дневника не беше проявила обстоятелственост, описвайки го като хубав мъж, с коса и очи толкова тъмни, колкото моите са светли.

Почти нищо не нарушавало щастието в първите години на брака им, с изключение на неприятните сцени между Грегъри и по-младия му брат, Болдуин. Както изглежда, Болдуин честичко се запивал или изчезвал в Лондон да се развлича, но през останалото време досадно се месел в управлението на имението. А паричните му дългове нямали край.

По-късно, докато се приготвял да отпътува за Индия по поръчение на кралицата, Грегъри прогонил Болдуин от Уинтърспел и му забранил да се мярка там до завръщането му. Само две седмици по-късно обаче по-младият брат непокорно нарушил забраната.

По това време Ан носела под сърцето си детето на маркиза и опасявайки се от невъздържаността на Болдуин, характера и грубите му обноски, се преместила в Кулата, където през повечето време прекарвала до прозореца, в очакване завръщането на съпруга си у дома.

Личеше как с приближаване на раждането е нараствало и вълнението на лейди Ан, изляло се във все по-сантиментални редове. Цяла страница от дневника беше посветена на изброяване на подходящи имена за очакваната рожба — една колона мъжки и още толкова женски. И в двете колони беше заградено по едно име — Елизабет от женските и Никълъс — за момче.

Денят на раждането бе отбелязан с няколко думи:

„Никълъс се роди! Моля се Бог да ми даде живот да го видя пораснал…“

След тези редове, от които лъхаше предчувствие за беда, два дни бяха минали неотбелязани, преди последния запис в дневника. Ръката, която бе написала тези редове, е била толкова немощна, че Форест едва успяваше да разчита думите.

„Болдуин взе Никълъс от мен. Казва, че бебето е умряло, но аз не му вярвам. То се роди твърде силно, твърде жизнено и плачът му беше силен. Но дори да съм права и бебето ми да е живо, боя се, че никога няма да узная истината, защото, изглежда, няма да се възстановя след раждането. Самото написване на тези редове отнема всичките ми сили. Моля се за живота на моето бебе, моля се то да доживее да израсне истински мъж… моля се да бъде щастлив… Моля се Болдуин да има милост към него.

Той ми позволи да го подържа само веднъж, но аз ще го разпозная винаги и навсякъде. На рамото си има белег с необикновена форма. Тук ще го нарисувам.“

Отдолу беше белегът. В средата на страницата. Като край на дневника и на живота си лейди Ан Седжмур беше нарисувала миниатюрна подкова.